Глава четиридесет и осма

Изборите се проведоха рано сутринта в последния ден на есента.

Адамат стоеше близо до прозореца на Рикаровия кабинет в хотел Кинън. За негов ужас, не можеше да спре да кърши пръсти, докато наблюдаваше неспирния поток от хора, преминаващ по улицата отдолу. Днес беше вторият от двата дни на Националния празник. Избирателните пунктове бяха отворени в шест сутринта на предния ден и бяха затворили доста след полунощ. Делегация от Нови беше прекарала цялата нощ в броене на бюлетините. До обяд резултатите трябваше да бъдат обявени.

И тогава щяха да разберат дали един бог можеше да удържи на думата си.

Имаше толкова въпроси, останали без отговор. Той не харесваше неяснотите. Нямаше обяснение за намесата на Кларемон в кезианско-адранската война или защо Черис бе позволила да я затворят, или дори защо изобщо Кларемон се интересуваше толкова от изборите в Адро.

Тези въпроси му причиняваха сърцебиене.

Той чу вратата зад него да се отваря и звуците от веселбата по случай участието на Рикар в изборите нахлуха вътре. Адамат се извърна и видя в стаята да се промъква Привилегированият Борбадор. Това беше първият път, в който двамата се виждаха от завръщането му в Адопещ. Бо ходеше уверено с бастуна си, независимо от протезата на левия си крак, и беше облечен достатъчно добре, че да засрами и банкер. Носеше ръкавиците си въпреки — или може би поради — гъстите избирателски тълпи.

Погледите им се срещнаха и наполовина покровителстващата, наполовина хищната усмивка, която Бо бе залепил на лицето си за пред хората, се изпари, заменена от мрачно изражение.

— Уговорката ни е изпълнена.

Адамат преглътна буцата в гърлото си.

— Сигурен ли сте?

— Нила уби Черен Пазител в Бърлогата на Бруд. Безименният му пръст липсваше. Изглеждаше, че съществото е било само момче, на около петнадесет, когато е било превърнато. Не мога да бъда по-сигурен от това.

— И го видяхте със собствените си очи?

— Бях там, когато се случи.

— Той…?

— Беше бързо.

— Благодаря.

Бо му кимна кратко и се изниза от стаята. Адамат си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Йосип почиваше в мир. Сега и той можеше да си отдъхне. Или поне можеше да опита.

Нямаше време да мисли за скръбта си. Чу Бо да разменя думи с познат глас пред вратата, след което тя се отвори отново и в рамката застана Фел. Тя го огледа от глава до пети, сетне пристъпи обратно вън.

— Тук е! — чу я да вика.

Миг по-късно в помещението влезе Рикар, като забърсваше челото си с кърпичка.

— Бездни, толкова много ръце за ръкостискане. Адамат, какво правиш тук? Жена ти те търси навсякъде, а Астрит е избягала от бавачката си и тероризира кухненския персонал.

Адамат се отърси от мислите си.

— Страшно съжалявам, Рикар. Идвам.

— Шегувам се, шегувам се! Децата ти са ангелчета. Всички, освен онова сираче, как му беше името?

— Яков.

— Яков продължава да слиза в мазето, за да си играе с каквото е останало от винената ми колекция.

— Той е добро момче.

— Може и да е. Но го дръж далеч от виното ми.

— Мислех, че си наел повече от една бавачка?

— Така е, но очевидно не достатъчно. Ти и сега имаш твърде много деца. Защо ти беше да взимаш едно и от улицата?

— Фая иска да го осиновим — разсъди гласно инспекторът. Зачуди се дали това не беше начинът на жена му да се справи със смъртта на Йосип. Или беше истински загрижена за момчето? Бяха се съгласили да го обсъдят по-късно. Едва шепа хора бяха наясно със значимостта му, но Адамат се тревожеше за евентуалните последици от това да осинови най-прекия жив наследник на адранския престол.

— Как е Фая? — попита Адамат.

— Бръщолеви с новата ръководителка на шивашкия съюз. Как ѝ беше името? Маги?

