Есенната република

Глава осемнадесета

Тамас даде заповед тази нощ да се лагерува в долината.

Постави Олем начело на вдигането на стана, но сам направи обиколките, като вървеше бавно покрай палатките, махваше в отговор на поздравите и напомняше на мъжете, че им предстои ранно ставане и дълга езда и затова трябва да си починат. След като приключи, намина да провери затворниците, сетне и постовите.

— Трябва да си починете, сър.

Фелдмаршалът подскочи. Зад него, на брега на малката рекичка, която минаваше през центъра на долината, стоеше Таниел.

— Добре съм — отвърна Тамас.

— Размотаваш се, откакто спряхме да стъкмим лагера. Загубата на сън няма да ни върне по-бързо на фронта.

Тамас погледна към сина си. Таниел изглеждаше пораснал. Слаб от седмици глад, с измършавели бузи, той пак успяваше да изглежда здрав физически. Беше натрупал мускули, откакто Тамас го бе изпратил към Южната планина със заповеди да убие Бо. Като че ли се беше случило в друг живот. Колко време беше минало? Шест месеца? Може би по-малко?

— Трябваше да пътуваме през нощта — каза Тамас. Той потисна прозяването си. — Напуснах в твърде критичен момент.

Таниел пренесе тежестта си от единия крак на другия.

— Съжалявам, че представлявам такова неудобство.

— Не исках… — Тамас потисна раздразнената си въздишка и се обърна към сина си. — Нямах това предвид. Просто… битката… Беше страшен риск да я оставям в чужди ръце.

— Нямаше нужда да идваш за мен.

— Е, сега вече го знам. — Фелдмаршалът се засмя. Дори и на него му се стори пресилено. — Трябваше да оставя всичко на Бо и да си стоя на фронта.

— Нерешителността не ти е присъща. — Таниел ритна едно камъче в реката.

На Тамас му се искаше да знае какво да каже. Никога не беше бил чудесен баща, това му беше добре известно. Но дори той можеше да види, че има нещо различно в Таниел. Нещо, което не можеше съвсем точно да определи. Усещаше магията около него дори без да отваря третото си око, макар да беше много изкусна. Вероятно заслуга на онази дивашка вещица, към която Таниел беше така привързан. Тамас имаше въпроси относно това момиче.

— Бо вече не е заплаха за теб — каза Таниел. — Няма нужда да го държиш вързан и под стража. Върни му ръкавиците.

Тамас потри слепоочията си.

— Така ще е само докато се върнем.

— Ако се върнем — рече Таниел. — Освен това се нуждаем от помощта на Бо срещу кезианците — и ще я получим. Малко доверие може да направи чудеса.

— В момента доверието ми е болна тема — каза Тамас. Той потърка раната под палтото, която го сърбеше. Единствено постоянният барутен транс потушаваше болката и то едва.

— Хиланска — рече Таниел.

Тамас прочисти гърло, за да прикрие изненадата си.

— Как разбра?

— Когато Крезимир ме хвана, накара Хиланска да ме разпознае. Знам, че той е пратил тези копелета. — Таниел кимна с глава към импровизирания затвор в средата на лагера, където се намираха около сто и петдесет от хората на генерала.

Тамас се замисли за момент, сетне разкопча куртката си. Повдигна ризата и изложи кожата си на вечерния хлад.

— Наръга ме право между ребрата.

— Изглежда зле. — Таниел огледа раната от почтително разстояние, с ясното съзнание какво означаваше за баща му да покаже уязвимостта си.

— Извадих късмет. Острието влезе и излезе, без да засегне нищо важно. — Той смъкна ризата си обратно и бавно закопча куртката.

— Трябва да дадеш на някой Привилегирован да те прегледа.

— Деливанският крал води няколко лечители със себе си. Ще се погрижа да я прегледат, когато пристигне. Дотогава няма да ме убие. Хиланска. Това проклето копеле. Приятели сме от десетилетия. Беше шафер на сватбата ми. Знаеше всичките ми планове за преврата.

