Изкушена

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА Зоуи

— Искаш ли бира? — извиках аз през рамо на Старк, който нетърпеливо ме чакаше в тихата и много странна главна стая на общежитието. Казвам странна, защото беше тиха, макар новаците, момичета и момчета, да седяха на малки групи на столове, гледайки телевизорите с плоски екрани, Сериозно. Само седяха и гледаха. Не разговаряха. Не се смееха. Нищо. Вярно, вдигнаха глави, когато Старк и аз влязохме в стаята. Бях убедена, че някои хлапета ни изгледаха с омраза, но пак не казаха нищо.

— Не, благодаря. Вземи си бира и да слизаме долу. — Старк вече вървеше към стълбището.

— Добре, добре. Идвам. Исках само… — В същия миг се сблъсках с момиче на име Бека. Боже, извинявай. Не те видях, защото…

— Да, знам какво правеше. Онова, което постоянно правиш. Заглеждаш се по момчетата.

Намръщих се. Не я познавах добре. Знаех само, че Бека е влюбена в Ерик. А, да, и бях хванала Старк да я хапе и да се мъчи да я изнасили… преди да избере доброто и да положи клетва като мой воин. Разбира се, тя не си спомняше насилието. Помнеше само удоволствието от ухапването, отново благодарение на Старк, който тогава беше отвратителен.

Това обаче не й даваше разрешение да се държи с мен по този нелеп начин, но нямах време да се разправям с нея и честно казано, не ми пукаше дали Бека е досадна ревнивка.

Затова изсумтях като Афродита, заобиколих я, приближих се до хладилника, отворих го и се залових да търся бира.

— Ти направи точно това, нали? Обърка всичко.

Въздъхнах. Намерих бира и се обърнах.

— Ако имаш предвид, че ви отървах от Калона, който не е Еребус, дошъл на земята, а зъл безсмъртен паднал ангел, и изгоних Неферет, която вече не е Висша жрица на Никс, а зла Тси Сгили, която иска да завладее света, тогава, да. Да, направих го с помощта на приятелите си.

— Защо си мислиш, че знаеш всичко?

— Определено не знам всичко. Ако беше така, щях да знам защо все още не можеш да проумееш, че Калона, Неферет и гарваните-демони са зли дори след като убиха професор Анастасия.

— Гарваните-демони я убиха само защото ти ги ядоса, като избяга, а после се бори с Калона, който според някои наистина е Еребус.

— Проумей го, Бека. Калона не е Еребус! Той е бащата на гарваните-демони. Създал ги е, като е изнасилвал жени от племето чероки. Еребус не би направил такова нещо. Това минавало ли ви е през ума?

Тя се държеше така, сякаш не беше чула нито дума от онова, което казах.

— Всичко беше наред, докато теб те нямаше. А сега се върна и отново обърка всичко. Бих искала да заминеш завинаги и да ни оставиш да правим каквото искаме.

— Кои сте вие? Имаш предвид хлапетата в лечебницата, които едва не бяха убити от крилатите ви приятели? Или Дракона, който безутешно скърби за смъртта на съпругата си съвсем сам навън?

— Това се случи само заради теб. Никой не беше нападнат, преди ти да офейкаш.

— Сериозно, не чуваш ли какво ти говоря?

— Хей, Бека. Старк беше застанал на прага на кухнята, точно зад нея.

Тя се обърна, тръсна коси и му се усмихна закачливо.

— Здравей, Старк.

— Ерик е свободен изтърси той.

Бека примига и придоби възмутен вид.

— Той и Зоуи скъсаха — добави Старк.

— О, така ли? — Тя се опита да говори безразлично, но видът й издаде, че е доволна. Бека ме погледна. — Крайно време беше да те зареже.

— Аз го заразях… кучко!

Бека пристъпи към мен и вдигна ръка, сякаш се готвеше да ме удари. Това ме стъписа толкова силно, че дори забравих да призова някоя природна стихия да я събори на пода. За щастие Старк не беше толкова стъписан и бързо застана между нас.

— Бека, сторил съм ти достатъчно зло. Не ме карай да те изхвърля оттук. Просто се разкарай. Той говореше като истински воин и изглеждаше опасен.

Бека мигновено се дръпна назад.

— Е, все едно. Тя не ме интересува толкова много, че да рискувам да си счупя някой нокът. Бека се завъртя и бързо излезе.

Отворих бирата, отпих голяма глътка и отбелязах:

— Това беше много обезпокоително.

— Да. Очевидно се променям. По-рано за нищо на света не бих попречил на хубав момичешки бой.

