Изкушена

ДВАЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА Репхайм

Събуждането беше трудно. Дори в мъглявото владение, каквото представляваше границата между съзнанието и безсъзнанието и преди да почувства напълно болката, разкъсваща осакатеното му тяло, Репхайм долови мириса й.

Отначало си помисли, че отново е в градинската барака и кошмарът току-що е започнал… след като тя дойде не да го убие, а да му донесе вода и да превърже раните му. И тогава осъзна, че е твърде топло, за да бъде в бараката. Той се премести леко и болката, която премина през тялото му, го разсъни и будното съзнание донесе спомена.

Репхайм беше под земята, в тунелите, където тя го изпрати, и това му беше неприятно.

Не изпитваше омраза, граничеща е параноя като баща си. Репхайм не обичаше да се чувства затворен под земята. Над него нямаше небе… нито свят от зелени растения под него. Той не можеше да се рее под земята. Не можеше…

Мислите на гарвана-демон внезапно бяха прекъснати.

Не. Репхайм не можеше да мисли за трайно увреденото си крило и какво означава това за остатъка от живота му. Все още не можеше да мисли за това. Не и докато тялото му беше немощно.

Вместо това той мислеше за нея.

Беше по-лесно, тъй като беше обвит в мириса й.

Репхайм отново се премести, като този път внимаваше повече с осакатеното си крило. Със здравата си ръка той дръпна одеялото върху себе си и се сгуши в топлото легло. Нейното легло. Дори под земята имаше странно и нелогично чувство на сигурност, което идваше до него от нещо, което тя нарече нейно. Репхайм не разбираше защо тя оказва такова особено въздействие върху него. Само знаеше, че бе изпълнил указанията й, като се препъваше от агония и изтощение, докато осъзна, че всъщност следва мириса на Червената, който го водеше през виещите се, очевидно изоставени тунели. Той се отби в кухнята и насила яде и пи. Новаците бяха оставили хладилници, пълни с храна. Хладилникът беше едно от множеството чудеса на съвременната епоха, които Репхайм бе видял през дългите години, докато беше само дух. Беше му се сторило, че измина цяла вечност, докато наблюдаваше, чакаше… и мечтаеше за деня, когато отново ще докосва, ще усеща вкус и ще заживее истински.

Той реши, че хладилниците му харесват, но не беше сигурен дали модерният свят му се нрави. За краткото време, откакто тялото му беше върнато, Репхайм установи, че по-вечето съвременни човеци не уважават силата на древните същества. Гарванът-демон не броеше вампирите в редиците на древните същества. Те не бяха нищо повече от привлекателни играчки, забавление и отвличане на вниманието. Каквото и да говореше баща му, те не бяха достойни да управляват заедно с него.

Затова ли Червената го остави да живее? Защото тя беше немощна, неспособна… и съвременна, за да предприеме необходимите стъпки и да го убие.

И после Репхайм си спомни силата, която Стиви Рей бе показала, и то не само физическата й сила, която беше внушителна. Тя управляваше и природната стихия земя, която се разтвори, за да й се подчини. Това не беше признак на безсилие.

Дори баща му беше говорил за силата и способностите на Червената. Неферет също го предупреди, че водачката на червените не трябва да бъде подценявана.

Репхайм обаче беше привлечен от мириса й към нейното легло, където си беше свил гнездо.

Той извика възмутено, измъкна се от удобните топли завивки, възглавници и дебелия дюшек и олюлявайки се, стана. Подпря се на масата и се помъчи да стои изправен и да не позволява на безмилостния мрак на мястото да го повлече надолу.

Репхайм щеше да намери обратния път до кухнята и отново да яде и пие. Щеше да запали всеки фенер, който открие. Той щеше да положи всички усилия на волята си да оздравее и после да напусне това подобно на гробница място и да се върне над земята да търси баща си… да намери мястото си на този свят.

Отметна одеялото, което служеше за врата на стаята на Стиви Рей, и закуца в тунела. Вече съм по-добре… по-силен… не ми е нужен бастун, за да вървя — помисли си Репхайм.

