Изкушена

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА Зоуи

— Бях привлечена от Калона първия път, когато го видях — бавно започнах аз. Не бих я излъгала, но това не означаваше, че щеше да ми е лесно да й кажа истината. — Но почти всички новаци и вампири бяха привлечени към него… сякаш той ги беше омагьосал.

Баба кимна.

— И Стиви Рей така ми каза. Но с теб беше ли различно? Имаше ли нещо повече от вълшебната му съблазън?

Да. Но аз не бях изпаднала толкова много под влиянието му — отвърнах и преглътнах сухата буца, заседнала в гърлото ми. — Не повярвах, че той е Еребус, дошъл на земята, и знаех, че крои нещо лошо с Неферет. Прозрях тъмната му страна. Но исках и да бъда с него… не само защото вярвах, че Калона все още може да избере доброто, но и защото го желаех, макар да знаех, че греша.

— Но ти се пребори с желанието си, а-вет-cu а-ге-хут-са. Ти избра свой път, този на любовта, добрината и твоята богиня. Така съществото беше прогонено. Ти избра любовта

— бавно повтори тя. — Нека това бъде балсамът за раната, която той разкъса в душата ти.

Чувството на паника, което се беше свило в гърдите ми, започна да се отпуска.

— Аз мога да следвам свой път — заявих аз с повече убеденост, отколкото изпитвах, след като осъзнах, че съм превъплъщението на Ая. И после се намръщих. Не можеше да се отрече, че тя и аз сме свързани. Наречете го същност или душа, или дух, каквото искате, но това ме свързваше с безсмъртното същество така, както земята го беше държала в плен векове наред. — Аз не съм Ая, но още не съм приключила с Калона. Какво да правя, бабо?

Тя хвана ръката ми и я стисна.

Както самата ти каза, следвай своя път. И в момента той те води към меко, топло легло и цял ден сън.

— Да се справям с кризите една по една?

С всичко се справяй едно по едно — отвърна баба.

— И е време да се вслушаш в собствения си съвет, Силвия — рече сестра Мери Анджела, която в същия миг влезе в стаята. В едната си ръка държеше чаша вода, а в другата хапчета.

Баба й се усмихна уморено и взе лекарството от нея. Забелязах, че ръцете й треперят, докато слагаше хапчетата на езика си и ги преглъщаше с водата.

— Бабо, сега ще те оставя да си починеш.

— Обичам те, а-вет-си а-ге-хут-са. Днес се справи добре.

— Нямаше да успея без теб, бабо. И аз те обичам. Наведох се и я целунах по челото. Тя затвори очи, облегна се на възглавниците и се усмихна доволно. Тръгнах след сестра Мери Анджела, излязох от стаята и веднага щом тръгнахме по коридора, я обсипах с въпроси. Намери ли стаи за всички? Червените новаци добре ли са? Имаш ли представа дали Стиви Рей е изпратила Ерик и Хийт да огледат района около манастира? Всичко там безопасно ли е?

Монахинята вдигна ръка да спре потока ми от думи.

— Дете, поеми си дъх и ме остави да говоря.

Сподавих въздишката си и положих усилия да млъкна, докато я следвах по коридора. Тя ми обясни, че монахините са направили уютно спално помещение за червените новаци в мазето, след като Стиви Рей й казала, че там ще бъде най-удобно. Моята група беше на горния етаж в помещенията за гости и хлапетата бяха проверили за гарвани-демони навън.

— Знаеш ли, ти си невероятна — усмихнах й се аз, когато спряхме пред затворена врата в дъното на дълъг коридор. Благодаря ти.

— Аз служа на моята господарка, а вие сте добре дошли — отвърна тя и отвори вратата. — Това стълбище води до мазето. Казаха ми, че повечето хлапета вече са там.

Зоуи! Ето къде си била! Трябва да видиш нещо. Няма да повярваш какво е направила Стиви Рей възкликна Деймиън, докато бързаше нагоре по стълбището към нас.

Стомахът ми се сви.

— Какво? — попитах аз и тръгнах към него. — Какво не е наред?

Той се ухили.

— Нищо. Невероятно е. — Деймиън ме хвана за ръката и ме повлече след себе си.

— Деймиън е прав рече сестра Мери Анджела, която заслиза по стълбите след нас, — но мисля, че „невероятно“ не е най-подходящата дума.

— „Ужасно“ ли е по-подходяща дума? — попитах аз.

Деймиън стисна ръката ми.

Престани да се тревожиш. Ти победи Калона и Неферет тази вечер, всичко вече е наред.

