Есенната република

Глава дванадесета

— Къде са всички, бездните да ги глътнат? — с рязък тон се осведоми Тамас.

Стоящият пред него ефрейтор, скочил с лъжица в ръка, забравил закуската си, се взираше смаяно във фелдмаршала.

Адранският лагер беше почти празен. Бяха останали едва шепа войници, да охраняват лагера; тук бяха и цивилните от обоза, ала морето от войнишки палатки пустееше. Това можеше да означава само едно: днес щеше да има битка. Тамас го усещаше във въздуха и въпреки изтощението и просмукалата се чак до костите му болка, той почувства как го обзема вълнение.

С остро дръпване на юздите Олем насочи коня си по-близо до ефрейтора.

— Чу какво те попита фелдмаршалът, войнико. Говори!

От изнурените и потни, препускали цяла нощ коне се вдигаше пара.

— А-аз… — заекна ефрейторът. — Простете, сър. Останалите… — Войникът посочи на югозапад. — Те потеглиха на бой.

Тамас изруга. Защо Хиланска подемаше битка точно сега? Кезианците все още ги превъзхождаха по брой, а в тези равнини имаха възможност да използват това си предимство, което щеше да доведе до опустошителен резултат.

— Чуваш ли, Олем? Оръдия — каза Тамас.

— Тъй вярно, сър.

— Сър! — Влора тичаше насреща им. Тя бе избързала пред тях в опит да открие висшите офицери. Задъхана, младата жена пое юздите на коня си от Олем и скочи на седлото. — Войската не се е отправила срещу кезианците!

— А срещу кого тогава, бездните ги взели? — попита Тамас.

— Срещу собствените ни хора. Генерал Кет е отделила бригадите си, а Хиланска ги напада!

— Да вървим! — изрева Тамас и пришпори коня си. Жребецът се отзова веднага.

Тримата прелетяха през адранския лагер и поеха на югозапад, по дирите на бригадите. По лицето на Тамас продължаваше да се стича пот напук на хладния вятър. Какво ставаше? Как се беше стигнало до подобно бедствие? Само да откриеше Кет, щеше да я обеси със собствените ѝ връзки.

В продължение на няколко километра напредваха успоредно на пътя и с всеки следващ хълм Тамас придобиваше по-ясна представа за подредбата на враждуващите страни пред тях. С препускащо до пръсване сърце той се притискаше към шията на коня си и не спираше да го подканва.

Ето че достигнаха тила на адранските редици. Войниците бързаха да се хвърлят встрани от пътя на конете им. Тамас различи офицерската палатка на върха на един хълм в близост до артилерията и се насочи към нея. Към тях започваха да се извръщат глави, но фелдмаршалът не обръщаше внимание на любопитството им.

Той скочи от седлото, подметна юздите към някакъв сепнат пехотинец и с поривист жест прекрачи в щабната палатка, като отметна платнището от пътя си.

— Хиляди проклятия, Хиланска, какво става тук?

Няколко десетки лица объркано се втренчиха в него.

— Е? — попита Тамас.

Сред офицерите настъпи хаос. Гръмнаха възражения, възклици, към фелдмаршала се протягаха ръце… Не един стол издрънча на земята заради скочилите на крака. Същинска какофония от гласове, всеки от които се опитваше да надвика останалите.

— Тишина! — изрева Олем зад гърба му.

— Благодаря ти, Олем. Някой ще ми каже ли какво става тук, господа? — Тамас търсеше да зърне познати лица. С тъга установи, че те са малко на брой. Нима по време на отсъствието му бяха погинали толкова много хора?

— Канехме се да започнем битка с предателката генерал Кет — обади се един полковник от задните редици.

— Друг път — изсумтя Тамас. — Олем… Не, не ти. Влора, отнеси бяло знаме отсреща. До час искам Кет лично да се яви на доклад пред мен, за да даде обяснение.