— Виж тази рана няма да заздравее — тихо каза Таниел.

Тамас си нямаше доверие да отговори, но си позволи да кимне. Постояха така няколко минути, в мълчание, след което той каза:

— Михали щеше да ми е от полза. Ха. Не мога да повярвам, че го казах. Луд готвач-бог. Нямам проклета представа какво ще правя без него. — Фелдмаршалът почувства влага в крайчетата на очите си. Вероятно се насълзяваха от студения вятър.

— Михали — поде Таниел. — Той…

— Вие сте се срещали? — Сигурно не трябваше да се изненадва. Михали беше на всяка манджа меродия.

— Да. Каза, че сега съм различен. От части благодарение на магията на Ка-поел, а също и поради връзката ми с Крезимир.

Тамас запази мълчание. Таниел сам щеше да реши кога да говори. Всякакви подтици от негова страна щяха да са безплодни.

След известно време Таниел каза:

— Михали мисли, че сега съм като Жулин. Или поне барутния еквивалент на предей.

Тамас стисна зъби при споменаването на Жулин. Толкова много предатели. Толкова много вероломства. Как можеше синът му да е като нея?

— Не можеш да приемеш нищо от казаното от Михали сериозно.

— Мисля, че е прав — отвърна Таниел. — Не съм ял почти нищо, докато бяхме горе в планината, но и не бях много гладен. Нямах и прашинка барут, но пак можех да различавам детайли от сто метра разстояние — не може да се сравнява с подсилването от барута, но нощното зрение, слуха и обонянието ми са по-добри от преди. — Той погледна към Тамас и изведнъж очите му се зачервиха. — Откъснах челюстта на един мъж. Без никакъв барут! Извадих реброто на Пазител и го убих с него. Е, тогава имах барут.

— Бездни — ахна Тамас.

Таниел изсумтя.

— Нали? Изключително труден съм и за убиване. Кървя, но съм по-силен, по-бърз. Крезимир заповяда на хората си да ми счупят ръката. Не можаха. Променил съм се, татко, и това ме ужасява. Михали е мъртъв, Ка-поел не може да говори и просто няма откъде да разбера какво се случва с мен. — Таниел се взираше надолу, към ръцете си. Гласът му преливаше от емоции.

— Таниел — поде Тамас и стисна ръката му със своята. — Слушай. Каквото и да се случва с теб, ще го преживееш. Ти си борец. — Ти си мой син, добави безмълвно.

— А ако не си заслужава преживяването?

За момент Таниел не беше мъж, а изплашеното момче, което Тамас бе държал в обятията си след смъртта на Ерика. Той го сграбчи за раменете и грубо го придърпа в прегръдка.

— Винаги си заслужава, синко.

Останаха така за няколко минути. Най-накрая Таниел се отдръпна и избърса носа си с ръкав. Тамас изпусна треперлив дъх и се надяваше, че Таниел не е видял собствените му сълзи.

— Татко?

— Да?

— Застрелях Крезимир в окото. А после, когато ме хвана в старата крепост, го ударих в лицето.

За момент Тамас остана втренчен в сина си, шокиран от абсурдността на всичко това. Започна като лек спазъм дълбоко в стомаха му, подир което той отметна глава назад и избухна в смях. Миг по-късно Таниел се присъедини към него и двамата се смяха, докато сълзите не потекоха по лицата им и Тамас не бе принуден да спре, тъй като раната го заболя неимоверно. Двамата се успокоиха и известно време се взираха един в друг.

— Съжалявам, че бях такъв — каза Тамас. Беше болезнено да го изрече, но едновременно с това почувства как му олеква. Наблюдаваше лицето на Таниел за някаква реакция, но то изведнъж стана резервирано. Таниел се извърна и фелдмаршалът се уплаши, че ще си тръгне.

— Ти имаш много деца — каза синът му и махна с ръка, за да обхване целия лагер. — Всичките ти войници.

— Само един от тях е от значение.

— Всичките са от значение. Татко, би ли ми направил една услуга?

— Разбира се.

