Изкушена

ТРИЙСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА Стиви Рей

— Не съм съгласна с теб рече Ленобия.

— Но решението е мое, нали? — попита Стиви Рей.

— Да, но бих искала да размислиш. Нека дойда с теб. Или дори Дракона… Той може да те придружи.

— Дракона все още не е на себе си от смъртта на Анастасия, а ти трябва да отговаряш за нещата тук. Мисля, че не е разумно да напускаш училището точно сега. Аз ще се оправя с тях. Познавам ги. Те няма да ме наранят и дори да са загубили и последната си капка мозък и да се опитат да ми направят нещо, няма да могат. Ще призова земята и ще ги размажа. Не се безпокой. И по-рано съм се справяла с тях. Може да ги убедя да се върнат тук с мен. Може би връщането в училището ще им помогне.

Ленобия кимна.

— В думите ти има логика. Върни ги на мястото, където за последен път са се чувствали нормални, и вероятно отново ще намерят това усещане.

И аз така мисля. — Стиви Рей замълча и после добави с по-тих и тъжен глас: — Аз все още се боря със себе си от време на време. Понякога ми се струва, че мракът е толкова близо, че мога да го докосна. Виждам го и в моята група… в онези, които също са открили човечността си. И за тях не винаги е лесно.

Може би винаги ще трябва да избираш и чертата между доброто и злото не е толкова ясна за теб и твоите червени новаци.

Но това прави ли ни лоши? Или безполезни?

— Не, разбира се.

— Тогава разбираш защо трябва да отида пак в депото и да поговоря с хлапетата. Не мога да им обърна гръб. Зоуи не обърна гръб на Старк, въпреки че той ме простреля. Това беше гадно и никак не беше мило от негова страна, но накрая Старк стана добър,

— Ти ще бъдеш чудесна Висша жрица, Стиви Рей.

Лицето на Стиви Рей пламна.

— Не съм Висша жрица, но те имат само мен.

— Не, ти си Висша жрица. Вярвай в това. Вярвай в себе си. — Ленобия й се усмихна. — Е, кога тръгваш за депото?

— Първо ще проверя дали червените новаци са се настанили по стаите и имат дрехи и други необходими неща. Те ще трябва да вложат всичко в учението и това ще бъде много трудно, защото учебните предмети се променят всеки срок. Но искам да отида там още тази вечер.

Тази вечер? Сигурна ли си, че няма да изчакаш до утре? Не трябва ли първо да се настаните?

— Ами, истината е, че не знам дали може да се настаним тук.

— Разбира се, че може. Дома на нощта е и ваш дом.

— Беше наш дом. Сега се чувстваме по-добре, като си почиваме под земята през деня. — Стиви Рей се усмихна нервно. — Говоря така, сякаш съм същество от глупав филм за чудовища, нали?

— Не, в думите ти има логика. Ти умря. Щом това се случи с някой от нас, телата ни се връщат в земята. Въпреки че възкръсна, ти все още имаш връзка със земята, а ние нямаме. — Ленобия се поколеба. — Под главната сграда на Дома на нощта има мазе. Използва се за склад и не е обитаемо, но с малко работа…

— Може би. Нека видя какво ще стане с хлапетата в депото. Там ни харесва и сме се устроили добре.

Не виждам защо да не пътувате. Човешките деца ползват автобус всеки ден.

Стиви Рей се усмихна.

— Голямата жълта лимузина!

Ленобия се засмя.

— Все ще намерим начин. Твоята група е част от нас и тук е вашият дом.

— Дом… звучи добре. Е, ще тръгвам, ако искам да стигна до депото, преди да се зазори.

— Дай си достатъчно време. Няма да те задържам, а прогнозата е за силна оклахомска слънчева светлина. Травис Майърс дори каза, че температурата може да се повиши над нулата и да се отървем от част от леда.

— Травис е любимият ми метеоролог. Не се тревожи. Ще се върна преди разсъмване.

Отлично. Тогава ще имаш време да ми разкажеш как е минало.

Ще дойда право при теб. — Стиви Рей се надигна да стане, но после промени решението си. Трябваше да попита… Въпросът нямаше да се стори абсолютно странен на Ленобия. Трябваше да попита. — Ей, гарваните-демони бяха много лоши, така ли?

На лицето на преподавателката по езда се изписа отвращение.

— Моля се на Никс да са били изгонени от този свят, кога-то баща им беше принуден да избяга от Тулса.

— Беше ли чувала за тях? Знаеше ли за тях, преди те да излетят от земята?

Ленобия поклати глава.

— Не. Не знаех нищо за тях. Дори не бях чувала легендата на племето чероки. Но лесно познах едно нещо в тях.

— Така ли? Какво?

— Злото. И преди съм се борила със злото, а те са поредното му тъмно лице.

— Мислиш ли, че са абсолютно лоши? Все пак, те са отчасти човеци.

— Не отчасти човеци, а… безсмъртни.

— Да, това имах предвид.

— А безсмъртните са част от абсолютното зло.

