Изкушена

ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА Зоуи

— Не искам легло в лечебницата — повторих аз за трети път на Старк, който се суетеше край мен с прекалено разтревожен вид. — И без това няма допълнителни легла.

— Хей, чувствам се много по-добре — извика Дейно. Легни в моето легло, Зи.

— Не, благодаря — отвърнах аз и протегнах ръка към Старк. — Само ми помогни да се изправя.

Той се намръщи колебливо, но изпълни молбата ми. Застанах неподвижно, така че никой да не разбере, че стаята се върти като бясно мини-торнадо около мен.

— Мисля, че тя изглежда по-зле, отколкото се чувствам аз — отбеляза Дрю.

— Тя те чува. И ми няма нищо. — Макар и със замъглено зрение, аз огледах останалите хлапета. Всичките изглеждаха по-добре и това ми донесе огромно облекчение. Зачеркнах наум „Увери се, че хлапетата не се гърчат от болка и не умират в неописуеми мъки“ в списъка си със задачи. Беше време за следващата точка. Сподавих въздишката си, защото не исках да прахосвам силите си. — Нещата тук са по-добре. Е, Стиви Рей, трябва да решим къде да настаним червените новаци, когато слънцето изгрее, преди то да е изгряло.

— Хубава идея, Зи — каза Стиви Рей, която седеше на пода до Дрю. Спомних си, че тя харесваше момчето, преди да умре и да стане нежива, и признах пред себе си, че като я гледах да флиртува с него, когато може би между нея и червения новак на име Далас имаше нещо, изпитах егоистично злорадство. Може и да беше неприлично гадно от моя страна, но би било хубаво, ако моята най-добра приятелка и аз можехме да си поговорим как да се справим с проблемите с многобройните гаджета.

— Зи? Мислиш ли, че идеята е добра?

О, извинявай. Какво? — Осъзнах, че Стиви Рей ми говори, докато аз се надявах, че тя ще събере един милион (или поне две) гаджета.

— Казах, че червените новаци може да се настанят в празните стаи в общежитията. Би трябвало да са достатъчно дори ако се наложи да спят по трима в стая. Прозорците са затъмнени. Не е идеално като под земята, но ще свърши работа. Поне докато тъпата ледена градушка спре и измислим нещо друго.

— Добре, да се залавяме за това и докато уреждаме положението със стаите, ние… — произнесох думата внимателно и посочих кръга плюс Афродита, Дарий и Старк — …трябва да поговорим с Ленобия.

Всички от моята група кимнаха. Очевидно бяха наясно с факта, че бързо трябва да разберем какво се е случило в Дома на нощта, докато ни е нямало.

— Всички ще оздравеете — уверих аз ранените хлапета, казахме им довиждане и тръгнахме към изхода.

— Благодаря, Зоуи — извика Дру.

— Ти наистина си добра Висша жрица… макар че все още не си такава — подвикна Иън от стаята си.

Не бях сигурна дали непохватният му комплимент изисква благодарност, или не и докато стоях на прага на лечебницата, гледах хлапетата и си мислех, че макар да се бяха сражавали с гарваните-демони и станали свидетели на убийството на преподавател, изглеждаха нормално.

И после ме осени прозрението. Те изглеждаха нормално. Само преди един ден почти всички в училището, без моята група, Ленобия, Дракона и Анастасия, бяха попаднали под харизматичната магия на Калона и Неферет и съвсем не се държаха нормално.

Върнах се в коридора на лечебницата.

— Искам да ви попитам нещо. Може да прозвучи странно, но ми трябват откровени отговори дори да са неудобни.

Дрю се усмихна на някого зад мен и аз разбрах къде стои най-добрата ми приятелка.

— Питай ме каквото искаш, Зи. Харесвам всичките приятели на Стиви Рей.

— Благодаря, Дрю — отвърнах аз и едва се сдържах да не завъртя очи. — Въпросът е към всички. Мислехте ли, че нещо не е наред с гарваните-демони и дори с Калона и Неферет, преди да нападнат професор Анастасия?

Не се учудих, когато Дрю отговори пръв.

— Нямах доверие на крилатия, но не знаех защо. Той повдигна рамене. Може би защото имаше крила. Това бе много странно.

— Аз го смятах за готин, но синовете му, птицечовеците, бяха супер отвратителни — обади се Хана Ханиигър.

Да, гарваните-демони бяха ужасни, но Калона беше стар и не можех да проумея защо много момичета новаци си падаха по него — каза Ред. — И Джордж Клуни е готин, но е твърде стар и не бих искала да бъда с него. Затова не разбирах защо всички бяха влюбени в Калона.

А вие, останалите? — попитах аз.

— Както ти каза, Калона изскочи от земята. Това беше много странно. — Дейно млъкна, погледна Афродита, после мен и продължи. — Пък и от известно време някои от нас знаеха, че Неферет не е такава, каквато изглежда.

