Изкушена

ТРИЙСЕТА ГЛАВА Зоуи

Пак се намирах на покрива на същия замък. Нямаше съмнение в това. Портокаловите дръвчета бяха натежали от големи плодове и хладният ветрец разнасяше уханието им. В средата беше съшият фонтан, оформен като гола жена и от вдигнатите й ръце струеше вода. Щом я видях за втори път, аз осъзнах защо ми се струва позната. Тя ми напомняше на Никс или поне на едно от лицата на богинята, които бях виждала. И после си спомних какво бях научила за двореца… Това беше древното място на първия Висш съвет на вампирите, затова имаше логика фонтанът да прилича на нашата богиня. Изпитах желание да седна до него и да вдъхна дълбоко мириса на цитрусови плодове и море. Не исках да се обърна натам, където ми подсказваше инстинктът… и да видя кой стои зад мен. Но като снежна топка, която се търкаля по планински склон, аз не можех да контролирам лавината в мен и се обърнах в посоката, където ме водеше душата ми.

Калона беше коленичил в края на назъбения покрив на замъка. Беше е гръб към мен и облечен като предишния път — само по дънки и без риза. Черните му крила бяха разперени около него и се виждаха само загорелите му от слънцето рамене. Той беше навел глава и, изглежда, не съзнаваше, че аз съм там. Сякаш не можех да ги спра, краката ми сами тръгнаха към него и щом се приближих, осъзнах, че Калона е коленичил на същото място, където аз стоях, преди да се хвърля от покрива.

Раменете му се сковаха. Крилата му изшумоляха, той вдигна глава и погледна през рамо.

Калона плачеше. Сълзите бяха оставили мокри следи по лицето му. Изглеждаше смазан, съкрушен, напълно сломен, но в мига, в който ме видя, изражението му се промени. Лицето му засия от такава невероятна радост, че дъхът ми секна от несравнимата му красота. Той се изправи, извика щастливо и закрачи към мен.

Мислех, че ще ме прегърне, но в последния момент Калона се въздържа и протегна ръка, сякаш да докосне лицето ми, но пръстите му спряха пред кожата ми, поколебаха се и се отпуснаха до тялото му.

— Ти се върна.

— Сънищата не са реалност. Не умрях казах аз, въпреки че ми беше трудно да говоря.

Царството на сънищата е част от Другия свят. Не подценявай силата на онова, което се случва тук. — Той избърса лице с опакото на ръката си и отново ме изненада, като се усмихна смутено. — Сигурно ти изглеждам глупав. Знам, че ти не умря, разбира се, но беше толкова реално… и познато до болка.

Втренчих се в него, без да знам какво да кажа. Нямах представа как да реагирам на този вариант на Калона, който изглеждаше и се държеше по-скоро като ангел, откол-кото като демон. Напомняше ми на онзи Калона, който се беше предал пред чара на Ая и с готовност бе попаднал в капана на прегръдката й е уязвимост, която още ме обсебваше. Този му облик напълно контрастираше на държането му предишния път, когато ме прелъстяваше, опипваше и…

Присвих очи и го погледнах.

— Как по-точно съм тук? Не спя сама и не съм с приятелка, а в обятията на човешкото момче, с което съм Обвързана. Той и аз определено сме нещо повече от приятели. Ти не би трябвало да си тук — казах аз и посочих главата си.

— Не съм в главата ти. Ти не си ме повикала в съня си. Аз привлякох душата ти при мен. Нахлуването беше мое, без ти да ме поканиш.

— По-рано твърдеше друго.

— Тогава те излъгах. Сега ти казвам истината.

— Защо?

— По същата причина, поради която успях да те привлека тук в съня ти, въпреки че си в обятията на друг. Този път… за пръв път… мотивите ми са искрени. Не се опитвам да те манипулирам, нито да те прелъстя. И ще ти говоря само истината.

Как очакваш да ти повярвам?

— Вярваш ли ми, или не, това не променя естеството на истината. Ти си тук, Зоуи, когато не трябва да си тук. Това не е ли достатъчно доказателство за теб?

Прехапах устни.

— Не знам. Не познавам законите тук.

— Но познаваш силата на истината. Показа ми го по време на последното си посещение. Не можеш ли да почерпиш от тази сила, за да прецениш достоверността на думите ми?

Благодарение на Деймиън аз знаех какво означава достоверност, затова престанах учудено да хапя устни. Проблемът беше какво да отговоря. Калона ме озадачаваше напълно. Най-накрая отворих уста да му кажа, че не мога да разчитам на силата на истината, когато нямам представа за какво лъже и за какво не, но той вдигна ръка, за да ме накара да замълча.