Ами ако Калона не винаги е бил като сега? Той е дошъл отнякъде. Може би там е бил добър и ако това е истина, тогава може да намерим нещо добро и в гарваните-демони.

Преди да отвърне, Ленобия се вгледа изпитателно в Стиви Рей и после заговори бавно, но убедено.

— Жрице, не позволявай състраданието, което изпитваш към червените новаци, да пречи на преценката ти за злото. То съществува тук, в нашия свят. Съществува и в Другия свят. Осезаемо е и тук, и там. Има голяма разлика между увредено дете и същество, заченато с насилие, чийто баща е зъл.

— И сестра Мери Анджела каза същото.

— Монахинята е мъдра жена. — Ленобия замълча и сетне продължи. — Стиви Рей, усетила ли си нещо, за което трябва да знам?

О, не! — припряно отвърна Стиви Рей. — Само разсъждавах на глас, това е всичко. За доброто и злото и избора, който правим. Питах се дали и гарваните-демони могат да избират.

И да са имали тази способност, те отдавна са избрали злото.

Да, убедена съм, че си права. Е, добре, ще тръгвам. Ще дойда при теб преди зазоряване.

Ще те чакам с нетърпение. Нека Никс бъде с теб, жрице. И бъди благословена.

— Бъди благословена — отговори Стиви Рей, излезе от конюшнята и забърза, сякаш разстоянието от думите, които бе изрекла, щеше да я отдалечи от вината й. Къде й беше умът, когато говори за гарваните-демони на Ленобия? Трябваше да си държи устата затворена и да забрави за Репхайм.

Но как можеше да го забрави, когато щеше да го види отново, щом отидеше в депото?

Не трябваше да го изпраща там. Трябваше да измисли нещо друго. Или да го предаде!

Не, Късно беше да мисли за това. Сега можеше само да се помъчи да поправи пораженията от стореното. Първо, да се свърже с червените новаци, а после да се оправя с Репхайм. За пореден път.

Разбира се, той може би не беше проблем. Новаците вероятно не го бяха намерили. Репхайм не миришеше като нещо за ядене и не беше в състояние да ги нападне. Сигурно се криеше в най-тъмния тунел и ближеше раните си. Или беше умрял. Кой знаеше какво може да се случи на гарван-демон, ако се разразеше гадна инфекция?

Стиви Рей въздъхна и извади телефона от джоба си. Замоли се в тунелите да има връзка и изпрати съобщение на Никол.

„Трябваш ми тази вечер.“

Не след дълго Стиви Рей получи отговор.

„Заета съм. Ще се върна на разсъмване.“

Стиви Рей се намръщи и написа:

„Ела!“

Тя започна да крачи напред-назад, докато чакаше отговора на Никол.

„Ще бъда там в 6.“

Стиви Рей изпита желание да изскърца със зъби. Шест беше само час и половина преди зазоряване. По дяволите! Никол я ядосваше жестоко. Тя всъщност беше най-големият проблем там долу. Останалите хлапета само я следваха. Не бяха много мили, но не бяха и като нея. Стиви Рей помнеше Никол от времето, преди да умре. Никол беше зла още тогава и не се беше променила. Дори беше станала по-лоша.

Стиви Рей трябваше да я намери. Ако Никол обърнеше гръб на мрака, вероятно другите хлапета щяха да я последват.

„Добре — написа Стиви Рей и после добави: — Става ли

нещо странно?“

Тя затаи дъх, докато чакаше телефонът да позвъни. Може би Никол щеше да й съобщи, че е намерила гарван-демон. Репхайм вероятно щеше да й хареса. А може би щеше да го убие веднага, без да си помисли нищо. При всички случаи Никол щеше да й каже. Това щеше да я накара да се почувства могъща и властна.

„Търся храна. Жива храна. Искаш ли да се присъединиш към нас?“

Стиви Рей знаеше, че няма да бъде добре, ако напомни на Никол, че не трябва да ядат хора, нито дори бездомници или лоши шофьори (които те обичаха да преследват и да измъкват от колите).

„Не. Ще се видим в 6. Ха-ха-ха-ха-ха-ха“ написа тя и прибра телефона в джоба си.

Нощта щеше да бъде дълга, особено онзи час и половина пред шест и разсъмването.

Репхайм

Това е планът, птицечовеко. Готов ли си? — Непоканена и без предизвестие, Никол, водачката на червените новаци, нахлу в стаята на Стиви Рей, където се беше настанил Репхайм. Ритна леглото, за да го събуди, и започна да говори и обяснява плана си как да хванат Стиви Рей на покрива на сградата.

Дори толкова скоро преди разсъмване да си успяла да примамиш Червената на покрива на сградата, как смяташ да я задържиш там?

— Първата част е лесна, защото сградата не е коя да е, а тази. Горе има две кръгли, красиво украсени кули, които показват, че това място е било голяма работа навремето. Те са отворени към небето, защото това е покривът. Намерихме голяма метална клетка, която да закачим с вериги на върха на едната кула. Няма начин Стиви Рей да се измъкне. Тя е силна, но не може да счупи метал. Освен това там горе няма земя, която да достигне. Стиви Рей ще бъде хваната в капан и щом слънцето изгрее, ще се изпържи като бургер.