Завъртях очи.

— Голям мъжкар си, няма що. Хайде, да слезем долу, къ-дето не е такава лудница.

Излязохме от кухнята и трябваше да минем през главната стая в общежитието, за да се спуснем по стълбите. Това означаваше отново да попаднем на група луди. Бека шепнеше нещо на няколко хлапета, но млъкна и ме изгледа мръсно. Другите също ми хвърлиха убийствени погледи.

Ускорих крачка и буквално прескочих стъпалата.

— Да, обезпокоително е — съгласи се Старк, докато бързахме към стаята ми.

Кимнах. Трудно ми беше да намеря думи да опиша как се чувствам, когато почти всички в училището, моят дом, очевидно ме мразеха и в червата. Отворих вратата на стаята си и мигновено бях нападната от космата оранжева топка, която се хвърли в ръцете ми и измяука като сприхава старица.

Нала! — Не обърнах внимание на раздразнението й и я целунах по носа. Това я накара да кихне в лицето ми. Засмях се и прехвърлих бирата в другата си ръка, за да не я излея върху моята котка. — Липсваше ми, момиченце. — Притиснах лице до меката й козина. Нала престана да се оплаква и пусна машината за мъркане.

— Когато приключиш да се натискаш с котката си, трябва да обсъдим някои неща… важни неща подхвърли Афродита.

О, не бъди толкова противна — укори я Деймиън.

— Да го духаш, Деймиън! викна Афродита.

— Престанете! — скара им се Ленобия, преди аз да им кажа да млъкнат. — Трупът на моята добра приятелка още тлее навън и не ми се слушат пубертетски препирни.

Афродита и Деймиън се извиниха един на друг и, изглежда, се почувстваха неудобно. Реших, че това е отличен знак да започна да говоря.

— И така, всички хлапета тук ме мразят и в червата.

— Сериозно? Само се правеха на „Степфордски съпруги“, когато ние дойдохме — каза Деймиън.

Сериозно отговори Старк. — Наложи се да дръпна Бека от Зоуи.

По израженията на Афродита и Деймиън разбрах, че и те си спомниха не толкова доброто минало на Старк, но не казаха нищо.

Това не ме изненадва — отбеляза Ленобия.

Погледнах преподавателката по езда.

— Какво става тук? Калона го няма. Мисля, че вече дори не е в страната. Как може все още да въздейства на новаците?

— И на вампирите — добави Деймиън. — Никой друг преподавател освен теб не отиде при Дракона. Това означава, че и те са под влиянието на Калона.

— Или позволяват страхът им да надделее и да ги победи — каза Ленобия. — Трудно е да се каже дали се страхуват, или демонът им е направил нещо, което още действа, въпреки че го няма.

— Той не е демон — чух се да казвам аз.

Ленобия ме изгледа строго.

— Защо го казваш, Зоуи?

Размърдах се неспокойно, седнах на леглото и сгуших Нала в скута си.

— Знам разни неща и едното от тях е, че той не е демон.

— Какво значение има как го наричаме? — попита Ерин.

Истинските имена носят сила — обади се Деймиън. — По

традиция, да наречеш някого с истинското му име в магия или ритуал, може да е по-обвързващо, отколкото да изпращаш енергия или дори да употребиш малкото му име.

— Добре го каза, Деймиън — съгласи се Ленобия. — Няма да наричаме Калона демон.

— Но няма да забравяме, че той е зъл, както са сторили другите хлапета — добави Ерин.

— Не всички — напомних им аз. — Хлапетата в лечебницата не са под въздействието на Калона, нито Ленобия и Дракона… и Анастасия не беше. Но защо? По какво се различавате?

— Знаем, че Ленобия, Дракона и Анастасия са надарени от Никс каза Деймиън.

— Какво толкова е особеното на хлапетата, които се изправиха срещу гарваните-демони? — попита Афродита.

Хана Ханиигър може да кара цветята да цъфтят — отговори Деймиън.

Втренчих се в него.

— Цветя? Сериозно?

— Да. — Той повдигна рамене. Тя е добра в градинарството.

Въздъхнах.

Какво друго знаем за хлапетата от лечебницата?

— Ти Джей е невероятно добър боксьор — обади се Ерин.

— А Дрю е страхотен борец — добавих аз.

— Но дарове ли са тези способности? — попита Ленобия. — Вампирите са талантливи. Това е нормално и не е нещо необикновено.

— Някой знае ли нещо за Пън Боузър? — попитах аз. — Познавам го бегло от часовете по драматично изкуство. Беше влюбен до уши в професор Нолън.