— Тя няма да дойде — каза предишният полковник. — Кет отказва да приеме пратениците ни.

— На мен няма да откаже. Правилно ли съм видял знамето на Крилете на Адом да се развява над лагера ѝ?

Жена в генералска униформа, която Тамас познаваше само по физиономия, кимна колебливо.

— Тогава ми доведи и генерал Абракс или който там е начело. Това е всичко, капитане.

Влора отсечено отдаде чест и изтича навън.

— Насочете артилерията на юг — разпореди се Тамас. — Искам цялата кавалерия съсредоточена на източния фланг. Цялата. Разделете я на три групи и чакайте нови нареждания. Кезианците се подготвят да настъпят. Те ще пристигнат в десет часа, главата си залагам. Задръжте пехотата обърната към войниците на Кет, но да е повече от ясно, че не трябва да нападат. Ако кезианците си мислят, че ще нападнем собствените си другари, чака ги голяма изненада. Действайте!

В палатката избухна оживление.

— Какво правиш, Хиланска? — додаде Тамас. — Защо се измъкваш? Ела тук.

Хиланска пристъпи предпазливо към него, без да откъсва очи от лицето му.

— Сър? — тихо попита едноръкият.

— Ела с мен. — Тамас повдигна платнището. — Преместете щабната палатка четиридесетина крачки по-нагоре — обърна се фелдмаршалът към постовите. — Искам да виждам всичко, случващо се в долината.

И той сам закрачи към указаното място, като направи знак на Хиланска да го последва. Тялото го болеше от продължителната езда, мускулите му потрепваха от изтощение, но въпреки това вълнението от предстоящата битка гъделичкаше пръстите му.

На върха на хълма спря и се обърна към Хиланска, но думите застинаха в гърлото му при вида на другия.

— Добре ли си? — попита Тамас. Капчици пот лъщяха върху челото на Хиланска. Яката му беше подгизнала и той нервно си играеше с копчетата на куртката си. Четирима пазители на реда ги бяха последвали по склона на хълма и изчакваха на почтително разстояние.

— Да, сър. — Хиланска попи лицето си с ръкав. — Какво желаете?

Тамас се извърна към кезианските позиции. Врагът разполагаше с най-малко двеста и шестдесет хиляди пехота и още двадесет хиляди кавалерия. Определено впечатляваща гледка, само че Тамас нямаше намерение да се захласва по нейното великолепие. Предстоеше му работа.

— Хиланска, искам да разположиш най-добрите си артилеристи там и там — посочи Тамас. — Да съсредоточат непрекъснат огън над… Хиланска, слушаш ли ме, нека…

Тамас почувства остра болка в гърдите. Той се навъси и разтри мястото.

— Както казах, нека да…

Фелдмаршалът почувства как някой го блъска напред, чу крясък. Той се извъртя и изруга.

Олем крещеше, изтеглил сабя, нападнат от четиримата военни полицаи, които ги бяха последвали до върха. Хиланска стоеше зад тях, стиснал кинжал.

— Какво става, по дяволите? — остро запита Тамас. Инстинктивно посегна към дръжката на пистолета, но пръстите му се подхлъзнаха. Той ги повдигна пред себе си. По тях имаше кръв.

Бяха го намушкали.

Проклетият Хиланска го беше намушкал.

Едноръкият генерал се обърна и побягна надолу по склона.

Тамас седеше в тревата, куртката му бе свалена, ризата — подгизнала от кръв, и се опитваше да осмисли случилото се.

Един от военните лекари стоеше зад него, подхванал го под мишниците, а друг разрязваше ризата, за да се заеме с раната между ребрата. На няма и десет крачки труповете на двама от полицаите биваха отнасяни с количка, а трети лекар се занимаваше с раната върху челото на Олем.

