Есенната република

Глава четиридесет и седма

Тамас погледна към вратите на имението, сетне към двамата униформени стражи, които бяха спрели да хъркат върху предните стъпала и се бяха изпънали в поза мирно пред него. Бяха градски полицаи, които, изглежда, знаеха кой е.

— Свободно — каза той. — Официално не съм тук.

Двамата пазачи размениха погледи и се отпуснаха.

— Просто оглеждам. — Тамас слезе от коня и подаде юздите на единия от двамата, а Олем подаде своите на другия. — Вероятно ще е най-добре да не споменавате присъствието ми на никого.

— Да, сър — каза единият от тях.

Тамас се вмъкна вътре през предния вход и застана във фоайето, попивайки зловещата тишина. Олем влезе след него, вдигнал фенер, който хвърляше сенки по мраморния под.

— Изглеждате умислен, сър — каза телохранителят.

— Последният път, в който бях тук, едва не умрях. Подобно нещо може да накара човек да се умисли. Всъщност не трябва ли и ти да си умислен?

— Просто мисля, че мястото излъчва безвкусица.

— То принадлежеше на Шарлемунд — отвърна Тамас. — Той се интересуваше повече от разкоша, отколкото от добрия вкус. Поне проклетият му бюст вече не е тук, за да ме гледа втренчено.

— Вие го счупихте, сър.

— А, да. Така беше. Хайде.

Те напуснаха фоайето и поеха надясно, насочили се по един от големите коридори към кухните, според инструкциите на Адамат. Щом наближиха, Тамас чу отявлено тананикане и почувства как неволно забързва крачка. Достигнаха края на коридора и той посочи на Олем да го изчака тук, след което пристъпи вътре.

За разлика от останалата част от празното имение, кухнята беше изпълнена с топлина и светлина. Две от фурните горяха ярко и Тамас бе ударен от мириса на топъл хляб, печено овнешко и тиквена супа. Устата му се напълни със слюнка, а пръстите му трепнаха в предчувствие.

Основната маса за месене беше чиста в единия край и подредена със сребърни прибори за двама.

— Добро утро, фелдмаршале.

Беше стъписващо да види Шарлемунд с готварска престилка и бяла шапка на главата и за момент Тамас посегна към меча си. Архидиоцелът беше наддал с около десет килограма, откакто фелдмаршалът го бе застрелял в корема, а сетне хвърлил под стража, докато измисли какво да прави с него. Лицето му беше по-широко и приютяваше усмивка, каквато Тамас не бе виждал преди.

Остави ръката си да се отдалечи от меча.

— Наистина ли си ти? Михали?

— Михали е мъртъв. — Усмивката трепна. — За съжаление. Аз съм Адом в най-чистата си форма. — Той погледна надолу към себе си. — Е, никога не съм изглеждал точно така. Признавам, че Шарлемунд беше малко по-красив от мен в оригиналното ми тяло.

— Как? — попита Тамас.

Адом подпъхна пръсти под връзките на престилката си и я извъртя настрани.

— Ела! Сподели трапезата ми. Оттук чувам как стомахът ти къркори, а и не съм ял през последните няколко часа.

Нямаше столове, а и масата така или иначе беше твърде висока за тях, тъй че фелдмаршалът застана срещу Адом, докато богът му наливаше купа тиквена супа. Няколко минути по-късно Тамас питаше за още и Адом му досипа с удоволствие, преди да сервира основното ястие от овнешко, тънко нарязано върху препечен хляб.

— Синът ти — каза най-сетне Адом и наруши тишината.

Тамас спря да дъвче — беше забравил, че е задал въпрос.

— Какво за него?

— След като простреля Крезимир, ответният удар едва не го уби. Би убил на място всеки друг, но защитите на Ка-поел бяха достатъчно здрави, за да устоят дори на Крезимировата ярост. Противоударът докара Таниел право до ръба и дори аз не успях да го върна. Но това мило момиче… — Адом поклати глава. — Никога не съм виждал някой да се учи толкова бързо. Даже и самият Крезимир.

— Какво общо има това с теб?

