Есенната република

Глава тридесет и шеста

Когато каза на кочияша да го откара до барутна компания Флеринг в западната част на Адопещ, Адамат не очакваше, че ще излязат толкова далеч от града и ще навлязат сред провинцията. Двамата със Сусмит слязоха от каретата някъде около три часа следобед, в деня след посещението им при Ускан, и се спряха, за да огледат околността. Химическата компания се намираше в края на черен път на няколко километра встрани от главния. Представляваше съвкупност от над двадесет сгради с различна големина, разпръснати на големи разстояния една от друга в границите на широко поле. През средата на комплекса течеше рекичка, осигуряваща енергия за единствената мелница.

Близо до реката, на няколкостотин метра от останалите постройки, Адамат забеляза черно петно от пръст сякаш там някога се бе намирала поредната сграда.

Опасностите да създаваш барут.

Инспекторът се запъти към най-голямата сграда.

Точно пред нея беше спрян от жена с широкоцевна пушка. Тя беше с половин глава по-висока от него и имаше рамене като на боксьор. Дълга кестенява коса покриваше очите ѝ и се беше подпряла на вратата на сградата. Жената лениво насочи оръжието към краката му.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Адамат забеляза палката, която висеше на колана ѝ, и се зачуди дали тя беше единственият пазач. Не му се струваше вероятно. Подобни компании се нуждаеха от персонал, за да предпазят тайните си от конкуренцията.

— Търся Флеринг Старши — каза Адамат.

— Имате ли уговорен час?

— Не.

— Какво желаете?

— Трябва да говорим по един спешен въпрос.

— И какъв е този въпрос?

— Най-добре да говоря направо с господин Флеринг.

Жената килна глава настрани.

— Ще видя дали е свободен. За кого да предам?

— Инспектор Адамат.

— Тук сте по държавни дела?

— Да.

— Тогава се разкарайте, докато не си запазите час за среща. Или се върнете, когато разполагате с повече биячи. Няма да отстъпим пред глупавите ви наредби.

Глупави наредби?

— Мислите, че съм държавен инспектор?

— Така казахте току-що.

Адамат се засмя и приглади сакото си с ръка.

— Не, не. Не съм такъв инспектор. Разследвам опит за убийство.

— И предполагате, че това ще ви осигури достъп? — Жената го изгледа недоверчиво и повдигна дулото на пушката си със сантиметър по-нагоре.

— Мисля, че започнахме зле — каза Адамат и направи успокоителен жест с ръце. — Трябва да говоря с Флеринг относно взривното му масло.

Пушката се повдигна на нивото на гърдите му.

— Е, тогава със сигурност няма да влезете.

Изведнъж Сусмит пристъпи между Адамат и оръжието.

— Свали оръжието — избоботи той.

— Не ме интересува колко си голям, няма…

— Свали. Го. Долу. — Сусмит направи крачка напред.

— Сусмит, няма проблем. Няма нужда да повишаваме напрежението.

Ненадейно жената свали пушката.

— Сусмит ли казахте? Боксьора Сусмит?

— Същият. — Думите дойдоха откъм Сусмит като ръмжене. — Това проблем ли е?

Лицето ѝ светна.

— Чичо Сусмит! Аз съм Малката Флеринг. Баща ми е Флеринг Юмрука.

Сусмит отпусна бавно юмруци.

— Това е този Флеринг? — изсумтя боксьорът. — Много си пораснала, Малката.

Тя му се ухили в отговор.

— Минаха, колко, десет години? Хората порастват за толкова време. Не съм виждала никого от стария отбор, откакто татко ни премести тук, за да започне барутната компания.

— Никога не съм си представял, че Флеринг е химик — каза Сусмит.

— Мама върши по-голямата част от умуването. Татко е по смесването… е, беше. Загуби и двете си ръце в експлозия преди две години. Сега надзирава дузина смесители и ръководи компанията, докато мама е във Фатраста.