— Веднъж ти ме попита дали винаги съм бил такъв като сега и аз ти отвърнах с уклончиви лъжи. Днес бих желал да ти кажа истината. Ще ми позволиш ли, Зоуи?

Калона отново ме наричаше Зоуи! Нито веднъж не ме нарече Ая, както му харесваше. И изобщо не ме докосваше.

— Н-не знам — запелтечих като идиот аз и отстъпих половин крачка назад, защото очаквах добрият ангел да изчезне и да се появи сластолюбивият безсмъртен. — Как ще ми го покажеш?

Красивите му кехлибарени очи помръкнаха от тъга. Калона поклати глава.

— Не, Зоуи. Не трябва да се страхуваш, че ще се опитам да те любя. Ако направя опит да се отметна от истината и да те прелъстя, сънят ще се разпадне и ти ще се озовеш в прегръдките на друг. За да ти покажа каквото трябва да разбереш, трябва само да ме хванеш за ръката. — Той протегна към мен силната си, нормална на вид ръка.

Поколебах се.

— Заклевам се, че кожата ми няма да те изгори със студената сила на страстта ми към теб. Знам, че нямаш причина да ми вярваш, затова те моля да вярваш само в истината. Докосни ме и ще видиш, че не те лъжа.

Това е само сън — напомних си аз. Каквото и да говори той за Другия свят, сънят си е сън, а не реалност. Ала истината беше реалност и в сънищата, и в будния свят, а тъжната истина беше, че аз исках да хвана ръката му и да видя какво ще ми покаже Калона.

Вдигнах ръка и притиснах длан до неговата.

Той говореше истината. За пръв път кожата му не ме смрази със страст и сила, които не можех да приема дори когато не можех да се насиля да ги отхвърля напълно.

Искам да ти покажа миналото си. — Калона замахна три пъти с другата си ръка, сякаш избърсваше невидим прозорец. Въздухът потрепери и с ужасяващ звук на разкъсване нещо се отвори пред нас, като че ли той бе разкъсал царството на съня. — А сега виж истината!

По негова заповед разкъсаното пространство в небето се раздвижи и после сякаш се включи голям телевизор с плосък екран и аз започнах да гледам откъси от миналото на Калона.

Първата сцена ме накара да затая дъх от красотата й. Калона беше там, полугол както винаги, но този път държеше дълъг и опасен меч, а друг беше в ножница, завързана на гърба му. И крилата му бяха чисто бели! Той стоеше пред великолепна врата на мраморен храм. Изглеждаше страшен и благороден — истински воин от главата до петите.

Строгото му изражение се промени и омекна. По стълбите на храма се заизкачва жена и Калона й се усмихна с очевидно обожание.

Добра среща, Калона, воине мой.

Гласът й отекна странно от миналото и аз ахнах. Не беше нужно да видя лицето й. Веднага познах гласа й.

— Никс! — извиках аз.

Да — потвърди той. — Аз бях воин, положил клетва да служа на Никс.

Калона във видението влезе след богинята в храма. Сцената се смени и той изведнъж размаха двата меча, за да се бори с нещо, върху което погледът ми не можеше да се фокусира. Нещото беше черно и постоянно променяше формата си. В един миг беше огромна змия, а в следващия отваряше уста, пълна с блестящи зъби, в трети заприличваше на противно паякообразно същество с криви нокти и зъби.

— Какво е това?

— Проявление на злото бавно отговори Калона, сякаш му беше трудно да произнесе думите.

— Но ти не беше ли в царството на Никс? Как е проникнало злото там?

— Злото и доброто са навсякъде. Така са устроени светът и Другият свят. Трябва да има равновесие дори във владенията на Никс.

— И затова й е бил необходим воин? попитах аз, докато гледах как картината отново се смени и показа Калона с блестящи бели криле как върви след Никс, която се разхождаше в тучна ливада. Очите му се стрелкаха насам-натам и оглеждаха района около и зад богинята. Единият меч беше в ръката му, а другият готов в ножницата.

— Да, затова й беше необходим воин.

— Необходим — повторих аз думата и после успях да откъсна очи от Калона в миналото и да погледна Калона в настоящето. — Ако тя все още се нуждае от воин, защо си тук, а не там?

Той стисна челюсти и очите му се изпълниха с болка. Когато отговори, гласът му беше тъжен.

— Гледай и ще видиш истината.