— Ще стигна и до там. Тя осъзна, че за да бъде премахната, комата на Таниел ще изисква живот. Затова взе този на Шарлемунд. Лиши го от същността му и остави тялото му празно като черупка.

— Това е ужасяващо.

— Да. Да, така е. А аз съм живял стотици животи в продължение на хиляди години. Имам представа от ужасяващото.

— Но откъде знаеш всичко това?

— Тя ми каза. Докато ти беше в Кез.

— Тя не може да говори.

— Тя е много добър комуникатор. Както и да е, откраднах тялото и когато Крезимир уби Михали, се прехвърлих в него. — Той плесна корема си с доволство. — Беше непредвидено прехвърляне. Обикновено си намирам чисто нов приемник, дете, все още растящо в утробата на майка си, което иначе би се родило мъртво. Но и така стана!

Тамас сведе поглед към вечерята си и установи, че е почти изчезнала. Протегна се към подноса между тях, но Адом беше по-бърз — наряза няколко парчета овнешко и ги постави в чинията на фелдмаршала.

— Защо не се върна? — попита Тамас.

Адом се изкиска.

— Ами, намирам се в тялото на най-мразената публична личност в Адро, така че щеше да е малко неприятно.

— Бруд — каза Тамас.

Адом се отрезви.

— Бруд — потвърди той.

— Знаеше ли, че е замесен?

— Не. Не и преди Крезимир да ме убие. Има момент, проблясък между съзнанията, в който имам по-голяма яснота, отколкото ако съм в тяло. Тогава усетих присъствието му. Всъщност обяснява доста. Като например опита му да задържи Михали скрит в приюта. Искал е да ме държи под око. Да ме държи настрана. — Адом се намръщи.

Тамас се приведе напред.

— Какво иска? Той твърди…

— Знам какво твърди — рече Адом и махна с ръка. — Това поне го видях. Но не мога да ти кажа дали казва истината.

— Не ми помагаш много.

Адом избухна в смях и Тамас установи, че самият той се усмихва. Този смях принадлежеше изцяло на Михали.

— Бруд. Бруд, Бруд, Бруд. — Адом поклати глава и избърса сълзите на веселие от очите си. — Знаеш ли, че той е най-малкият сред нас. Шегаджия. Имаше амбицията да достигне Крезимир, но живееше в сянката му. Заяждаше се с всички. Дори и с мен имаше своите разпри, макар и не толкова сериозни, колкото с останалите. — Адом пъхна залък хляб в устата си. — Не мога да пробия воала, с който се е обвил, но мога да ти кажа, че сега е много по-могъщ в сравнение с времето на Крезимир. Това ме плаши.

— Изправи се срещу него заедно с нас — каза Тамас. — Можем да го принудим да говори. Да разберем какво иска.

— А не. Това би било голяма грешка. Не мога да се меря с Бруд.

Тамас се облегна назад, храната загорча в устата му.

— Тогава какво ще правим?

— Разбери дали ще удържи на думата си. Бруд винаги е бил с най-напредничаво мислене от всички ни. Може наистина да казва истината. Но те предупреждавам, че винаги има две страни на това, което казва и прави, както самият той има две страни.

— И ако не удържи на думата си?

Адом вдигна един кестен от чинията си и го метна в устата си. Вдигна поглед и се взря в Тамас.

— Ако не удържи на думата си, не можем да направим почти нищо.

— Просто ще се спотайваш тук, така ли?

— Такъв беше планът. Ако трябва да съм честен, предпочитам Бруд да не разбира, че съм още жив.

Тамас захвърли отвратено вилицата си.

— Какво стана с намерението ти да застанеш до нас? Какво стана с титлата покровител на Адро?

Адом вдигна вилицата на Тамас и я почисти с края на престилката си. После я върна внимателно върху чинията му.

— Нещо в Бруд ме плаши, Тамас. Нещо, което отсъстваше, докато бяхме млади. Не мога да определя какво е. Някакъв инстинкт, по-дълбок от годините или магията ми, ми казва да стоя настрана.

