Изкушена

ОСМА ГЛАВА Стиви Рей

Стиви Рей потисна машиналния си импулс да отстъпи назад, защото въпреки човешкия глас и въпроса за човечността му, откровената истина беше, че той е един грамаден птицечовек, чиято кръв мирише много лошо. И тя беше съвсем сама с него.

— Виж, знам, че си ранен и те боли и затова не разсъждаваш трезво, но ако щях да те убивам, определено нямаше да те довлека тук. — Стиви Рей се помъчи да говори нормално и вместо да отстъпи назад, както й се искаше, остана на мястото си и погледна студените му червени очи, които изглеждаха поразително човешки.

Защо не ме убиеш? — мъчително промълви той, но нощта беше толкова тиха, че Стиви Рей го чу безпроблемно.

Можеше да се престори, че не го е чула или поне че не го е разбрала, но увъртанията и лъжите й бяха омръзнали, затова издържа на погледа му и каза истината.

— Това е свързано по-скоро с мен, отколкото с теб. Историята е дълга и объркана. Не съм сигурна защо не искам да те убия с изключение на това, че имам склонността да правя нещата по свой начин и определено мога да твърдя, че не съм голяма почитателка на убиването.

Гарванът-демон се втренчи в нея, докато Стиви Рей имаше чувството, че ще започне да се гърчи от погледа на странните му червени очи.

— Би трябвало да го направиш — каза той.

Тя повдигна вежди озадачено.

— Кое? Да те убия или да правя нещата по свой начин? Трябва да уточниш. И не се дръж толкова властно. Не си в положение да ми казваш какво да правя.

Силите му очевидно привършваха и очите му се затваряха, но думите й го накараха отново да ги отвори. Стиви Рей забеляза, че някакво чувство променя изражението му, но лицето му беше толкова чуждо и различно от всичко или всеки, е когото бе свикнала, че не можеше да го разгадае. Черната му човка се отвори, сякаш се приготви да каже нещо, но вместо да заговори, гарванът-демон стисна очи и изстена. Звукът беше изпълнен с напълно човешка агония.

Стиви Рей пристъпи към него. Очите му се отвориха отново и макар че бяха изцъклени от болка, тя видя, че аленият му поглед е фокусиран в нея. Стиви Рей спря и заговори бавно и ясно.

— Ето какво ще се споразумеем. Ще донеса вода и превръзки, но не се чувствам много страхотно да идвам тук. Искам да ми обещаеш, че няма да направиш нещо, което няма да ми хареса.

Този път Стиви Рей забеляза, че чувството в червените му човешки очи е изненада.

— Не мога да се движа — едва отвърна гарванът-демон. Беше очевидно, че му е трудно и да говори.

— Значи имам думата ти, че няма да ме ухапеш или да ми направиш някакво друго неприятно нещо?

— Имаш я.

Гласът му стана гърлен и думата завърши със съскане, което не окуражи Стиви Рей. Тя обаче се изпъчи и кимна, сякаш той не бе прозвучал като змия.

— Хубаво. А сега, да видим какво можем да направим, за да се почувстваш по-добре.

И после, преди да вразуми проклетата си глава, Стиви Рей тръгна право към него. Пусна хавлиите и мъха до него и по-внимателно остави кофата с вода. Той наистина беше огромен. Тя бе забравила това или може би по-скоро го беше избутала далеч от паметта си, защото беше доста трудно да „забрави“ големината му. Не беше много лесно да го довлече до бараката, без Ерик, Далас, Хийт или някой друг да я види, въпреки че птицечовекът беше изненадващо лек за размерите си.

— Вода — дрезгаво промълви той.

^— Да, разбира се! — Стиви Рей подскочи и се засуети с дръжката на черпака. Но тъй като беше смутена и капнала от умора, го изпусна. Наложи се да го вземе отново, избърса го с хавлия и най-после го потопи във водата и се приближи до гарвана-демон. Той се размърда немощно и се опита да вдигне ръка, но усилието го накара отново да изстене. Ръката му увисна встрани от тялото, безполезна като счупеното му крило. Без да се замисля какво прави, Стиви Рей се наведе, нежно повдигна раменете му, наклони назад главата му и допря черпака до човката му. Той започна да пие жадно.

