Есенната република

Глава петдесет и трета

Нила крачеше напред-назад по мраморния под на Дома на народа, стъпките ѝ отекваха в ранната утринна тишина. Беше минало по-малко от седмица, откакто двамата с Бо бяха надвили каквото бе останало от кабалата на Кларемон, и спомените за битката все още ѝ причиняваха кошмари. Искаше ѝ се никога повече да не стъпи в тази сграда. Но ето я тук.

— Защо ни карат да чакаме? — попита тя.

Бо седеше на една от пейките наблизо и подхвърляше гумена топка към отсрещната стена на коридора, като след всяко друго подхвърляне я стисваше пробно. Не носеше ръкавиците си и на дясната му ръка се забелязваше розов белег, останал от лечението на деливанските Привилегировани.

— Защото — въздъхна той, — се опитват да ни покажат кой държи властта сега.

— Това е безочливо.

— Добре дошла в политиката, скъпа — каза Бо.

Нила спря да крачи и скръсти ръце. Не беше успяла да се наспи, а ѝ предстоеше тежък ден и вече усещаше как настроението ѝ започва да се влошава.

— Няма да играя игричките им.

— Това е животът ти сега.

От мисълта ѝ се догади. В продължение на пет дни бяха разпитвани от политици, викани на късни срещи с Влора, Рикар Тамблар и още стотици мъже и жени, чиито имена не можеше да запомни, докато се опитваха да въведат някакъв ред в правителството след смъртта на Тамас.

— Ще взема просто да си тръгна — каза тя.

Бо се намръщи.

— Свободна си да го направиш по всяко време. Но това много ще ме натъжи.

Тя продължи да крачи.

— Ще го преживееш.

— Никога!

Доста бързо преживя смъртта на Таниел, прииска ѝ се да каже. Но не смееше да го изрече на глас. Нямаше смисъл да се карат, когато така отчаяно се нуждаеха да представят единен фронт пред света.

— Трябва да признаеш — каза Бо, — че макар да не е толкова вълнуващо, колкото да стрелят по теб, да те преследват или да се сражаваш с магия, поне прекарването на цял ден по срещи няма да те накара да напълниш гащите. Там вътре — той посочи към затворените врати надолу по коридора — няма да се опитат да те убият. Само да унищожат кариерата ти.

— Шегата е за тяхна сметка — каза Нила. — Аз не я искам.

— Значи си най-подходящият човек за нея. Хайде, достатъчно ни караха да чакаме. — Бо се изправи, нагласи протезата си и сложи ръкавиците.

Нила извади чифт ръкавици от джоба си и ги навлече. Нямаше нужда от тях, но от срещите през последните няколко дни бе разбрала, че хората я приемаха по-сериозно, ако ги носеше.

Бо ѝ задържа вратата и тя мина забързано покрай секретарката, която се опита да я спре, щом влезе във вътрешното помещение.

Девет чифта очи вдигнаха поглед, когато двамата влязоха в стаята. Нила разпозна само двама от мъжете и три от жените, но знаеше, че това са новоизбраните областни управители на Адро. Те, новата Съдебна палата и министър-председателят Рикар Тамблар сформираха трите стълба на новото адранско правителство.

Управителите седяха около маса с формата на полумесец, пред тях имаше лека закуска, която биваше разчиствана. Управител Ратчел, жена на около петдесет с къса сива коса и сбръчкани и изкривени от ревматизъм ръце, се намръщи.

— Още не сме готови за вас — каза тя.

— Да — отвърна Бо с обаятелна усмивка, — но погребваме фелдмаршал Тамас след по-малко от шест часа на церемония, която ще се състои пред милиони. Нямаме време за вашите глупости. Ако искате нещо от нас, давайте да свършваме.

Сред управителите се надигна възмутен ропот. Правеше чест на Ратчел, че само фиксира Бо с раздразнено присвиване на очите.

— Дойде моментът да определим мястото на адранската кабала в новото ни правителство — каза тя. — Или да определим дали тя изобщо има място сред нас.

— Да не би да се опитвате да кажете, че адранското правителство смее да продължи в тази изпълнена с раздори модерна епоха без кабала? — попита Нила и се направи на шокирана.