Адамат пристъпи до Сусмит и се подпря на бастуна си.

— Мислиш ли, че ще можем да се срещнем с баща ти?

— Не ни носиш неприятности, нали, Сусмит?

Сусмит погледна към Адамат и инспекторът забарабани с пръсти по бастуна си. Беше невъзможно да се каже. Ако Флеринг правеше взривното масло, можеше да е съучастник в опита за убийството на Рикар. Не че им трябваше да го знаят. Той поклати глава.

— Просто вървя по една следа. Вероятно няма да ви търсим повече след този ден.

Флеринг кимна и отвори едното от крилата на двойната врата, която въвеждаше в сградата.

— Внимавайте какво пипате — предупреди ги тя. — Не държим много барут в основната сграда, но никога не можеш да си прекалено предпазлив.

Влязоха в някога представлявалото огромна конюшня, способна да приюти почти сто коня. Отделенията бяха изпълнени със сурови материали, вратите им бяха маркирани с бял тебешир, за да покажат какво се съхранява вътре. Подминаха дузина от тях, пълни с варели и кутии със сяра, селитра, дървени въглища, глицерин и азотна киселина. Всичко беше опаковано в стърготини и слама, разпръсната навсякъде.

— Това изглежда изключително опасно — отбеляза Адамат.

— Държим всичко отделно — каза Малката Флеринг. — Никоя от съставките не е особено опасна сама по себе си.

— Има много слама. Струва ми се, че рискът от пожар е висок.

— Не се позволява никакъв огън на петнадесет метра от сградата и вършим всичката си работа на дневна светлина.

Адамат забеляза, че е оставила пушката си отвън. Наистина изглеждаше, че са доста внимателни.

— Какво можеш да ми кажеш за взривното масло?

— Ще оставя това на баща ми — отвърна тя и спря до едно от отделенията. Посочи към импровизирания вътре кабинет.

На твърде малко бюро в единия ъгъл седеше възрастен мъж. Беше се превил от старост, косата му бе посивяла, но раменете му си оставаха с половин лакът по-широки от тези на Сусмит. Външната стена на отделението беше снабдена с голям прозорец и мъжът седеше приведен над книга. Адамат незабавно забеляза ръцете — или по-точно липсата на такива. Огромните ръце завършваха с железни капсули. На едната имаше двойна кука за хващане, а на другата — плоско парче метал във формата на лопатка.

— Татко, имаш гости — извика Малката Флеринг. — Татко! — Тя отправи извинителен поглед към Сусмит и Адамат. — Не чува много добре.

— А? — Едрият мъж се обърна към тях. При вида на непознати, той стана и Адамат едва не отстъпи крачка назад. Флеринг Старши — Флеринг Юмрука — беше огромен. Извисяваше се над Адамат и караше дори Сусмит да изглежда с нормални размери. Лявата половина на лицето му беше изгорена и белязана, което я караше да изглежда изкривена, щом се усмихнеше. — Това Сусмит ли е? — попита високо.

— Юмрук — каза Сусмит и кимна.

— Юмрук? — Флеринг разклати липсващите си ръце към боксьора. — Вече не. — Той се изкиска продължително, почти механично.

Двамата едри мъже размениха поздрави и инспекторът се представи. Флеринг Старши поведе групата отвъд ъгъла, към участък от плевнята, където отделенията бяха премахнати, за да направят място на удобен кът за сядане, включително няколко дивана, кресла и входа към зимна изба, в която Малката Флеринг изчезна, ала след миг изникна отново с бутилка. Тя наля на всеки от тях по чаша охладено вино, докато баща ѝ говореше.

— Взривно масло — каза едрият мъж и поклати глава. — Това беше първото ни значимо откритие. Справяхме се добре през годините, създавахме специален барут за адранската армия и Брудано-гурланската търговска компания, но взривното масло щеше да ни направи баснословно богати.