— Марги. Радвам се, че си я избрал.

— Не мога да си обясня защо я харесваш толкова. Жената ме мрази и в червата си.

— Добре е да имаш някого, който да ти се противопоставя — каза Адамат. — Сигурен съм, че ще размисли.

— Твърде си уверен. Както и да е, радвам се, че си сам. Искам да поговорим.

— О?

— Как ти се струва да те наема на работа?

Адамат се олюля.

— Рикар, знаеш, че ще направя всичко за теб. Но съм изтощен. Годините започват да ми тежат, че да тичам напред-назад из града. Парите, които ми дадохте ти и Привилегированият Борбадор, ще ни стигнат за известно време. Ако кажа на Фая, че съм приел нов разследващ случай, жив ще ме одере.

— Разследващ случай? Бездни, Адамат. Искам да се присъединиш към екипа ми.

Адамат усети някаква уловка.

— Не трябва ли първо да спечелиш изборите за това?

— Е, да.

— Разбирам. — Инспекторът се поколеба. — Ще трябва да попитам Фая.

— Е, ще бъде лицемерно от нейна страна да каже не.

— Какво имаш предвид?

— Вече ѝ предложих място в екипа си и тя се съгласи. Позицията идва с целодневни бавачки за децата и много пътуване извън страната. Ако ви наема и двамата, можете да пътувате заедно.

Адамат се опита да се отърси от умората си.

— Съгласила се е? Аз… добре. Предполагам, че мога да го направя.

— Предполагаш? — Рикар го тупна по гърба. — Покажи малко ентусиазъм. Нямаше да те оставя да ми откажеш.

— Изглеждаш ужасно сигурен в победата си.

— По дяволите, не. Мисля, че ще загубя, Адамат. Даже съм доста сигурен. Но в момента съм малко пиян, а и направих всичко по силите си. Няма смисъл да се притеснявам повече. Ще се видим долу?

Адамат отправи крива усмивка към приятеля си и го наблюдава как залита, докато излизаше през вратата. Фел се задържа още малко.

— Фел — каза инспекторът, щом тя понечи да последва Рикар.

— Да, сър?

— Благодаря ви, че се грижите за него.

— Това ми е работата, сър.

— И го отрезвете малко.

— Това е следващото нещо в списъка ми. Имам по-голяма вяра в победата му от самия него.

Адамат остана сам за няколко минути, след което чу някой друг да влиза в стаята. Той се обърна с усмивка на уста, като очакваше най-сетне Фая да е дошла да го потърси. Вместо това откри Таниел Двустрелни, опрял гръб във вратата и с ужас в очите.

Адамат се намръщи и се заслуша за някаква разправия на долния етаж. Звуците от приема продължаваха и тогава осъзна.

— Не си свикнал на подобно нещо, нали?

— Ще фрасна следващия човек, който поиска да ми стисне ръката.

— Изглеждаш изморен.

— Изморен съм. — Таниел носеше нова празнична униформа, с полковнически значки на яката и шапка под мишница. — Не съм спал от шест дни.

— Това може да докара смъртта на човек — каза Адамат и пристъпи напред. Може би трябваше да повика Фел. Таниел беше на по-малко от час да стане новия заместник-министър на Адопещ, а в ококорените му очи се забелязваше нестабилност, която говореше, че или ще се втурне след любимата си, или всеки момент ще припадне.

Таниел махна с ръка.

— Не мога да го направя. Не мога да продължа да стискам ръце и да се усмихвам на подлизурковци, докато напрежението расте. Щом изборите приключат, може да си имаме работа с нова война, а като че ли никой не го интересува. Този път няма да разчитаме на подкрепата на бог. И Кларемон все още държи Ка-поел.

— Никой, освен нас, не знае за Бруд — каза Адамат.

— Рикар знае. Как може да продължава с този фарс?

— Навик?

Таниел го изгледа остро.

— Мислиш ли, че цялата тази работа с Кларемон е приключила? Наистина ли ще си тръгне?

— Не знам.

