Изкушена

ДЕСЕТА ГЛАВА Зоуи

Останах сама в коридора и се опитах да подредя обърканите си мисли.

Брей! Дарий щеше да помоли Афродита да приеме клетвата му на воин. Господи. Вампир воин и човешка пророчица на богинята. Страхотна комбинация. Кой знае?

Също така странно беше, че Старк може да усеща чувствата ми, ако са достатъчно силни. Да, имах едно силно чувство, което щеше да бъде неудобно. И после осъзнах, че всичките ми чувства са силни, и се опитах да потисна емоциите, които ме стресираха и които той вероятно долавяше. Несъмнено щях да се побъркам. Сподавих въздишката си и тихо отворих вратата. Стаята беше осветена само от една голяма молитвена свещ със странни религиозни изображения, каквито продават в бакалиите. Тази не беше толкова странна. Беше розова, имаше хубава картинка на Дева Мария и миришеше на рози.

Приближих се на пръсти до леглото на Старк.

Той не изглеждаше добре, но и не беше толкова блед и ужасяващ като преди малко. Вероятно спеше… или поне очите му бяха затворени и дишането му беше равномерно. Изглеждаше отпуснат. Нямаше риза и чаршафът беше пъхнат под мишниците му, затова видях края на огромната бяла превръзка на гърдите му. Спомних си колко страшна е раната му от изгаряне и се запитах дали въпреки възможните последици, да не срежа ръката си, както Хийт бе направил за мен, и да я допра до устата му. Старк сигурно щеше да всмукне кръвта ми машинално и без да разсъждава, да погълне онова, което му беше необходимо, за да оздравее. Но нямаше ли да се ядоса, когато разбереше какво съм направила? Може би. Знаех, че Хийт и Ерик биха се ядосали.

По дяволите. Ерик. Още не бях започнала да се занимавам с този проблем.

— Престани да се тревожиш.

Подскочих и погледнах лицето на Старк. Очите му вече не бяха затворени. Наблюдаваше ме с весело и същевременно иронично изражение.

— А ти престани да подслушваш психически.

— Не съм правил такова нещо. Ти хапеше устни и разбрах, че си напрегната. Е, предполагам, че си разговаряла с Дарий.

— Да. Знаеше ли всичко това, преди да ми дадеш клетвата си на воин?

— Разбира се. Чел съм тези неща в училище и сме ги обсъждали в часовете по социология на вампирите миналата година, но е съвсем различно да ги преживееш.

— Наистина ли усещаш чувствата ми? — колебливо попитах аз. Исках да знам истината, но се страхувах.

Започвам да ги долавям, но не чета мислите ти или някаква друга подобна щуротия. Само понякога ги усещам и знам, че не идват от мен. Не обърнах внимание, когато ми се случи за пръв път, но после осъзнах какво става и внимавах повече — усмихна се той.

— Старк, чувствам се, все едно ме шпионират.

Изражението му стана сериозно.

— Не те шпионирам. Не те следя с мислите си и няма да наруша личното ти пространство, а ще те пазя. Смятах, че ти… — Той млъкна и отмести поглед от мен. — Няма значение. Не е важно. Трябва само да знаеш, че няма да използвам връзката между нас, за да те дебна и да се промъквам в мислите ти.

— Какво щеше да кажеш? Довърши мисълта си.

Старк въздъхна продължително и раздразнено и отново ме погледна в очите.

— Смятах, че ми имаш повече доверие. Това е една от причините, поради които ти дадох клетвата си. Ти ми вярваше, когато всички други се бяха отвърнали от мен.

— Наистина ти вярвам — побързах да кажа аз.

— Но мислиш, че ще те шпионирам. Доверието и шпи-онирането не вървят заедно.

Щом той постави въпроса така, аз разбрах какво иска да каже и част от първоначалния ми страх започна да се разсейва.

— Няма да го направиш нарочно, но моите чувства ти говорят и за теб няма да бъде трудно да… — Гласът ми заглъхна и аз се размърдах неспокойно, защото разговорът ме караше да се чувствам неудобно.

— Да те шпионирам? Не. Няма да го направя. Ще обръщам внимание на вибрациите, които идват от теб, само ако си уплашена. Иначе няма да се интересувам от другите ти чувства.

Погледнах го в очите и видях обида. По дяволите! Не исках да го засягам.

Няма ли да обръщаш внимание на никое от чувствата ми? — тихо попитах аз.

Старк кимна и движението го накара да направи гримаса от болка, но гласът му не потрепери.

Без да добавя нищо повече, аз хванах ръката му.

Той не я дръпна, но и не каза нищо.

— Виж, не започнах правилно разговора. Вярвам ти, но се изненадах, когато Дарий ми каза за психичната ни връзка.

— Изненада се? — Старк изкриви устни в усмивка.

Може би абсолютно уплашена е по-подходящата дума.

