Изкушена

ПЕТА ГЛАВА Зоуи

Мракът остана непрогледен. Заслепи не само зрението ми, но и блокира всичките ми сетива. Струваше ми се, че се задъхвам и размахвам ръце, опитвайки се да намеря нещо… каквото и да е, което да докосна, чуя или помириша… за да се вкопча в реалността. Ио нямах никакви усещания, освен че съм обгърната от мрак и лудешките удари на сърцето ми.

Мъртва ли бях?

Не, не мислех. Спомнях си, че се намирам в тунела под бенедиктинския манастир, само на няколко крачки от приятелите ми. Уплаших се от мрака, но това не би ме накарало да падна мъртва.

Страхувах се. Спомнях си, че много се страхувах.

Какво се беше случило с мен? „Никс! — изкрещя съзнанието ми. — Помогни ми, богиньо! Моля те, покажи ми светлина!“

„Слушай с душата си…“

Мисля, че извиках на глас, като чух приятния, окуражителен глас на богинята в съзнанието си, но щом думите отлетяха, остана само безмилостна тишина и мрак.

Как трябваше да слушам с душата си?

Опитах да се успокоя и да чуя нещо, но долових само завладяваща душата черна, празна, абсолютна тишина.

каквато никога не бях преживявала. Нямаше схема, която да ме води, и знаех само, че…

Изведнъж ме осени прозрение и ми се зави свят от разбиране.

Имаше повтаряща се схема. Част от мен беше преживяла този мрак.

Не виждах. Не чувствах. Не можех да направя нищо освен да се обърна към себе си и да потърся онази част от мен. която разбира какво става и може да ме изведе оттам. В главата ми отново нахлуха спомени за времето преди нощта в тунела под манастира. Годините изчезваха наред със съпротивата ми, докато най-после пак започнах да чувствали

Сетивата ми се възвърнаха постепенно. Чух нещо повече освен мислите си. Около мен пулсираха удари на барабани и с тях бяха преплетени далечни женски гласове. Обонянието ми се възвърна и долових мирис на влага, който ми напомни за тунела под манастира. Най-после усетих пръстта върху голия си гръб. Разполагах само смиг да пресея потока на възвърналите ми се сетива и след това осъзнах всичко. Не бях сама! Гърбът ми беше притиснат до пръстта, но някой здраво ме държеше.

И сетне заговори.

— О, богиньо, не! Не позволявай това да е истина!

Гласът беше на Калона и мигновената ми реакция беше

да извикам и да се помъча да се отскубна от него, но не контролирах тялото си и думите, които излязоха от устата ми, сякаш не бяха мои.

— Тихо! Не се отчайвай! Аз съм с теб, любов моя.

— Ти ме примами в клопка! — изкрещя той и уви ръце около мен и аз познах студената страст на безсмъртната му прегръдка.

— Аз те спасих — отговори странният ми глас, а тялото ми се притисна интимно до него. Ти не си роден да живееш в този свят, затова си нещастен и ненаситен.

— Нямах избор! Простосмъртните не биха разбрали.

Ръцете ми се увиха около врата му. Пръстите ми се преплетоха в меката му, гъста коса.

— Аз разбирам. Бъди спокоен тук с мен. Остави тъжната си неумолимост. Аз ще те утеша.

Почувствах, че Калона се предава, преди да изрека думите. '

— Да — промълви той. — Ще заровя тайната си в теб и отчаяният ми копнеж най-после ще бъде изразходван.

— Да, моя любов, мой консорт, мой воин… да…

В същия миг се изгубих в Ая. Не можех да различа къде свършва нейното желание и къде започва моята душа. Дори все още да имах възможност за избор, не я исках. Знаех само, че съм там, където съм предопределена да бъда… в обятията на Калона.

Крилата му ни покриха и ме предпазиха да не изгоря от леденото му докосване. Устните му срещнаха моите. Проучвахме се бавно и изчерпателно, с чувство на почуда и отдаване. Телата ни започнаха да се движат в един ритъм и аз изпитах неподправена радост. И после изведнъж започнах да се разтапям.

— Не! — Викът се изтръгна от гърлото и душата ми. Не исках да тръгвам! Исках да бъда с него. Мястото ми беше при него!

Но отново не контролирах нещата и усетих, че избледнявам и се връщалt на земята. Ая ридаеше и треперещият й глас отекваше в главата ми с една дума: ПОМНИ…

* * *

Плесникът опари лицето ми. Поех си дълбоко дъх и съзнанието ми се проясни. Отворих очи и лъчът на фенерчето ме накара да ги присвия и да примигам.