На вратата се почука. Таниел подскочи, сетне постави пръст на устните си и поклати глава.

Адамат подбели очи. Отвори врата само колкото да надзърне. Беше Фел.

— Почти е време — каза тя. — Рикар се нуждае от Таниел Двустрелни.

Адамат кимна и затвори вратата. Пристъпи към Таниел и го подхвана под ръка.

— Да вървим.



Таниел се остави да бъде завлечен във фоайето на хотела от инспектор Адамат.

Обмисли идеята да се възпротиви и да се скрие в някой килер, но знаеше, че няма да е особено „зряло“, както биха казали повечето хора. Вместо това се опита да послуша съвета на Бо и си лепна широка усмивка, докато приближаваха основния етаж.

Зад усмивката умът му препускаше. Ка-поел беше още при Кларемон. Ако изгубеше изборите, щеше ли да я убие? Или щеше да я пусне? Щеше ли да направи някое от двете, ако спечелеше? Таниел нямаше откъде да знае и това го побъркваше. Нещо трябваше да се случи.

Адамат се вмъкна в трапезарията, където Рикар бе свикал заседание и бе оставил на Таниел да посреща неспирния поток от доброжелатели. Той не познаваше никого, но на тях, изглежда, има стигаше едно ръкостискане и една добра дума, промълвена през стиснати зъби.

— Виждал съм този поглед и преди. Приличаш на заек, приклещен в ъгъла от глутница хрътки — чу се глас зад него.

— Радвам се, че си по-добре — каза той.

Влора застана до него и отвърна на усмивката на минаващия търговец.

— Аз също. За твое сведение, не мисля, че Тамас трябваше да прави размяната. — Тя го хвана под ръка и той се стегна, но се остави да го поведе към една от всекидневните на хотела, където местните чиновници разговаряха тихо на по питие, далеч от врявата на тълпата.

— А аз, да.

— Значи и двамата сте глупаци.

— Добре ли се държаха с теб?

Влора го изгледа сериозно.

— Не сменяй темата.

Таниел сви рамене.

— Съдбата на Крезимир не е в моите ръце. Предаването на тялото му беше решение на Тамас. Аз нямах заслуги.

— Знам. — Влора въздъхна и срещна погледа му, като дълго се взира в очите му. — Липсваш ми.

Таниел се поколеба.

— И ти на мен.

— Има ли някакъв шанс нещата пак да са както преди?

Таниел трябваше да признае, че от време на време се питаше същото. Спомни си детството им, ухажването, съвместните тренировки, откраднатите мигове насаме и цялото време, което бяха прекарали заедно. Но крехката нишка, която ги бе свързвала, се бе скъсала и нищо не можеше да я поправи.

— Не мисля. Ка-поел. Двамата с нея…

— Да.

А ако Ка-поел умреше? Влора не зададе въпроса гласно, но той знаеше, че ѝ е минал през ума. Дори не искаше да мисли за тази възможност.

— Видях я, твоята дивачка — каза Влора.

Таниел се обърна.

— Добре ли е? — Паниката, която изпитваше, продължаваше да се надига към повърхността и той трябваше да положи усилие, за да я потисне. Тамас му бе казал колко важно е да играят играта на Кларемон и само пряката заповед и уверенията, че са взети предпазни мерки, го спираха да не се втурне да я спасява.

— Доколкото можах да преценя. — Влора му отправи тъжна усмивка. — Ако се появи възможност, ще ти помогна да си я върнеш.

— Благодаря. — Таниел се протегна и стисна рамото ѝ. Част от него искаше да я прегърне и знаеше, че тя не би възразила. Той поклати глава, за да прогони мисълта. — Влора, аз…

Тя вдигна ръка и той замълча, свъсил вежди. Влора килна глава и мина известно време, преди и Таниел да го долови. Приказките във фоайето и трапезарията бяха заглъхнали.

— Резултатите? — попита тя.

