Изкушена

ШЕСТА ГЛАВА Зоуи

— Благодаря, Хийт — Сподавих въздишката си, когато той се приближи до мен и ухилен ми предложи чипс със сирене и кутия бира.

— Зи, ако наистина си добре, бих искал да намеря Джак и да проверя как е Херцогинята, а после ще спя цяла вечност

обади се Деймиън.

— Няма проблем — побързах да кажа аз, защото не исках Деймиън да спомене нещо за спомените ми на Ая ппед Хийт.

- Къде е Ерик? попита Стиви Рей, докато Хийт ми подаваше кутията бира.

Още е навън и се прави на краля на замъка.

— Намерихте ли нещо, след като аз си тръгнах? Гласът на Стиви Рей изведнъж стана толкова рязък, че неколцина червени новаци отместиха поглед от екрана на телевизора където Мария и Фон Трап пееха „Моите любими неща“.

— Не. Смешникът само оглежда там, където Далас и аз вече проверихме.

Далас ни погледна от мястото си пред телевизора, като чу името си.

— Навън всичко е наред, Стиви Рей.

Тя му направи знак да дойде и Далас стана и забърза към

— Разкажи ми — прошепна Стиви Рей.

— Вече ти казах, преди да слезеш тук — отговори Далас, като стрелкаше очи към екрана, кремавите понита, крехкия ябълков щрудел…

Стиви Рей го перна по ръката.

— Внимавай, ако обичаш. Вече не съм навън, а тук. Разкажи ми пак.

Далас въздъхна, насочи цялото си внимание към нея и й се усмихна мило и покорно.

— Добре, добре. Но само защото ме попита толкова любезно.

Тя се намръщи, а той продължи.

Ерик, Джони Бий, Хийт и аз проверихме, както ти ни каза. Не беше забавно, защото ледът е много хлъзгав и навън е супер студено. Далас млъкна за миг. Стиви Рей го наблюдаваше мълчаливо. Все едно, както вече знаеш, ние оглеждахме, докато ти претърсваше Двайсет и първа улица. След известно време всички се срещнахме в пещерата. Тогава ти казахме, че сме открили три трупа на ъгъла на Луис Стрийт и Двайсет и първа улица. Ти заповяда да се погрижим за тях и после тръгна. Направихме го и аз, Хийт и Джони Бий влязохме вътре да се изсушим, нахраним и да гледаме телевизия. Предполагам, че Ерик все още е навън и оглежда.

— Защо? — троснато попита Стиви Рей.

Далас повдигна рамене.

— Може би защото е смешник, както Хийт каза.

— Трупове? попита сестра Мери Анджела.

Далас кимна.

— Да, намерихме три мъртви гарвана-демони. Дарий трябва да ги е свалил от небето.

Монахинята понижи тон и зашепна.

— Какво направихте с мъртвите същества?

— Изхвърлихме ги в кофите за боклук зад манастира, както Стиви Рей нареди. Навън е страхотно студено. Те няма да се разложат. Всичко е заледено и боклуджийските камиони няма да дойдат скоро. Решихме да ги оставим там, докато измислим какво да правим е тях.

— Олеле! Лицето на сестра Мери Анджела пребледня. — Изхвърлили сте ги в кофите за боклук?

— Не съм ви казвала да ги оставяте там! — извика Стиви Рей.

— Тихо! рече Крамиша и телевизионните зрители ни изгледаха укорително.

Сестра Мери Анджела ни направи знак да я последваме и петимата бързо се изнизахме от мазето, качихме се по стълбите и отидохме в коридора на манастира.

— Далас, не мога да повярвам, че сте ги изхвърлили в кофите за боклук! — нападна го Стиви Рей веднага щом се отдалечихме от другите, за да не ни чуят.

— Какво очакваше да направим с тях? Да им изкопаем гроб и да се помолим за душите им? — попита Далас и сетне погледна сестра Мери Анджела. — Извинявай, сестро, не исках да богохулствам. Родителите ми са католици.

— Убедена съм, че не искаше да обидиш никого, синко — с треперещ глас отвърна монахинята. — Труповете… не помислих за труповете.

