Изкушена

ТРИЙСЕТ И ПЕТА ГЛАВА Стиви Рей

Стиви Рей разбра, че ще умре, този път завинаги. Беше уплашена повече, отколкото когато кръвта й изтичаше в ръцете на Зоуи и беше заобиколена от приятелите си. Този път беше различно. Сега беше предателство, а не биологичен процес. Болката в главата й беше непоносима. Тя протегна ръка и внимателно докосна тила си. Пръстите й се обагриха в кръв. Мислите й бяха объркани. Какво се беше случило? Стиви Рей опита да се надигне и да седне, но главата й се замая силно. Тя изстена и повърна, като извика от болката, която движението й причини, а после се свлече на една страна. И тогава замъгленият й поглед се плъзна към металната решетка над нея и небето, което ставаше все по-светло и синьо.

Паметта й се възвърна, а с нея и паниката, която я накара да се задъха. Бяха я затворили там и слънцето изгряваше! Макар че ясно съзнаваше предателството и виждаше къде се намира, Стиви Рей не можеше да повярва.

Отново й се догади. Тя затвори очи и се опита да възвърне душевното си равновесие. Докато очите й бяха затворени, Стиви Рей можеше да контролира ужасяващото главо-замайване и мислите й започнаха да се избистрят.

Бяха го направили червените новаци. Никол закъсня за срещата им. Това не беше толкова изненадващо, но Стиви

Рей се ядоса и й омръзна да чака. Тя се готвеше да излезе от празните тунели и да се върне в Дома на нощта, когато Никол и Стар най-после влязоха в подземието. Те се смееха и шегуваха и очевидно току-що бяха пили кръв. Лицата им бяха зачервени, а очите им блестяха в алено от свежа кръв. Стиви Рей се опита да поговори с тях, дори да ги вразуми и да ги убеди да се върнат в Дома на нощта с нея.

Двамата червени новаци дълго подхвърляха иронични забележки и измисляха глупави извинения да не тръгнат с нея.

Не, вампирите не ни позволяват да ядем боклуци, а ние обожаваме боклучавата храна!

Училище „Уил Роджърс“ е наблизо. Ако искам да ходя на училище, ще отида там… щом се мръкне… да вечерям.

Въпреки това Стиви Рей остана сериозна и им даде добри основания да се върнат в Дома на нощта. Обясни им, че там не само е техният дом, но и все още не знаят много неща. Те се нуждаеха от Дома на нощта.

Двамата й се присмяха, нарекоха я бабичка и отвърнаха, че е страхотно да живеят в депото, особено след като сега е само на тяхно разположение.

И после в подземието дойде Къртис. Беше задъхан и развълнуван. Стиви Рей си спомни, че изпита лошо предчувствие веднага щом го видя. Истината беше, че не го харесваше. Той беше едро, глупаво свинарче от североизточна Оклахома и мислеше, че жените са едно ниво под шопарите по селяшката скала за оценяване на хората.

— Да! Намерих го и го ухапах! — изграчи той.

— Онова нещо? Шегуваш се. Той мирише гадно — отвърна Никол.

— А как го задържа неподвижно, докато пиеше от него? — попита Стар.

Къртис избърса устни с ръкава си. На ризата му имаше размазано червено петно. Стиви Рей долови мириса му и се стъписа. Репхайм! Това е кръвта на Репхайм!

— Първо го цапардосах и повалих на земята. Не беше трудно, защото крилото му е счупено и е ранен.

— За какво говориш? — троснато попита Стиви Рей.

Той примига недоумяващо. Тя се приготви да го сграбчи, да го разтърси и може би дори да помоли земята да се отвори и да го погълне, когато Къртис най-после отговори.

Говоря за птицечовека. Как ги наричате? Гарвани-демони? Един от тях се появи тук. Гонихме го из цялото депо. На Ники и Стар им писна да се занимават с него и отидоха да ядат тако, но аз обичам пилета, затова продължих да го преследвам. Приклещих го чак на покрива, в едната кула, онази, която е далеч от дървото. Къртис посочи нагоре и вляво. — Там го спипах.

— И вкусът му ли е същият като миризмата? Шокът и отвращението на Никол бяха очевидни като любопитството й.

Къртис повдигна мускулестите си рамене.

— Хей, аз бих изял всичко. Или всеки.

