Изкушена

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА Стиви Рей

Думите на Репхайм се разнесоха към нея от мрака. Тя не виждаше чудовището в него, пък и гласът му звучеше обсебващо и сърцераздирателно човешки. Именно това го спаси предишния ден. Човечността му трогна Стиви Рей и сърцето не й даде да го убие.

Днес обаче гласът му звучеше различно и по-силно. Това я успокои и същевременно разтревожи.

Тя прогони безпокойството. Стиви Рей не беше безпомощно хлапе, което тича да се скрие при първия знак за опасност. Определено можеше да срита птичия му задник. Тя изправи рамене. Беше взела решение да му помогне да се махне оттам и точно това щеше да направи.

А ти какво очакваше? Джон Уейн и кавалерията ли? — Стиви Рей се престори на майка си, когато някой от братята й беше болен и хленчеше, и тръгна към гарвана-демон. Тъмните му очертания, свити в дъното на бараката, се фокусираха и тя го погледна сериозно. — Е, не си мъртъв и седиш. Сигурно се чувстваш по-добре.

Той леко наклони глава на една страна.

Кой е Джон Уейн и кавалерията?

— Изразът означава, че добрите идват да те спасят. Но не се вълнувай, защото армията няма да дойде. Имаш само мен.

— Ти не се ли смяташ за една от добрите?

Репхайм я изненада със способността си да води смислен разговор е нея и Стиви Рей си помисли, че ако затвори очи или отмести поглед от него, може да се заблуди, че той е обикновено момче. Разбира се, тя знаеше, че не е така. Никога нямаше да затвори очи в негово присъствие, нито да отмести поглед. Репхайм определено не беше обикновен,

— Да, добра съм, но не съм точно цяла армия. — Тя го огледа. Видът му беше ужасен… осакатен, окървавен и сломен… но вече не лежеше свит на една страна, а седеше, облегнал се предимно на здравата си лява страна на стената на бараката. Беше се завил с хавлиите, които Стиви Рей му остави. Очите му бяха ясни и нащрек и не се отместваха от лицето й. — Е, по-добре ли се чувстваш?

Както ти каза, не съм мъртъв. Къде са останалите?

— Останалите гарвани-демони избягаха с Калона и Неферет.

— Не, имам предвид другите човешки синове и дъщери.

— А, приятелите ми. Повечето спят. Затова нямаме много време. Няма да бъде лесно, но смятам, че измислих как да те измъкна оттук. Стиви Рей млъкна и престана да чопли ноктите си. — Можеш да вървиш, нали?

— Ще направя каквото е необходимо.

Какво означава това, по дяволите? Само ми кажи да или не. Важно е.

— Да.

Стиви Рей преглътна с усилие, като чу как той изсъска думата, и реши, че е сгрешила, че ако не го гледа, би го помислила за обикновен.

— Добре, тогава да вървим.

Къде ще ме водиш?

— На място, където ще бъдеш в безопасност и ще оздравееш. Не може да останеш тук. Със сигурност ще те намерят. Хей, нали нямаш проблема на баща си да бъдеш под земята?

— Предпочитам небето пред земята — огорчено отговори Репхайм, като накъсваше думите и съскаше.

Стиви Рей сложи ръце на кръста си.

— Това означава ли, че не можеш да отидеш под земята?

— Предпочитам да не го правя.

А предпочиташ ли да останеш жив и скрит под земята, или тук горе, където всеки момент може да бъдеш намерен и мъртъв? — Или нещо по-лошо — помисли си тя, но не го каза.

Репхайм не отговори и Стиви Рей се запита дали той иска да живее. Не се беше замисляла за тази вероятност. В това би имало логика. Другите гарвани-демони бяха решили, че Репхайм е мъртъв, и го бяха оставили, а съвременният свят беше несравнимо по-различен от времето, когато той бе живял… и тероризирал селата на индианците чероки. Объркала ли беше Стиви Рей нещата, като не го остави да умре?

— Предпочитам да живея.

Съдейки по изражението му, тя разбра, че заявлението му е изненада не само за нея, но и за него.