Двамата напуснаха всекидневната и завариха тълпата от фоайето скупчена около входа на трапезарията. Таниел трябваше да си проправи път с лакти. Достигна центъра на помещението и откри вестоносец с напудрена перука, бял шинел, панталони и черни ботуши за езда, който стоеше между Рикар и Фел. Таниел се опита да се върне сред тълпата, но Рикар го забеляза. Той го повика настоятелно и Таниел бе избутан напред.

Челото на Тамблар блестеше от пот, очите му изглеждаха изморени. Той хвана Таниел за ръката и го позиционира от дясната си страна.

Един от кухненските служители донесе дървена щайга и вестоносецът се покачи отгоре ѝ, докато Фел потракваше с лъжица по чашата си.

— Дами и господа! — каза вестоносецът. — За мен е чест като представител на бюлетиноброячите да разкрия пред вас кой ще бъде първият министър-председател на Адро. — Той замълча и извади плик от сакото си, сетне счупи печата.

Таниел облиза устните си — прииска му се да си беше взел питие, и избърса ръце в панталоните си.

— За мен е удоволствие да ви съобщя, че първият министър-председател на Адро е… уважаемият Рикар Тамблар!

Тълпата избухна в радостни възгласи, по-оглушителни от оръдеен огън. Таниел се препъна, щом Рикар го сграбчи ненадейно в прегръдка. Ръката му бе уловена от дузина души и разтърсвана, докато не получи усещането, че ще се откачи от лакътя му. Чу пукота на отворена бутилка, в ръката му бе пъхната чаша за шампанско, отнета му почти веднага, за да може да стисне ръката на още някого. Поздравления биваха изкрещявани в ухото му, а самият той бе блъскан из стаята от доброжелатели, докато накрая не доби усещането, че ще се пречупи всеки момент.

Тишината, която внезапно изпълни стаята, го прониза като удар в корема. Нечий смях разцепи мълчанието, сетне заглъхна неловко. Таниел замига, за да прогони замаяността от вълнението, докато в същото време тълпата се отдръпваше и в трапезарията пристъпи лорд Кларемон.

Беше облечен в най-изтънчения черен костюм и държеше шапка в едната си ръка. Погледът му шареше лениво по събралите се гости и той вдигна ръце, за да запляска тихо.

— Виждам, че новината ме е достигнала пръв.

Рикар се взираше враждебно в Кларемон. Таниел постави ръка на дръжката на малкия си меч и стисна зъби. Неумолимата заповед на Тамас да се въздържа препускаше в съзнанието му.

— Научили сте резултата? — попита Рикар.

— Ако не бях, то вече го научих. Чух ликуването от улицата.

Таниел чуваше единствено собственото си сърцебиене. В стаята цареше гробна тишина и макар гостите да не познаваха истинската същност на Кларемон, във въздуха около него витаеше усещането за опасност. Таниел улови погледа на Влора и видя, че пистолетът ѝ е наполовина изваден от колана.

— И — продължи Кларемон — бих казал, че победата е добре заслужена. — Той подви леко крак и се поклони грациозно. — Поздравления, министър-председателю, както и на вас, заместник-председателю. Пожелавам ви огромен успех! — Внезапно Кларемон пристъпи напред и стисна ръката на Рикар, като пренебрегна шока, изписал се на лицето му.

— Това означава ли, че скоро ще напуснете града? — тихо попита Таниел.

Кларемон го погледна в очите, крайчецът на устните му леко се повдигна.

— Както и обещах. Само трябва да довърша някои неща преди това. Добра работа, господин Двустрелни. Наслаждавайте се на победата си.

Кларемон изчезна, преди Таниел да успее да отговори. Мъжът се оттегли грациозно, като предлагаше поздравления на Рикаровия екип и махаше през целия път до вратата. Полека разговорите бяха възобновени и Таниел се измъкна от средата на стаята и си проправи път до Влора. Точно когато я достигна, чу пукота от поредната коркова тапа и щом се обърна, зърна пенливата бутилка в ръката на Рикар.

— Фел — извика Тамблар. — Кажи на Тамас да започне с парада!

Таниел стисна дръжката на меча си и се обърна към Влора.