Стиснах ръката му в отговор и се помъчих да се усмихна и да не изглеждам толкова притеснена, макар дълбоко в сърцето и душата си да знаех, че случилото се тази вечер не е краят, нито дори победа, а ужасяващо начало.

— Брей — възкликнах аз и се огледах стъписано и недоверчиво.

— Да, „брей“ е точната дума — съгласи се Деймиън.

— Стиви Рей ли го е направила?

— Така ми каза Джак.

Двамата е Деймиън застанахме един до друг и надникнахме в тъмната, наскоро изкопана дупка.

— Страшно — изразих на глас мислите си.

Той ме погледна учудено.

Какво искаш да кажеш?

— Ами… — Не бях съвсем сигурна какво искам да кажа, въпреки че тунелът определено ме караше да се чувствам неловко. — Тъмно е като в рог.

Деймиън се засмя.

— Разбира се, че е тъмно. Нормално е да е тъмно. Това е дупка в земята.

— На мен ми се струва нещо по-естествено от дупка в земята — отбеляза сестра Мери Анджела, която се присъедини към нас и надзърна в тъмния тунел. — Някак ме успокоява. Може би заради миризмата.

Тримата подушихме въздуха. Миришеше на пръст.

— Ухае великолепно и здравословно — рече Деймиън.

— Като наскоро изорана нива — добави монахинята.

— Не е страшно, Зи. Определено бих се скрил вътре по време на торнадо.

С усещането, че съм прекадено чувствителна и малко глупава, аз въздъхнах продължително и надникнах в тунела, опитвайки се да го видя с нови очи и да го почувствам с по-точен инстинкт.

Би ли ми дала фенерчето си, сестро?

— Разбира се.

Сестра Мери Анджела ми даде голямото четвъртито фенерче, което беше взела от главното мазе в страничната част, наречена зимник. Ледената буря, обвила Тулса от няколко дни, беше прекъснала електричеството в манастира и по-голямата част на града. Монахините имаха газови генератори, затова в главната част на манастира светеха няколко лампи наред с множеството свещи. Монахините не хабяха електричество за зимника и единственото осветление струеше от фенерчето на сестра Мери Анджела. Насочих лъча към дупката в земята.

Тунелът не беше много широк. Ако разперех ръце, лесно щях да докосна двете му страни, а над главата ми щяха да останат трийсетина сантиметра. Отново подуших въздуха, опитвайки се да намеря усещането за спокойствие, което монахинята и Деймиън очевидно изпитваха. Сбърчих нос. Дупката вонеше на мрак и влага, корени и други неща, изместени към повърхността. Подозирах, че онези неща пълзят и се гърчат, и кожата ми настръхна и потрепери.

Съвзех се. Защо една дупка в земята би изглеждала ужасна? Аз имах връзка със земята. Можех да я призова. Не би трябвало да се страхувам от нея.

Стиснах зъби и направих една крачка в тунела. После още една. И още една.

Хей, Зи, не отивай твърде далеч! Само ти имаш фенерче и не искам сестра Мери Анджела да остане в мрака. Може да се уплаши.

Поклатих глава, усмихнах се, обърнах се, насочих фенерчето към изхода и осветих разтревоженото лице на Деймиън и спокойното изражение на сестра Мери Анджела.

— Монахиня да се страхува от мрака? — попитах аз.

Деймиън виновно пристъпи от крак на крак.

Сестра Мери Анджела сложи ръка на рамото му.

Много мило, че мислиш за мен, Деймиън, но аз не се боя от мрака.

Погледнах Деймиън така, сякаш исках да кажа: Не бъди такъв пъзльо, когато усетих, че вече не съм сама в тунела. По гърба ми полазиха ледени тръпки от страх и изведнъж изпитах неистово желание да побягна… да се измъкна оттам, колкото е възможно по-бързо, и никога да не се връщам. И едва не побягнах. А после изненадах самата себе си, като се ядосах. Преди малко се бях изправила пред низвергнат безсмъртен… същество, с което бях свързана на дълбоко душевно ниво… и не бях избягала. И сега нямаше да избягам.

— Зоуи? Какво има? — Гласът на Деймиън се чу отдалеч, когато се обърнах към тъмнината.

Неочаквано се появи примигваща светлина, досущ блестящо око на подземно чудовище. Не беше голяма, но беше ярка и временно създаде петна в полезрението ми и отчасти ме заслепи, затова щом погледнах, чудовището сякаш имаше три глави, буйна, развяваща се грива и криви гротескни рамене.