— Хубаво. Тогава трябва да те измъкна оттук. Стиви Рей пристъпи към него, но спря. — Нужно ли е пак да те карам да обещаеш, че ще бъдеш добър?

— Твърде съм немощен, за да представлявам заплаха за теб.

— Добре, тогава ще приема, че ще удържиш на думата си, която вече ми даде. Не прави нищо глупаво и може да решим проблема. Стиви Рей се приближи до него и приклекна. — Нека видя превръзките ти. Може би трябва да бъдат сменени или стегнати, преди да тръгнем. — Тя ги провери внимателно и методично, като обясняваше какво прави. — Мъхът, изглежда, има ефект. Не виждам много кръв. Глезенът ти е доста подут, но мисля, че не е счупен. Не напипвам натрошени кости. — Стиви Рей отново превърза глезена му, затегна другите превръзки и остави разбитото крило за накрая. Протегна ръка зад него и започна да стяга разхлабилите се превръзки, когато Репхайм, който мълчеше и не помръдваше по време на прегледа, наведнъж потрепери и изохка от болка. — О, извинявай! Знам, че крилото ти е в много лошо състояние.

Увий още плат около мен и пристегни крилото към тялото ми. Няма да мога да вървя, ако не го обездвижиш напълно.

Стиви Рей кимна.

— Ще направя каквото мога.

Тя накъса на ивици още една хавлия и се наведе, за да достигне гърба му. Стисна зъби и заработи бързо и внимателно. Не й беше приятно, че Репхайм трепери и стене от болка. Щом приключи с крилото, Стиви Рей гребна вода и му помогна да я изпие. След като той престана да трепери, тя се изправи и протегна ръце към него.

— Хайде, да хвърлим жребия.

Репхайм се втренчи в нея, на странното му лице Стиви Рей прочете озадаченост и се усмихна.

Това означава да рискуваш да направиш каквото е необходимо, макар да е адски трудно.

Той кимна и бавно хвана ръцете й. Тя се подготви и го дръпна, оставяйки му време да премести тежестта си и да се подготви. Репхайм изстена и успя да стане, въпреки че не можеше да стъпва добре на ранения си глезен и не изглеждаше много стабилен.

Стиви Рей държеше ръцете му и му даваше възможност да свикне да стои прав и макар да се тревожеше, че той може да припадне, стори й се странно, че ръцете му са топли и човешки. Винаги бе мислила, че птиците са студени и пърхави. Всъщност не обичаше особено много птиците. Пиленцата на майка й я плашеха до смърт е истеричното размахване на крилцата си и глупавто писукане. Тя си спомни как събираше яйца и една дебела сприхава кокошка я клъвна и едва не улучи очите й.

Стиви Рей потрепери и Репхайм пусна ръцете й.

— Добре ли си? — попита тя, за да запълни неловкото мълчание, което се възцари между тях.

Той изпъшка и кимна.

— Дръж се. Преди да се опиташ да вървиш, да видим какво ще мога да намеря, за да ти помогна. — Стиви Рей огледа градинарските инструменти и избра хубава, солидна лопата с дървена дръжка. Върна се при Репхайм, премери я съобразно ръста му и с едно бързо движение махна металната част и му подаде дръжката. — Използвай я като бастун. Така раненият ти глезен няма да се претоварва. Може да се подпираш и на мен, но щом влезем в тунела, ще трябва да вървиш сам, затова ти е нужна.

Репхайм взе дървената дръжка от нея.

— Силата ти е внушителна.

Стиви Рей повдигна рамене.

Понякога ми е необходима.

Той предпазливо пристъпи напред, използвайки дръжката на лопатата, за да се подпира. Можеше да върви, въпреки че очевидно изпитваше силна болка. Успя обаче сам да докуца до вратата на бараката. Спря и погледна Стиви Рей.

— Първо г-це те увия. Разчитам, че никой няма да ни види, но в случай че някоя любопитна монахиня наднича през прозореца, ще ме види, че помагам на някого, увит в одеяло. Или поне така се надявам.