— Звучи — каза Бо със също толкова изненадан вид — сякаш се опитват да ни оставят без работа!

— Ако само… — поде Ратчел.

— Е — Нила вдигна ръце във въздуха, — желанието ми се сбъдна. Благодаря ви, че ни извикахте да ни уведомите. Мисля, че ще прекарам остатъка от деня в леглото.

— Ще дойда и аз! — каза Бо и намигна, хвана я за ръката и извърна и двама им към вратата.

— Къде, по дяволите, си мислите, че отивате? — строго попита Ратчел.

Нила и Бо се извърнаха към управителите.

— Ако не ни искате — каза Бо, — с радост ще си тръгнем.

Ратчел разбърка ядно документите пред себе си.

— Не че не ви искаме — каза тя. — Просто все още предстои да определим как кабалата ще служи на правителството ни.

— Ах — каза Бо. Протезата му затрака, щом отиде и взе един стол, намиращ се до стената, завлачи го шумно в центъра на помещението и се друсна отгоре му, след което се приведе напред, облегнал се на бастуна си. Нила застана до него. — Кабалата — започна той, — възнамерява да служи както винаги досега. Но вместо на краля, ще служим на народните интереси.

— Това е много неясно.

— Радвам се, че забелязахте.

— Твърде неясно. Кабалата трябва да отговаря пред някого.

— Така е. Ще отговаряме пред армията, която отговаря пред министър-председателя, чиито действия биват оценявани от Съдебната палата и многоуважаемите управители пред мен.

— Трябва да има по-пряк надзор.

— И вие предлагате — каза Нила — да докладваме директно на управителния съвет?

— Да — лаконично отвърна Ратчел и фиксира Нила със същото раздразнено присвиване на очите, което по-рано бе отправила към Бо.

— Вече получихме подобни предложения от премиера и представителите на Съдебната палата — изсмя се Бо. — И решихме, че е в най-добрия интерес на Адро кабалата да остане независима. Ще водим войните на нацията. Ще защитаваме интересите на хората. Няма да бъдем ничии лакеи.

— И кой го реши? — попита Ратчел. — Вие двамата?

Нила каза:

— Ние двамата, както и наскоро повишената генерал Влора и половин дузината оцелели членове на барутната кабала на Тамас.

— Виждате ли, ние се обединихме — каза Бо. — Така че ако искате да проведете още веднъж този разговор, можете да го направите с куп герои от войната в стаята в добавка към двамата ви останали Привилегировани. — Той плесна с ръце по бедрата си. — Е, времето ни свърши. Приятен ден на всички ви.

Нила му помогна да се изправи, изпитала удоволствие от последвалата стъписана тишина, докато двамата напускаха помещението.

Вече вън от кабинета Нила видя мъже да търкат почернелия мрамор надолу по коридора, докато Бо нагласяше каишите на протезата си, и тя се зачуди дали нейният огън бе причинил петната, или този на някой брудански Привилегирован. Честно казано, беше изумена, че сградата все още се използваше след получените от битката поражения.

— Мисля, че мина доста добре — приповдигнато каза Бо.

Нила кимна. Част от нея беше съгласна. Бо беше прав. Духът на това ново правителство щеше да бъде осакатен от самото начало, ако който и да е клон на законодателната власт имаше кабалата на свое разположение. Но да действат сами, означаваше, че само те щяха да са виновни за провалите и слабостите си. Понякога изпълняването на заповеди беше по-лесно.

— Борбадор! — отекна глас по дългия коридор.

Нила се извърна и видя насочилия се към тях инспектор Адамат. Инспекторът носеше нов костюм и имаше тъмни сенки под очите от недоспиване. Той отправи лек поклон към Нила, сетне се обърна към Бо.

— Инспекторе — каза Бо. — Как сте?

— Благодаря, добре. Изморен. Зает. Но добре.

— Как е семейството ви?

Адамат добре прикри гримасата си.

— Чудесно. Благодаря, че попитахте.

— А Яков? — попита Нила.

— Фая го смята за свое дете.

— Онова, което обсъждахме… — каза Бо.

Адамат му подаде сгънат лист.

— Ще я намерите тук.

— Много добре.