Щом утоли жаждата си, тя му помогна да легне по-удобно, но първо сложи хавлия под главата му.

— Нямам с какво друго да почистя раните ти освен с вода, но ще направя всичко възможно. А, донесох и малко мъх. Ще помогне за раните ти. — Стиви Рей не си направи труда да обясни, че няма представа откъде знае, че мъхът ще се отрази добре на раните му. От време на време получаваше такава информация… неизвестно откъде. В един миг не знаеше нещо, а в следващия беше сигурна как да го направи, например да запушва рана. Искаше й се да мисли, че Никс й шепне напътствия, така както съветва Зоуи, но истината беше, че не знаеше със сигурност дали е така. — Избирам доброто пред злото… — измърмори Стиви Рей под носа си и започна да разкъсва на ивици едната хавлия.

Птицечовекът отвори очи и я погледна учудено.

— Не ми обръщай внимание. Говоря си сама. Дори когато не съм сама. Нещо като собствен вариант на терапия. Тя млъкна и го погледна. — Ще боли. Ще внимавам, но имаш доста рани.

— Давай каза гой с онзи изпълнен с болка глас. който звучеше твърде човешки, за да излиза от такова нечовешко на вид същество.

— Добре. Започваме. — Стиви Рей работеше колкото може по-бързо и внимателно. Дупката в гърдите му беше страшна. Тя я изми с вода и извади съчките и другите боклуци. Перата му правеха работата й изключително странна. Под тях имаше гърди и кожа, но пак беше адски странно! Той имаше перушина, а отдолу Стиви Рей намери малки черни пухчета, меки като захарен памук на панаир.

Тя се вгледа в лицето му. Гарванът-демон отново беше отпуснал глава на хавлията. Очите му бяха затворени и дишаше повърхностно и неравномерно.

— Съжалявам. Знам, че те боли.

Единственият му отговор беше сумтене, което, колкото и да беше иронично, му придаде още по-човешки облик. Беше известно, че сумтенето е главният метод на общуване на мъжете.

— Добре. Мисля, че си готов за мъха. — Стиви Рей говореше. за да успокои своите нерви, а не неговите. Тя откъсна част от мъха и внимателно я сложи в раната. — Сега, след като не кърви толкова много, не изглежда зле. — Стиви Рей продължаваше да бъбри, въпреки че птицечовекът не отговаряше. — Ще трябва малко да помръднеш. — Тя го пре-търколи по корем, за да стигне до останалата част на раната. Той притисна лице в хавлията и сподави поредното си стенание. Стиви Рей заговори по-бързо, защого не й беше приятно да го слуша как охка. — Изходната рана на гърба ти е по-голяма, но не е толкова замърсена, затова няма да я почистваме дълго. — Тя сложи по-голямо парче мъх и после насочи вниманието си към крилата. Лявото беше прибрано плътно до гърба му. Не изглеждаше ранено. Дясното обаче беше друга история разкъсано и окървавено и висеше безжизнено до тялото му. — Е, време е да призная, че тук съм напълно извън зоната си на удобство. Раната от куршум беше неприятна, но поне знаех какво да направя… донякъде. Крилото ти обаче е друго нещо. Нямам представа как да ти помогна.

— Завържи го за мен. Използвай ивици плат. Гласът му беше сериозен. Той не я погледна и държеше очите си затворени.

— Сигурен ли си? Може би не трябва да го пипам.

— Боли… по-малко… ако е завързано.

— По дяволите. Е, добре. — Стиви Рей започна да накъсва друга хавлия на дълги ивици и да ги завързва една за друга. — Ще наместя крилото на гърба ти в същото положение като другото. Така ли?

Гарванът-демон кимна.

Тя затаи дъх и повдигна крилото. Той потрепери и изохка. Стиви Рей го пусна и отскочи назад.

— Мамка му! Извинявай. По дяволите!

Очите му се отвориха леко и птицечовекът я погледна.

— Направи го.