Трябва да свърша куп неща и съм напрегната.

— Разбира се, че си напрегната. И онзи куп неща са Хийт и Ерик, нали?

— За съжаление, да — въздъхнах аз.

Той преплете пръсти с моите.

— Онези две момчета няма да променят нищо. Моята клетва ни обвързва.

Той прозвуча толкова много като Хийт, че трябваше да положа усилия да не се размърдам неспокойно отново.

Не искам да говоря с теб за това в момента. — Иито някой друг път, помислих си аз, но не го казах.

— Разбирам те. И на мен не ми се говори за онези двама тъпаци. — Старк ме дръпна за ръката. Защо не седнеш до мен за малко?

Седнах внимателно на ръба на леглото. Не исках да го раздрусам твърде силно и да причиня болка на Старк.

— Няма да се счупя самонадеяно ми се усмихна той.

— Това за малко да се случи.

— Но ти ме спаси. И ще се оправя.

— Много ли те боли?

Чувствал съм се и по-добре. Но кремът, който монахините дадоха на Дарий, за да намаже изгарянията ми, помага. Само гърдите ми са стегнати и всичко ми е вцепенено

— увери ме той, но се размърда неспокойно, сякаш не можеше да си намери място. — Какво става навън? Старк рязко смени темата, преди да успея да го разпитам по-подробно как се чувства. — Всичките ли гарвани-демони заминаха с Калона?

— Да, така мисля. Стиви Рей и момчетата намериха трима мъртви. — Млъкнах, защото си спомних странната реакция на Стиви Рей, когато Далас й каза, че са изхвърлили труповете на боклука.

— Какво има?

— Не знам точно — откровено отговорих аз. Със Стиви Рей стават разни неща, които ме тревожат.

— Какви неща?

Наведох глава към преплетените ни ръце. Колко да му кажа? Мога ли да говоря с него за това?

— Аз съм твой воин. Щом можеш да ми повериш живота си, това означава, че можеш да ми довериш и тайните си. — Погледите ни се срещнаха и той ми се усмихна мило.

— Клетвата ни обвързва. Това е по-силна връзка от онази между Обвързани. Никога няма да те предам, Зоуи. Може да разчиташ на мен.

За миг изпитах желание да му кажа за паметта си на Ая, но вместо това изръсих:

— Мисля, че Стиви Рей крие червени новаци. От най-лошите.

Веселата му усмивка помръкна и Старк понечи да се надигне, а после рязко си пое дъх през зъби и силно пребледня.

Не! Не ставай! — рекох аз и внимателно натиснах раменете му надолу.

— Трябва да кажеш на Дарий.

— Първо ще говоря със Стиви Рей.

— Не мисля, че това е…

Сериозно! Първо трябва да говоря с нея. — Отново хванах ръката му и чрез докосването си се опитах да му внуша да разбере. — Тя е най-добрата ми приятелка.

— Имаш ли й доверие?

— Искам да й вярвам. Винаги съм й вярвала. — Въздъхнах примирено. — Но ако тя не ми каже истината, когато разговаряме, ще отида при Дарий.

— Трябва да стана от проклетото легло, за да се уверя, че не си обкръжена от врагове!

— Не съм обкръжена от врагове! Стиви Рей не ми е враг. — Изпратих безмълвна молитва до Никс да не греша по този въпрос. — Виж, по-рано криех тайни от приятелите си… неприятни неща. — Повдигнах едната си вежда и го погледнах многозначително. — Криех и за теб от тях.

Старк се ухили.

— Е, това е друго нещо.

Не му позволих да ме накара да се усмихна и останах сериозна.

Не, не е така.

— Разбирам какво искаш да кажеш, но не съм съгласен. Стиви Рей не може да те нарани, тъй като ти контролираш и петте природни стихии, а тя само една. Но не знаеш какви сили имат лошите новаци, които Стиви Рей крие, нито колко са. Аз обаче знам какво е да си лош червен новак, затова обещай ми, че ще внимаваш.

— Да, добре. Обещавам.

— Хубаво. — Той се отпусна на леглото.

Хей, в момента не искам да се тревожиш за мен. Трябва да се съсредоточиш върху оздравяването си. — Поех си дълбоко дъх, за да се подкрепя, и продължих: Мисля, че е

добра идея да пиеш кръв от мен.

— Не.

— Нали искаш да можеш да ме браниш?

Да отвърна Старк и кимна категорично.

— Тогава това означава да оздравееш бързо.

— Да.

— Ще се оправиш по-бързо, ако пиеш от мен, и е логично да го направиш.

Поглеждала ли си се напоследък в огледало? — попита неочаквано той.

— Какво?

— Имаш ли представа какъв вид имаш и колко уморена изглеждаш?

Усетих, че лицето ми поруменя.