Мракът беше почти непрогледен. Навсякъде имаше фенери, въпреки че много от тях бяха угаснали. Репхайм ускори крачка. След като се нахранеше, щеше да напълни с газ фенерите и да ги запали. Той щеше дори да изпие пликчетата с кръв, които намери в единия хладилник, въпреки че кръвта не го привличаше особено много. Но тялото му се нуждаеше от течности, за да оздравее, така както на фенерите им трябва гориво, за да светят.

Борейки се с агонията, която му причиняваше всяко движение, Репхайм мина по завоя в тунела и най-после влезе в кухнята. Отвори първия хладилник и посегна да извади пликче с нарязана шунка, когато усети хладното острие на нож в гърба си.

— Направиш ли едно движение, което не ми харесва, пти-цечовеко, и ще прережа гръбначния ти мозък. Това ще те убие, нали?

Репхайм застана абсолютно неподвижно.

— Да, ще ме убие.

— И без това ми се вижда полумъртъв — обади се друг женски глас.

— Да, крилото му е прецакано. Струва ми се, че не може да ни направи нищо — отвърна мъжки глас.

Ножът не се отмести от гърба му,

— Другите ни подценяват и затова дойдохме тук. Ето защо ние няма да подценяваме никого. Разбра ли? — каза момичето, което държеше ножа.

— Да, съжалявам, Никол.

— Ясно.

— Е, птицечовеко, ето какво ще направим. Аз ще се дръпна назад, а ти ще се обърнеш… много бавно. И да не ти хрумват умни идеи. Ножът ми няма да бъде опрян в теб, но Къртис и Стар имат пистолети. Направиш ли едно погрешно движение, ще те застрелят.

Върхът на ножа се притисна до тялото на Репхайм и пусна капка кръв.

— Той мирише лошо! — възкликна мъжкият глас, който принадлежеше на Къртис. — Не става дори за ядене.

Никол не му обърна внимание.

— Разбра ли ме, птицечовеко?

— Да.

Ножът се отдалечи от гърба му и Репхайм чу шумолене от тътрене на крака.

— Обърни се.

Репхайм се подчини и се озова очи в очи е трима новака. Червеният полумесец на челата им ги определяше като част от групата на Червената. Той обаче веднага разбра, че макар да са червени, те са толкова различни от Стиви Рей, колкото луната от слънцето. Репхайм хвърли бегъл поглед на Къртис, огромен мъжки новак, и Стар, обикновено на вид светлокосо момиче, въпреки че те държаха пистолети, насочени към него, и съсредоточи вниманието си върху Никол. Тя очевидно беше водачката. Освен това Никол му бе пуснала кръв — нещо, което Репхайм никога нямаше да забрави.

Тя беше дребна новачка е дълги черни коси и тъмнокафяви очи. Репхайм се втренчи в очите й и преживя миг на пълен шок… Неферет беше там! В очите на новачката се спотайваше отличителният мрак и интелигентност, които той много пъти бе виждал в погледа на Тси Сгили. Прозрението го потресе толкова силно, че гарванът-демон не можа да откъсне поглед от нея и единствената му мисъл беше: Баща ми знае ли, че тя е постигнала способността да се проектира?

По дяволите! Той сякаш видя призрак — рече Къртис.

— Нали каза, че не познаваш гарвани-демони — с очебийно подозрителен тон попита Стар.

Никол примига и познатата сянка на Неферет изчезна. Репхайм се зачуди дали не си е въобразил присъствието й.

Не. Той не си въобразяваше разни неща. Неферет беше там, с новачката, макар и само за миг.

За пръв път през живота си виждам гарван-демон отговори Никол. — Да не би да искаш да кажеш, че съм лъж-киня?

Никол не повиши тон, но Репхайм, който беше свикнал да бъде в присъствието на могъщи, властни и опасни същества, усети, че новачката кипи от едва сдържана агресивност. Стар очевидно също разбра това и мигновено отстъпи назад.

— Не, не, не. Не исках да кажа нищо подобно. Само ми се стори странно, че той се уплаши, като те видя.

— Да, наистина беше странно — съгласи се Никол. — И може би трябва да го попитаме защо. Е, птицечовеко, какво правиш тук долу на наша територия?