— Бих се твърде дълго и усилено за тази страна, за да се отдръпна и да позволя на някой друг да я завземе. Бил той и бог. — Тамас избърса лицето си със салфетка и се отдръпна от масата. — Не знам защо дойдох.

— За съвет.

— Напразно се разкарвах.

Адом му отправи тъжна усмивка.

— Радвам се, че дойде. Тревожех се за теб.

— Явно не достатъчно, за да помогнеш.

— Имаш твърде малко вяра, че нещата ще се наредят, Тамас. Ето. — Той му подаде кръгла метална кутия.

— Какво е това?

Адом замига насреща му.

— Вечерята на Олем. Може да съм дебел страхливец, но не съм невъзпитан.

— Правилно ли постъпвам, Олем?

Луната блестеше пълна и ярка над тях, макар дневната светлина да бе избледняла едва преди час-два, и Тамас долавяше съвсем смътно миризмата от цигарата на Олем. Стояха в голото пространство между две ферми, на няколко километра извън града; преграда от напълно развити дървета ги скриваше от случайни погледи. Беше хладно и Тамас затегна яката на куртката си.

— Не е моя работа да отсъдя, сър.

— И ти си безполезен като Адом.

— Хайде сега, това не е честно, сър. Той все пак ни даде нещо за ядене. Бездни, как ми липсва храната му.

Тамас поклати глава.

— Толкова се ядосах, че не иска да помогне, че забравих да го питам за това.

— Мислите, че щеше да промени мнението ви?

Тамас се поколеба.

— Не.

— Така си и мислех.

— Млъкни и си пуши проклетата цигара. И спри да изглеждаш толкова самодоволно. Къде е Бо?

— Ей там.

Тамас се запъти към края на горичката, където точно на ръба на дървесната преграда стояха Борбадор и обучаемата му и наблюдаваха пътя, водещ към Адопещ.

— Закъсняват — каза фелдмаршалът.

Бо вдигна поглед от ръцете си, играещи си с връзките на изкуствения му крак.

— На километър и половина разстояние са. Наблюдават как ги наблюдаваме.

— Капан? — попита Тамас.

— Твърде малко са, за да е капан — отвърна Бо. — Освен ако не са взели и Бруд със себе си.

Тамас погледна към Нила, която се взираше мълчаливо в мрака, сетне обратно към Бо. Пристъпи по-близо до Привилегирования.

— Съжалявам — каза той.

— Хм?

— Съжалявам, че изпратих Таниел да те убие.

Бо изглеждаше изненадан, а после сякаш щеше да се засмее.

— Недей. Това ти е в кръвта. Ако местата ни бяха разменени, щях да направя същото. Ох!

Нила бе ритнала Бо по единствения му останал пищял.

— Ами — каза Бо — щях.

— Грубо е да казваш подобно нещо — смъмри го Нила.

— Кой от двама ви е обучаемият? — попита Тамас.

Бо изсумтя.

— Нито дума повече, старче.

Тамас се загледа в него.

— Не си ме наричал така, откакто беше на петнадесет.

— И в сегашното положение е много по-подходящо.

— Все още си същият пиклив келеш.

— Да — ухили се Бо. — Старая се.

— Благодаря и за това, че убеди Таниел да не тръгва след Ка-поел.

— Той не остана много доволен. — Бо извърна поглед на север, където приятелят му беше приклекнал в дъбрава, прилична на тази, насочил пушка към представителите на Кларемон, които продължаваха да чакат по-надолу по пътя. — Надявам се да не застреля някого тази вечер.

— Аз също.

— Между другото, с тях има Привилегировани.

— Колко на брой?

— Шестима. Изглежда, Кларемон ти няма пълно доверие.

— Нито пък аз на него. Затова и двамата с Нила сте тук. Както и Таниел, Норийн и Андрия в храстите.

Бо потропваше по дървения си крак. Тамас се почувства неловко.

— Не ми казвай, че мислиш да си отмъщаваш.

— Кракът наистина ми липсва. А тя е там долу. Онази, която ми причини това. Знам. Сега вече мога да я разпозная. Името ѝ е Лори. Имали сме вземане-даване.