Адамат се изправи при споменаването на Кларемоновата компания.

— Правите бизнес с търговската компания?

— Всички го правят — отвърна Флеринг. — А вие сте наивен, ако мислите обратното. Компанията е най-големият ни източник на селитра. Разбира се, имаме и други източници, но тя контролира почти целия внос. Докъде бях стигнал? А, да. Взривното масло.

— Можете ли да ми разкажете за него?

— А?

Инспекторът повтори въпроса си по-високо.

— То е течна смес от… — Флеринг замълча. — Е, не възнамерявам да издавам търговски тайни.

— Разбирам — съчувствено каза Адамат. — Какво можете да ми кажете, без да издадете твърде много? Подобно на барута ли експлодира?

— Това е високоскоростен експлозив. Далеч по-разрушителен от барута. И не е необходимо голямо количество. Стъклено кълбо или туба с веществото, не по-големи от чукана ми — Флеринг поклати едната си ръка, — ще е достатъчна да разцепи камък. Възнамерявахме да направим коренна промяна в миньорската индустрия с него. Но в крайна сметка не излезе нищо.

Не беше нужно да си следовател, за да забележиш значителната пропаст между „ще ни направи богати“ и „не излезе нищо“.

— Какво стана? — попита Адамат.

— Бяхме наели химик на име Борин — каза Флеринг. — Симпатичен младеж, много умен. Мислех да се опитам да го оженя за Малката.

Малката Флеринг направи физиономия, докато подаваше чаша на баща си.

— Това нямаше да се случи, татко, и ти го знаеш.

— Казах само, че мислех по въпроса, скъпа. — Той хвана ловко чашата с куката и отпи. — Както и да е. Борин измисли рецептата за взривното масло преди две години. Оттогава прекарваше цялото си време в опити да го стабилизира. Но виждате ли, то беше твърде неустойчиво. Уби двама от смесителите ни при злополука още в началото. Избухва по-скоро чрез удар, а не с пламък, което го прави почти невъзможно за пренасяне.

Удар. Ето това беше интересна новина. Адамат се замисли за теорията си, че експлозивите бяха хвърлени в сградата на Рикар.

— Значи не сте продавали от него?

— Разбира се, че не! Да не мислиш, че искам да взривявам клиентите си? Научих си урока с експлозивите. — Флеринг посочи към белязаното си лице с металното гребло, прикрепено към лявата му ръка. — Затова всъщност уволнихме Борин. Той искаше да го вкара в употреба и продаде няколко мостри на една миньорска компания.

— Значи той все пак го е продал!

— Да. Малката разбра и се съгласихме, че вече не можем да му имаме доверие. Изготвихме договор, който ни позволява да запазим процент от печалбите, ако продаде формулата на друга компания, и се разделихме в добри отношения. Това беше едва преди две седмици.

Адамат вече беше на ръба на стола си. Разполагаше с нещо солидно. Посока, в която да поведе разследването си. Ако Борин все още притежаваше формулата и я беше продал на хората, опитали се да убият Рикар, можеше да ги открие.

— Можете ли да ме насочите към Борин? Трябва да говоря с него.

Флеринг се спогледа с дъщеря си.

— Той е ето там — каза мъжът и махна неопределено с куката си. — И там. И ето там.

Малката Флеринг се засмя нервно.

— Това е грубо, татко.

— Вижте, казвам на всичките си смесители и химици, че ако се взривят, вината си е тяхна.

— Не се смей на гърба на мъртвите, татко.

Адамат посърна.

— Борин е мъртъв?

— Доста. Колкото мъртъв може да е някой, разгневил Привилегирован. Най-доброто ни предположение е, че е прибирал мострите си от взривно масло и е изпуснал една на крака си. Може би сте видели мазното петно до реката по пътя си насам?

— Да.