— Аз го познавам — отвърна Ерин. — Той е много сладък,

— Добре, сладък е, — Почувствах се съкрушена от безнадеждността на задачата ни. Хлапетата бяха добри в разни неща, но това не беше същото като да си надарен от Никс.

— Ами новото момиче Ред?

— Никой от нас не я познава. — Деймиън погледна Ленобия. — А ти?

Тя поклати глава.

— Знам, че Анастасия й беше наставник и че се сближиха само за няколко дни дотолкова, че тя рискува живота си за преподавателката си.

— Това не означава, че в нея има нещо особено, освен че е взела правилното решение и… — Изведнъж осъзнах какво казвам, млъкнах и се засмях. — Точно така.

Всички се втренчиха в мен.

— Зоуи се побърка — отбеляза Афродита. — Знаех си, че ще се случи рано или късно.

— Не! Не съм се побъркала. Открих отговора. Боже, колко е очевиден! Тези хлапета не са надарени. Те просто са направили правилния избор.

Никой не каза нищо в продължение на няколко секунди, после Деймиън подхвана нишката на мисълта ми.

— Също като в живота. Никс ни предоставя възможност за избор.

Усмихнах му се.

— И някои от нас избират мъдро.

— А други оплескват нещата — добави Старк.

— Господи, наистина е очевидно каза Ленобия. — Няма загадка в магията на Калона.

— Всичко е въпрос на избор обобщи Афродита.

— И истина — допълних аз.

— Да, има логика — отново се обади Деймиън, — Не можех да разбера защо само трима преподаватели прозряха какъв е Калона. Винаги съм смятал, че всички вампири тук са уникални и надарени от богинята.

— Повечето са такива — отбеляза Ленобия.

Но независимо дали са надарени, или не, откриването на истината и следването на правилния път е въпрос на избор. — Старк говореше тихо и ме гледаше. — Не трябва да го забравяме.

— Може би затова Никс ни доведе тук да ни напомни, че всичките й деца имат свободен избор — рече Ленобия.

Това е проблемът мис Ая. Имам избор да не следвам пътя й. Но това не означава ли, че и Калона е свободен да избира и може да предпочете доброто пред злото? Прогоних мислите, които се завъртяха в главата ми, и попитах:

— Е, имате ли идеи как да продължим по-нататък?

— Абсолютно. Ти търси Калона. Ние ще дойдем с теб -

заяви Афродита и щом всички отправихме погледи към нея, продължи: — Вижте, Калона доказа, че е лош, затова нека направим избора да го унищожим. Не е невъзможно. Едното ми видение показа, че Зоуи го убива.

— Видение? — учуди се Ленобия.

Афродита разказа накратко двете си видения, като не спомена, че в „не толкова доброто“ аз съм с Калона. Прокашлях се и събрах смелост, както подобава на голямо момиче.

В лошото видение аз съм с Калона. Любовници сме.

— Но в другото видение ти правиш нещо и го убиваш възрази Ленобия.

— Това беше ясно, въпреки че останалото е заплетена бъркотия — поясни Афродита. — Ето защо, както вече казах, тя трябва да отиде при него.

Тази работа не ми харесва — обади се Старк.

— И на мен — съгласи се Ленобия. — Иска ми се да знаехме повече… повече подробности каква е причината за виденията.

— Боже, колко съм тъпа! възкликнах аз и извадих от джоба си листчето, което бях пъхнала там. — Съвсем забравих за стихотворението на Крамиша.

Аз също. Мразя поезията заяви Афродита.

— А това ме озадачава, красавице моя — рече Дарий, който влезе в стаята, следван от Стиви Рей и Шоуни. — Интелигентно момиче като теб би трябвало да й се наслаждава.

Афродита му се усмихна мило.

— Ще ми бъде приятно, ако ти ми четеш стихове, но всъщност ще ми хареса каквото и да ми четеш.

— Отвратително — подхвърли Шоуни, докато отиваше да седне до Ерин.

— Абсолютно — ухили се Ерин на сестра си.

— Добре, че не пропуснахме обсъждането на стихотворението — отбеляза Стиви Рей, настани се до мен и погали Нала. — Чудех се какво е измислила Крамиша.

— Ще го прочета на глас — предложих аз.

- Неприятно ми е да го кажа, но мисля, че това е от Калона за теб. — Афродита наруши мълчанието, което настъпи, след като прочетох стихотворението.

— Да, и на мен така ми се струва — съгласи се Стиви Рей.

— По дяволите! — измърморих аз.