Есенната република

Глава осма

Беше около седем часът, росата още не се беше вдигнала от гъстите треви, когато Адамат, Олдрич и техните петнадесетима войници пристигнаха в лагера на Крилете на Адом.

Наемниците се бяха разположили в селище на име Билишир, на няма и петдесет километра от Катранения лес. Тяхното знаме — ореол със златни криле на червен фон — се развяваше от върха на единствената църква в града, а целият лагер стоеше обграден от набързо издигната палисада с двуметров ров.

Адамат крачеше напълно механично, връхлетян от тежестта на натрупалата се умора. Насочи се право към първия изпречил се пред погледа му часови, застана насреща му и подир няколко мига мълчание, през което време войникът го наблюдаваше подозрително, заговори:

— Аз съм инспектор Адамат и искам да говоря с генерал Абракс.

Часовият беше мъж на средна възраст, с нанизан щик. Червено-бялата му униформа имаше изряден вид, златният кант блестеше на утринната светлина.

— Не са ме информирали за вас — каза наемникът и хвърли бърз поглед към групичката новодошли войници и дирята, която бяха оставили в тревистата равнина.

— Дошъл съм от името на фелдмаршал Тамас.

Постовият го изгледа с още по-голямо съмнение.

— Фелдмаршалът е мъртъв.

— Нима? — отвърна Адамат с възможно най-добрата си имитация на хладно раздразнение. Даде си сметка, че отстрани сигурно е изглеждала като уморено примижаване. — Пътувахме цяла нощ, за да донесем спешни вести на генерала. Освен това имам препоръката на полковник Етан от Дванадесета гренадирска бригада.

Наемникът задържа погледа си върху Адамат още миг, сетне отново се обърна към Олдрич и хората му. Войниците бяха захвърлили гренадирските униформи, но не и оръжията, и макар че не бяха спали през последните двадесет и четири часа, дисциплината им личеше.

— В такъв случай по-добре да ви заведа — каза часовият.

За втори път в рамките на два дена Адамат се озоваваше в нервния център на военен лагер. Бяха предадени на друг наемник, сетне на адютанта на някакъв майор — млада жена с руса коса и приятна усмивка, отвела ги до църквата, която Адамат бе зърнал по-рано, при приближаването към градчето.

Лагерът тъкмо се разбуждаше, над огнищата изникваха котли, лагерните перачки довършваха подетата през нощта работа. И докато нови и нови войници се надигаха от постелите си, тишината постепенно отстъпваше пред глъчката на лагерния живот.

Пред вратата на църквата Адамат защипа ръкава на адютанта.

— Аз съм единственият, който трябва да се види с генерал Абракс — каза той. — Има ли възможност да се погрижите за ескорта ми?

Адютантът кимна веднага и се обърна към Олдрич:

— Отведете хората си във Върбовка. Заведението се намира след онази къща. Вечер изпълнява функцията на офицерска столова, но на вас ще поднесат закуска. Кажете им, че е за сметка на генерал Абракс.

— Благодаря ви — каза Адамат, когато двамата останаха сами.

— Няма за какво — отвърна адютантът. — Ние се отплащаме със същата благодарност, която нашите братя по оръжие демонстрират към нас. А фелдмаршал Тамас винаги е бил добър с нас.

Как ли Тамас бе намирал средства да плаща на наемниците? Месеци наред столичните вестници бяха нашепвали за банкрут.

Двамата влязоха в храма и жената покани Адамат да седне на една от пейките, а самата тя потъна във вътрешността. Инспекторът зачака търпеливо, сключил ръце в скута си, загледан в стъклописите над амвона. Най-големият прозорец изобразяваше Крезимир високо над Южната планина, разперил ръце към Деветте кралства. Неговите братя и сестри стояха около нозете му, за да помагат в делото му. Интересно как ли щеше да се отрази войната със самия Крезимир на адранската религия?

— Инспекторе?

Гласът изтръгна Адамат от неспокоен сън и той осъзна, че е отпуснал глава върху облегалката пред себе си. Побърза да разтърка чело, за да заличи навярно образувалата се червена диря, и се изправи.

— Кажете?

— Генералът току-що започна закуската си. Кани ви да се присъедините към нея.

При споменаването на закуска Адамат едва не припадна. Болката и умората не му бяха оставили време да мисли за храна, но сега самата идея накара стомаха му да заръмжи като пещерен лъв.

Инспекторът и водачката му отново излязоха навън, този път само за да прекосят улицата. Къщата, в която адютантът го въведе, най-вероятно принадлежеше на местния свещеник: двуетажна постройка с тухлена фасада и зелени капаци.

Във всекидневната ѝ Адамат с изненада зърна на почетното място на масата да седи познато лице: лейди Винцеслав, собственичката на Крилете на Адом. Носеше бялата униформа със златен шарф на наемнически ръководител — по-скоро формалност, предположи Адамат. Тя нямаше опит в ръководенето на битки.

Генерал Абракс седеше насреща ѝ, облечена в подобна униформа. При появата на Адамат тя се изправи.

— Инспекторе — поздрави Абракс. Гледаше го вежливо, суровото ѝ лице не изразяваше нищо.