Да, ти го знаеше, но не направи нищо. — В гласа на Афродита нямаше омраза или гняв. Тя само отбеляза факт, макар и ужасяващ.

Дейно вдигна брадичка.

— Направих нещо. — Тя посочи бинтованата си ръка. — Само че беше късно.

— За мен нищо не беше наред, откакто убиха професор Нолън — заяви Иън. — Мислех същото и за Калона, и за гарваните-демони.

— Аз го видях какво прави с приятелите ми — извика Ти Джей от последната стая в коридора. — Те бяха като зомбита и вярваха на всяка негова дума. Опитах се да ги вразумя и ги попитах как може да бъдем сигурни, че Калона наистина е Еребус, дошъл на земята, но те се ядосваха или ми се смееха. Не го харесах от самото начало. И проклетите птици бяха зли. Не ми е ясно как никой не го разбра.

— И на мен, но ще открием защо стана така — казах аз. — Сега не се тревожете за това. Калона, Неферет и гарваните-демони ги няма. Оздравявайте бързо.

— Добре! — извикаха те. Гласовете им прозвучаха много по-бодро и силно, отколкото когато ги видях, щом дойдох.

Бях останала без сили от използването на природните стихии и се зарадвах, когато Старк ме хвана за лакътя и ме подкрепи, докато излизахме от сградата. Не беше за вярване, но градушката и дъждът бяха спрели. Облаците, които от няколко дни бяха забулили небето, се бяха разкъсали и през пролуките се виждаха звезди. Погледът ми се спря в средата на училищния двор. Огънят бе изгорил погребалната клада на Анастасия и тлееше, макар че Дракона все още стоеше на колене пред нея. Ленобия беше до него, сложила ръка на рамото му. Кръгът, образуван от червените новаци, Ерик, Хийт и Джак, се простираше широко около жаравата. Те стояха мълчаливо и засвидетелстваха уважението си към Дракона и любимата му.

Направих знак на моята група да ме последва малко по-нататък в сенките и всички се събрахме близо един до Друг.

— Трябва да поговорим, но насаме. Стиви Рей, можеш ли да помолиш някой друг да намери стаи за твоите хлапета?

— Разбира се. Крамиша е толкова организирана, че е почти като Министерство на отбраната. Освен това тя беше в шести курс, когато умря и стана нежива. Крамиша знае всичко за това място.

— Добре. Възложи й задачата — рекох аз и се обърнах към Дарий. — Трябва да се отървем от труповете на гарваните-демони… веднага. Ако ни провърви, бурята най-после ще премине и това означава, че човеците ще се размърдат, щом се съмне. Те не трябва да намират съществата.

— Ще се погрижа за това — отговори той, — Ще накарам момчетата червени новаци да ми помогнат.

— Какво ще направите с труповете? — попита Стиви Рей.

— Ще ги изгорим — отвърна Шоуни и ме погледна. Ако Зоуи е съгласна.

— Идеално — отговорих аз. — Само не ги изгаряйте близо до погребалната клада на Анастасия. Дракона няма да го понесе.

Изгорете ги до източната стена, там където противният им баща изскочи от земята. — Афродита отмести поглед към Шоуни. — Можеш ли да запалиш стария дъб, който се разцепи, когато Калона избяга?

— Мога да запаля всичко отвърна Шоуни.

— Тогава отиди с Дарий и другите — казах аз — и се погрижете да изгори всяко перце от тях. А след това всичките ще се срещнем в моята стая. Съгласни ли сте?

— Съгласни сме — едновременно отговориха Дарий и Шоуни.

Стори ми се странно, че Ерин не говори на сестра си, но когато Шоуни тръгна след Дарий към червените новаци, тя извика:

— Ще ти разкажа всичко, което си пропуснала, сестра ми.

Разбира се усмихна се през рамо Шоуни.

— Ленобия ни трябва — заявих аз и погледнах към преподавателката по езда, — но не знам как да я откъсна от кладата.

— Кажи му — предложи Деймиън.

Погледнах го учудено, защото не знаех кого има предвид.

— Дракона знае колко опасни са Калона и Неферет и ще разбере, че Ленобия ни е необходима. — Деймиън погледна все още коленичилия вампир. — Той ще стои там и ще скърби, докато реши кога е дошъл подходящият момент да си тръгне. Не можем да променим това, нито да го накараме да побърза, затова му кажи, че Ленобия ни трябва.

— Знаеш ли, много си умен похвалих го аз.

— Определено — усмихна се той.

— Е, добре — въздъхнах аз продължително и уморено. Стиви Рей… обясни на Крамиша какво трябва да направи, а вие, останалите, отидете в моята стая. Ще дойда веднага щом говоря с Ленобия.

— Зи, аз ще отида да кажа на Джак да помогне на Крамиша — рече Деймиън.

Повдигнах учудено вежди.

— Стаята ти не е толкова голяма. Ще му разкажа всичко по-късно. В момента трябва да разсъждаваме трезво.