— Прости на Влора.

Тамас повдигна вежди. Не беше знаел какво да очаква, но със сигурност не беше това. Прокара пръсти през косата си и напипа белега от куршума, който бе облизал скалпа му в битката при Крезимирови пръсти.

— Може да отнеме известно време.

— Просто опитай.

— Добре.

— Благодаря. И татко? Ка-поел разнася фигурка на Крезимир на гърба си. Тя е единственото, което го спира да не избие всички ни.

— Какво?

— Има и още нещо. — Таниел пое треперлив дъх. — Влюбен съм в нея.

Тамас се промъкна в лагера на основните адрански сили ден по-късно, като човек, изгубил ключовете за собствения си дом.

Не беше грандиозна поява, отсъди той — Олем показа съвкупност от заповеди на един постови, а Тамас, смъкнал шапката ниско над очите си, се криеше зад реверите на палтото си. Но той не се и нуждаеше от грандиозна поява. Тъкмо обратното.

Постовата прегледа документа, примижала с очи, за да може да го прочете на слабата дневна светлина, устните ѝ се движеха безмълвно. Самият Тамас бе съставил тези заповеди, подписани със собствения му подпис най-долу. Постовата приключи с прегледа, върна документа на Олем и погледна подозрително Тамас.

— Всичко изглежда наред — каза и им махна да преминат.

Тамас изпусна лека въздишка, докато влизаха в лагера, и двамата се изгубиха сред палатките, за да отклонят подозренията от всеки пазач, който можеше да ги последва. Би предпочел хората му да претърсват по-подробно странниците — бяха обучени да не търпят подобни подмолни глупости, които като че ли винаги се бяха харесвали на офицерите аристократи. От друга страна обаче, се радваше, че влезе, без да бъде подробно разпитван.

Лагерът започваше да се разбужда, мъжете излизаха от палатките си, варяха кафе върху въглените на готварските огньове, перачките сновяха из лагера, за да раздадат чистите униформи. Двамата с Олем свалиха палтата си и се запрокрадваха през последните стотина метра до командната палатка. Наоколо имаше само неколцина мъже и тези, които го разпознаха, се отърсиха от умората си и отдадоха чест.

— Добро утро, сър.

— Добро утро.

— Добра работа онзи ден, сър. Исках да ви поздравя по-рано, но не съм ви виждал.

— Благодаря. Продължете — каза Тамас и махна на един лейтенант да продължи със закуската си. После се приведе към Олем и прошепна: — Е, явно сме спечелили, щом армията е непокътната.

Някакъв капитан го прекъсна с поздрав и „Добро утро“.

— Поздравления за победата, сър — каза жената. — Да изпратите Сто и първа в средата, беше много находчиво.

Тамас кимна учтиво и след като я подминаха, продължи:

— И изглежда, никой не се е усетил.

— Добра работа, сър — каза Олем и се усмихна накриво. Той беше изпаднал в истерия при идеята да тръгнат да търсят Таниел и Тамас можеше и да се откаже, ако Влора не беше надвикала протестите му. — Предполагам, че можете да кажете, че сте ме предупредили.

— Ще почакам с това, докато науча бройката на жертвите — отвърна Тамас и приключи с ръкостискането с двама редници, които разпалваха въглените за закуската си. Миг по-късно двамата с Олем стигнаха командната палатка и постовите се изпънаха за поздрав, като единият задържа покривалото на входа, докато влизаха.

Белите стени на палатката позволяваха проникването на достатъчно светлина, та Тамас да може да различи няколко фигури. Влора, която очакваше да е там. Тя лежеше на няколко стола, ботушите ѝ бяха на пода до нея, и леко похъркваше. Другите обаче не бе очаквал. Бригаден генерал Абракс дремеше на стол до вратата, смъкнала шапка над лицето си и отпуснала брадичка на гърдите си, а инспектор Адамат бълнуваше в съня си от мястото си на пода. В ъгъла се бе свил още някой — бъркотия от къдрава кестенява коса, разпиляна по одеялото.