Нила хвърли любопитен поглед към Бо, но лицето му не издаде нищо.

— Още ли пращаш горкия човек по поръчки? — попита тя.

— Благодаря за загрижеността — каза Адамат, като се изкашля в ръката си, — но половин ден работа за петдесет хиляди крана изглежда като възможност, която не можех да подмина току-така.

— Какво мислите за една по-постоянна позиция?

— Имам такава, благодаря — каза Адамат. — Вече съм посланик.

— Поздравления — каза Нила. — Къде?

— Всъщност, още не сме стигнали до тази част.

— Сигурен съм, че ще го изясните — каза Бо. — Но ви обещавам, че аз ще ви плащам по-добре от правителството.

— Рикар е много щедър към приятелите си. — Адамат замълча, очевидно потънал в размисъл. — От чисто любопитство, какво имате предвид?

— Шпионин за новата адранска кабала.

Нила повдигна вежди към Бо.

— Никакъв шанс. Твърде опасно е. Твърде политическо.

— Предложението ще е валидно в продължение на седмица — каза Бо.

Адамат се поклони и направи крачка назад.

— Поласкан съм от оказаното ми уважение, но няма да приема. Благодаря, Привилегировани.

— По дяволите. — Бо извади плик от джоба си, с пари, без съмнение, и го подаде на Адамат. Инспекторът се поклони отново и се оттегли, а Нила и Бо останаха загледани след него.

— Този човек е изключително способен — каза Бо. — Все някога ще се докопам до него. — Но изглежда, бързо забрави инспектора, защото се обърна към Нила и я изгледа от глава до пети. — Трябва да се подготвим за погребението. А утре потегляме на път.

— Така ли? — запита Нила.

Бо разгърна листа, който Адамат му беше дал, и го прегледа.

— На юг. Не е твърде далече.

Деливанската армия бе устроила лагера си в малко градче между Адопещ и Будфил. Бяха останали едва петнадесет хиляди деливански войници, останалите се бяха отправили към дома, преди зимата да се развихри.

Лагерът беше полупостоянен, предвиден да издържи зимата, тъй като по-голямата част от обитаващите го бяха ранени и умиращи, както и лекари, сестри и помощен персонал от адранската и деливанската армия заедно с няколко хиляди кезиански пленници. Мястото вонеше на кръв, болести и смърт, а погребалните площи в равнините извън града се разрастваха с всеки изминал ден.

Таниел ненавиждаше мястото и от момента, в който двамата с Ка-поел бяха влезли в лагера, му се искаше да си тръгне.

Но имаше да изпълнява обещание.

Той вървеше през стана, преметнал пушка през рамо, тривърхата шапка бе смъкната ниско над очите му, а яката на палтото му беше вдигната. Просто поредният адрански войник, който търсеше близки или приятели сред ранените. Никой не го спря да го разпитва.

Ка-поел се държеше за ръката му, скрила се в собственото си палто. Докато той се чувстваше изтощен, тялото му — изнемощяло от продължителната война, тя изглеждаше по-жизнена от всякога. Дните, в които бе могла да се наспи, ѝ се бяха отразили добре, кожата ѝ бе възвърнала цвета си, а очите ѝ искряха. Смъртта, която ги заобикаляше, не изглеждаше да я притеснява, но Таниел знаеше, че и тя като него искаше да се махне.

Той забеляза позната фигура, изчакваща близо до една от болничните палатки в центъра на лагера, и спря, за да огледа най-стария си приятел.

— Благодарих ли въобще на Бо, че ми спаси живота горе в планината? — попита Таниел.

Ка-поел кимна, сетне посочи към себе си и поклати глава.

— Благодарих и на теб! Ти благодари ли ми, че спасих твоя?

Тя повдигна вежда и Таниел се изчерви.

— Добре, добре, благодарности за всички — каза той.

Ка-поел кимна механично.

Таниел пристъпи към Бо, но после се поколеба, щом видя, че и Нила е с него, и се намръщи.

Ка-поел го задърпа за ръката.

— Помолих го да дойде сам.

Тя сякаш прецени ситуацията наново, загледала се в Нила за момент, сетне отново го задърпа за ръката. Оформи думите Тя е свястна.