Отново се съсредоточих върху променящите се сцени и видях, че Никс стои пред Калона. Той беше коленичил пред нея, също както когато аз влязох в съня му, и плачеше. Реинкарнацията на Никс приличаше на статуята на Дева Мария в бенедиктинския манастир толкова много, че се стъписах. Продължих обаче да гледам и видях, че нещо не е наред с Никс. За разлика от красотата на Дева Мария спокойното изражение на Никс беше някак сурово и изглеждаше по-каменно от статуята.

Моля те, не го прави това, богиньо моя!

Гласът на Калона се извиси към нас. Звучеше така, сякаш той се молеше.

Аз не правя нищо, Калона. Ти имаш избор. Дори на воините се дава правото на свободен избор и не изисквам те да го използват мъдро. Изненадах се колко студено говори Никс. За миг тя ми напомни на Афродита, каквато беше преди.

Не мога да се сдържа. Създаден съм да чувствам. Това не е свободен избор, а орис.

И въпреки това, като твоя богиня ти казвам за какво не си предопределен. Твоята воля те е формирала.

Не мога да превъзмогна чувствата си! Не мога да се променя и да бъда друг!

Грешиш, воине мой, затова ще платиш последиците от грешката си.

Никс вдигна съвършената си ръка и щракна с пръсти срещу Калона. Воинът се повдигна над земята и полетя назад, като се преобръщаше.

Започна да пада, да крещи и да се гърчи. Най-после стигна до земята, сразен, наранен и окървавен. Тупна в тучна нива, която приличаше на прерия с високи треви. Крилата му се превърнаха от бели в гарвановочерни, каквито са днес.

С вик, изпълнен е болка, той вдигна ръка и избърса видението от миналото. Въздухът пред нас потрепери и отново се превърна в градината на покрива на замъка. Калона пусна ръката ми и седна на пейка под портокалово дръвче. Не каза нищо. Седеше и гледаше искрящото синьо на Средиземно море.

Застанах пред него и се втренчих в лицето му, сякаш можех да прочета истината по изражението му.

— Защо те изхвърли? Какво направи?

Той ме погледна.

— Обичах я прекалено много. — Гласът му беше толкова безчувствен, сякаш принадлежеше на призрак.

— Как така си я обичал прекалено много? — машинално попитах аз, макар че се сетих какъв е очевидният отговор. Имаше различни видове обич… и любовта на Калона към Никс явно е била от неправилния вид.

— Ревнувах. Дори мразех Еребус.

Примигах изумено. Еребус беше консорт на Никс, вечният й любим.

— Любовта ми към нея ме накара да наруша клетвата си. Бях толкова обсебен от нея, че вече не можех да я закрилям. Провалих се като неин воин.

— Това е ужасно отбелязах аз и се замислих за Старк. Той беше положил клетва само преди няколко дни, а вече знаех, че сърцето му ще се разбие, ако не успее да ме защити. Колко ли дълго Калона е бил воин на Никс? Векове? Колко продължава частица от вечността?

Колкото и да беше невероятно, изпитах съжаление към Калона. Но не трябваше да го съжалявам! Вярно, богинята бе разбила сърцето му и го беше изгонила от царството си, но после беше станал лош. Беше се превърнал в злото, срещу което по-рано се бе борил. Калона кимна, сякаш прочете мислите ми.

— Извърших ужасни неща. И продължавам да ги върша. Изхвърлянето ме промени. Станах безчувствен. Търсих ли, търсих, век след век, опитвайки се да открия нещо или някого, който да запълни кървящата рана, която Никс остави в душата и сърцето ми. И когато я намерих, не знаех, че тя не е реална, а е само илюзия, създадена да ме вкара в клопка. С готовност се хвърлих в обятията й. Знаеш ли, че когато започна да променя формата си и да се превръща в пръст, от която беше направена, тя се разплака?

Потреперих. Знаех за какво говори Калона. Бях го преживяла заедно с Ая.

— Да — промълвих аз. — Спомням си.

Очите му се разшириха от учудване.

— Спомняш си? Имаш спомените на Ая?

Не исках да признавам какъв е мащабът на паметта ми на Ая, но знаех, че не мога да го излъжа, затова избрах малка част от истината и му я казах с кратки, стегнати думи.

— Само един. Спомням си, че ти постепенно изчезваше и Ая плачеше.

— Радвам се, че не помниш друго, защото духът й остана с мен, заровен там в мрака дълго време. Не можех да я докосна, но усещах присъствието й. Мисля, че това е единственото, което запази разсъдъка ми.