— Застани на позиция.



Тамас постави длан върху шията на коня си, за да го успокои, тъй като животното пристъпваше нервно на място в началото на дълга колона от изрядно облечени адрански войници. Колоната се виеше по продължението на главния път, който извеждаше от Адопещ, обграден от многобройна тълпа.

Можеше да усети вълнението на хората си. Макар всеки от тях да стоеше отпуснато в строя, с раздалечени крака и фиксиран поглед напред, насочил снабдената си с щик пушка надолу, той усещаше статичното електричество, което се излъчваше от всички им и ги обгръщаше, докато адранските жители, изпълнили улиците, се смееха, а децата тичаха нагоре-надолу по колоната и хвърляха венци от свежи цветя, като се опитваха да ги нанижат на щиковете.

— Фелдмаршал Тамас! — над общата врява се извиси глас.

Тамас вдигна поглед и Олем го насочи към един от хората на Рикар, който яздеше към тях по главната улица на града. Мъжът викаше, но гласът му бе поглъщан от шумотевицата на тълпата празнуващи.

— По-силно! — извика му Олем.

Вестоносецът дръпна юздите на дузина крачки от тях.

— Спечелихме! Рикар Тамблар е министър-председателят на Адро! Лорд Кларемон се призна за победен. — Тамас чу как новината бе подета от жителите и се заслуша във възклиците и проклятията им. Докато вестите се разпространяваха, се надигна глъчка, мнения се носеха напред и назад. Двама души се сбиха, но бързо бяха разтървани от самата публика.

Тамас размени поглед с Олем и видя собствения си оптимистичен трепет, отразен в очите му.

— Е, всичко свърши.

— Да се надяваме — каза Олем.

— Да, да се надяваме — отвърна Тамас. — Полковник, ако обичате.

Олем посочи към най-близкия барабанчик и изведнъж през шумотевицата се разнесе протяжен, равномерен ритъм. Хората преустановиха честванията си.

— Генерал Арбър, шествието е ваше.

Генералът извъртя коня си, за да се обърне с лице към колоната.

— Войска! — изрева той. — Внимание! — Звукът от раздвижването на пет хиляди чифта ботуши изкънтя, щом всички застанаха мирно. — Войска напред! — Барабанчикът изтрака четири пъти по ръба на барабана с палките си, сетне рязко отсече ритъма и колоната се задвижи напред.

Тамас беше изправил гръб в седлото си, прехвърлил меча си през рамо, и се отправи заедно с маршируващата процесия през претъпканите градски улици, а хората се отдръпваха, за да им направят път. Долавяше радостни викове и видя хвърляните от върховете на сградите цветни венци, които се спускаха върху маршируващите войници.

Шествието водеше през работническия квартал и Новия град и премина, лъкатушейки, по дузина улици, докато хората ликуваха и махаха с ръце. Жени се протягаха да докоснат преминаващите войници и мъже извикваха поздравления. Тамас видя не един кръчмар да тича нагоре-надолу по колоната, за да каже на войниците, че могат да пият безплатно цяла нощ в кръчмата му.

Фелдмаршалът държеше гърба си изправен и осанката величествена, но наблюдаваше тълпата, както и прозорците и покривите на магазините, с тревога. Всеки път, в който решеше, че може да се отдаде на гордостта си и да си позволи да се отпусне, имаше усещането, че някой е впил враждебен поглед в гърба му. Опита се да си каже, че старите инстинкти не умират. Че всичко е свършило.

Шествието продължи към моста над Адра и той вдигна юмрук при разкрилата се гледка.

— Войска спри! — извика генерал Арбър.

Бригадата спря и Тамас огледа самотната каруца, изоставена в средата на пътя, недалеч от моста. Ръката му се прокрадна към приклада на пистолета му и той забеляза, че мечът на Олем бе наполовина изтеглен.

— Заповеди, сър? — каза телохранителят.

— Чакай. — Тамас огледа околните сгради. Нямаше и следа от засада, не се мяркаха и никакви брудански униформи по прозорците.