Те приближиха Бо и обучаемата му и Таниел повдигна шапката си. Борбадор само се усмихна и пристъпи напред, за да прегърне първо Ка-поел, а после и Таниел.

— Тан. Малка сестричке. Изглеждате добре отпочинали.

— Да си мъртъв, си има своите привилегии — отвърна Таниел.

Нила се навъси яростно към Бо.

— Защо, в името на бездната, не ми каза, че е жив?

— Какво значение има? — попита Бо.

— Прекарах последната седмица с мисълта, че си коравосърдечен задник, защото не изглеждаше особено покрусен от факта, че най-добрият ти приятел е бил убит от бог.

— Да… това беше малко подозрително, нали? — каза Бо. — Когато нещата поутихнат, ще трябва да се потопя в скръб.

Нила подбели очи.

— Направо си непоносим. Таниел, защо не си казал, че си жив? Всички те мислят за мъртъв.

— Точно това е идеята — отвърна магът.

— Но защо?

— Защото — отговори вместо него Бо, — Таниел щеше да живее в сянката на Тамас до края на живота си. Не мисля, че който и да е от нас има реална представа до какво би довело това. Те нямаше да го оставят да бъде Таниел. Отново щяха да очакват от него да бъде Тамас. Да застане начело на Адро. Да бъде неговото биещо сърце във всеки един момент.

Таниел остана безмълвен. Имаше толкова много причини, поради които да остане мъртъв. Зачуди се дали това, че избираше лесния изход и оставяше всички останали да разчистят бъркотията, го правеше страхливец.

— Това не обяснява защо го скри от мен — каза Нила. — Мислиш, че не мога да пазя тайна? Бездни, та аз нямам на кого да кажа! Ти си единственият ми доверен приятел.

Таниел махна с ръка между двамата.

— Аз го помолих да не казва на никого — каза той. — Бо държи на думата си, но ще ви оставя да изясните това помежду си по-късно. Всеки миг, в който се задържам тук, някой може да ме разпознае. Намери ли я?

— Да — каза Бо. — Вътре е.

— Добре. — Таниел извади пистолета от колана си и отново провери дали е зареден, докато Бо слагаше ръкавиците си.

— Сигурен ли си, че имаш нужда от мен? — попита Бо.

— Ще се чувствам по-добре, ако си с мен. Не е нужно да влизаш вътре, просто… стой тук за всеки случай.

— Може вече да е усетила, че съм тук — каза Бо. — Двамата не сме в идеални взаимоотношения. Спомни си, че последният път, в който се видяхме, я хвърлих от планината.

— Аз я хвърлих от планината — каза Таниел. Вече чувстваше как сърцето му препуска в гърдите и се запита дали не правеше грешка.

— Тя няма да си го спомня така.

— За кого говорите? — попита Нила. — Какво правим тук?

— Изправяме се срещу полубог — отвърна Бо.

Нила пребледня.

— Моля?

Таниел повдигна покривалото на болницата.

— Дамите са с предимство — каза той на Ка-поел. А към Нила: — Не се тревожи. Тя няма ръце. Можете да изчакате тук.

Палатката приютяваше три пъти повече легла, отколкото обитатели, и Таниел се зачуди дали това е добър, или лош знак. Все пак липсата на сестри беше в тяхна полза и никой от ранените не изглеждаше в ясно съзнание. Е, почти никой.

Жулин седеше на походно легло в далечния край на палатката, платното в края беше отметнато, за да може да вижда навън. Не се обърна, когато двамата с Ка-поел наближиха.

— Виждам, че са те свалили — каза Таниел.

— Не и благодарение на теб. — Гласът ѝ се беше възстановил от месеците, прекарани под слънцето без вода. Таниел заобиколи леглото, като изви врат, за да огледа ръцете ѝ — завършваха с превързани чукани. Част от него се бе чудила дали няма да пораснат отново след определено време. Все пак магията ѝ я правеше по-силна от всеки, който не беше бог.

— Помоли ме да те убия, не да те сваля — отвърна Таниел. А и не би обещал да го направи. Тя бе убила негови приятели. Беше се опитала да убие и него. Беше върнала Крезимир в този свят, причинил толкова смърт и разрушения.