Хиланска го беше предал. Това беше видно. Но колцина от останалите бяха замесени? От колко време подготвяха заговора? Дали Хиланска не беше позволил Будфил да бъде превзет, за да остави Тамас изолиран в тила на врага? Настъпилата в адранската армия схизма със сигурност беше негово дело, целящо да ги обрече пред противника.

— Олем!

Трябваше да научи повече. Най-важният въпрос засягаше наличието на съзаклятници.

Олем се отзова веднага, докато наместваше превръзката си.

— Слушам, сър?

— Показа прекрасно майсторство с меча — рече Тамас. Олем собственоръчно беше удържал четиримата военни полицаи до пристигането на помощ. — Някой от тях оцеля ли?

— Благодаря ви, сър. Оцеляха двама, единият от които няма да доживее до сутринта. Момчетата поозверяха, когато забелязаха, че сте ранен.

— Поозверяха е меко казано — рече Тамас. — Върви да ги разпиташ.

— Не е ли по-добре да търся Хиланска, сър?

Фелдмаршалът се поколеба.

— Не знам на кого мога да се доверя — тихо каза той. — Събери два взвода, виж дали няма да намериш от Железните оси, и ги изпрати да го търсят. Теб те искам край себе си.

— Тъй вярно.

Тамас изруга тихо, когато единият от хирурзите забоде пръст в раната му.

— Превържете я и ми донесете малко барут. Не е засегнат дроб, ще оцелея. — Тамас прогони лекарите с жест и с леко залитане се изправи на крака. Болката го пробождаше остро и напомняше за една подобна рана, получена в Гурла преди двадесетина години. Тогава лежа седмици и едва не умря от инфекция.

Ала сега нямаше време за това.

В долината под тях Крилете на Адом се бяха подредили около лагера на Кет и го бяха укрепили — подобно на начина, по който самият Тамас посрещна нападението на Беон ди Ипил, макар че тукашните ями не бяха толкова дълбоки. Той видя как Влора приближава позициите им, повдигнала високо бялото си знаме. Подир няколко напрегнати мига бе пропусната да влезе в лагера.

Кезианците продължаваха да се строяват. Армията им изглеждаше необятна — и действително беше така — ала тази численост я правеше тромава. Неотдавнашното му предположение, че врагът ще нападне към десет, се оказваше твърде оптимистично: кезианците нямаше да са готови преди пладне. Може би към един. Щяха да разчитат да удавят с численото си превъзходство защитниците на лагера и затова щяха директно да атакуват.

Тамас разкъса барутен фишек и посипа малко върху езика си. Първоначалният шок на транса отмина и го накара да се почувства по-млад и по-силен, а болката от раната притихна до леко гъделичкане.

С периферното си зрение видя връщащия се Олем.

— Научи ли нещо? — попита фелдмаршалът.

— Не, сър. И двамата твърдят, че Хиланска ги бил предупредил за завръщането ви. Казал им, че това щял да бъде кезиански Привилегирован, който се преструва на вас. Освен това очаквали самозванеца да пристигне едва след седмици.

Тамас изсумтя.

— Значи Хиланска се паникьоса и избяга, когато се появих преждевременно? Можем само да се радваме, че сме го сварили неподготвен. Бездни, какви ли други слухове е пуснал?

— Бих могъл да проуча, сър.

— Стори го.

— Разрешавате ли да претърся квартирата му?

— Разрешавам.

Олем отново се отдалечи, а Тамас се заоглежда в търсене на познато лице, на което да се довери. Повечето от генералите бяха при бригадите си. Изглеждаше, че част от привържениците на Хиланска са избягали с него.

— Ти там! — провикна се Тамас. — Ела тук, полковник.

Младият мъж му се виждаше познат и когато се обърна, Тамас се увери, че не се е излъгал.

— Виж ти, полковник Сабастениен, радвам се да ви видя.

Бившият наемнически офицер бе нисък на ръст, с бакенбарди, започващи да посивяват преждевременно, и с нетипично за един мъж в средата на двадесетте си години мрачно лице. Тамас не помнеше да е имал сиви кичури при предишните им срещи — дали това не беше боя?