Репхайм забеляза, че тя всъщност не му зададе въпроса, който загатна, че ще го попита.

— Репхайм — отговори той, като се помъчи да вложи сила в гласа си. — Името ми е Репхайм.

Тримата новаци отвориха широко очи, сякаш се изненадаха, че той има име.

— Той говори почти нормално — отбеляза Стар.

— Изобщо не е нормален и по-добре запомнете това озъби им се Никол. — Отговори на въпроса ми, Репхайм.

- Избягах в тунелите, след като ме рани воин от Дома на нощта — откровено отвърна той. Инстинктите, които му бяха служили добре през вековете, му подсказваха да не споменава за Стиви Рей, въпреки че това сигурно бяха лоши червени новаци, които тя покровителстваше, но се бяха отлъчили от стадото й и не я следваха.

— Тунелът оттук до манастира се срути рече Никол.

— Беше отворен, когато влязох.

Тя направи крачка към него и подуши въздуха.

— Миришеш на Стиви Рей.

Репхайм махна пренебрежително със здравата си ръка.

— Смърдя на леглото, в което спах. — Той наклони глава на една страна, сякаш беше озадачен от думите й. — Казваш, че мириша на Стиви Рей. Тя не е ли Червената, вашата Висша жрица?

— Стиви Рей е червен вампир, но не е наша Висша жрица!

— изръмжа Никол и очите й блеснаха в червено.

— Не е ваша Висша жрица? притисна ги Репхайм. — Но срещу баща ми и неговата кралица се изправи един червен вампир-жрица на име Стиви Рей заедно с група новаци. Тя имаше вашите белези. Не е ли вашата Висша жрица?

В битката ли те раниха? — попита Никол, без да отговори на въпроса му.

— Да.

— Какво се случи? Къде е Неферет?

— Замина. — Репхайм не можа да скрие горчивината в гласа си. — Тя избяга с баща ми и онези от братята ми, които останаха живи.

— Къде отидоха? — попита Къртис.

— Ако знаех, нямаше да се крия под земята като страхливец, а щях да бъда при баща си, където ми е мястото.

— Репхайм. — Никол се вгледа в него дълго и изпитателно.

— Чувала съм това име.

Гарванът-демон не каза нищо. Знаеше, че е по-добре тя сама да разбере кой е, без да се хвали с произхода си.

Очите й се отвориха широко и Репхайм разбра, че си е спомнила къде е чувала името му.

— Тя каза, че ти си любимецът на Калона… най-могъщият му син.

Да, вярно е. За коя „тя“ говориш?

Никол отново не обърна внимание на въпроса му.

— С какво беше закрита вратата на стаята, в която спа?

С карирано одеяло.

— Това е стаята на Стиви Рей — рече Стар. — Затова мирише на нея.

Никол се държеше така, сякаш Стар не беше казала нищо.

— Калона е заминал без теб, въпреки че ти си любимецът му.

Да — гневно изсъска Репхайм.

— Знаете ли, това означава, че те ще се върнат — обърна се Никол към Къртис и Стар. — Този птицечовек е любимецът на Калона. Няма начин да го остави тук завинаги. А ние сме нейните любимци. Той ще се върне за него, а тя за нас.

— За Червената ли говориш?

С мълниеносно движение Никол застана до Репхайм, вкопчи ръце в изранените му рамене, повдигна го и го притисна към стената на тунела. Очите й пламнаха в червено. Дъхът й вонеше противно.

— Разбери веднъж завинаги, птицечовеко. Стиви Рей или Червената, както ти я наричаш, не е наша Висша жрица. Тя не ни е водач и не е една от нас. Стиви Рей е близка със Зоуи и нейната група и това не ни харесва. Ние нямаме Висша жрица. Имаме кралица и тя се казва Неферет. Защо си се вманиачил по Стиви Рей?

Репхайм почувства силна болка. Счупеното му крило агонизираше с нажежена до бяло горещина. Искаше отново да бъде здрав и да унищожи червената новачка с едно разрязване на човката си.

Ала не беше здрав, а немощен, ранен и изоставен.