Тя стисна зъби, наведе се напред и без да обръща внимание на сподавените му степания на болка, намести счупеното крило в положение, което смътно напомняше здравото крило, а после, без да спира да си поеме дъх, рече:

— Трябва да се надигнеш малко, за да го завържа.

Стиви Рей усети, че тялото му се напрегна. Той се надигна на лявата си ръка и се наклони на една страна. Тялото му беше достатъчно далеч от пода на бараката и тя успя бързо да увие ивиците плат около него и да пристегне крилото.

— Добре. Готово.

Гарванът-демон се отпусна на земята. Тялото му трепереше.

— Сега ще превържа глезена ти. Мисля, че и той е счупен.

Той отново кимна.

Стиви Рей накъса още ивици и стегнато уви глезена му, който изглеждаше изненадващо човешки, точно както си спомняше как треньорът по волейбол превърза навехнатия глезен на съотборничката й, когато учеше в гимназията „Хенриета“, домът на отбора „Бойните кокошки“. Бойни кокошки? Е, добре, талисманът на родния й град беше глупав, но в онзи миг я порази като супер смешен и тя трябваше да прехапе устни, за да сподави истеричния си кикот. За щастие се овладя, след като си пое дъх само два пъти, и успя да го попита:

Ранен ли си сериозно на друго място?

Той рязко поклати глава.

— Хубаво, тогава ще престана да те човъркам, защото мисля, че се погрижих за най-лошото.

Птицечовекът кимна и Стиви Рей седна на пода до него и избърса треперещите си ръце в една от останалите хавлии. Погледна го и се запита какво още да направи.

— Ще ти кажа едно. Надявам се, че няма да ми се наложи да намествам друго счупено крило до края на проклетия си живот.

Той отвори очи, но не продума.

— Беше ужасно. Крилото боли повече от счупена ръка или крак, нали?

Стиви Рей говореше, защото беше нервна, и не очакваше, че гарванът-демон ще отговори, затова се изненада, когато той промълви:

— Да.

— И аз така си помислих продължи тя, сякаш бяха нормални хора, които водят обикновен разговор.

Гласът му все още беше немощен, но, изглежда, му беше по-лесно да говори и Стиви Рей предположи, че обездвижването на крилото наистина е спомогнало за отслабването на болката.

— Нуждая се от още вода.

Разбира се. — Тя грабна черпака и се зарадва, че ръцете й са престанали да треперят. Този път гарванът-демон успя да се надигне сам и да отметне назад глава. Тя трябваше само да излее водата в устата или човката му — каквато и да беше правилната дума.

Стиви Рей реши да събере окървавените парчета хавлия и да ги изнесе от бараката. Обонянието на червените новаци не беше остро като нейното, но и не беше недоразвито като на обикновените новаци. Тя не искаше да рискува някой от тях случайно да надуши кръвта там. Претърси набързо бараката и откри големи торби за градински боклуци, където натъпка парцалите. Не беше използвала три от хавлиите и без да се замисля, ги разпъна и покри гарвана-демон.

— Ти ли си Червената?

Гласът му я накара да подскочи. Очите му бяха затворени и той беше толкова тих, докато го почистваше и превързваше, че Стиви Рей предположи, че е заспал или може би припаднал. Сега обаче човешките му очи отново бяха отворени и я гледаха.

— Не знам как да ти отговоря. Да, аз съм червен вампир, ако имаш предвид това. Първият червен вампир. — Тя се замисли за миг за Старк и запълнените му червени татуировки, които го правеха втория червен вампир, и се запита къде е мястото му в техния свят, но нямаше начин да спомене за него пред гарвана-демон.

Ти си Червената.

— Е, добре, предполагам, че съм аз.

Баща ми каза, че Червената е силна.

— Да, силна съм — без колебание потвърди Стиви Рей, а сетне попита: — Баща ти? Искаш да кажеш Калона?

— Да.

— Той замина.

— Знам. — Гарванът-демон отмести очи от нея. Аз трябваше да бъда е него.

Не се обиждай, но от онова, което знам за татко ти, мисля, че е най-добре да си тук, а него да го няма. Той не е добър. Да не споменавам, че Неферет напълно откачи и двамата си приличат като грахчета в една гадна шушулка.