— Помня — с дрезгав глас промълвих аз.

— Помниш ли коя си, или отново да те зашлевя? — попита Афродита.

Съзнанието ми се съвземаше бавно, защото все още крещеше „Не“ срещу изтръгването ми от мрака. Отново примигах и разтърсих глава, опитвайки се да избистря мислите си.

— Не, недей! — извиках толкова силно, че Афродита се дръпна назад.

— Чудесно. После ще ми благодариш.

Сестра Мери Анджела зае мястото й, наведе се над мен и приглади назад влажните ми студени коси.

— Зоуи, с нас ли си?

— Да — съкрушено отвърнах аз.

— Какво стана? Какво те накара да се задушиш? попита монахинята.

— Нали не си болна? — с треперещ глас добави Ерин.

— Няма да си изкашляш белите дробове, нали? — обади се и Шоуни, която изглеждаше разстроена като сестра си.

Стиви Рей разбута Близначките и се приближи до мен.

— Говори на мен, Зоуи. Наистина ли си добре?

— Да. Не умирам. — Мислите ми бяха подредени, въпреки че не можех да се отърся от последните следи на отчаянието, което изпитах като Ая. Приятелите ми очевидно се страхуваха, че организмът ми е започнал да отхвърля Промяната. Положих усилия да се съсредоточа в настоящия момент и протегнах ръка към Стиви Рей.

— Помогни ми да стана. Вече съм по-добре.

Тя ме хвана за лакътя и ме дръпна да се изправя. Леко се олюлях, но после запазих равновесие.

— Какво се случи, Зоуи? Деймиън се вгледа изпитателно в мен.

Какво можех да кажа? Трябваше ли да призная пред приятелите си, че имам невероятно образна памет от предишен живот, в който се бях отдала на врага ни от настоящето? Дори нямах време да премина през лабиринта на новите чувства, които споменът предизвика в мен. Как щях да ги обясня на приятелите си?

— Кажи ни, дете. Изречената истина винаги е по-малко страшна от предположението — увещаваше ме и сестра Мери Анджела.

Въздъхнах и изръсих:

— Тунелът ме уплаши!

— Уплаши те? Как? Имаше ли нещо там? — Деймиън най-после престана да ме гледа и нервно надникна в тъмната дупка.

Близначките направиха няколко крачки към зимника и по-далеч от шахтата.

— Не, там няма нищо — отговорих аз и се поколебах. Поне така мисля. Но не това ме уплаши.

— Очакваш да ти повярваме, че припадна, защото се страхуваш от мрака? — недоверчиво попита Афродита.

Всички се втренчиха в мен.

Прокашлях се.

— Хей, може би има нещо, за което Зоуи не желае да говори — обади се Стиви Рей.

Погледнах най-добрата си приятелка и осъзнах, че ако не кажа нещо за случилото се с мен преди малко, няма да мога да се изправя пред онова, което трябваше да сторя за тях.

— Права си казах й аз. — Не искам да говоря за това, но вие заслужавате да чуете истината. — Обходих с поглед останалите от групата. — Тунелът ме уплаши, защото душата ми го позна. — Пак прочистих гърлото си и продължих: — Спомних си, че съм била под земята с Калона.

Защото в теб наистина има част от Ая? — тихо попита Деймиън.

Кимнах.

— Да, в мен, но и някак си все още съм част от нея.

— Интересно… — Деймиън въздъхна дълбоко.

— По дяволите, какво означава това за теб и Калона днес? — възкликна Афродита.

— Не знам! Не знам! Не знам! — избухнах аз. В мен кипяха напрежението и объркването от случилото се. — Нямам отговори. Имам само паметта и нула време да я обработя.

Бихте ли ме оставили сама за малко, за да оправя бъркотията в главата си?

Те се размърдаха, измънкаха „добре“ и ме погледнаха така, сякаш бях изгубила ума си. Без да обръщам внимание на стъписаните ми приятели и на въпросите без отговор, които бяха почти видими във въздуха около мен, аз се обърнах към Стиви Рей.

— Обясни ми как точно направи тунела.

По учудения поглед в сините й очи разбрах, че тя се обезпокои от тона ми. Не извиках: „По дяволите! Припаднах и искам да сменим темата, защото се срамувам, че съм превъплъщение на страхливка“, а произнесох думите като Висша жрица.