Жулин се размърда на леглото, повдигна десния си чукан и посочи с него към Таниел.

— И дойде да изпълниш обещанието си?

Таниел извади пистолета си в отговор.

— Разбирам. — Жулин се втренчи в мястото, където се бяха намирали ръцете ѝ, сетне погледна към Ка-поел. — Ти си специална, нали? Не мога да повярвам, че не го забелязах. Това нещо с някой от нейните куршуми ли е заредено? От онези, които използва, за да избиеш Привилегированите на Южната планина?

— Да — отвърна Таниел и облиза устни. Искаше да вдигне пистолета и да дръпне спусъка, но нещо го спираше. Може би беше съжаление. Предпазливост. Нежелание да продължи с кръвопролитията. Не беше сигурен. — Знаеха ли какво си, когато те свалиха? — попита той.

Жулин сви рамене.

— Деливанската кабала ми хвърляше подозрителни погледи, но им казах, че съм просто наемничка, която е обидила Крезимир и той ме е задържал жива с магията си.

— И ти повярваха?

— Защо не? Почти всичко е вярно. А и дори да знаеха, че съм Предея, щяха да знаят, че без ръце не представлявам заплаха.

— Но притежаваш голямо познание.

— Затова не им казах — каза Жулин, белегът на лицето ѝ се разтегли от бледата ѝ усмивка. — Най-добре да приключваме с това.

Таниел погледна към Ка-поел. Лицето ѝ беше спокойно. Той повдигна пистолета.

— Предполагам, че не би се отметнал от обещанието си? — кротко попита Жулин.

Изненадан, Таниел свали оръжието.

— Мислиш, че бих го направил? След всичката мъка, която причини?

— Струваше си да попитам. — Жулин сви рамене сякаш така или иначе не я интересуваше.

— Искаш да живееш в това състояние?

Жулин завъртя ръце.

— Може да успея да си го върна. Отвъд имам предвид. Все още мога да го видя, просто не разполагам с пръстите да го докосна. А и дори да не успея, може би го заслужавам. Може би заслужавам да прекарам следващите хиляда години на деливанската маса за изтезания, предоставяйки им всяка капка познание, която притежавам.

Таниел се загледа безмълвно в профила на лицето ѝ. Зачуди се дали Жулин наистина съжаляваше за стореното, или само се преструваше. Че съжаляваше за призоваването на Крезимир, нямаше съмнение. Но убийствата? Хаосът? Съжаляваше ли за всичко това?

Той пъхна пистолета си обратно в колана.

Очите на Жулин трепнаха и се преместиха върху Ка-поел, сетне обратно към Таниел и леко се разшириха.

— Не си играй с мен, Двустрелни. Или ме довърши, или си върви, но заради онези месеци, през които висях на гредата на Крезимир, заради ръцете, които изгубих, ми дължиш поне да не ме разиграваш.

— Не ти дължа нищо — каза Таниел. — Но аз не съм екзекутор. Тук съм само защото обещах да те убия, когато искаше да се свърши. След като вече не го искаш… Изморен съм от всичката кръв. Изморен съм да се боря. Поредният куршум няма да реши нищо. Но трябва да ми обещаеш нещо.

— Какво?

— Забрави всичко. Всякакво недоволство, което таиш към Борбадор или някой друг в Адро, приключва сега. Край. Нямаш работа тук.

— Съгласна съм — отвърна Жулин почти веднага. Двамата останаха загледани един в друг, докато накрая тя не повдигна брадичка към него. — Ще го запомня, Двустрелни.

Двамата с Ка-поел оставиха Жулин в палатката и се присъединиха към Бо и Нила отвън.

— Не чух изстрел — каза Бо.

— Не я убих.

— Мислиш ли, че е добра идея да я оставиш жива? — попита малко нервно Бо. Беше започнал да сваля ръкавиците си, но спря.

— Не знам. Може би. Може би не. Но не мисля, че ще продължи да те притеснява.

— Да знаеш обаче, че независимо от всичко ще накарам да я следят.

— Не те виня — каза Таниел.

— Значи това е? — попита Бо. — Потегляш?

Таниел размени поглед с Ка-поел. Почти беше време, да. Но още не.

— Трябва да свърша едно последно нещо — каза той.