— Много говориш рече той и направи гримаса от болка.

— Да, по навик. — От нерви — помисли си Стиви Рей, но не го добави. — Виж, трябва да си почиваш. Аз тръгвам. Пък и слънцето ще изгрее след пет минути, а това означава, че трябва да бъда вътре. Единствената причина да се разхождам все още, е, че небето е облачно. — Тя завърза торбите е боклука и премести кофата с водата и черпака до него… ако той изобщо можеше да ги достигне. Е, чао. До скоро. — Стиви Рей забърза към вратата, но гласът му я спря.

— Какво ще правиш с мен?

— Още не съм решила. — Тя въздъхна и се засуети, като нервно зачопли ноктите си. — Виж, мисля, че тук си в безопасност поне за един ден. Бурята не отслабва и монахините едва ли ще дойдат тук. Всички новаци вероятно ще стоят вътре до залез слънце. Дотогава ще съм измислила какво да правя с теб.

Все още не разбирам защо не каза на другите за мен.

— Аз също. Затова ставаме двама. Опитай да си починеш. Ще дойда пак.

Ръката й беше на дръжката на вратата, когато той отново заговори.

Името ми е Репхайм.

Стиви Рей му се усмихна през рамо.

Аз съм Стиви Рей. Приятно ми е да се запознаем, Репхайм.

* * *

Репхайм наблюдаваше как Червената излиза от бараката. Той преброи до сто и после започна да се надига, докато седна. Вече беше в пълно съзнание и искаше да огледа раните си. Глезенът му не беше счупен. Болеше го, но можеше да го движи. Ребрата му бяха охлузени, но и те не бяха счупени. Раната от куршум в гърдите му беше сериозна, но Червената я беше почистила и й бе направила компрес с мъх. Ако не се възпалеше и гноясаше, щеше да зарасне. Можеше да движи дясната си ръка, макар и трудно, и я усещаше неестествено скована и немощна.

Накрая той насочи вниманието си към крилото. Репхайм затвори очи и се изследва мислено, проследявайки сухожилията, мускулите и костите на гърба си и надолу по дължината на счупеното му крило. Той изохка и дъхът му секна, когато осъзна пълните поражения от куршума и ужасяващото падане.

Може би никога вече нямаше да лети.

Реалността на мисълта беше толкова страшна, че съзнанието му я отхвърли. Щеше да мисли за Червената и да се опита да си спомни всичко, което баща му бе разказал за силите й. Може би щеше да открие в паметта си някаква улика, която да му обясни необикновеното й поведение. Защо не го уби? Вероятно щеше да го направи… или поне да го издаде на приятелите си.

Беше му все едно, ако го стореше. Животът, който познаваше, беше свършил за него. Репхайм с радост би посрещнал възможността да загине в битка с някой, който се опитва да го държи в плен.

Но тя, изглежда, не го държеше в плен. Той се замисли усилено и принуди ума си да работи, въпреки болката, изтощението и отчаянието. Стиви Рей. Това беше името, което му каза. Какъв беше мотивът й да го спаси, ако не да го затвори и използва? Изтезания? Беше логично да запази живота му и тя и съюзниците й да го принудят да им каже всичко, което знае за баща си. Каква друга причина имаше да не го убие? И Репхайм би направил същото, ако бе имал късмета да бъде на нейното място.

Те ще разберат, че синът на един безсмъртен, не може да бъде лесно пречупен — помисли си Репхайм.

Напрегнат отвъд запасите на неимоверната си сила, той се отпусна на пода. Опита да се разположи така, че да постигне известно облекчение от агонията, която разтърсваше тялото му с всеки удар на сърцето, но беше невъзможно. Единствено времето щеше да облекчи физическата болка, но нищо нямаше да излекува душевната агония, че вероятно никога вече няма да лети… и да бъде цял.

Тя трябваше да ме убие — помисли си Репхайм, — Може би ще я убедя да го направи, ако дойде пак сама. А ако се върне със съюзниците си и се опита да изтръгне с мъчения тайните на баща ми от мен, аз няма да съм единственият, който ще крещи от болка. Татко? Къде си? Защо ме изостави?