— Не се тревожи за това, сестро. — Хийт непохватно я потупа по рамото. — Не е нужно да се занимаваш с тях. Разбирам чувствата ти. Всичко това — крилатият тип, Неферет, гарваните-демони — е трудно за…

— Те не може да останат в проклетите кофи за боклук — прекъсна го Стиви Рей. — Не е редно.

— Защо? — спокойно попитах аз. Мълчах дотогава, защото изучавах Стиви Рей и я наблюдавах внимателно, докато тя ставаше все по-неспокойна.

Стиви Рей обаче изведнъж посрещна погледа ми безпроблемно.

— Защото не е редно — повтори тя.

— Те бяха отчасти безсмъртни чудовища, които биха направили всичко възможно да ни убият за секунди, ако Калона им беше заповядал напомних й аз.

— Отчасти безсмъртни и отчасти какви? — попита Стиви Рей.

Намръщих се, но Хийт ме изпревари и отговори:

— Отчасти птици.

Не. — Стиви Рей дори не го погледна. Беше се втренчила в мен. — Не са отчасти птици. Това е безсмъртната им част. В кръвта си отчасти са безсмъртни и отчасти човеци. Човеци, Зоуи. Жал ми е за човешката им част и мисля, че заслужават повече, отколкото да бъдат изхвърлени на боклука.

В погледа и гласа й имаше нещо, което… сериозно ме обезпокои. Отговорих с първото нещо, което ми дойде наум.

На мен ми трябва нещо повече от случаен инцидент с кръв, за да изпитам съжаление към някого.

Очите й заблестяха и тялото й трепна, сякаш й бяха зашлевили шамар.

— Мисля, че това е една от разликите между теб и мен.

Изведнъж осъзнах защо Стиви Рей се вълнува за гарваните-демони. По някакъв странен начин тя се идентифицираше с тях. Стиви Рей бе умряла и после „случайно“, както се беше изразила, бе станала нежива без по-голямата част от човечността си. А след това, благодарение на друг „случаен инцидент“, Стиви Рей си бе възвърнала човечността. Погледнато по този начин, предполагам, че тя ги съжаляваше, защото знаеше какво е да си отчасти чудовище и отчасти човек.

— Хей — тихо казах аз и изпитах желание двете да сме в училището и да разговаряме непринудено като преди. — Има голяма разлика между объркал се случаен инцидент, който ражда нещо, и нещо ужасно, което се случва, след като някой се роди. От една страна, ти си такъв, какъвто си създаден, но, от друга, нещо се е опитало да те промени в друго… което не си.

— Ъ… какво? — попита Хийт.

— Зоуи се опитва да каже, че разбира защо Стиви Рей съчувства на мъртвите гарван и-демон и, въпреки че няма нищо общо с тях обясни сестра Мери Анджела. — Ие права. Те са същества на мрака и макар че аз също се смущавам от смъртта, разбирам защо е трябвало да умрат.

Стиви Рей отмести очи от мен.

— И двете грешите. Аз не мисля така, но повече не искам да говорим за това. — Тя бързо тръгна по коридора.

— Стиви Рей? — извиках аз.

Тя се обърна, но не ме погледна.

Ще намеря Ерик и ще проверя дали наистина всичко е наред навън, а после ще го изпратя вътре. По-късно ще говорим. Стиви Рей се завъртя и изчезна през врата, която предположих, че води навън, като я тръшна след себе си.

— Тя обикновено не се държи така — отбеляза Далас.

— Ще се моля за нея — прошепна сестра Мери Анджела.

Не се тревожи — успокои я Хийт. — Стиви Рей скоро ще

се върне. Слънцето ще изгрее всеки момент.

Избърсах лицето си. Трябваше да последвам Стиви Рей, да я притисна и да я накарам да ми каже какво става, но не исках да се справям с още един проблем едновременно. Не се бях преборила дори с паметта си за Ая. Чувствах, че се е загнездила в съзнанието ми като гузна тайна.

— Зоуи, добре ли си? Изглежда, имаш нужда от сън. Всички се нуждаем от сън. — Хийт се прозя.

Примигах и му се усмихнах уморено.

— Да, вярно е. Ще си легна, но първо искам набързо да проверя как е Старк.

— Много набързо — обади се сестра Мери Анджела.

Кимнах и без да поглеждам Хийт, рекох:

— Добре. Ще се видим след около осем часа.