Тримата се запревиваха от смях.

— Хванал си гарван-демон на покрива?

— Да. Не знам какво правеше тук долу, особено след като е пребит и осакатен. — Никол погледна Стиви Рей и повдигна едната си вежда. — Въпреки че ти каза, че сега може да се върнем в Дома на нощта, защото Неферет и Калона са избягали. Те, изглежда, са оставили някои неща. Или изобщо не са заминали.

— Заминаха — настоя Стиви Рей и тръгна към вратата на подземието. — Е, никой от вас ли не иска да се върне в училището с мен?

Тримата мълчаливо поклатиха глави. Червените им очи следяха всяко нейно движение.

— Ами другите? Къде са те?

Никол сви рамене.

— Там, където искат да бъдат. Следващия път, когато ги видя, ще им кажа, че ти искаш да се върнат в училище.

— Хей, страхотно — пошегува се Къртис. — Хайде всички да се върнем в училище! Сякаш искаме да сме там.

— Вижте, трябва да тръгвам. Слънцето скоро ще изгрее. Но още не съм приключила разговора с вас. И трябва да знаете, че може да доведа другите червени новаци да живеят тук, въпреки че официално ще бъдем част от Дома на нощта. И ако това стане, вие може или да бъдете с нас и да се държите прилично, или трябва да се махнете оттук.

— Защо не държиш смотаните си новаци в училището, а ние да останем тук, защото сега това е мястото, където живеем? — попита Къртис.

Стиви Рей спря. Сякаш й беше втора природа, тя си представи, че е дърво с корени, които растат дълбоко в изумителната невероятна земя. Земя, моля те, ела при мен. Стиви Рей се намираше под земята и беше обградена от нейната природна стихия, затова беше лесно да почерпи сили от нея. Докато тя говореше, земята започна да тътне и да се тресе от силата на гнева й.

— Ще го кажа само веднъж. Ако доведа червените новаци тук, това ще бъде нашият дом. Ако се държите добре, може да останете. Ако не, заминавайте. — Тя тропна с крак и цялото депо се разтресе. От ниския таван на подземието се посипа мазилка. Тримата я изгледаха уплашено. След това Стиви Рей си пое дълбоко дъх, положи усилия да се успокои и си представи, че всичката енергия, която е призовала, изтича от тялото й и се връща в земята. Когато отново заговори, гласът й звучеше нормално и земята не се тресеше. — Вие решавате. Утре вечерта ще дойда пак. До скоро.

Стиви Рей бързо излезе от подземието, мина през лабиринта от чакъл и метални решетки, разпръснати на територията на изоставеното депо, и изкачи каменните стъпала, водещи към паркинга на улицата до някога оживената железопътна гара. Трябваше да внимава, докато търчеше по стълбите. Суграшицата беше спряла и слънцето бе изгряло, но през нощта температурата се беше понижила и почти всичко разтопено отново бе замръзнало.

Тя стигна до колелото и големия покрит вход, където по-рано пътниците се криеха от дъжда, и погледна нагоре.

Сградата изглеждаше страшна. Зи обичаше да я описва като нещо от Готъм Сити. Стиви Рей си помисли, че по-скоро е като „Блейд Рънър“ и „Ужасът в Амитивил“. Не че не харесваше тунелите под сградата, но в каменната фасада със странната й смесица от „Арт Деко“ и техно дизайн имаше нещо, което я плашеше.

Разбира се, отчасти чувството на страх се дължеше на факта, че небето вече беше започнало да просветлява. Впоследствие, като си припомняше събитията, Стиви Рей стигаше до извода, че това би трябвало да я спре. Тя можеше да се обърне, да слезе по стълбите, да се качи в колата, която беше взела от училището, и да се върне в Дома на нощта.

Стиви Рей обаче се насочи право към съдбата си, както би се изразила Зи, и после нещата адски се объркаха.

Тя знаеше за витото стълбище в главната част на депото, което водеше към кулите. Стиви Рей бе изследвала всичко през седмиците, докато живееше там. Но нямаше начин отново да влезе в сградата и да рискува някой червен новак да не спи, да се разхожда там, да я види, да я разпитва… и да открие истината. Резервният й план я заведе до дървото, което някога бе служило за украса, но отдавна бе израснало извън бетонния кръг и корените му бяха пробили замръзналата земя под паркинга и му бяха позволили да израсне по-високо, отколкото трябва. Тъй като беше без листа, Стиви Рей нямаше представа какъв вид е дървото. Знаеше само, че клоните му стигат до покрива на депото, близо до първата от двете кули на фасадата на сградата, и че е достатъчно високо за нея.