И после направих онова, което би сторило всяко разумно хлапе. Поех си дъх и нададох най-добрия си момичешки писък, който мигновено и страховито отекна от трите уста на едноокото чудовище. Чух, че Деймиън също пищи, и бих се заклела, че дори сестра Мери Анджела изписка стреснато. Понечих да направя онова, което си бях обещала да не правя — да хукна като луда, когато едната глава престана да пищи и пристъпи в лъча светлина на фенерчето.

— По дяволите, Зоуи! Каквоти става? Ние сме, Близначките и аз. Уплаши ни до смърт — каза Афродита.

— Афродита? — Сложих ръка на сърцето си, за да не му позволя да изскочи от тялото ми.

— Разбира се, че съм аз — отвърна тя и възмутено мина покрай мен. — Овладей се!

Близначките все още стояха в тунела. Ерин държеше дебела голяма свещ и я стискаше толкова силно, че кокалче-тата на пръстите й бяха побелели. Двете се бяха вцепенили и широко отворили очи.

— Здравейте измънках аз. — Не знаех, че сте тук.

Шоуни се раздвижи първа, избърса челото си с разтреперана ръка и се обърна към Ерин.

— Направо побелях от страх, сестра ми.

Ерин примига няколко пъти.

— Не мисля, че това е възможно. Тя присви очи и погледна Шоуни. — Не, кожата ти все още е във великолепния нюанс на капучино. — Ерин вдигна ръка към гъстите си златисти коси и прокара пръсти през тях. — А моята коса опада ли? Или посивя непривлекателно и преждевременно?

Намръщих се.

— Ерин, косата ти не пада, нито е посивяла, а ти, Шоуни, не можеш да побелееш от страх. Вие първи ме изплашихте.

— Следващия път, когато трябва да прогониш Неферет и Калона, изпищи така и ще е достатъчно — рече Ерин.

— Да, изпищя така, сякаш си загубила и последната си капка мозък добави Шоуни и двете минаха покрай мен.

Тръгнах след тях към зимника, където Деймиън си вееше с ръка и изглеждаше повече гей от всякога, а сестра Мери Анджела се кръстеше. Сложих фенерчето така, че да свети нагоре към маса, отрупана с неща в стъклени буркани, които приличаха на зловещи плаващи ембриони на оскъдната светлина.

— Какво правехте там? — попитах аз.

— Далас ни каза, че те са дошли оттам — отвърна Шоуни.

— Той каза, че там долу е страхотно и Стиви Рей го е направила — добави Ерин.

— Затова решихме да влезем и да видим — обясни Шоуни.

А ти защо беше там с Близначките? обърнах се аз към Афродита.

Динамичният дует се нуждаеше от защита и, естествено, помолиха мен.

А как се появихте така внезапно? — попита Деймиън, преди Близначките да продължат да бръщолевят.

— Фасулска работа. — Ерин бързо се върна в тунела, носейки свещта, и се обърна с лице към нас, когато стигна няколко крачки по-навътре от мястото, където бях застанала аз. — Тунелът завива рязко наляво ето тук. — Тя стъпи встрани и пламъкът на свещта изчезна, а след това се появи отново. — Затова се видяхме чак в последната секунда.

— Изумително е, че Стиви Рей го е направила рече Деймиън. Забелязах, че той не отиде до шахтата, а остана до фенерчето.

Сестра Мери Анджела се приближи до входа и почтително докосна прясно изкопаната дупка.

— Да, Стиви Рей го е направила, но с божията намеса.

С божията намеса? Искаш да кажеш, че вашата Дева Мария е само форма на Никс? — Ужасният провинциален акцент на Стиви Рей, който се чу от другия край на зимника, накара всички ни да подскочим.

— Да, дете. Точно това исках да кажа.

Не желая да те обиждам, но това е най-странното нещо, което съм чувала. — Стиви Рей се приближи до нас. Беше пребледняла. Долових мирис на нещо странно, но усмивката промени лицето й и тя заприлича на себе си. — Зи, ти ли пищеше така ужасно? ’

— Ами, да. — Не можах да не се ухиля. — Бях в тунела и не очаквах да попадна на Близначките и Афродита.

— Има логика. Афродита е страшилище — отбеляза Стиви Рей.

Засмях се и се възползвах от възможността да сменя темата.

— Като стана дума за страшилища, намерихте ли гарвани-демони, останали там?

Стиви Рей отмести очи от мен.

— Всичко е безопасно. Няма за какво да се тревожиш — побърза да каже тя.