— Лека нощ, дете. — Монахинята ме прегърна и прошепна: — И нека Дева Мария те благослови и бди над теб.

— Благодаря, сестро — отвърнах аз и я притиснах до себе си.

Пуснах я и Хийт ме изненада, като хвана ръката ми. Погледнах го учудено.

— Ще те изпратя до стаята на Старк.

Не можех да направя нищо, затова повдигнах рамене и двамата тръгнахме по коридора, хванати за ръка. Не разговаряхме, само вървяхме. Ръката му беше топла и позната и аз с лекота крачех до него. Тъкмо започвах да се отпускам, когато той се прокашля.

— Хей, искам да ти се извиня за глупостите между Ерик и мен, когато бяхме навън. Беше тъпо. Не трябваше да му позволявам да ме ядоса.

— Прав си, не трябваше, но понякога той може да бъде много досаден — отговорих аз.

Хийт се ухили.

— Да, и още как. Скоро ще го зарежеш, нали?

— Хийт, няма да говоря за Ерик с теб.

Усмивката му стана още по-широка и аз завъртях очи.

— Няма да ме заблудиш. Познавам те твърде добре. Ти не си падаш по момчета, които обичат да те командват.

— Млъкни и върви — скастрих го аз, но стиснах ръката му и той ми отвърна със същото. Хийт беше прав… наистина не харесвах момчета, които обичат да ме командват, и той ме познаваше много, много добре.

Стигнахме до завой в коридора. Пред нас имаше хубав прозорец със стъклопис в ниша и уютна скамейка, идеална за четене. На перваза стоеше красива порцеланова статуя на Дева Мария, а от двете й страни горяха няколко обредни свещи. Хийт и аз спряхме до прозореца.

— Много е красиво — промълвих аз.

— Да. Никога не съм обръщал голямо внимание на Дева Мария, но статуите й, осветени от свещи, изглеждат страхотно. Мислиш ли, че монахинята е права? Възможно ли е Дева Мария да е Никс и Никс да е Дева Мария?

— Нямам представа.

— Никс не ти ли говори?

— Разбира се, но не сме обсъждали темата за майката на Иисус.

— Следващия път я попитай.

— Може би ще го сторя.

Стояхме там, държахме се за ръце и гледахме как горещите жълти пламъци танцуват по блестящата статуя. Помислих си колко хубаво би било, ако моята богиня ме посети и по време, което не е изпълнено със стрес на живот и смърт, когато Хийт изръси:

— Чух, че Старк се е заклел да ти служи като воин.

Вгледах се изпитателно в него, опитвайки се да разбера

дали е ядосан, или ревнува, но в сините му очи видях само любопитство.

— Да.

— Говори се, че това е изключително специална връзка.

Да — повторих аз.

— Той е изкусният стрелец с лъка, нали?

— Да.

— Да го имаш на твоя страна е нещо като да те пази от Терминатора, а?

Това ме накара да се усмихна.

— Е, Старк не е едър като Арнолд Шварценегер, но мисля, че сравнението е уместно.

— И той ли те обича?

Въпросът му ме завари неподготвена и не знаех какво да кажа. Както правеше, откакто бяхме в началното училище, Хийт винаги знаеше точно какво да каже.

Кажи ми истината.

— Да, мисля, че Старк ме обича.

А ти него?

— Може би без желание отговорих аз, — но това не променя чувствата ми към теб.

— А това какво означава за теб и мен днес?

Беше странно, че думите му повториха въпроса на Афродита за отношенията между Калона и мен, определени от паметта на Ая. Почувствах се съкрушена, защото нямах отговор, и потърках дясното си слепоочие, което беше започнало да пулсира.

— Не знам.

Хийт не каза нищо. Само ме гледаше с онзи мил, тъжен, познат поглед, който говореше колко дълбоко го наранявам, по-красноречиво от десетина скандала с крясъци и викове.

Късаше ми сърцето.

— Хийт, съжалявам. Аз… — Гласът ми потрепери и започнах наново. — В момента не знам какво да правя за много неща.

— Аз пък знам. — Той седна на пейката и протегна ръце към мен. Ела тук.

Поклатих глава,

— Хийт, не мога…

— Не искам нищо от теб — прекъсна ме той. — Аз ще ти дам нещо. Ела.

