Изкушена

ДВАЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА Зоуи

Училищната лечебница не беше голяма. Състоеше се от три малки болнични стаи и се намираше на единия етаж на сградата на преподавателите. Ето защо не се изненадах, че помещенията са препълнени с ранени хлапета, нито се стъписах, като видях, че в коридора са сложени и три походни легла. Ранените хлапета замигаха учудено, когато аз и групата ми спряхме на входа.

— Зоуи?

Опитах се да не гледам втренчено ранените хлапета и да не долавям мириса на кръв във въздуха. Две вампирки бързаха към мен. Познах ги. Те бяха помощнички на Неферет, нещо като медицински сестри. Замислих се усилено и се сетих, че високото русокосо момиче се казва Сапфир, а ниската азиатка е Маргарета.

Ранена ли си? — попита ме Сапфир.

— Не. Нищо ми няма. Всички сме добре уверих я аз. — Дошли сме да помогнем.

— Без да има лечител, ние направихме каквото можахме за тях — грубо каза Маргарета. — Никой от новаците не е в непосредствена опасност да умре, въпреки че не се знае как нараняването ще се отрази на Промяната, затова е възможно някои да…

— Да, добре, разбрахме — прекъснах я аз, преди да каже „умрат“ на висок глас пред хлапета, които наистина може да умрат. Боже, какви лоши обноски към болните.

— Не сме дошли заради медицинските си умения — обясни Деймиън. — Тук сме, защото нашият кръг е силен и с него можем да утешим ранените.

— Тук няма други освен ранени новаци заяви Сапфир, сякаш това беше причина и ние да не сме там.

— Никой от другите новаци няма връзка с природните стихии — рекох аз.

— Ние наистина направихме всичко възможно — хладно повтори Маргарета. — Без Висша жрица…

Този път я прекъсна Старк.

— Имаме Висша жрица. Дръпнете се и позволете на нея и нейния кръг да помогнат на хлапетата.

— Да, дръпнете се — заповяда Афродита и се изправи пред лицето на вампирката.

Двете вампирки започнаха да отстъпват назад, въпреки че усещах ледените им неодобрителни погледи.

— Какъв им е проблемът, по дяволите? — тихо попита Афродита, когато влязохме в коридора.

— Нямам представа — отвърнах аз. — Дори не ги познавам.

— Аз ги познавам — обади се Деймиън. — Бях доброволец в лечебницата през третата си година тук. Те винаги са били социопатични. Мисля, че това е заради работата им с умиращи новаци.

Социопатични? — учуди се Шоуни.

— Би ли го превела, Стиви Рей? — попита Ерин.

— Социопатичен означава начумерен и неприветлив. Трябва да четете повече.

— И аз щях да кажа същото — отбеляза Старк.

Деймиън въздъхна.

Не беше за вярване, но трябваше да сподавя усмивката си. Обстоятелствата не бяха приятни, но моите приятели се държаха както обикновено и правеха всичко да изглежда малко по-добре.

— Съсредоточете се, интелектуални изроди. Дошли сме да помогнем на новаците. Социопатка едно и Сиоциопатка две не са важни — заяви Афродита.

Напомня ми на Доктор Зюс. Харесва ми — рече Старк и ме погледна с готината си усмивка, която говореше: „Винаги съм обичал да чета.“

Афродита се намръщи.

— Казах да се съсредоточите, а не да флиртувате.

— Стиви Рей? — извика едно момче от едното походно легло в коридора и ни прекъсна.

— Дрю Партейн? — Стиви Рей забърза към него. — Дрю, как си? Какво се случи? Ръката ти ли е счупена?

Ръката му беше гипсирана, а едното му око беше насинено и подпухнало. Устната му беше разцепена, но хлапето все пак успя да се усмихне на Стиви Рей.

— Много се радвам, че вече не си мъртва.

— Аз също ухили се тя. И мога да ти кажа, че не ти препоръчвам умирането и съживяването, затова гледай да си почиваш и да оздравееш. Погледът й отново се насочи към раните му и усмивката й помръкна, но Стиви Рей побърза да добави: — Ще се оправиш. Не се тревожи.

Не пострадах сериозно. Ръката ми не е счупена, а само я навехнах, докато се биех с гарвана-демон.

Дрю се опита да спаси Анастасия — чу се гласът на момиче от едната болнична стая. Вратата беше отворена и видях новачка, която се беше подпряла на алуминиевото нощно шкафче. Рамото й беше превързано с дебел бинт. На врата й имаше страшна порезна рана, която се скриваше под нощницата. — И за малко да успее. Дрю почти я беше спасил.