Кимнах и тръгнах към Ленобия и Дракона. Дарий и Стиви Рей дръпнаха хлапетата настрана и тихо им заговориха. Деймиън милваше Херпогинята по главата, докато говореше с гаджето си.

Старк беше неотлъчно до мен. Не беше необходимо да го търся. Усещах присъствието му. Знаех, че ако се спъна, той ще се погрижи да не падна. Освен това Старк разбираше по-добре от всеки друг колко много ми е отнело използването на природните стихии в лечебницата.

Той сякаш прочете мислите ми и прошепна:

— Скоро ще имаш възможност да поседнеш. И ще ти намеря нещо за ядене и пиене.

— Благодаря — промълвих аз.

Старк хвана ръката ми и двамата отидохме при Ленобия и Дракона. Котките се бяха умълчали, макар че се притискаха до Дракона. Израненото му, съсипано от мъка лице беше мокро от сълзи, но той беше престанал да плаче.

— Драконе, Ленобия ми трябва за малко. Не искам да те оставя тук сам, но се налага да говоря с нея.

Той вдигна глава и ме погледна. Не бях виждала по-тъ-жен човек от него.

— Няма да бъда сам. Сенкогрив и Гуинивиър ще бъдат с мен. Както и нашата богиня отвърна Дракона и отново насочи поглед към погребалната клада. — Още не съм готов да оставя Анастасия.

Ленобия стисна рамото му:

— Ще се върна скоро, приятелю мой.

— Ще бъда тук — отвърна Дракона.

— Аз ще чакам с Дракона. Крамиша не се нуждае от мен. Тя вече има достатъчно новаци, които да командва — заяви Джак, който заедно с Деймиън се беше присъединил към нас. Херцогинята спря на няколко крачки, легна на земята и зарови нос в лапите си. Котките не й обърнаха внимание. — Искам да стоя при вас, ако нямате нищо против — смутено каза той на Дракона.

— Благодаря, Джак — изрече преподавателят по фехтовка.

Джак кимна, избърса очи и без да добави нищо повече,

седна до него и започна нежно да гали Сенкогрив.

— Браво на теб — прошепнах аз на Джак,

Гордея се с теб рече Деймиън и го целуна по бузата. Джак се усмихна през сълзи.

— Е, добре казах аз. — Да отидем в стаята ми.

— Ленобия, Зоуи трябва да мине през кухнята — рязко се обади Старк. — После ще се срещнем в общежитието. Ще дойде колкото е възможно по-бързо.

Ленобия кимна разсеяно, докато вървеше към общежитията с Деймиън, Ерин и Афродита.

— Защо… — започнах аз, но Старк ме прекъсна.

— Довери ми се. Нуждаеш се от това.

Той ме хвана за лакътя и ме насочи към центъра на училището, откъдето се влизаше за столовата.

— Влез вътре. Аз ще взема нещо и ще дойда веднага.

Бях твърде уморена, за да го попитам къде отива, и влязох в училището. Изпитах странно чувство, че е празно. Фоайето беше осветено само от половината газени лампи, които обикновено светеха по това време на нощта.

Погледнах часовника. Минаваше полунощ. Училището трябваше да продължи да съществува. Навсякъде трябваше да има новаци, вампири и преподаватели. Искаше ми се да върна времето назад и изминалите два месеца да изчезнат, и единствените ми тревоги да бъдат, че Афродита е гадна кучка, а Ерик е недосегаем готин сладур.

Изпитах желание да върна времето назад, когато не знаех нищо за Калона и Ая, смъртта и разрухата. Да имам нормален живот. Желаех го толкова силно, че ми прилоша.

Бавно влязох в столовата, която беше абсолютно празна и по-тъмна от коридора. Не ухаеше на вкусни ястия и нямаше групи хлапета, които да клюкарстват за други хлапета, нито преподаватели, които неодобрително да поглеждат ученици, тайно отмъкващи чипс.

Запрепъвах се към сепарето с пейка за пикник, където обикновено сядах е приятелите си, прегънах колене и се отпуснах на лакираното дърво. Защо Старк ми каза да дойда тук? Дали щеше да се опита да ми сготви нещо? Представих си го с престилка на кръста и ми стана смешно. И после осъзнах защо ме беше накарал да дойда тук. Единият хладилник в огромната училищна кухня беше пълен с пликчета с кръв. В момента той вероятно вземаше пликчета кръв и щеше да ми ги донесе, за да ги изпия като гъст червен сок.

Знам, че е отвратително, но устата ми се напълни със слюнка.

Старк беше прав. Трябваше да се заредя с енергия и пликче кръв (или две) щеше да бъде добър начин да го направя,

— Зи! Ето къде си била! Старк каза, че си тук.

Примигах от изненада, обърнах се и видях, че в столовата влиза Хийт… сам.

Изведнъж разбрах, че съм била права само донякъде. Старк наистина беше отишъл да ми намери кръв, но вместо да дойде от кухненските хладилници от неръждаема стомана, кръвта идваше от симпатичния футболист Хийт.

По дяволите.