Репхайм кимна и тя го уви в одеялото. Сложи го на главата му и го затъкна върху превръзката на гърдите му.

— Ето какъв е планът ми. Нали знаеш за тунелите под депото, където бяхме?

— Да.

— Аз малко ги удължих.

— Не разбирам.

— Имам връзка с природната стихия земя. Мога да я контролирам донякъде, поне някои нейни аспекти. Напоследък открих, че мога да премествам пръстта и да правя тунели.

И така свързах депото с манастира.

— За тази сила спомена баща ми, когато говореше за теб.

Стиви Рей определено не искаше да обсъжда ужасния му

баща с него и дори да си мисли защо е говорил за нея и способностите й.

Да, все едно… Отворих част от тунела, който направих, за да изляза и да дойда тук. Мястото не е далеч от бараката. Ще ти помогна да стигнеш дотам. Щом влезеш в тунела, искам да отидеш до депото. Там има подслон и храна. Всъщност е много хубаво. Ще бъдеш добре там.

— А защо съюзниците ти няма да ме намерят в тунелите?

— Първо, ще затворя онзи, който свързва депото и манастира, а после ще кажа на приятелите си нещо, което ще ги убеди да не влизат в тунелите известно време. И се надявам, че ти ще имаш достатъчно време да оздравееш и да се махнеш оттук, преди те да започнат да си пъхат носа там.

— Какво ще им кажеш, за да не влизат в тунелите?

Стиви Рей въздъхна и прокара пръсти по лицето си.

Истината. Ще им кажа, че в тунелите се крият още червени новаци и че са опасни, защото не са направили избора между доброто и злото.

Репхайм мълча няколко секунди и после каза:

— Неферет беше права.

— Неферет! Какво искаш да кажеш?

— Тя все повтаряше на баща ми, че има съюзници сред червените новаци и те може да бъдат воини в нейната кауза. Неферет говореше за тези червени новаци.

Сигурно — нещастно промълви Стиви Рей. — Само че не исках да го повярвам. Надявах се, че в крайна сметка те ще постъпят правилно и ще изберат човечността пред мрака. Мислех, че им трябва време, за да си изяснят нещата, но се оказа, че греша.

— Тези новаци ли ще попречат на приятелите ти да влязат в тунелите?

— Да, в известен смисъл, но по-скоро аз ще им попреча. Ще спечеля време… за теб и тях. — Тя го погледна в очите.

Дори да греша. Без да добави нищо повече, Стиви Рей отвори вратата, вдигна ръката му, уви я около раменете си и двамата излязоха в ледения здрач.

Стиви Рей знаеше, че Репхайм изпитва силна болка, до-като препъвайки се, вървяха от бараката към отвора в земята, който бе направила, но чуваше само задъханото му дишане. Той се беше облегнал на нея и тя отново се изненада от топлината и човешкия допир около рамото й, примесен с перушината на тялото му, което подпираше. Стиви Рей се оглеждаше непрекъснато, затаила дъх от страх, че някой, например досадният Ерик, който все се опитваше да докаже колко е мъжествен, се е измъкнал навън. Обвитото в облаци слънце залязваше. Стиви Рей го усещаше как напуска забуленото от лед небе. Беше само въпрос на време преди новаците, вампирите и монахините да се размърдат.

Хайде, справяш се добре. Ще успееш. Трябва да побързаме — шепнеше тя, окуражавайки Репхайм, и се мъчеше да успокои гузните си страхове.

Ала никой не извика, нито се затича след тях и за много по-малко време, отколкото Стиви Рей очакваше, отворът на тунела зейна под краката им.

— Вмъкни се гърбом. Не е далеч. Ще бъда с теб през по-голямата част от пътя да ти помагам.

Репхайм не губи време, нито енергия да говори. Той кимна, обърна се, хвърли одеялото от раменете си и с помощта на Стиви Рей бавно и болезнено изчезна в тунела. Тя го последва.

Репхайм се облегна на стената от пръст и си пое дъх. Стиви Рей искаше да го остави там да си почине, но тръпките по гърба й крещяха, че другите ще се събудят, ще тръгнат да я търсят и ще я намерят там с гарвана-демон!