Ненадейно на улицата изникнаха дузина празнуващи и наобиколиха каруцата. С известно усилие успяха да я избутат встрани от пътя и една млада жена се покачи отгоре ѝ и развя адранското знаме, позиционирала се като завоевателка.

— Войска напред! — извика Арбър.

Те преминаха над реката и продължиха към Изборния площад, където се бе събрала основната част от тълпата. Балконът на Тамасовия кабинет — вече кабинетът на министър-председателя на Адро — беше окичен с адранско синьо и червено; банери, щамповани с капката на Адморието, се спускаха до средата на сградата.

Тълпата в средата на площада бе разпръсната, шествието зае освободеното място и войската започна да се строява пред Дома на народа. Фелдмаршалът вдигна поглед към балкона, където, изтупан в най-елегантния си костюм, стоеше Рикар Тамблар, а до него, със строг вид, бе застанал Таниел, облечен в униформата си.

Усмивка разчупи каменното изражение на Тамас.

— Сър? — обади се Олем.

— Синът ми. Заместник-председателят на Адро. Какъв странен обрат.

— Не изглежда особено доволен от този факт.

— Не е. Никак даже. Но ще спази обещанието си. — Най-добре да го направи, мислено добави Тамас.

Войниците се бяха строили и площада притихна — повече, отколкото в деня, когато Тамас бе стоял на същия този балкон и бе обявил края на управлението на Мануч. Той изпусна бавно дъха си, замигал от почуда, и осъзна, че бе направил пълен кръг. Дългогодишните му планове най-сетне се бяха осъществили.

— Свърши ли се, Олем? — попита той, доловил емоцията в собствения си глас. — Свърши ли се най-сетне?

Олем не отговори. Рикар бе вдигнал ръце.

— Жители на Адро! Приятели! Братя! Сестри! Смирено заставам днес пред вас като първия министър-председател. — Възгласите продължиха няколко минути, преди Рикар да успее да заговори отново: — Приятели, тиранията на кралете приключи. Очакването и съмненията от последните осем месеца на мъчителна война приключиха. Днес, в последния ден на есента, станахме република. И аз съм горд да бъда тук, пръв сред равни.

— Приятели, нищо от това нямаше да бъде възможно без невероятните усилия на защитника на Адро, фелдмаршал Тамас, и неговите барутни магове и войници. На тях дължите свободата си. Живота си. Любовта си.

Възгласите бяха оглушителни. По бузата на Тамас се търкулна сълза, но той не я избърса. Погледът му бе фиксиран върху Рикар.

— Приятели! Аз…

Сред площада отекна звук, секнал думите на Рикар и причинил раздвижване сред събралата се тълпа.

— Приятели — поде отново Тамблар.

Стенанията и проскърцванията продължиха и Тамас се извърна, за да огледа неспокойната, разроптала се тълпа. Облак хвърли сянка върху събралото се множество и фелдмаршалът свали шапката си, за да се огледа. Откъде идваше този звук?

Стенанието се усили и едва забележимо движение привлече погледа му, щом скърцането бе заменено от стържещия звук на камък в камък.

— Разпръсни се! — изрева той.

Затворът, грамадният затвор на Железния крал, се наклони и се заклати като върха на дърво, сетне се катурна тежко и се полетя надолу към площада. Тамас се бе заковал на място и наблюдаваше как сградата се спуска към него като на забавен каданс. Той бе зяпнал с уста и втренчил поглед, но внезапно залитна настрани, щом конят му побягна, воден от Олем, който бе хванал юздите му и препускаше напред пред него.

Фелдмаршалът се извърна в седлото си, за да види рухването на кулата, която се разпадаше по пътя си надолу. Черни базалтови блокове с големината на вол се разбиха насред Изборния площад. Върхът на кулата разнебити балкона и се вряза в предната част на Дома.

Тамас издърпа юздите си от ръцете на Олем и спря коня, сетне го извърна обратно към разрушението.

— Таниел!

Той вдигна ръце, за да предпази лицето си, и облакът прах го погълна.

Загрузка...