— Това беше изключително здрава каменна постройка. Там работеха химиците ни. Сградата беше построена така, че да удържи на каквато и да е експлозия. Щеше да оцелее и след артилерийски обстрел. Отнесе Борин и всичките ни настоящи експерименти. От Борин не остана и прашинка, а където и да идем, продължаваме да намираме парчета камък.

Адамат се облегна назад в креслото си и въздъхна.

— Съжалявам за загубата ви.

Флеринг вдигна рамене.

— Връща ни крачка назад, но хората ни си водят подробни бележки. Унищожи и най-малката следа от взривното масло, с което разполагахме, но мисля, че това е проклета благословия.

— Татко…

— Не ме таткосвай. — Флеринг поклати глава към дъщеря си и се обърна към Адамат. — Сложих край на всякакво проучване на взривното масло. Изгорих всички копия на бележките, освен едно, и само аз знам къде е. Никакви пъклени неща няма да ни убият, докато съм жив. След като умра, момичето ми е добре дошло да се взриви, когато си поиска. Но не и преди това.

Мъртва точка. Мъртва като Борин. Нямаше как да определи дали Флеринг казва истината без химика, който да потвърди историята му. Може би Флеринг беше убил Борин, за да прикрие следите си. Адамат можеше да доведе дузина офицери и да обърне мястото надолу с главата, но нямаше време за такива неща. А и Сусмит можеше да не му го прости.

— Случайно да знаете на кого може да го е продал?

Флеринг почеса главата си с куката.

— Някаква миньорска компания. Ти знаеш ли, скъпа?

— Някъде имаше разписка — каза Малката Флеринг. — Ще видя дали ще успея да я намеря.

Тя изчезна за няколко минути, през които Флеринг и Сусмит си спомняха боксьорските си дни. Адамат беше изумен от енергичността на бившия боксьор, сега производител на барут, въпреки нараняванията му.

Дъщеря му се върна с къс хартия, който подаде на Адамат.

— Коалиция на миньорската дейност в Подножието — каза тя.

Адамат замръзна, докато се протягаше да вземе листчето, и отпусна ръка.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Ще го запомня, благодаря.

Малката вдигна рамене и пъхна хартийката в джоба си.

— Тази миньорска компания. Някакъв шанс да сте срещали представителя им? — Инспекторът усети как пулсът му се ускорява.

— Не. Борин имаше вземане-даване с тях зад гърба ни. Иначе не бихме се съгласили да продаваме.

— Борин каза ли ви защо им е нужно взривното масло?

— Търсели мощни експлозиви — каза Малката Флеринг сякаш беше очевидно.

Това никак не му помагаше.

— Но те ли са се свързали с него, или той с тях?

— О, те са се свързали с него.

— Това е всичко, което ни трябва. Благодаря ви — каза инспекторът и се изправи. — Мисля, че е време да си вървим. Много съм ви признателен за помощта.

— Не мисля, че бяхме от кой знае каква полза — каза Малката Флеринг. — Кажете ми, ако откриете мострите, които Борин продаде. Бих предпочела да бъдат унищожени.

— Бяхте изключително полезни. И не се притеснявайте, ще ви кажа. — Адамат стисна ръката на Малката, след което колебливо хвана предложената от Юмрука кука. Няколко минути по-късно двамата със Сусмит се бяха настанили в каретата си и пътуваха към Адопещ.

— Беше хубаво, че го видях — избоботи боксьорът.

Инспекторът едва го чу, потънал в мисли.

— Да, сигурен съм.

— Мина много време. Момичето е пораснало.

— О? Мислиш да се задомиш ли, Сусмит?

Боксьорът се изхили.

— Твърде млада е за мен. — Той замлъкна. Сетне каза: — Защо се разбърза толкова?

Адамат забарабани ентусиазирано с пръсти по дръжката на бастуна си.

— Защото Коалицията на миньорската дейност в Подножието не е миньорска компания — отвърна той.

— Не те разбирам.