„Почти“ не се оказа достатъчно — напрегнато каза той.

— „Почти“ е повече, отколкото направиха останалите хлапета — възрази момичето. Ти поне се опита.

— Какво се случи, Дейно? — попита Афродита, мина покрай мен и влезе в стаята при момичето.

Изведнъж се сетих коя е тя. Дейно и двете й приятелки Енио и Пемфредо (с прякори Ужасна, Войнствена и Оса) бяха част от вътрешното обкръжение на кучките на Афродита, преди аз да дойда в Дома на нощта и както Афродита се бе изразила, животът им да се взриви отвътре. Подготвих се Дейно да се заяде с Афродита, тъй като никоя от „приятелките“ й не й остана приятелка, след като тя изпадна в немилост пред Неферет, а аз я замених като водач на „Дъщерите на мрака“. За щастие момичето съвсем не отговори с омраза, макар че гласът й прозвуча отчаяно и повече от ядосано.

— Нищо не се случи, докато ти не се изправи срещу проклетите птици. И тогава гарваните-демони ни атакуваха. Ние… Тя посочи със здравата си ръка хлапетата в лечебницата — … също се изправихме срещу тях. Дракона и Анастасия също.

— Те нападнаха професор Анастасия, докато Дракона се биеше с група от тях на алеята и не можеше да й помогне. Той дори не видя какво става — обясни Дрю. — Аз сграбчих единия и го дръпнах от нея, но зад мен се появи друг.

Аз го хванах продължи Дейно и посочи към другата стая. — Иън Боузър се опита да помогне, когато съществото се залови с мен. Гарванът-демон прекърши крака му като вейка.

— Иън Боузър? попитах аз и надникнах през отворената врата на стаята, която Дейно посочи.

— Да, аз съм — отговори мършавото, но симпатично момче, чийто крак беше повдигнат и гипсиран. Изглеждаше твърде бледо дори на фона на белите чаршафи.

— Сигурно те боли. — Помнех го от часовете по театрално изкуство. Той беше влюбен до уши в преподавателката ни професор Нолън… преди да я убият преди месец и нещо.

— Е, чувствал съм се и по-добре — опита да се усмихне Иън.

— Всички сме се чувствали по-добре — обади се момиче от едно от походните легла в коридора.

Хана Ханиигър! Не те видях — възкликна Деймиън, мина покрай мен и се приближи до нея.

Хана беше завита с голямо бяло одеяло, където се губеше, защото беше най-бялото хлапе, което бях виждала. Беше блондинка с толкова бяла кожа, че никога не хващаше слънчев загар и винаги изглеждаше с румени страни и или смутена, или изненадана. Познавах я само чрез Дейми-ън. Бях го чувала да й говори за цветя. Момичето очевидно беше гениално по всичко, което цъфтеше. Спомних си това за нея, както и това, че всички я наричаха на първото и последното й име, нещо като Шанънкомптън, само че не сливаха двете.

— Какво се е случило с теб, милинка? — Деймиън приклекна до нея и хвана ръката й. Малката й руса глава беше увита с марля, която имаше петно кръв на челото.

— Когато нападнаха професор Анастасия, аз се разкрещях на гарваните-демони — отговори тя.

Тя има сериозно пронизителен глас обади се от последната болнична стая хлапе, което дори не виждах.

— Гарваните-демони очевидно не харесват пронизителни-те гласове — отбеляза Хана Ханиигър. — Единият ме удари.

— Чакай малко. — Ерин тръгна по коридора към стаята с хлапето, което не виждах. — Ти ли си, Ти Джей?

— Ерин!

Боже! изписка Ерин и се втурна в стаята.

— Коул? — извика Шоуни и хукна след нея. — Къде е Коул?

— Той не се изправи да се бори с тях — отговори Ти Джей с напрегнат глас, който накара Шоуни да спре на прага, сякаш я зашлеви в лицето.

— Не се бори? Но… — Гласът на Шоуни заглъхна. Изражението й беше крайно озадачено.

— По дяволите! Какво е станало с ръцете ти! — възкликна Ерин от стаята на Ти Джей.

— Ръцете му? — повторих аз.

— Ти Джей е боксьор. Той дори се класира на последните Летни игри срещу вампирите — обясни Дру. — Опита се да повали Репхайм. Не стана така, както очакваше, и птицата раздра жестоко ръцете му.