Тя се приближи бързо до дървото, подскочи и се хвана за най-близкия клон, а после започна да се катери, докато стигна до ствола. Оттам Стиви Рей продължи нагоре и благодари на Никс за увеличената си сила на червен вампир, защото ако беше обикновен новак или може би дори вампир, тя никога нямаше да се справи с коварното катерене по хлъзгавото голо дърво.

Стиви Рей стигна догоре и скочи на покрива на сградата. Не губи време да поглежда в първата кула. Свинарчето беше казало, че Репхайм е в онази, далеч от дървото. Тя хукна към другия край, качи се в кулата и надникна в кръглото отворено пространство.

Той беше там. Свит в ъгъла на кулата, Репхайм лежеше неподвижно и кървеше. Без да се колебае, Стиви Рей прехвърли крака през каменния парапет и се спусна на пода, който се намираше на метър и половина долу.

Репхайм се беше свил на кълбо и държеше ранената си ръка със здравата. Някой беше разрязал кожата на раменете му, откъдето Къртис очевидно бе пил от него, макар че не си беше направил труда да затвори раната. Малкото помещение беше изпълнено със странната миризма на нечовешка кръв. Превръзката на обездвиженото му крило се беше разхлабила и окървавените хавлии висяха на тялото му. Очите му бяха затворени.

— Репхайм, чуваш ли ме?

Той чу гласа й и мигновено отвори очи.

— Не! — каза Репхайм, докато се мъчеше да се надигне. — Бягай. Те ще те затворят…

И после Стиви Рей почувства ужасяваща болка в тила и пред очите й се спусна мрак.

* * *

— Стиви Рей, свести се. Трябва да се преместиш.

Тя най-после усети ръката, която разтърсваше рамото й, и позна гласа на Репхайм. Предпазливо отвори очи и светът не се завъртя и не помръкна, макар че главата й пулсираше.

— Репхайм — промълви Стиви Рей. — Какво се случи?

— Те ме използваха, за да те хванат.

— Ти си искал да ме хванеш? Вече не й се гадеше толкова много, но Стиви Рей имаше чувството, че умът й работи на бавни обороти.

Не. Исках да ме оставят на мира, за да оздравея и да отида при баща си, но те не ми оставиха избор. — Той се изправи и тръгна сковано, приведен заради металната решетка над тях. — Побързай. Нямаш много време. Слънцето вече изгрява.

Стиви Рей погледна към небето и видя меките пастелни тонове на зазоряването, които по-рано харесваше толкова много. Сега просветляващото небе я изпълваше с неописуем страх.

— О, Боже! Помогни ми да стана.

Репхайм хвана ръката й и я дръпна да се изправи. Тя стана, залитайки до него, също приведена заради клетката. Пое си дълбоко дъх, вдигна ръце, вкопчи пръсти в студения метал и натисна. Решетката изтрака, но не помръдна.

— Как се е заклещила тук? — попита Стиви Рей.

— Те прикрепиха вериги в краищата на метала и после ги заключиха с катинари за всичко на покрива, което не може да бъде изтръгнато.

Стиви Рей отново блъсна решетката, която пак издрънча, но остана на мястото си. Стиви Рей беше затворена на покрив и слънцето изгряваше! Тя събра всичките си сили, бутна и се опита да отмести метала встрани, за да може да се провре. Небето ставаше все по-светло с всяка изминала секунда. Кожата й потрепери като на кон, който се мъчи до пропъди муха.

— Счупи метала — настойчиво каза Репхайм. — Ти имаш силата да го направиш.

— Мога, но ако съм под земята или стоя на земя — отговори тя и продължи да се бори безсилно с решетката. — Но тук горе, в огромната сграда, далеч от моята природна стихия, не съм достатъчно силна. Стиви Рей отмести поглед от небето и се взря в алените му очи. — Може би трябва да стоиш далеч от мен. Ще изгоря и не знам колко големи ще бъдат пламъците, но тук със сигурност ще стане доста горещо.