- Трябва да продължиш. Махни се оттук. Върви натам. — Тя посочи мрака пред тях. — Ще бъде тъмно. Съжалявам, но нямам време да ти намеря фенерче. Ще се чувстваш ли добре в мрака?

Репхайм кимна.

— Отдавна предпочитам нощта.

— Добре. Върви по тунела, докато стигнеш до място, къ-дето пръстта се превръща в циментови стени. След това завий надясно. Ще бъде объркващо, защото колкото повече се приближаваш до депото, толкова повече ще стават тунелите. Но не се отклонявай от главния. Ще бъде осветен… или поне така се надявам. При всички случаи продължавай да вървиш. Ще намериш фенери, храна и стаи с легла и всичко необходимо.

— Там има червени новаци.

Той не го формулира като въпрос, но Стиви Рей отговори,

— Да, има. Докато червените новаци и аз живеехме там, те стояха далеч от главните тунели и стаите ни. Не знам какво правят сега и откровено казано, нямам представа какво биха сторили с теб, но мисля, че няма да те изядат… Не миришеш добре. Но не съм сигурна. Те са… — Стиви Рей млъкна, търсейки правилните думи, — Те са различни от мен… от нас останалите.

— Те принадлежат на мрака. Вече споменах, че съм запознат с тези въпроси.

— Надявам се, че ще бъдеш добре. — Тя млъкна отново, защото не знаеше какво да каже, и накрая изтърси: Предполагам, че ще се видим някой път.

Репхайм се втренчи в нея и не отговори.

Стиви Рей се засуети.

— Репхайм, трябва да вървиш. Веднага. Тук не си в безопасност. Щом тръгнеш по тунела, аз ще срутя тази част, за да не може никой да те проследи, но трябва да побързаш.

— Не разбирам защо би изменила на съюзниците си, за да ме спасиш.

— Не изменям на никого. Просто не те убивам! изкрещя Стиви Рей, а сетне понижи тон и добави: — Това, че те пускам да си вървиш, означава ли, че изменям на приятелите си? Не може ли да означава само, че избирам живота пред смъртта и доброто пред злото? С какво е по-различно?

— Помисли ли, че като реши да ме спасиш, ти направи избор, който вие бихте нарекли лош?

Стиви Рей го гледа дълго, преди да отговори.

Тогава нека тежи на твоята съвест. Животът е такъв, какъвто сам си го направиш. Баща ти го няма. Останалите гарвани-демони също заминаха. Когато бях малка и се ударех, мама ми пееше една глупава песничка, където се казваше, че трябва да стана, да се изтупам от праха и да опитам пак. И ти трябва да направиш така. Аз само ти давам възможност да го сториш, — Тя протегна ръка. — Е, да се надяваме, че следващия път, когато се срещнем, няма да бъдем врагове.

Репхайм погледна протегнатата й ръка и после лицето й и бавно стисна пръстите й в традиционния вампирски поздрав.

— Дължа ти живота си, Жрице.

Стиви Рей усети, че лицето й пламна.

— Наричай ме Стиви Рей. В момента не се чувствам жрица.

Той се поклони.

— Тогава дължа живота си на теб, Стиви Рей.

Вземи правилното решение и ще ми върнеш услугата. Добра среща, добра раздяла и добра нова среща, Репхайм.

Тя се опита да се отскубне от него, но той не я пусна.

— Всичките ли твои съюзници са като теб?

Стиви Рей се усмихна.

— Не, аз съм по-странна от повечето. Аз съм първият червен вампир и понякога си мисля, че съм експеримент.

— А аз съм първият от децата на баща ми.

Въпреки че Репхайм я гледаше в очите, тя не можа да разгадае изражението му. В сумрака в тунела Стиви Рей видя само човешката форма на очите му и неземния им червен блясък… същия, който обсебваше сънищата й и понякога завладяваше зрението й, обагряйки всичко в алено, гняв и мрак. Тя поклати глава.

— Трудно е да си пръв.