— Защо тя ще бъде на покрива на тази сграда?

— Това е още по-лесно. Стиви Рей ще бъде там, защото ти ще я заведеш.

Репхайм онемя от стъписване, а после внимателно подбра думите си.

— Мислиш, че аз мога да заведа Червената да се качи на I покрива на сградата малко преди зазоряване? Защо да мога да го направя? Не съм достатъчно силен, за да я победя и да. я нося. — Гласът му прозвуча по-скоро отегчено, отколкото I любопитно.

— Няма да е необходимо. Тя те спаси. И го е направила,

Без да казва на никого. Това ми говори, че ти означаваш.нещо нещо за нея. Дори много. — Никол се усмихна подигравателно при тази мисъл. — Стиви Рей е жалка. Мисли, че може да , спаси света и други подобни щуротии. Затова ще дойде тук , — Малко преди разсъмване. Тя смята, че може да ни спаси. ,

— ние не искаме да бъдем спасявани! — Никол започна да се смее.

Репхайм видя мастилената сянка на Неферет, която се плъзна в очите й и помрачи изражението й. Тя изглеждаше на ръба на истерията.

— Защо ще иска да ви спаси?

Въпросът му прекъсна смеха й, сякаш й зашлевиха шамар.

— Какво? Мислиш, че ние не заслужаваме спасяване? — Бързо като завистлива мисъл, тя се приближи до леглото и сграбчи китката на здравата му ръка. — Разбирам какво мислиш.

Никол се втренчи в него. Ръката му излъчваше топлината на психичното й насилие и докато топлината се разпространяваше из тялото и душата му, Репхайм се съсредоточи върху едно — гнева си.

Тя пусна китката му и отстъпи крачка назад.

— Брей — смутено се изсмя Никол. — Вбесен си. Защо?

— Защото съм ранен и изоставен да се разправям с деца и дребнавите им игрички! — изсъска той.

Тя отново навлезе в личното му пространство и изръмжа:

— Това не е дребнаво! Ще се отървем от Стиви Рей и ще направим каквото обещахме на Неферет. Е, ще бъдеш ли така добър да ни помогнеш да я заловим, или да те оставим вън от играта и да пристъпим към резервния план?

Репхайм не се поколеба.

— Какво искате да направя?

Усмивката й му напомни на гущер.

— Ще ти покажем стъпалата, които водят нагоре към кулата… и отсрещната страна на покрива, далеч от тъпото дърво. Няма да рискуваме тя да намери начин да го придърпа към себе си, да се предпази и да оживее. Ти ще отидеш в другата кула и ще чакаш. Свий се така, сякаш сме те довлекли дотам, след като сме те пребили от бой и кръвта ти изтича. Точно това ще й кажа, че сме направили, но ще се погрижа да разбере, че още си жив.

— И Стиви Рей ще се качи да ме спаси? — с абсолютно

безизразен глас попита Репхайм.

— Отново. Да. Разчитаме на това. Щом тя се качи в кулата при теб, ти само лежи неподвижно. Ние ще спуснем отгоре клетката и веригите. Слънцето ще изгрее и Стиви Рей ще изгори. И след това ще те измъкнем. Виждаш ли? Не е трудно.

— Планът ти ще успее — заяви той.

— Да. Ако обаче в последната минута решиш, че в края на краищата не си с нас, Къртис или Стар ще застрелят пернатия ти задник и пак ще те хвърлим в кулата. Това също ще ни свърши работа, защото ти си и план А, и план Б. Просто в единия си малко по-мъртъв.

— Както вече споменах, баща ми заповяда да му доведа Червената.

Да, но не го виждам наоколо.

— Не знам защо играеш тази игра с мен. Ти знаеш, че баща ми не ме е изоставил. Той ще се върне за любимия си син и щом дойде, аз ще му дам Червената.

— И нямаш нищо против, че тя ще бъде овъглена?

Състоянието на тялото и не ме интересува, стига да го имам.

Добре, ще го имаш. Не искам да я ям, затова тялото й не ми трябва. — Никол наклони глава на една страна и го погледна изпитателно. — Надникнах в птичия ти мозък и знам, че си вбесен, но също и че изпитваш вина. Защо?

— Трябва да съм до баща си. Всичко друго е неприемливо.

Лаещият й смях беше отблъскващ.

— Ти си син на баща си, нали? — Тя отметна одеялото на вратата и докато излизаше, подвикна: — Наспи се. Имаш няколко часа, преди Стиви Рей да дойде. И ако се нуждаеш от нещо, Къртис е тук навън с големия си пистолет. Той ще ти донесе, каквото ти потрябва. Стой в стаята, докато те повикам. Ясно ли е⁹

— Да.

Червената новачка излезе и Репхайм отново се сви на леглото на Стиви Рей. Преди отново да заспи здравословен сън, единствената му мисъл беше, че Червената трябваше да го остави да умре под онова дърво.