— Има ли жена в която и да е кабала в Деветте, с която да не си имал вземане-даване? — попита Нила.

— Няколко — отвърна Бо.

Тамас изсумтя.

— Гледай да не застрашиш цялата операция.

Бо направи успокояващ жест.

— Разбира се, че няма. Ще се въздържам, благодаря. Ето, идват.

Тамас постави барут върху езика си, за да усили леко транса си, и се загледа как групата се разделя на две — по-малката част се насочи през полето и към скривалището им. Той привика тихо Олем и двамата излязоха от горичката.

Не беше срещал Привилегированата, която ги водеше. Имаше бледна кожа, големи очи и толкова руса коса, че като нищо можеше да мине за бяла. Бе сложила ръкавиците си и го наблюдаваше подозрително.

— Маго — каза тя.

— Привилегирована.

— Имаш ли нещо за нас?

— Имам.

— Ние също. — Жената вдигна ръка и някой бе изведен напред. Тамас потисна облекчената си въздишка при вида на Влора. Униформата ѝ беше скъсана и мръсна, едната ѝ буза — ожулена, а окото насинено, но иначе беше още жива.

— Какво даваш в замяна? — настоятелно попита тя.

— Нищо, което да искам да задържа — каза Тамас. Олем отиде до Влора, взе ръката ѝ и я отведе настрани от Привилегированата и обратно към горичката.

Бруданската Привилегирована вдигна ръка.

— Вашата част от сделката?

— Олем! Докарай го тук.

Олем изчезна в горичката заедно с Влора и се върна миг по-късно, сам.

— Е? — попита Тамас.

— Тя възразява горещо срещу сделката.

— Да не би да предпочита да се върне с тях?

— Така казва.

— Никога не съм искал дъщери, Олем. Можеш да ме цитираш.

— Търпението ми се изчерпва, маго — изръмжа бруданската Привилегирована.

— Все още съм тук, нали? Олем, върви го донеси.

Олем се върна в дъбравата. Няколко минути по-късно Тамас чу звукът от търкалящи се по пръстта дървени колела и скоро от отсрещната страна на горичката изникна каруца. Дърпаха я два вола, а отгоре ѝ се виждаше каменен саркофаг. Олем спря колата и скочи на земята.

— Целият е твой — каза Тамас.

Един от бруданските войници се качи в каруцата и отвори саркофага. След малко го затвори и кимна сериозно на водачката си.

— Твоят Чудак може да вижда в тъмното — каза фелдмаршалът. — Полезно.

Привилегированата му отправи тънка усмивка.

— Би трябвало да ви убия тук и сега.

— Какво би казал шефът ти за това?

— Сигурна съм, че ще намери сили да ми прости.

Тамас направи дълга крачка напред, сетне се наклони към жената, докато гърдите им не бяха на косъм да се докоснат.

— Опитай — прошепна той.

Тя се засмя тихо.

— Мислиш, че се боя от барутните ти магове, скрити в далечината? Или от домашните ти Привилегировани, които се крият в горичката? Вече премерих сили с него. Щеше да е мъртъв, ако не бях притискана от времето и не се чувствах особено великодушна. Кажи на Борбадор, че ми дължи живота си.

— Мисля, че те е страх. Иначе досега да си се пробвала. Разкарай се, магьосническо псе. Занеси Крезимир на господаря си. И му напомни да удържи на думата си.

Един от войниците пое юздите на каруцата и Привилегированата се обърна.

— Той ще задържи каквото си пожелае. Даже и тази нещастна държавица.

Тамас остана загледан след тях дълго след като се бяха скрили от поглед, сетне се върна сред дърветата.

— Не биваше да го правиш — каза Влора.

— Направил съм много неща, които не е трябвало. Това не е сред тях. — Тамас се приведе и я целуна по челото. — Заслужаваше си. Бо, Привилегированата изпраща поздрави.

— Не се съмнявам.

— Бо — продължи фелдмаршалът.

— Какво?

— Задава се битка. Усещам го. Ако я видиш отново, избърши пода с нея.