Потреперих и видях, че той понечи да вдигне ръце, сякаш искаше да изтласка спомена. Калона дълго мълча. Реших, че той е приключил с разказа за миналото си, и се опитах да превъзмогна шока и недоумението в съзнанието ми да намеря въпрос, който да му задам, когато Калона отново заговори.

— И после Ая изчезна и аз започнах да викам. Изрекох потребността си да бъда свободен в света и светът най-после ме чу.

— Неферет те чу.

— И ти ме чу, но само Тси Сгили отвърна на зова ми.

Поклатих глава.

Ти не си ме призовал в Дома на нощта. Никс ме Беляза. Затова съм там.

— Така ли? Трябва да говоря само истината или сънят ни ще изчезне, затова няма да се опитвам да те убеждавам, като се преструвам, че знам повече, отколкото в действителност. Ще кажа само онова, в което вярвам и съм сигурен, че и ти си ме чула. Или поне онази част от теб, която някога е била Ая, е чула и познала гласа ми. — Той се поколеба и сетне добави: — Вероятно ръката на Никс е насочвала превъплъщението ти и богинята те е изпратила…

— Не! — Не можех да го слушам повече. Сърцето ми биеше толкова силно, че имах чувството, че ще изхвръкне от гърдите ми. — Никс не ме е изпратила при теб, нито съм Ая! Няма значение, че имам някакви хаотични нейни спомени. В този живот аз съм реално момиче със свободна воля и собствено съзнание!

Изражението му отново се промени. Погледът му омекна и той ми се усмихна нежно.

— Знам, Зоуи, затова водя борба с чувствата си към теб. Събудих се от земята и исках девойката, която ме затвори там, да намери момиче със свободна воля, за да се бори с мен.

— Защо го правиш? Защо говориш така? Ти всъщност не си такъв! — извиках аз и се опитах да прогоня приятното усещане, което думите му ме накараха да изпитам.

Случи се, когато ти се хвърли от покрива. Видях се да пропадам отново и в това видение сърцето ми беше разбито. Няма да го понеса. Заклех се пред себе си, че ако съумея да те привлека към мен още веднъж, ще ти покажа истината.

Ако това е истината, тогава трябва да знаеш, че ти си станал злото, срещу което по-рано си се борил.

Калона отмести поглед от мен, но не и преди да забележа срам в очите му.

— Да, знам.

— Аз избрах друг път. Не мога да обичам злото. И това е истината — заявих аз.

Той мигновено насочи очи към мен.

— Ами ако реша да се откажа от злото? Какво ще стане тогава?

Въпросите му ме завариха абсолютно неподготвена, затова изтърсих първото, което ми дойде на ума.

— Не можеш да се откажеш от злото, докато си с Неферет.

— Ами ако съм зъл само когато съм с Неферет? Ако бъда с теб, може пък да избера доброто?

— Невъзможно — отвърнах аз и поклатих глава.

Защо твърдиш, че е невъзможно? Вече се е случвало. Знам, защото ти стана причина някой друг да избере доброто. Воинът, свързан с теб, е доказателството.

— Не. Този твой вариант не е реален. Ти не си Старк, а низвергнат безсмъртен, любовник на Неферет. Изнасилвал си жени… превръщал си хора в твои роби… убивал си. Синовете ти едва не убиха баба ми. Единият уби професор Анастасия! — Вкопчих се във всичките му отрицателни страни и го нападнах с тях. Новаците и преподавателите в Дома на нощта започнаха да се съмняват в Никс заради теб. И все още се държат погрешно. Независимо че имат право на избор, те са изпълнени със страх, омраза и завист също както ти към Никс! — Държах се така, сякаш не стоях пред него и не му крещях.

— Ти спаси Старк. Не можеш ли да спасиш и мен? — попита той.

— Не! — извиках аз и седнах в леглото.

— Зи, всичко е наред. Аз съм тук. — Хийт потърка сънените си очи с едната си ръка, а с другата погали гърба ми.

— О, Боже възкликнах аз и въздъхнах дълбоко, потрепервайки.

— Какво има? Лош сън?

— Да. Странен лош сън. — Погледнах към другото легло. Стиви Рей не беше помръднала. Нала се беше свила до раменете й и кихна. — Предателка! заявих на котката и се помъчих да се успокоя.

— Тогава заспивай отново. Най-после успях да свикна с промяната на дните в нощи и искам да продължа да практикувам. Хийт протегна ръце към мен.

— Добре. Извинявай. — Легнах и се свих в ембрионална поза.

— Заспивай — повтори той и се прозя. — Всичко е наред.

Дълго лежах будна и отчаяно ми се искаше думите му да

са истина.