0, Боже, не! тихо възкликна Стиви Рей. Думите й бяха изпълнени с ужас.

Наблюдавах Шоуни, която стоеше пред стаята на Ти Джей. Тя имаше такъв вид, сякаш не знаеше какво да направи със себе си, и това ме накара да изпитам лошо предчувствие. Коул и Ти Джей бяха най-добри приятели и се срещаха с Близначките. Ти Джей беше нещо като гадже на Ерин, а Коул на Шоуни. Двете двойки често бяха заедно. Как така единият се е изправил срещу гарваните-демони, а другият не? — запитах се аз.

И аз това искам да ми се обясни — рече Дарий и осъзнах, че съм изказала мисълта си на глас.

Последното хлапе в коридора му отговори.

— Така се случи. Конюшните се запалиха и Неферет и Калона се вбесиха. Гарваните-демони обезумяха. Ако не се изпречиш на пътя им, не те закачат и ние правехме точно това, когато единият сграбчи професор Анастасия. Тогава някои от нас се опитахме да й помогнем, но повечето новаци хукнаха към общежитията.

Погледнах хлапето — момиче с хубави червени коси и ясни, прелестни сини очи. Бицепсите й бяха превързани, а едната страна на лицето й беше изранена и подута. Кълна се, че я виждах за пръв път през живота си.

— Коя си ти?

— Аз съм Ред — Момичето се усмихна срамежливо и повдигна рамене. — Да, името ми е красноречиво, но това съм аз. Не ме познаваш, защото съвсем наскоро бях Белязана, точно преди да се разрази ледената буря. Професор Анастасия ми беше наставник. Тя преглътна с усилие и примига, за да прогони сълзите си.

— Много съжалявам — казах аз и си помислих колко ужасно трябва да е за нея да бъде наскоро Белязана, изтръгната от семейството си и всичко, което е познавала, и пусната насред цялата тая бъркотия.

— И аз се опитах да помогна — добави Ред. От очите й се отрони сълза и се търкулна по лицето й. Тя я избърса и трепна от болката в рамото, която движението й причини.

— Но огромният гарван-демон издра ръцете ми и ме хвърли към едно дърво. Не можех да направя нищо освен да гледам… — Ред се разрида.

— Никой от преподавателите ли не застана на ваша страна? — попита Дарий. Гласът му прозвуча рязко, макар да беше очевидно, че гневът му не е насочен към Ред.

— Преподавателите разбраха, че гарваните-демони са само прекадено развълнувани, защото Неферет и консор-тът й са вбесени. Решихме да не ги ядосваме повече предизвикателно отвърна Сапфир.

Не можах да повярвам и се обърнах към нея.

— Само прекалепо развълнувани? Шегуваш ли се? Съществата са нападнали Дома на нощта и никой от вас не е направил нищо, защото не сте искали да ги ядосвате?

— Това е непростимо! — заяви Дарий.

— Ами Дракона и професор Анастасия? Те явно не са се вързали на вашата теория да не ядосвате гарваните-демони

— обади се Старк.

— Ти знаеш повече от всеки друг какво се случи, Джеймс Старк. Спомням си, че беше много близък с Неферет и Калона. Виждала съм те да излизаш от училището с тях — невъзмутимо каза Маргарета.

Той направи крачка към нея. Очите му заблестяха в опасно червено. Хванах го за китката.

Не! Няма да спечелим битката, ако се бием помежду си — рекох аз и после се нахвърлих върху двете вампирки.

— Старк е отишъл при Неферет и Калона, защото е знаел, че ще нападнат мен и Афродита, и Деймиън, и Шоуни, и Ерин, и цял манастир, пълен с монахини. — С всяко „и“ аз правех по една крачка към Сапфир и Маргарета. Почувствах, че силата на природната стихия дух, която преди малко бях призовала, за да успокоя Дракона, сега опасно се завъртя около мен. Вампирките също я усетиха, защото и двете отстъпиха назад. Спрях, овладях гнева си, понижих тон и нормализирах кръвното си налягане. — Старк застана на наша страна срещу тях. Но в момента нямам време да се опитвам да ви убеждавам в нещо, което би трябвало да бъде очевидно за вас, когато крилатият изскочи от земята сред дъжд от кръв. Дошла съм да помогна на тези хлапета и тъй като вие, изглежда, имате проблем с това, мисля, че няма да е зле, ако се приберете в стаите си като останалите от Дома на нощта.