Погледнах го озадачено, а Хийт въздъхна, хвана ръцете ми и нежно придърпа скованото ми, но несъпротивляващо се тяло на коленете и в обятията си. Прегърна ме и сложи брадичка на главата ми, както правеше, откакто стана осми клас. Притиснах лице до шията му и вдъхнах мириса му. Той ухаеше на детството ми… на дългите летни нощи, когато седяхме в двора, слушахме музика и разговаряхме… на купони след играта, където аз седях сгушена в прегръдките му, докато много момичета (и дори момчета) възторжено обсъждаха страхотните пасове, които е подал… на дълги целувки за лека нощ и страстта, която дойде с откриването на любовта. И изведнъж осъзнах, че докато вдъхвах познатия мирис и сигурността, се успокоявам. Въздъхнах и се сгуших в него.

— По-добре ли си? — промълви той.

— Да, Хийт. Наистина не знам…

— Недей! — Ръцете му ме стиснаха и после отново се отпуснаха. — В момента не се тревожи за мен, Ерик или новото момче. Спомни си за нас. Спомни си как се чувствахме през годините. Дойдох тук заради теб, Зи. Въпреки всичките глупости, които не разбирам, аз съм тук. Ние си принадлежим един на друг. Усещам го в кръвта си.

— Защо? Защо все още си тук и искаш да бъдеш с мен, въпреки че знаеш за Ерик и Старк?

Защото те обичам. Обичам те, откакто се помня, и ще те обичам до края на живота си.

Сълзи опариха очите ми и аз замигах усилено, за да не се разплача.

Но, Хийт, Старк няма да замине. И нямам представа какво да направя е Ерик.

— Знам.

Поех си дълбоко дъх,

— И в мен има връзка е Калона, която не мога да премахна.

— Но ти му отказа и го прогони.

— Да, но в душата ми са се запечатали спомени каква съм била в предишен живот, а тогава съм била с Калона.

Вместо да ми зададе хиляди въпроси или да ме отблъсне от себе си, Хийт уви ръце около мен.

— Всичко ще бъде наред. Ти ще намериш решение.

— Не виждам как. Не знам какво да правя дори с теб.

— Няма какво да правиш с мен. Аз съм с теб. Това е. — Той

млъкна и после, сякаш искаше да изкара думите от устата си, бързо добави: — Ако трябва да те споделя с вампирите, ще го сторя. ’

Наведох се и го погледнах в очите.

Хийт, ти си твърде ревнив, за да повярвам, че нямаш нищо против да съм с друг.

Не съм казал, че нямам нищо против. Това определено не ми харесва. Но не искам да бъда без теб, Зоуи.

— Странно.

Той хвана брадичката ми, когато опитах да се извърна от него.

— Да, странно е. Но истината е, че докато сме Обвързани, аз имам с теб нещо, което никой друг няма. Аз мога да ти дам нещо, което никой от онези големи, лоши кандидати за Дракула, не може да докосне. Мога да ти дам нещо, което дори безсмъртните не могат да докоснат.

Втренчих се в него. В очите му блестяха сълзи. Хийт изглеждаше толкова много по-възрастен от своите осемнайсет години, че се уплаших.

— Не искам да те натъжавам казах аз и не желая да обърквам живота ти.

— Тогава престани да ме отпращаш. Ние си принадлежим един на друг.

Съзнавам, че не постъпих правилно, но вместо да отговоря и да започна да споря, че между нас няма да излезе нищо, аз се сврях в прегръдките му и му позволих да ме държи. Да, това беше егоистично от моя страна, но аз се изгубих в Хийт и миналото си. Начинът, по който той ме държеше в обятията си, ме караше да се чувствам идеално. Хийт не се опита да прави любов с мен. Не ме опипваше и не се търкаше в мен. Не опита да се натиска. Дори не предложи да се пореже и да ми даде да пия от кръвта му, което автоматично щеше да отприщи страст между нас и да ни разгорещи неконтролируемо. Той ме държеше нежно и ми шепнеше колко много ме обича. Повтаряше, че всичко ще бъде наред. Усещах ударите на сърцето му и гъстата примамлива кръв там, толкова топла и близо, но в момента се нуждаех много повече от нещо познато, нашето общо минало и силата на разбирането му.

И тогава Хийт Лък, ученическата ми любов, ми стана консорт.