Репхайм се отдалечи и с нарастващо чувство на безнадеждност Стиви Рей отново се залови със задачата да се пребори с неподвижния метал. Пръстите й започнаха да цвърчат и тя прехапа устни, за да не изкрещи…

— Ей там металът е ръждясал и е по-тънък — каза Репхайм.

Стиви Рей спусна ръце, машинално ги пъхна под мишниците си и се наведе назад. Видя ръждясалия метал, вкопчи се в него и блъсна е всичка сила. Решетката леко поддаде, но ръцете и китките й започнаха да димят.

— О, Боже — изстена тя. — Няма да успея. Дръпни се, Репхайм. Вече започвам да…

Вместо да избяга, той се приближи до нея и разпери здравото си крило, за да й осигури сянка, а след това вдигна ненаранената си ръка и хвана ръждясалата решетка на клетката.

— Мисли за земята. Съсредоточи се. Не мисли за слънцето и небето. Блъсни заедно с мен. Сега!

Засенчена от крилото му, Стиви Рей хвана решетката от двете страни на ръката му. Затвори очи и се изолира от паренето в пръстите си и чувствителността на кожата си, която й крещеше да избяга от слънцето. Замисли се за земята, хладна и тъмна, очакваща я като любяща майка. Стиви Рей блъсна силно. Решетката изскърца и се счупи, оставяйки отвор, колкото да се провре възрастен човек.

Репхайм отстъпи назад.

— Върви! — каза той. — Бързо.

Веднага щом крилото му вече не я пазеше, тялото й се зачерви и започна да дими. Стиви Рей инстинктивно се хвърли на пода, сви се на кълбо и закри с ръце лицето си.

— Не мога — извика тя, вцепенена от болка и паника. — Ще изгоря.

— Ще изгориш, ако останеш тук.

Неочаквано Репхайм се измъкна през пролуката и изчезна. Изостави я. Стиви Рей знаеше, че той е прав. Тя трябваше да се махне оттам, но не можеше да преодолее парализиращия страх. Болката беше прекалено силна. Все едно кръвта й вреше в тялото. Точно когато мислеше, че няма да издържи, върху нея падна малка, хладна сянка.

Хвани ръката ми!

Стиви Рей присви очи и погледна към безмилостното слънце. Репхайм клечеше върху решетката, беше разперил здравото си крило над нея и бе протегнал ненаранената си ръка.

— Хайде, Стиви Рей! Направи го!

Тя проследи гласа му и хладината на черното му крило и хвана ръката му. Той не можеше да я издърпа сам. Стиви Рей беше твърде тежка, а Репхайм можеше да си служи само с едната ръка. Тя протегна другата си ръка, вкопчи се в метала и се изтегли горе.

— Ела при мен. Аз ще те пазя. — Репхайм разтвори крилото си.

Без да се колебае, Стиви Рей се отпусна в прегръдката му, зарови глава в перата на гърдите му и уви ръце около него. Той я обгърна с крилото си и я повдигна.

— Занеси ме на дървото!

Репхайм побягна по покрива, като приклякаше и куцаше. Външната страна на ръцете на Стиви Рей, вратът и раменете й бяха изложени на слънчевата светлина и горяха. Със замъглено съзнание тя се запита какъв е ужасният шум, който кънти в ушите й, но после осъзна, че това е нейният глас. Стиви Рей пищеше от болка, ужас и гняв.

Репхайм стигна до края на покрива и изкрещя:

— Дръж се. Скачам на дървото.

Тялото му се преобърна и се изви спирално, защото загуби равновесие и двамата се блъснаха в дървото.

Адреналинът помогна на Стиви Рей да не се отдели от него и благодарна, че той е лек, тя го повдигна и застана между Репхайм и ствола.

— Дръж се за дървото, докато се плъзгаме надолу каза тя.

Двамата се спуснаха надолу. Грапавата кора на дървото охлузи вече изранения й и кървящ гръб на Стиви Рей. Тя затвори очи и падна на земята, която я чакаше долу. Допирът й подейства успокояващо.

— Земя, ела при мен! Отвори се и ме предпази!

Разнесе се силен звук от разкъсване и земята в основата на дървото се отвори. Стиви Рей и Репхайм се плъзнаха в хладната й тъмна пазва.