— Те са клуб. Група крадци и контрабандисти, които наричат себе си бизнесмени. Срещат се да пият и да играят комар в първокласно — и тайно — място в Адопещ. Повечето хора ги познават като Дружество на Подножието и аз случайно съм приятел с един от членовете им.

— Кой?

— Рикар Тамблар.

Нила и Олем преследваха кезианската кавалерия през клисурите и хълмовете на Бърлогата на Бруд три дни. На първия ден над местността се спусна нисък облак, който скри върховете на Въгленда на запад, а на втория на валми се разстели тежка мъгла. Нила се бе зачудила дали мъглата е продукт на магия, но нито тя, нито Олем бяха усетили нещо нередно Отвъд.

Беше просто лош късмет.

Нила не виждаше края на редиците с кирасири, докато прелитаха край хребетите и завоите на платата. Слънцето беше забулено и целият свят изглеждаше сив.

На третия ден Нила стоеше права в стремената си и се чудеше как бе възможно който и да е мъж или жена да стои с часове в седлото, камо ли няколко дни. Всичко под кръста я болеше, пък и повечето над него. Кокалчетата ѝ като че ли се бяха възпалили от стискането на юздите, а постоянното друсане мъчеше гърба ѝ. Главата ѝ се замайваше от усилията час подир час да поддържа зрението си Отвъд в опит да прозре нещо в мъглата. Олем ѝ каза да пие повече вода.

Той седеше до нея на върха на малко възвишение, гледащо на юг… или пък на север… не можеше да определи без ориентир. Пред тях, там, където земята изчезваше под мъглата, се простираше бяла пропаст и Нила не можеше да определи дали това бе просто леко понижение в релефа, или дълга километър долина.

— Добрата новина е — каза Олем, докато пушеше цигара, — че мъглата ги прецаква толкова, колкото и нас. Те разчитат терена и се ослушват за ехо в мрака също като нас.

Нила се намуси. Олем бе ставал все по-оптимистичен с всеки изминал час. Изглежда, смяташе, че всяка минута, прекарана в преследване на Гурланския вълк сред мъглата, е още една минута, през която той не тормози фланговете на Тамасовата армия. Което вероятно беше така, стига Гурланския вълк да не им се беше изплъзнал и да се беше върнал обратно в равнините, за да нападне адранската армия.

— Те имат едно предимство — каза Нила.

— Какво?

— Могат да надушат цигарения ти дим от по-далеч, отколкото ние можем да ги забележим.

Олем извади цигарата от устата си и я изгледа кисело, след което я изгаси в изцапания с пепел рог на седлото си и я захвърли сред влажната трева.

— По дяволите.

Стояха в тишина няколко минути, сетне Нила каза:

— Как комуникират в тази мъгла?

— Да ме глътнат ямите, ако знам. Не съм чувал тръба, откакто се спусна мъглата, така че едва ли е това.

— Може би имат Чудак?

— Може би — замисли се Олем. — Някой с много остър слух. Преди няколко години чух история за двойка Чудаци, близнаци, които можели да комуникират на повече от сто километра разстояние само чрез мислите си. Според мен подобно нещо е по-рядко от Привилегирован лечител. — Той извади тютюн и хартийки за свиване от джоба на гърдите си, втренчи се в тях за момент и ги върна обратно с въздишка. — Не, предполагам, че са постъпили умно и са се спотаили в някоя от долините, докато се вдигне мъглата.

Нила огледа земята под краката им, като се взираше в следите от подкови в калта — подкови, направени от кезиански ковач, според маркировката. Следите отвеждаха в дерето под тях. Кезианците се бяха разделили, след като ги прогониха от лагера им преди три дни. Следите им като че ли водеха навсякъде; преплитаха се и се връщаха назад, без да следват ясна посока.

И като хрътка, търсеща да улови дирята, Олем търпеливо проверяваше всяка една от тях. Държеше стегната формация, пускаше много разузнавачи напред и никога не се натъкваше на сляпо на някоя от прикритите от мъглата долини.