— Генерал Абракс. — Адамат се ръкува с нея, сетне се обърна към другата жена. — Милейди, нямах представа, че сте тук.

Това можеше да усложни нещата. Абракс имаше репутацията на строга жена, но Адамат смяташе, че ще успее да я убеди да му помогне. Лейди Винцеслав нямаше да отстъпи пред молбите му.

— Инспекторе, разбрах, че имате вести от Тамас. — Винцеслав отпи от чая си.

Адамат преглътна безшумно. Отбеляза си, че не го поканиха да седне.

— Простете, милейди, но не е така.

Дамата се навъси.

— Адютантът заяви, че сте загатнали именно това.

— Не съм имал намерение да подвеждам — рече Адамат. — Просто казах, че действам по поръчение, възложено ми от фелдмаршал Тамас.

— Разбирам. — Нова глътка чай. Все още никаква покана. — Що за заповед ви е дал покойният фелдмаршал, че се чувствате длъжен да я изпълните?

Адамат започна да претърсва паметта си в дирене на заповед, писмена или устна, която Тамас да е отправил, преди да изчезне в Кез.

— Никаква, милейди.

Винцеслав въздъхна тихо. Абракс присви очи насреща му. И двете мълчаха.

— Милейди, аз…

— При последната ни среща — рече дамата, — вие ме разследвахте по подозрение в измяна. Разбирам, че сте изпълнявали заповеди, но това не променя обстоятелствата. Надявам се, че сега сте дошли с добри новини.

Лейди Винцеслав нямаше да се подлъже по нито една от историите, които Адамат бе способен да съшие, излишно беше и да опитва да апелира към патриотизма ѝ — тя вече правеше всичко възможно за родината си. На какво друго можеше да разчита тогава?

Реши да се позове на прагматизма ѝ.

— Вчера сутринта пристигнах в адранския лагер заедно с Привилегирования Борбадор и взвод от Тамасовите Железни оси с намерението да арестувам генерал Кет по обвинение в спекула и да освободя Таниел Двустрелни от ареста.

— Двустрелни изчезна преди две седмици — каза Абракс. — Това би трябвало да ви е известно. — За обвиненията срещу Кет не каза нищо. Дори окото ѝ не мигна.

— Знаехме, че е бил обвинен в убийството на неколцина от хората ѝ при самозащита. Нищо друго. Това беше до вчера, разбира се. Генерал Хиланска ни осведоми за разцеплението в армията и за попадането на Таниел в ръцете на врага, където намерил смъртта си.

За пореден път го споходи усещането, че липсата на вести в столицата не е случайна. Занапред трябваше да взема под внимание и този фактор.

Чаената чаша на Винцеслав изтрака върху чинийката.

— Привилегирования Борбадор ли споменахте?

— Да, милейди.

— Къде е той сега?

— Обстоятелствата ни разделиха непосредствено при напускането на адранския лагер.

Нямаше нужда да ѝ разкрива подробности и за това. Само щеше да усложни нещата.

— Двустрелни не е мъртъв — каза Абракс.

— Простете? — обърна се към нея Адамат.

— Поне никой не е намерил трупа му — продължи Абракс. — Преди… случилото се между Крезимир и Михали, Таниел е бил видян да си проправя път през кезианските редици заедно с онази дивашка чародейка. Моите Привилегировани твърдят, че са станали свидетели на много интересна и необичайна магия.

Бо определено щеше да се зарадва на тази вест. Но как да му я съобщи? Доколкото можеше да прецени, в момента Привилегированият се намираше в кезианския лагер — а може би Хиланска го бе пленил и екзекутирал… Адамат осъзна, че мислите му се отклоняват от темата. Вече не ставаше дума единствено за Двустрелни.

— Всичко това е много интересно — каза Винцеслав. Тя отхапа парче бисквита, сдъвка го и преглътна, сетне продължи: — Но така и не ни казва за какво сте тук.

На Адамат му течаха лиги.

— Милейди, при срещата си с Хиланска видях бойните му планове. Имам причина да вярвам, че той ще нападне Кет в рамките на следващите два дена. И не смятам, че има каквото и да било намерение да се опита да разреши спора по дипломатичен път. Ако двете половини от адранската армия се сблъскат, кезианците просто ще ги изчакат да се взаимоунищожат, след което цялата тази кампания ще пропадне.

— И вие имате решение? — попита Абракс.

— Точно така.

— Продължете.

— Искам да зачислите трите бригади на Кет към вашите наемници.

Абракс избухна в остър смях.

— Нелепо.

Адамат опря ръце на масата.

— Това би сложило край на разцеплението и би спасило десетки хиляди животи.

— Нелепо е. Чисто практическите условия биха били невъзможни — рече Абракс.

— Не невъзможни. Само неудобни.

— И — додаде Абракс — Кет ще трябва да се съгласи.

— Тя ще се съгласи. Зная точно какво иска.

Абракс понечи да каже нещо, но лейди Винцеслав повдигна ръка.

— Инспекторе — каза дамата. В гласа ѝ се долавяше нотка на интерес. — Заповядайте да закусите с нас. Бих желала да науча повече.