— Баща ми искаше да я залови. Каза, че тя е опасна. Неферет й нямаше доверие. Не съм вманиачен, а следвам волята на баща си.

— Да видим дали казваш истината — рече Никол, стисна го здраво като в менгеме, затвори очи и наведе глава.

Репхайм усети, че дланите й се загряват. Топлината премина в него, проследи кръвообращението му, запулсира с лудешките удари на сърцето му и се разпространи из цялото му тяло.

Никол потрепери, а после отвори очи и вдигна глава. Усмивката й беше лукава. Тя продължи да държи Репхайм притиснат до стената още една дълга минута и след това го пусна. Той се строполи на пода. Никол го погледна и заяви:

— Тя те е спасила.

— Какво? — извика Къртис.

— Стиви Рей го е спасила? — изуми се Стар.

Никол и Репхайм се държаха така, сякаш не ги чуха.

— Да — отвърна Репхайм и се помъчи да нормализира дишането си, за да не припадне. Той не добави нищо повече, само се опита да проумее какво се беше случило, докато се задъхваше от пулсиращата болка в крилото. Червената новачка му направи нещо, когато го докосна… нещо, което й позволи да надникне в съзнанието му, а може би дори в душата му. От друга страна, Репхайм знаеше, че той не е като другите същества, които тя бе докосвала. Мислите му бяха трудно достъпни, ако не й невъзможни да ги прочете, независимо от дарбата й.

— Защо го е направила Стиви Рей? — попита Никол.

— Нали видя мислите ми. Знаеш, че нямам представа защо го е направила.

— Вярно — бавно отговори тя, — но също така усетих, че ти не изпитваш лоши чувства към нея. Какво ще кажеш за това?

— Не съм сигурен какво имаш предвид. Лоши чувства? За мен това няма логика.

Никол се изсмя подигравателно.

— Няма логика… сякаш в теб има някаква логика? Съзнанието ти е най-странното нещо, в което съм прониквала. Е, птицечовеко, твърдиш, че все още правиш каквото ти каже баща ти, така ли? Това би означавало, че най-малкото искаш да я плениш… или може би да я убиеш.

Баща ми не иска Червената да бъде убита. Той искаше да му я доведат невредима, за да я изследва и може би да използва силите й.

— Аха. Но проблемът е, че когато надникнах в птичия ти мозък, не намерих нищо, което говореше, че я преследваш.

Защо да я преследвам сега? Тя не е тук.

Никол поклати глава.

Не. Странното е, че ако искаш да хванеш Стиви Рей, ще го сториш, независимо дали тя е тук, или не.

— В думите ти няма логика.

Тя се втренчи в него.

— Виж, трябва да знам дали си с нас, или не.

— С вас?

— Да, с нас. Ние смятаме да убием Стиви Рей. — Никол го каза съвсем прозаично, придвижи се със свръхестествената си сила до него и го сграбчи в желязната си хватка. Бицепсът му мигновено се загря, докато тя проучваше мислите му. — Е, какво избираш? С нас ли си, или не?

Той знаеше, че трябва да отговори. Никол не можеше да прочете всичките му мисли, но очевидно притежаваше способността да открива неща, които Репхайм предпочиташе да запази в тайна. Той бързо взе решение, погледна алените очи на новачката и искрено заяви:

— Аз съм син на баща си.

Тя се вгледа в него. Ръката й изгаряше плътта на рамото му и очите й блестяха в червено. И сетне пак му се усмихна лукаво.

— Добър отговор, птицечовеко, защото това видях и в главата ти. Ти определено си син на баща си. Никол го пусна. — Добре дошъл в моя отбор и не се тревожи. След като баща ти не е тук, едва ли го е грижа дали ще хванеш Стиви Рей жива или мъртва.

— Пък и мъртва е по-лесно — обади се Къртис.

— Определено — съгласи се Стар.

Никол се засмя. Смехът й прозвуча толкова много като този на Неферет, че перушината на Репхайм настръхна. Татко! Внимавай! Пази се! — изкрещя съзнанието му. — Тси Сгили е повече от това, което изглежда!