Пръстите на Бо се стегнаха, той стисна зъби и размени поглед с Нила.

— За мен ще бъде удоволствие.

Адамат седеше в северната част на старата адопещенска стена, краката му висяха над деветметрова пропаст.

Гризеше ябълка и сокът се стичаше надолу по брадичката му, докато наблюдаваше как бруданските взводове пренасят товар под изчезващата светлина на деня. Най-големите океански кораби бяха отплавали нагоре по Адра, теглени срещу течението от по двадесет вола всеки по дългия им път към лъкатушещата водна мрежа през планините, докато войсковите баржи бяха едва наполовина пълни.

— Признавам — разсъди той на глас, — шокиран съм, че си тръгва.

Сусмит не отговори. Едрият боксьор се бе подпрял на зъберите. Носеше касапски панталони и бяла риза; изцапаните с кръв ръкави бяха навити до лактите му. Той извади лулата от джоба си, запали я с кибрит и запухтя, за да я разпали. След малко въздухът се изпълни със сладкия аромат на черешов тютюн.

— Той не си е тръгнал — най-сетне отбеляза Сусмит.

— Така е, така е. Самият той е още тук. Но фактът, че удържа на думата си относно войниците си ме изумява.

— Мислиш, че крои нещо?

— Разбира се. Той е търговски посредник и политик. Ако не е замислил нещо, ще си изям чорапите. — Адамат зарови из джоба си, но после си спомни, че бе оставил собствената си лула у дома. Загледа се как войниците се качват с маршова стъпка на борда, след което погледна на юг, надолу по Адра. От тази позиция беше невъзможно да види къде се бе намирала крезимската катедрала, но си спомняше разрушението ѝ толкова ясно, колкото всичко останало.

— Той остави следа — каза Сусмит.

— Да. Така е. — Както и толкова много въпроси без отговор. Кларемон твърдеше, че всичко, което беше направил, бе за да намали щетите, които Крезимир можеше да причини. Не звучеше като открита лъжа, но дори и идиот можеше да види, че се интересува само от собствената си изгода. Министър-председател на Адро изглеждаше като толкова жалка цел за един бог. Може би искаше нещо друго? Нещо по-значимо?

И къде беше другата половина на Бруд? Кой беше другата половина на Бруд? Той се бе възползвал от Тамасовите амбиции от самото начало, което предполагаше да е някой от съвета. От мисълта го побиха тръпки. Лейди Винцеслав? Председателят? Може би беше самият Тамас! Самата мисъл можеше да му докара инфаркт, но Адамат знаеше, че трябва да се разрови по-надълбоко.

Лорд Ветас беше работил против Тамас и съвета. Какво беше казал веднъж? Едната ръка не знае какво прави другата? Доколкото му беше известно, Ветас не бе сторил нищо, за да попречи на завръщането на Крезимир. Всъщност бе работил с Шарлемунд, който по думите на всички бе знаел за завръщането му. Случайност? Или беше умишлено?

— Имам предчувствие — каза той.

— Хм?

— Ела с мен в затвора довечера. Имаш ли време?

Сусмит сведе поглед към дрехите си.

— Иди се преоблечи — каза инспекторът. — Среща пред затвора след два часа.

Сусмит слезе от стената и остави Адамат сам.

Инспекторът заудря токовете си в каменната стена, докато наблюдаваше как първият транспортен кораб отплава, и се замисли над възможностите си. Ако другата половина на Бруд беше някой от съвета, щеше да причини далеч повече щети, отколкото понастоящем.

Той изчака, докато и последният кораб не замина, и се изправи, насочил се към главната улица, за да намери наемна кола. Тридесет минути по-късно пристигна пред затвора, слънцето залязваше над рамото му, докато преминаваше през главните порти и приближаваше караулното на първия етаж. Сусмит седеше сред каменния коридор, опрял гръб в камъка, смъкнал шапка пред лицето си.

— Дошъл съм да видя лейди Черис — каза Адамат на пазача.

Сусмит стана и пазачът провери документите на инспектора, след което ги пусна да минат.