Стъписани и обидени, двете вампирки излязоха задни-шком от коридора и забързаха нагоре по стълбището, водещо към стаите на преподавателите. Въздъхнах. Бях казала на Старк, че няма да спечелим битката, ако се бием помежду си, а после ги бях заплашила. Но щом се обърнах към нашата малка група, ме посрещнаха усмивки, одобрителни викове и ръкопляскане.

— Много исках да кажа на онези крави да се разкарат, от-както дойдохме тук — извика Дейно от нейната стая и засия в усмивка.

— Ти не се ли казваше Ужасна? — рече Афродита. Очевидно имаше предвид факта, че на гръцки „дейно“ означава „ужасен“.

— Умея да усещам чувствата на другите, но не мога да ги отблъсквам с една или повече природни стихии — отвърна Дейно, разсеяно потърка ранената си ръка и после насочи вниманието си към Афродита. — Хей, не трябваше да се държа толкова гадно с теб през изминалите два месеца. Извинявай.

Очаквах, че Афродита ще се изперчи и ще й даде да разбере. Дейно наистина се държеше отвратително с нея… как-то и всичките предишни приятелки на Афродита.

— Да, всички правим грешки от време на време. Забрави го отговори Афродита и напълно ме изненада.

— Говориш като зрял човек — казах й аз.

— Не трябваше ли да правиш кръг? — попита тя.

Усмихнах й се, защото лицето й поруменя.

— Да. — Погледнах Стиви Рей, Деймиън и Шоуни и извиках: — Ерин, ще престанеш ли да си играеш на медицинска сестра? Ела в кръга!

Тя изскочи от стаята на Ти Джей като човече на пружина от кутия.

— Разбира се. Фасулска работа.

Забелязах, че тя и Шоуни не се поглеждат, но нямах време, нито сили да се намесвам в проблемите на Близначки-те.

Е, накъде е север, зелено момиче? обърнах се аз към Стиви Рей.

Тя тръгна и застана срещу входа на коридора.

— Това определено е север.

— Добре. Вие, останалите, знаете какво да правите.

Те заеха местата си — Деймиън на изток за въздуха, Шоуни на юг за огъня, Ерин на запад за водата и Стиви Рей на север за земята. Щом бяха готови, аз се изправих в средата на кръга, започнах с Деймиън на изток, призовах всяка природна стихия да дойде при нас, придвижвайки се по посока на часовниковата стрелка, и завърших с духа.

Бях затворила очи и когато кръгът се запълни, ги отворих и видях блестяща сребриста нишка, която свързваше петимата ни. Отметнах назад глава, вдигнах ръце и извиках от радост, че съм докосната от всичките пет природни стихии.

— Хубаво е, че сме си у дома!

Приятелите ми се засмяха, щастливи и неразделни, изпълнени от техните природни стихии, и макар и само за миг, аз забравих за хаоса и трудностите около нас.

Ала не и за болката. Не можех да забравя причината за образуването на кръга, въпреки че беше лесно да се отдам на вълнението.

Съсредоточих се и заговорих със силен, уверен глас.

Въздух, огън, вода, земя и дух… призовах ви тук, в нашия кръг, поради една определена причина. Нашите приятели, новаците от Дома на нощта, са ранени. Аз не съм лечителна. Дори официално не съм и Висша жрица. Замълчах, отместих очи от кръга и погледнах Старк, който ми намигна. Усмихнах се и продължих: — Но намеренията ми са ясни. Искам да ви помоля да докоснете тези хлапета. Аз не мога да ги излекувам, но мога да ви помоля да ги успокоите и да им дадете сили, за да оздравеят. Мисля, че всички искаме това — шанс да се оправим, В името на Никс и чрез силата на вашите природни стихии, изпълнете новаците!

Съсредоточена със съзнанието, тялото и духа си, аз тласнах с ръце и си представих, че хвърлям природните стихии от себе си към ранените хлапета.

Чух възклицания на изненада и радост и дори на болка, когато петте природни стихии се завъртяха из лечебницата и изпълниха новаците. Стоях неподвижно, тъй като бях жив проводник на природните стихии, докато ръцете ме заболяха и тялото ми се обля в пот.

— Зоуи! Достатъчно! Ти им помогна. Разпусни кръга.

Чух гласа на Старк и осъзнах, че той ми говори от известно време, но се съсредоточавах толкова усилено и дълго, че накрая той трябваше да изкрещи, за да се осъзная.

Уморено отпуснах ръце и промълвих искрени благодарности на сбогуване с петте природни стихии, а после коленете ми се огънаха и паднах на пода.