Всичко ѝ се струваше много професионално, но Нила не би забелязала нищо от това, ако Олем не ѝ го обясняваше, докато яздеха.

— Бързо възприемаш нещата — каза Олем.

— Кои неща?

— Всичко това. — Той потупа джоба си, където държеше тютюна. — Цигарения дим. Нещо, за което аз не се сетих, но някой кезиански кавалерист можеше и да го стори. Добро наблюдение.

Нила сведе глава.

— Благодаря.

— Биеща се Привилегирована — каза Олем. — Ако преди шест месеца трябваше да отгатна в какво удивително чудо ще се превърнеш, нямаше да предположа подобно нещо.

Нила знаеше, че той го имаше предвид като комплимент, но то въпреки това я жегна.

— Не мислиш, че съм способна?

— Доказа, че си.

— Но иначе нямаше да го мислиш.

— Нямах точно това предвид.

— А какво имаше предвид, полковник Олем?

Той извади хартийка за свиване от джоба си и тъкмо щеше да поръси тютюн в средата ѝ, но сгримасничи и я пъхна обратно на място.

— Привилегированите са закърмени с това от малки. Ти беше перачка. Не се обиждай, но подобно развитие не изглеждаше като нещо вероятно в бъдещето ти.

Нила отвори уста, готова да продължи спора, но размисли. Защо изобщо спореше? Олем беше прав, разбира се. Привилегирована? Тя? Беше малко вероятно, та чак смешно.

— Надявам се, не възразяваш, че го казвам — поде Олем, — но ми се струва, че си раздразнена. И то по-сериозно, отколкото от един ожулен задник.

Нила опита да се изсмее подигравателно, но се получи по-скоро истерично.

— Може да се каже.

— Фелдмаршалът има навика да използва най-жежкия огън, за да кали мек метал — каза той. — Не съм сигурен, че трябваше да те праща.

— И аз съм мекият метал, така ли? Не. Не е това. Е, това е, но и много повече. Никога преди не съм яздила и тялото ме боли толкова много, че ми се плаче. Не съм изпитала уменията си, обучена съм едва-едва. И тази ужасна мъгла! — Гласът ѝ се извиси малко повече и един кирасир наблизо я стрелна с поглед.

Олем я слуша равнодушно известно време, а после каза:

— Поне знаеш недостатъците си.

— О, благодаря.

— Наистина. Така е. Срещал съм десетки офицери, които си мислят, че безупречните им мустаци могат да променят света. Непознаването на собствените недостатъци вкарва хората в гроба.

Нила поклати глава и се изсмя кратко, облекчена, че бе прозвучало по-малко отчаяно.

— Дори и не подозират, че всичко необходимо е една безупречна брада.

Олем ѝ се ухили.

— Много си права. — Ръката му беше преполовила пътя към свиващите хартийки, преди той да се усети и да изпсува под нос.

— Виждаш ли се с някого? — попита Нила, преди да успее да се спре.

Олем вдигна поглед от изненада.

— А? Ами… — Той потърка тила си. — Може да се каже. Не е нищо сериозно.

Нила се изненада на болката, която изпита при отговора му. Все пак тя го беше отхвърлила, и то преди месеци. Може би се бе надявала, че ще тъгува по нея малко по-дълго.

— Друг войник?

— Да.

— Опиши ми я.

— Дълги крака. Черна коса. Много добра в работата си.

— Така ли? И с какво се занимава? — Тя усети как устните ѝ се извиват в крайчетата си, когато Олем почервеня.

— Тя е барутен маг.

Нила подсвирна тихо.

— Не се задоволяваш с какво да е.

— Никога — каза Олем и задържа погледа си върху нея. Тя отвори уста, но забрави отговора си, тъй като той вдигна ръка. — Чуваш ли? — прошепна.