— Мисля, че Кларемон има друг човек в града.

— Мислиш ли?

— Разбира се, че има, не съм идиот. Имам предвид, че има друг човек от същия или дори по-висок статус от лорд Ветас. Някой, който работи самостоятелно. Напълно независимо от Ветас или Кларемон. — Другата половина на бога, помисли си Адамат.

— Защо?

— Разпитахме Кларемон с Чудак, който може да различи лъжата, и той не знаеше нищо за нападението над седалището на Рикар. Но никой не печели повече от него, ако Рикар умре. Ако Кларемон има друг човек в града, който работи самостоятелно, това обяснява защо твърдението му, че не той е планирал атаката, е истинно.

— Лейди Черис?

— Мисля, че тя може да знае кой е.

Те достигнаха стая близо до върха на кулата и Адамат спря, за да си поеме дъх, докато тъмничарят отключваше желязната врата. Бяха приети в малка, но удобна стая с камина, два фенера, легло, стол и масичка.

Лейди Черис стоеше до прозореца и се взираше към Изборния площад. Тя хвърли любопитен поглед към Адамат, но не продума, докато тъмничарят не запали фенерите и не излезе.

— Лейди Черис — каза инспекторът.

Черис махна с ръка, без да откъсва поглед от прозореца.

— Казах ви всичко, което имах — каза тя.

— Не мисля така. За кого работите? — попита Адамат.

— Аз? Да работя за някого? Ха! Явно не ме познавате много добре, инспекторе. Не съм ничия пионка.

— Значи твърдите, че сте планирали падението на Рикар самостоятелно?

Тя не отговори.

— Ако ми помогнете, може да успея да ви отърва от гилотината — каза той.

— Не вярвам, че ще ме пратят на гилотината, инспекторе. А дори и да го сторят, не разполагате с подобно влияние.

Адамат усети по челото му да избива студена пот. Примигна няколко пъти и потърка очите си.

— Бихте ли рискували?

— Рискувах всичко и загубих. Този разговор приключи.

Гърлото на Адамат пресъхна. Той се втренчи в Черис, докато накрая тя не се обърна към него.

— Какво има, инспекторе? Не знаете какво да кажете? Озовахте се в задънена улица? Простете, че не ви съчувствам. Можете да кажете на Рикар, че все пак ще докарам падението му.

Адамат намери гласа си, изправи се и успя да се поклони половинчато.

— Съжалявам, че изгубих малкото ви останало време, милейди.

В коридора посочи на тъмничаря да заключи вратата. Облегна се на стената, треперещ.

— Адамат? — повика го Сусмит.

Адамат издърпа тъмничаря настрана и му даде сто крана.

— Да сме наясно. Не бива да пускаш лейди Черис извън тази стая. Но ако излезе, не бива да заставаш на пътя ѝ. Животът ти може да зависи от това. Кажи на фелдмаршала, че аз съм ти дал тези инструкции.

Адамат осъзна, че се е затичал надолу по стълбите, Сусмит бързаше да го настигне. Навън инспекторът практически скочи в чакащата го наемна кола.

— Върви си вкъщи, Сусмит — каза той. — Мисля, че приключихме тук. Беше ми от изключителна помощ. — Той почука по тавана. — Оттатък площада — нареди и потеглиха, като оставиха Сусмит пред затвора, с объркано изражение.

Адамат прелетя през всички пет стълбища до върха на Дома на народа; когато достигна върха, дробовете му щяха да се пръснат. Показа документите си на Тамасовите войници, пренебрегна секретарката, която му каза да изчака, и се пъхна в кабинета на фелдмаршала. Гърдите го стягаха и бе завладян от внезапен страх.

Тамас вдигна поглед от бюрото си, където четеше на светлината на един фенер.

— Инспекторе?

— Лейди Черис — задъхано каза Адамат. — Тя няма сянка. Тя е другата половина на Бруд. И това не е всичко.

Тамас рязко се изправи.

— Казвай.

— Корабите, превозващи войниците на Кларемон, газят плитко. Оставил е поне петстотин мъже в града.