— Капитане — каза Тамас. Влора не отговори.

Олем се приведе над нея.

— Влора. — Той я побутна по коляното, след което нежно докосна бузата ѝ. Тя се събуди стреснато и замига изморено към Олем, а сетне и към Тамас.

— Сър — каза и се изправи на крака, като успя да отправи недотам енергичен поздрав.

— Свободно, капитане — отвърна Тамас. Той погледна към Абракс. Може би трябваше да излязат навън. Не му се искаше да я буди. Най-добре беше тези неща да се вършат едно по едно. — Как мина?

Влора потърка сънените си очи.

— Доста добре, сър. Кезианците се хванаха в капана ни. Успяхме да ги изненадаме с нападението ни, а Крилете удържаха своето. Беше решителна победа. Мина почти напълно както казахте.

— Почти?

— На няколко пъти ми се наложи да импровизирам. Написала съм пълен рапорт. На бюрото ви е.

— С нетърпение очаквам да го прочета. — И най-добре да го направя скоро, ако ще поддържаме фарса, че съм бил тук през цялото време и съм раздавал заповеди. — Жертви?

— Петнадесет хиляди сто седемдесет и четири.

Тамас се олюля. Толкова много? Това беше една четвърт от армията му, без да се броят нередовните.

— Бездни — каза той.

— Полковият разбор на загубите също е на бюрото ви.

— А кезианците?

— Отстъпиха чак до Фендейл.

— Какви са техните загуби?

— Все още не можем да сме сигурни, сър, но преценихме, че са около деветдесет хиляди. Пленихме около двадесет и пет хиляди.

Тамас почувства как част от напрежението се оттича от тялото му.

— Значителна бройка.

— Така е, сър. Поздравления.

Тамас си позволи да вдиша дълбоко и да изпита надежда за тази война.

— Благодаря, че остана тук.

Влора заби поглед в краката си.

— Това е най-малкото, което можех да направя, след като настоях да тръгнете след Таниел. Дадох всичко от себе си.

— Мисля, че сложността на задачата отговаря на възможностите ти.

— Просто изпълнявах нарежданията ви. Сър?

— Мисията ми беше успешна, капитане, ако ще питате за това.

Влора изпусна една не особено сдържана въздишка на облекчение. Тамас се зачуди какво щеше да каже тя за изявлението на Таниел, че е влюбен в дивач… в Ка-поел. Фелдмаршалът го беше посъветвал да го пази в тайна известно време, но честно казано, самият той не знаеше какво мисли по този въпрос. Не разполагаше с лукса да се занимава с това точно сега. Хвърли поглед към купищата хартия на бюрото си. Трябваше да прегледа всичко, за да научи подробностите от битката. Ако Влора бе допуснала грешки, вината щеше да е изцяло негова, защото я бе оставил сама.

— Егоистичен, глупав позьор!

Гласът се вряза ядно в мислите на Тамас. Той се извъртя и откри Абракс будна и на крака. Тя пристъпи към него, спря на една ръка разстояние и размаха пръст. Фелдмаршалът отстъпи леко назад. Тя в никакъв случай не беше едра жена, но така разгневена, беше внушителна. Абракс го мушна с пръст в гърдите.

— Каква проклета идиотщина ти е влязла в главата, Тамас? Как можа да ни го причиниш? На мен? На цялата ти армия?

— Какво съм причинил? — попита кротко той.

От устата ѝ се разхвърча слюнка.

— Изостави ни в навечерието на решаваща битка. Остави капитан начело на армията си и избяга с цяла рота от най-добрите си войници, и за какво?

— Заради сина ми.

— За да спасиш живота на един човек! Мислех те за водач, Тамас.

— Задълженията ми не са само към тази държава — каза Тамас. Усещаше как първоначалният му страх се превръща в гняв. Част от него разбираше защо Абракс е ядосана, но да го хока така пред хората му? Да го критикува, че се е опитал веднъж в живота си да бъде добър баща?