— Радвам се — обади се сестра Мери Анджела. — Тези същества са отвратителни… смесица между човек и звяр. — Тя потрепери. — Изпитвам облекчение, че се отървахме от тях.

— Но вината не е тяхна — неочаквано възрази Стиви Рей.

— Моля? — Монахинята остана озадачена от защитния й тон.

— Те не са искали да се родят такива… Нещата в тях са се смесили поради изнасилване и зло. Те всъщност са жертви.

— Не ги съжалявам — рекох аз и се зачудих защо Стиви Рей говори така, сякаш защитава гарваните-демони.

Деймиън потрепери.

— Трябва ли да говорим за тях?

— Не, разбира се — отсече Стиви Рей.

— Хубаво. Причината да доведа Зоуи тук долу беше да й покажа тунела, който си направила, Стиви Рей. Изумителен е.

Благодаря, Деймиън! Наистина беше страхотно, когато осъзнах, че мога да го направя. — Стиви Рей влезе в дупката, където мигновено бе заобиколена от непрогледния мрак, който се простираше зад нея като вътрешностите на огромна, черна като абанос, змия. Тя вдигна ръце и притисна длани в стените от пръст на тунела и изведнъж ми напомни за сцена от „Самсон и Далила“, стар филм, който гледах с Деймиън преди месец и нещо. И сега сякаш Далила водеше слепия Самсон да застане между масивните колони, поддържащи храма, пълен с ужасни хора, които му се подиграваха. Той си беше възвърнал вълшебната сила, събори колоните и загина и…

Не е ли така, Зоуи?

— Какво? Замигах, обезпокоена от тъжната сцена на самоунищожение, която се разиграваше в съзнанието ми.

— Дева Мария не премести пръстта вместо мен, когато правех тунела. Успях със силата, която Никс ми даде. Господи, ти изобщо не ме слушаш — отговори Стиви Рей. Беше свалила ръце от стените на тунела и ме гледаше така сякаш питаше: Какви мисли се въртят в главата ти?

— Извинявай. Какво казваше за Никс?

Мисля, че Дева Мария и Никс нямат нищо общо. Майката на Иисус определено не ми помогна да преместя пръстта, за да направя тунела. — Тя повдигна рамене. — Не искам да те обидя, сестро, но така мисля.

— Всеки има право на мнение, Стиви Рей — отвърна монахинята, която изглеждаше спокойна както винаги. — Но трябва да знаеш, че ако не вярваш в нещо, това не означава, че то не съществува. ’

— И аз съм мислил за тази хипотеза и не я намирам за толкова странна — обади се Деймиън. — Спомнете си, че в наръчника за новаци Дева Мария е изобразена като едно от множеството лица на Никс.

— Така ли? — учудих се аз.

Деймиън ме изгледа строго, сякаш искаше да каже: Трябваше да си по-добра ученичка, а после кимна и с най-хубавия си учителски глас продължи:

— Да. Документирано е, че по време на проникването на християнството в Европа светилищата на Гея и Никс са били превърнати в светилища на Дева Мария много преди хората да приемат новата религия и…

Монотонното му говорене беше успокояващо, докато надничах в тунела. Мракът беше плътен и гъст. Само на няколко сантиметра зад Стиви Рей не се виждаше абсолютно нищо. Втренчих се и си представих, че там се крият силуети. Някой или нещо може би се спотайваше на няколко крачки от нас, а ние не знаехме, не и ако не искаше да го видим. И това ме уплаши. Е, добре, но идеята е абсурдна! — помислих си аз. — Това е само тунел. И все пак ме обзе нелогичен страх. За жалост това ме ядоса и ме накара да изпитам желание да отвърна на удара. Ето защо, като всяка тъпа русокоса статистка във филм на ужасите, аз пристъпих в тъмнината. Мракът ме погълна.

Съзнанието ми знаеше, че съм само на няколко крачки от зимника и моите приятели. Чувах, че Деймиън бръщолеви за религия и богинята, но не умът ми блъскаше от ужас в гърдите. Сърцето, духът, душата ми… както и да го наречете… беззвучно ми крещеше да бягам. Махай се! Върви си!

Почувствах напрежението на земята, сякаш дупката се запълни, покри ме… задуши ме… и ме затрупа.

Дъхът ми излизаше все по-бързо. Усетих, че се задушавам, но не можех да спра. Исках да се измъкна от тунела, който се виеше под краката ми и чезнеше в мрака, но препъвайки се, успях да направя само половин крачка назад. Не можех да заставя краката си да направят какаото искам. В очите ми заискряха светли петна и ме заслепиха, а всичко останало избледня. И после започнах да падам…