— Не беше нещо кой знае какво. — Стиви Рей беше нервна и явно се чувстваше неудобно, сякаш полагаше усилия да говори безразлично, защото изпитваше точно обратното. — Хей, сигурна ли си, че си добре? Не трябва ли да се махнем оттук и може би да ти намерим бира или нещо друго? Щом това място събужда спомени в теб, струва ми се, че е по-добре да отидем другаде.

— Нищо ми няма. В момента искам да чуя за тунела. Погледнах я, без да трепна. — Разкажи ми как го направи.

Усетих, че другите хлапета и сестра Мери Анджела ни наблюдават със смесица от любопитство и озадаченост, но останах съсредоточена върху Стиви Рей.

— Знаеш, че навсякъде под сградите в центъра на града има тунели от времето на Сухия режим, нали?

Кимнах.

— И ти казах, че ще разузная накъде водят?

— Спомням си.

— Открих полузатрупания вход на тунела, за който Ант ни каза онзи ден… Онзи, който се отклонява от другите под сградата Филтауър.

Отново кимнах нетърпеливо.

— Беше запълнен с пръст, но бръкнах в малката дупка, оставена в средата, изрових няколко шепи пръст, протегнах ръка и усетих хладен въздух. Това ме наведе на мисълта, че има тунел от другата страна. Бутнах с ръцете, съзнанието и природната стихия, с която имам връзка, и земята реагира.

— Реагира? Как? Разтресе ли се?

— По-скоро се раздвижи. Както я исках в мислите си. Трудно е да го обясня, но пръстта, затрупала входа, се срути и аз влязох в много стар тунел.

— И този стар тунел беше само от пръст, без да е укрепен с бетон като тунелите под гарата и в центъра на града, така ли? — попита Деймиън.

Стиви Рей се усмихна и кимна. Русите й коси подскочиха на раменете.

— Да! И вместо да води към центъра на града отиваше насам.

— Чак дотук? — Опитах се да пресметна наум колко километра бяха това, но не можах. Разбира се, не ме биваше много по математика.

— Не. Щом открих тунела и го отворих, аз тръгнах да го изследвам. Тунелът започва като разклонение под сградата Филтауър. Стори ми се странно и дори страхотно, че се отдалечава от центъра на града.

— Как разбра? — прекъсна я Деймиън. Как успя дори да предположиш накъде вървиш?

— За мен това е фасулска работа! Винаги мога да се ориентирам накъде е север, посоката на моята природна стихия земя. Щом я определя, мога да намеря всичко.

— Хм-м — измънка той.

— Продължавай подканих я аз. — Какво стана после?

— И после тунелът свърши. Преди да ми дадеш бележката да се срещнем тук, при монахините, смятах да се върна и отново да го огледам, но тунелът не беше най-важната ми работа в момента. Когато ти ми каза, че може да се наложи да преместя хлапетата тук, се сетих за тунела. Спомних си, че води насам, преди да свърши, затова се върнах. Замислих се къде искам да отида и си пожелах тунелът да се насочи натам. Блъснах отново и земята ми се подчини. И готово! — Стиви Рей завърши с широка усмивка и театрален замах.

В тишината, последвала обяснението й, гласът на сестра Мери Анджела прозвуча абсолютно нормално и разумно и това ме накара да я обикна още повече.

" Забележително, нали? Стиви Рей, ти и аз може да сме на различни мнения за източника на дарбата ти, но въпреки това изпитвам страхопочитание от необятността й.

Благодаря, сестро! Мисля, че и ти си страхотна, особено за монахиня.

— Как виждаше там долу? попитах аз.

— Нямам проблем да виждам в тъмнината, но другите хлапета не са толкова добри в това като мен, затова донесох фенери от тунелите под гарата. — Стиви Рей посочи няколко газени фенера в тъмните ъгли на зимника. Не ги бях забелязала досега.

И все пак пътят е дълъг — отбеляза Шоуни.

— Сериозно дълъг. Сигурно е било тъмно и страшно добави Ерин.

— Не. За мен и червените новаци земята не е страшна. — Стиви Рей повдигна рамене. Нали ви казах, не беше нещо особено. Фасулска работа.

— И успя да доведеш тук всичките червени новаци? — попита Деймиън.

— Да!

— Кои всичките? — попитах аз.

— Как така кои всичките? Във въпроса ти няма логика Зи

Доведох всичките червени новаци, които познавате, плюс Ерик и Хийт. За кого друг говориш? Думите й прозвучаха нормално, но Стиви Рей завърши със странен нервен смях и не пожела да ме погледне в очите.