— Тази държава е единственото ти задължение, Тамас. Не можеш да си позволиш да бъдеш баща. Отказа се от това преди години, когато реши да свалиш краля си.

Ръцете на Тамас се тресяха до тялото му и той стисна зъби ожесточено. Погледите на всички бяха приковани в него и наемническия генерал. Влора изглеждаше шокирана от избухването на Абракс, а Олем кръжеше наоколо с ръка върху меча си.

— Никога не съм се отказвал от това — изръмжа фелдмаршалът.

Абракс го изгледа неодобрително.

— Напротив.

— Спечелихме битката. И ти бясна заради това?

— Бясна съм, че рискува всичко. Щом започна битката, разпространих вестта, че си се върнал. Лично казах на офицерите си, че ще ни поведеш към победата. Хората се въодушевиха. Мислеха, че си тук и лично издаваш всяка команда. Направи ме лъжкиня.

— Държавите се издигат и падат заради по-големи лъжи от тази — каза Тамас. — И това бяха моите заповеди. Аз се върнах и наистина ви дадох победа.

— Семантика! — изплю Абракс.

Тамас посочи гневно с пръст към масата в средата на помещението, покрита с картите и бележките му.

— Бих се през цялата битка в деня, преди да се случи. И ние все пак победихме. — Тамас почувства как тънка струйка пот се стича надолу по гърба му и се надяваше, че Влора наистина е била честна относно точността на предвиденото от него развитие. — Направих всичко това в рамките на един-единствен следобед. Проправих си път през целия проклет Кез с битка, през предателство и смърт, за да се върна тук. — Тамас се задави, когато си спомни нощта, в която бе помислил, че е изгубил Гаврил, и колко бясно бе препускал през платото на юг от Алватион. — Вече щях да съм спечелил тази война, ако не бях заобиколен от коварство.

— Ти си такъв гений — каза Абракс, извила отвратено устни. — Е, в останалата част от войната можеш да се биеш сам. Ще препоръчам на лейди Винцеслав да прекрати договора на Крилете на Адом и да оттегли силите ни. Каквото е останало от тях. — Абракс профуча покрай него и напусна шеметно палатката, преди той да успее да отговори.

Тамас остана в ступор, докато Олем не го хвана за рамото.

— Сър?

— Добре съм. — Той се запрепъва към един стол и седна. Изтощението от месеците езда, битки, отчаяност и тревоги явно започваше да му се отразява наведнъж и той установи, че силата му се е изчерпала. Клепачите му тежаха като олово. Какво беше направил? Ако Крилете го изоставеха сега, щеше ли да успее да завърши войната?

Някой прочисти гърло.

Тамас вдигна поглед и видя инспектор Адамат с шапка в ръце и засрамено изражение заради това, че бе станал свидетел на кавгата.

— Един момент, инспекторе. Влора, какви са загубите на Крилете на Адом?

Влора пристъпи от крак на крак. Още не беше обула ботушите си, вяло отбеляза Тамас.

— Малко под двадесет хиляди.

— Ах, бездни. Нищо чудно, че Абракс е толкова бясна. Това е почти половината от силите им.

— Те поеха главния удар, сър. Точно както планирахте.

— Точно както планирах. Разбира се. — Идеята му беше да остави наемниците да си заработят парите. И изглежда, го бяха направили, че и отгоре. Те не бяха негови хора. Бяха хората на Абракс и тя имаше право да е бясна, че ги е използвал по този начин. — Инспекторе. Как се развиха нещата с лорд Ветас? Семейството ти в безопасност ли е?

— Лорд Ветас е мъртъв — каза Адамат. — И благодаря, че попитахте, сър. Успяхме да спасим всички, освен… — Той замълча, за да прочисти гърло — … най-големия ми син. — Инспекторът изглеждаше толкова изтощен, колкото Тамас се чувстваше. Под очите му имаше големи черни кръгове и малкото коса по оплешивяващата му глава беше разрошена от спането на земята.

— Съжалявам за загубата ти.