— Напоследък нямам време да мисля за неща като грим и прически — защитих се аз.

— Не говоря за грим и прически, а колко си бледа. Имаш тъмни сенки под очите. — Погледът му се плъзна към мястото, където ризата ми закриваше донякъде дългия белег, простиращ се от едното ми рамо до другото. — Как е разрязването ти?

— Добре. — Със свободната си ръка придърпах ризата, макар да знаех, че белегът пак се вижда.

— Хей — нежно каза той. — Аз вече го видях, забрави ли?

Погледнах го в очите. Не бях забравила. Всъщност Старк

не беше видял само белега ми… а всичко от мен. Цялата гола. Лицето ми пламна.

— Не го споменавам, за да те поставя в неудобно положение. Само се опитвам да ти напомня, че наскоро ти едва не умря. Трябва да бъдем силни и в добра форма, Зоуи. Ти трябва да бъдеш силна и в добра форма и затова точно сега няма да взема нищо от теб.

— Но аз искам и ти да бъдеш силен и в добра форма.

— Ще бъда. Не се безпокой за мен. Очевидно практически е невъзможно да ме убият — мило и самонадеяно се усмихна Старк.

— Мисли за моето ниво на стрес. Практически невъзможно не е същото като невъзможно.

— Ще се опитам да го запомня. Той ме дръпна за ръката. — Легни до мен за малко. Харесва ми, когато сме близо един до друг.

— Сигурен ли си, че няма да ти причиня болка?

— Убеден съм, че ще ми причиниш болка — подразни ме Старк и се усмихна, но въпреки това те искам близо до мен. Ела.

Оставих го да ме придърпа до себе си, легнах до него и внимателно сложих глава на рамото му. Той ме прегърна и ме притисна до себе си.

— Няма да се счупя. Спокойно.

Въздъхнах и се помъчих да се отпусна. Увих ръка около кръста му, като внимавах да не го разтърся и да не докосвам гърдите му. Старк затвори очи и бледото му лице се отпусна, а дишането му стана по-дълбоко. Кълна се, че след минута той вече спеше.

Точно така исках да стане заради онова, което бях намислила. Поех си три пъти дълбоко дъх, съсредоточих се и прошепнах:

— Дух, ела при мен.

Мигновено почувствах познатото раздвижване в мен, сякаш току-що бях разбрала нещо невероятно вълшебно, когато душата ми реагира на изпълването с петата природна стихия — духът.

— А сега, тихо, внимателно и нежно отиди при Старк. Помогни му. Изпълни го. Дай му сили, но не го събуждай.

— Говорех тихо и стисках палци наум Старк да продължи да спи. Когато духът излезе от мен, аз усетих, че тялото на Старк се скова за миг, а сетне потрепери и издаде дълга сънена въздишка, докато духът го успокояваше и му даваше сили. Наблюдавах Старк известно време, а после внимателно се измъкнах от прегръдката му. Отново помолих духа да остане с него, докато спи, излязох на пръсти от стаята и безшумно затворих вратата след себе си.

Бях направила само две крачки, когато осъзнах, че нямам представа къде отивам. Спрях и прегърбих рамене. Покрай мен бързо мина монахиня с наведена глава и се стресна, когато и двете вдигнахме глави и погледите ни се срещнаха.

— Сестра Бианка? — Сетих се, че я познавам.

— О, Зоуи, да, аз съм. В коридора е тъмно и за малко не те видях,

— Сестро, мисля, че се изгубих. Би ли ми обяснила къде е стаята ми?

Тя се усмихна мило и ми напомни на сестра Мери Анджела, въпреки че съвсем не беше възрастна като нея.

Върви по коридора, докато стигнеш до стълбището, и се качи на последния етаж. Мисля, че стаята, в която си настанена с Афродита, е номер тринайсет.

— Щастливото число тринайсет въздъхнах аз. Колко уместно. Ти лично вярваш ли, че сами постигаме късмета си?

— В момента съм твърде уморена, за да знам в какво вярвам, Зоуи.

Тя ме потупа по ръката.

— Отиди да си легнеш. Ще се помоля за теб на Дева Мария. Нейната намеса е по-добра от късмета.

— Благодаря.

Отправих се към стълбището. Задъхах се като старица, докато стигна до последния етаж. Белегът на гърдите ми пламтеше и пулсираше от бързите удари на сърцето ми. Отворих вратата, влязох във вестибюла и се облегнах на стената да си поема дъх. Разсеяно потърках гърдите си и изтръпнах от болка. Смъкнах ризата си да видя дали тъпата рана не се е отворила отново и дъхът ми секна, когато съзрях новата татуировка, която украсяваше от двете страни изпъкналата червена линия.

— Бях забравила за това — промълвих аз.

Изумителен е!

Изпищях, пуснах ризата си и отскочих назад толкова рязко, че ударих главата си в стената.

— Ерик!