Стомахът ми се сви. Тя продължаваше да ме лъже. И аз не знаех какво да направя.

— Зоуи може би е объркана, защото е изтощена след преживяването си тази вечер. — Топлата ръка на сестра Мери Анджела на рамото ми беше окуражителна като гласа й.

“ Всички сме уморени добави тя и се усмихна на Стиви Рей, Близначките, Афродита и Деймиън. — До разсъмване не остава много. Елате да ви настаня при приятелите ви и да поспите. Всичко ще се изясни, след като си починете.

Кимнах уморено и оставих сестра Мери Анджела да ни изведе от дълбините на зимника и после нагоре по стълбището, по което неотдавна бяхме слезли. Вместо обаче да продължи нагоре и да стигне до коридора на манастира, монахинята отвори врата встрани от площадката, която не бях забелязала, когато бързах след Деймиън по-рано. По-късо стълбище ни отведе в главното мазе, измазано с цимент и превърнато от монахините от грамадно перално помещение във временна спалня. Покрай двете отсрещни стени бяха наредени походни легла с одеяла и възглавници, които изглеждаха удобни. На едното легло имаше купчина с големината на хлапе и кичурът червеникава коса, който се подаваше от одеялото, ми подсказа, че Елиът вече е заспал. Останалите червени новаци се бяха събрали в пералното помещение, седяха на сгъваеми метални столове, от онези, на които задникът ти измръзва, и гледаха към голям телевизор с плосък екран, поставен върху едната пералня. Всичките се прозяваха и това означаваше, че скоро ще се съмне, но те очевидно бяха хипнотизирани от картината на екрана. Погледнах го и усетих усмивка на умореното си лице.

— „Звукът на музиката“? Те гледат „Звукът на музиката“? — засмях се аз.

Сестра Мери Анджела повдигна едната си вежда.

Това е един от любимите ни филми. Реших, че и новаците ще го харесат.

— Класика — отбеляза Деймиън.

— По-рано мислех, че нацисткото хлапе е симпатично рече Шоуни.

Но предаде Фон Трапс — добави Ерин.

— И престана да ми бъде симпатично — продължи Шоуни.

Близначките взеха сгъваеми столове и седнаха при другите новаци пред телевизора.

— Но всички харесват Джули Андрюс — отбеляза Стиви Рей.

— Тя трябваше да наплеска проклетите разглезени деца — обади се Крамиша от мястото си пред екрана, а сетне погледна през рамо и уморено се усмихна на сестра Мери Анджела. — Извинявай за думата „проклети“, сестро, но те са такива.

— Те се нуждаят от любов, внимание и разбиране като всички деца — каза монахинята.

— Ще повърна. А сега, сериозно обади се Афродита. — Преди да запеете в хор „Как се решава проблем като Дева Мария“ и аз да си прегриза тънките китки, смятам да намеря Дарий и моята стая. — Тя бързо повдигна вежди няколко пъти и тръгна към вратата.

— Афродита — повика я сестра Мери Анджела и тя спря и се обърна. — Мисля, че Дарий още е при Старк. Кажи му лека нощ. Ще намериш стаята си на четвъртия етаж. Ще я споделиш със Зоуи, а не с воина.

— Пфу — измърморих аз.

Афродита тежко въздъхна.

— Защо ли не съм изненадана? — И продължи към вратата, като мънкаше нещо под носа си.

— Съжалявам, Зи — каза Стиви Рей. Пак щях да ти бъда съквартирантка, но мисля да остана тук. Чувствам се по-добре под земята, след като слънцето изгрее, пък и трябва да бъда близо до червените новаци.

— Няма нищо — побързах да отговоря аз. Сега сякаш не исках да оставам насаме с най-добрата си приятелка?

— Всички други горе ли са? — попита Деймиън. Видях, че се оглежда, и бях сигурна, че търси Джак.

Аз, от друга страна, не търсех никое от гаджетата си. Всъщност след глупавата им показност на тестостерон навън, започвах да мисля, че да нямам гадже звучи все по-добре.

И после се сетих за Калона и спомена, който исках да нямам.

— Да, всички други са горе в столовата или вече спят. Хей, Зоуи! Къде се отнесе? Монахините имат богат запас от чипс, намерих дори бира за теб… пълна с кофеин и захар — чу се гласът на Хийт, който прескочи последните три стъпала до мазето.