— Благодаря, сър. Мисията ни срещу лорд Ветас беше успешна. Дори заловихме много от документите и хората му, но се боя, че всичко беше напразно. Казано ви е, че лорд Кларемон държи Адопещ, нали?

— Да. Но едно по едно. Първо да прогоним кезианците от земите си. Напишете ми рапорт…

— Направих го.

— Чудесно. Ще го прочета и ще говорим отново преди края на деня. Свободен сте да се движите из лагера, но ще съм ви признателен, ако стоите наблизо, докато не разбера всичко необходимо за Кларемон.

— Боя се, че няма да съм от голяма полза, сър.

— Всяка помощ е от значение. Сега бих… — Тамас се спря. — Госпожице, бихте ли дошли насам?

Момичето с къдравата червеникава коса пристъпи бавно откъм ъгъла. На пръв поглед изглеждаше срамежлива, но след по-обстойния си оглед Тамас разпозна предпазливост — като животно, подушващо въздуха, за да определи дали е пред приятел, или враг.

— Нила? — внезапно възкликна Олем.

— Здравей, капитане — каза момичето и отправи лека усмивка към Олем.

— Какво правиш тук?

— Ти си перачката! — изтърси Тамас, след като споменът изникна в главата му. — Която изчезна с момчето на Елдаминз. — Той присви очи. — Ти пък откъде се взе? Какво правиш тук?

Нила направи реверанс, след което прибра ръце зад гърба си.

— Фелдмаршале — поде тя, — не съм отвлякла момчето на Елдаминз. Не точно. И двамата бяхме заловени от лорд Ветас и избягахме, когато Адамат нападна местообиталището му. Инспекторът ще потвърди.

— Така ли е, инспекторе?

Адамат кимна, макар и колебливо.

— Не съм запознат с цялата история, сър. Но тя е честно момиче.

Тамас се облегна назад. Всяка вена в главата му като че ли пулсираше, а болката от раната бе изплувала над барутния му транс. Имаше да свърши толкова много неща. Можеше ли да си позволи някаква почивка? Погледна внимателно към Влора и Олем с крайчеца на окото си. Олем бе свъсил чело, а Влора наблюдаваше цялата ситуация с веселие. Тамас се зачуди дали тя знае, че Олем бе ухажвал момичето едва преди няколко месеца. Но пък с тях двамата беше свършено, нали?

— Значи тя е с теб? — обърна се той към Адамат.

— Не, сър — отвърна инспекторът и се закашля в ръката си.

Тамас повдигна вежди към перачката.

— Е?

— Аз съм ученичка на Привилегирования Борбадор, сър — отвърна Нила с пореден поклон.

— Ти си Привилегирована? — попита Олем.

— Да. Фелдмаршале, ако мога да попитам, къде е Борбадор?

— А — поде Тамас и се насили да се изправи на крака. — Това е друг важен въпрос. Адамат, разбирам, че си бил свидетел как Привилегированият Борбадор се е отървал от своята повеля — онази, която го задължава да ме убие.

— Така е. Видях как сваля скъпоценния камък със собствените си очи.

Тамас почувства облекчение от поредната вдигнала се от плещите му тежест.

— Чудесно. Благодаря, инспекторе. Олем, ще заведеш ли Нила при учителя ѝ? И освободи Бо от ареста. Позволено им е да напуснат, но ще съм благодарен, ако Борбадор дойде да ме види преди това.

Олем придружи Нила извън палатката, а подир кимване от страна на Тамас Адамат ги последва. Фелдмаршалът седна отново в стола си и се свлече в него с въздишка.

— Сър — каза Влора, — трябва да си починете.

Той се облегна назад, притисна длан до раната си и затвори очи.

— Имаме работа за вършене.

— Заслужихте си почивката, сър. Ако не възразявате.

— Още не съм.

— Какво възнамерявате да правите?

Тамас отвори едното си око. Влора връзваше ботушите си.

— Възнамерявам да прогоня кезианците от страната си веднъж завинаги. Да сломя армията им, а сетне и краля им. А после ще видим каква е тази армия, която държи Адопещ.