Той кимна, най-сетне пусна ръката й и без да пророни нито дума повече, се обърна и закуца в тъмнината.

Стиви Рей преброи до сто и вдигна ръце.

— Земя, отново се нуждая от теб. — Природната стихия мигновено реагира и тунелът се изпълни с уханията на пролетна ливада. Стиви Рей вдъхна дълбоко аромата и продължи: — Срути тавана. Запълни тази част на тунела. Затвори дупката, която направи за мен, запуши я и отново я направи солидна, за да не може никой да мине оттук.

Тя се дръпна назад, когато пръстта пред нея се раздвижи и после се посипа надолу, подреди се и се втвърди, докато се превърна в плътна земя.

— Стиви Рей, какво правиш, по дяволите?

Тя се завъртя и притисна ръка до сърцето си.

— Далас! Уплаши ме до смърт! Ще получа сърдечен удар.

— Извинявай. Трудно е да се промъкна незабелязано до теб. Мислех, че усещаш присъствието ми.

С разтуптяно сърце Стиви Рей се вгледа изпитателно в лицето му и се опита да разбере дали Далас знае, че не е била сама, но той не изглеждаше подозрителен, ядосан или измамен, а само любопитен и малко тъжен. Следващите му думи засилиха убеждението й, че не е бил там достатъчно дълго, за да види Pen хай м.

— Ти затвори тунела, за да не могат останалите да стигнат до манастира, нали?

Стиви Рей кимна и се помъчи да не покаже вълната на облекчение в гласа си.

— Да, реших, че няма да е разумно да им предоставя лесен достъп до монахините.

Иначе за тях това би било нещо като шведска маса. — В очите му блесна дяволито пламъче.

— Не бъди груб — рече тя, но не можа да не се усмихне. Далас беше голям сладур. Той не само че й беше неофициално гадже, но беше и гениален във всичко, свързано с електричеството, водопроводните инсталации и каквото можеше да се намери в депото.

Далас също се ухили, приближи се до нея и подръпна кичур от русите й къдрици.

— Не съм груб, а гледам реално на нещата. И не ми казвай, че поне не си мислила колко лесно би било да изядеш някоя монахиня.

— Далас! — Стиви Рей присви очи, искрено стъписана от думите му. — По дяволите, и през ум не ми е минавало да изям монахиня! Това дори не звучи редно. И както вече съм ти казвала, не е разумно да мислиш да ядеш хора. Не е хубаво за теб.

— Хей, успокой се, сладурче. Само те дразня. — Той погледна към стената от пръст зад нея. — Е, как ще обясниш това на Зоуи и останалите?

— Ще им кажа истината. Вероятно трябваше да го сторя по-рано.

— Мислех, че искаш да мълчиш за останалите новаци, за-щото те може да се вразумят и да бъдат повече като нас.

— Да, изглежда, малко се обърках какво решение да взема.

— Е, добре, от теб зависи. Ти си нашата Висша жрица. Кажи на Зоуи и другите каквото искаш. Всъщност може да го направиш веднага. Зоуи свиква съвещание в столовата. Излязох да те търся, за да ти кажа.

— Как разбра къде да ме намериш?

Далас се усмихна отново и сложи ръка на раменете й.

— Знам, сладурче. Не беше много трудно да се досетя, че си в тунела, при земята си.

Двамата тръгнаха. Стиви Рей уви ръка около кръста му и си позволи да се облегне на него, радостна, че усеща до себе си нормално момче. Изпита облекчение, че светът й отново е станал такъв, какъвто смяташе за правилен. Щеше да избие Репхайм от главата си. Беше помогнала на ранено същество, това беше всичко. Той беше тежко ранен гарван-демон. Какви поразии можеше да направи?

— Познаваш ме, а? — Тя блъсна Далас с хълбок.

Той се притисна до нея.

— Не толкова добре, колкото ми се иска, сладурче.

Стиви Рей се изкикоти, без да обръща внимание на факта, че той полага маниакални усилия да се държи непринудено, а от кожата й все още се разнася мрачният мирис на Репхайм.