Нагоре и надолу по редиците кирасирите застанаха нащрек. Нила наостри уши, за да чуе нещо, но без успех.

— Какво има?

Олем положи ръка върху приклада на карабината си.

— Мисля, че чух кон там долу.

Те останаха притихнали за няколко минути, през които Нила едва си разрешаваше да диша. Страхът и тревожността се завърнаха в тези безценни минути на чакане и тя усещаше как сърцето ѝ се мъчи да изхвръкне от гърдите, като птица, опитваща се да избяга от клетката си.

Долу в дерето, сред мъглата изникна сянка. Нила помисли, че сърцето ѝ ще се пръсне всеки момент, докато не видя как Олем се отпуска и пръстът му се отдръпва от спусъка на карабината.

— Един от нашите е — каза някакъв кирасир. — Прилича на Ганли.

От мъглата излезе кон с ездач в синя униформа. Олем извика поздрав и Нила седна обратно в седлото си, като се опита да намери удобно място, така че да не я боли. Нямаше такова. Тя затвори очи и се опита да достигне състоянието на покой, както я бе научил Бо — място между този свят и Отвъд, където можеше да се отърси от тревогите си.

Все още не ѝ се удаваше.

Щом отвори очи, откри, че е подминала целта си и е отишла направо Отвъд — поне тук, въздъхна тя, мъглата не можеше да проникне. Хълмовете се търкаляха в далечината и Нила видя, че дерето пред тях беше наистина дълбоко, простиращо се на девет метра надолу, а нататък продължаваше в гъст храсталак. Стотици малки пламъчета танцуваха пред очите ѝ като светулки.

Едновременно се случиха няколко неща. Първо, тя изкрещя. Второ, връщащият се разузнавач, Ганли, падна от коня си, разсеченото му гърло им се усмихваше с кървава усмивка от земята, и трето, тези стотици светулки изведнъж се стрелнаха напред и тропотът на коне изтръгна Нила от Отвъд и я запрати в реалността, където мъглата сякаш бълваше коне, яздени от кезианските кавалеристи в техните униформи в зелено-кафяво.

Карабината на Олем прогърмя и ушите на Нила писнаха. Бяха изстреляни още дузина изстрела, след което кезианската кавалерия ги връхлетя.

Нила усети как животното на кезиански войник се врязва в нейното и създанието под нея залитна. Тя задърпа юздите и едва не падна от седлото, а в следващия миг пред очите ѝ проблесна острие. Маншетът на синя униформа изникна пред погледа ѝ, щом Олем отби удар, насочен към шията ѝ. Нила го чу как изсумтя, сетне изпсува и изчезна.

Кезиански драгун залитна към нея отстрани и тя едва успя да вдигне ръце, преди дръжката на сабята му да се удари в главата ѝ. Зрението ѝ се разми, тя сграбчи ръката на мъжа и го придърпа по-близо, а после обви пръсти около гърлото му.

Призова огъня от Отвъд, като вложи гнева и енергията си в него, и зачака главата на мъжа да изсъхне като изгоряла гъба.

Нищо не се случи.

Обхвана я паника. Притисна се по-близо до драгуна, усещаше дъха му върху шията си, и задрапа да достигне Отвъд. Все още беше там, усещаше го на върха на пръстите си, но нищо не се случваше.

Дръжката на сабята я удари повторно. Тя залитна, неспособна да сграбчи магията си, но и напълно осъзнаваща, че ако отпусне хватката си, ще умре с разцепена глава. Заби ноктите си в гърлото на кезианеца и разкъса кожата. Внезапно мъжът се освободи и прокле гневно на кезиански, докато се държеше за гърлото.

Нила си спомни пистолета, който Олем ѝ беше дал. Тя заопипва за приклада му, ръцете ѝ трепереха, и го насочи към драгуна.

Той се ухили и последното, което Нила почувства, беше силно дръпване в задната част на главата си и целият свят се обърна с главата надолу.