— Аз също, сър. — Офицерът кимна почтително. — Но вече не съм Сабастениен, а Флороун. Предпочитам да използвам фамилното си име по майчина линия, за да не ме разпознават бившите ми другари.

Тамас го разбираше. Макар че в постъпката му нямаше нищо незаконно или нечестно — бе убил предател, за да защити Тамас — наемниците от Крилете на Адом го бяха изхвърлили в съответствие с кодекса си. Убилият свой другар биваше отлъчен, а предателят също се бе числил към наемниците. И освен това беше любовник на лейди Винцеслав.

— Ето какво, Саба… Флороун. Нужен ми е план на битката. Къде си зачислен?

— Двадесет и първи артилерийски полк.

— Имаш ли опит с оръдията?

— Седем години бях артилерист в Крилете.

— Браво. Тогава честито, Флороун. Вече си генерал.

Другият премигна объркано.

— Простете?

— Поеми командването на Втора бригада. Разположи оръдията им на юг, артилеристите да са готови. Пехотинците ги впрегни на изток и на запад.

— Тъй вярно, сър. Благодаря ви, сър.

— Още е рано да ми благодариш. Самият аз още не зная на кого от хората на Хиланска мога да се доверя. Нищо чудно до вечерта някой да те наръга в гръб. Ако имаш доверени хора, вземи ги със себе си.

— Слушам, сър.

— И още нещо, генерале. Нека ми изпратят Михали.

Флороун се поколеба за момент.

— Никой ли не ви е казал?

— Какво да ми кажат?

— Михали е мъртъв. Беше убит от Крезимир преди две седмици.

Тамас рязко се извърна към кезианските позиции и по тялото му изби студена пот, косъмчетата на тила му настръхнаха от мрачното усещане на потрес и мъка, разкъсало покоя на барутния транс. Щом Михали бе мъртъв, защо Адро все още не беше завладян? От Адопещ или адранската армия не трябваше да е останала и следа, след като Михали вече го нямаше да противостои на силата на брат си — и въпреки това страната и столицата ѝ все още устояваха.

Какво ли удържаше Крезимир?

Движение откъм наемническия лагер привлече вниманието му и скоро Влора препускаше обратно нагоре по склона. Тя прелетя покрай постовите и не спря, докато не достигна Тамас, сетне скочи от седлото и подхвърли юздите на някакъв сепнат вестоносец.

— Къде е Кет? — попита фелдмаршалът.

— Няма я — задъхано промълви Влора. — Вчера Абракс и Адамат са я свалили от длъжност по обвинения в спекулантство. Абракс смятала, че това ще сложи край на разединението, но… сър, ранен ли сте?

— Не е сложило край — каза Тамас, — защото Хиланска е подготвял заговор от самото начало. И какво прави Адамат тук, бездните да го глътнат? Всичко да се продъни, точно в този момент имам нужда от Кет. След Хиланска тя е най-способният ни пълководец. Къде е Абракс?

— Пътува насам.

— Разполагаме с по-малко от два часа до кезианската атака. Съберете генералния щаб — възможно най-много висши офицери, колкото можеш да намериш в рамките на двадесет минути. На останалите ще изпратим съобщения. Олем, какво откри?

Дотичалият Олем замълча за миг, за да си поеме дъх.

— Нищо не е взел със себе си. Бил е замесен с кезианците още от самото начало. Открих десетки писма.

— А нещо, което да ни насочи към съзаклятниците му?

— Нямах време да прегледам всичките.

— Време… Точно от това се нуждаем. Не мога да подготвя отбраната за толкова кратко време, не и срещу подобно чудовищно пълчище.

— Олем — обади се Влора, — видя ли личния печат на Хиланска?

— Да. Както казах, генералът не е взел нищо със себе си.

— Доведете ми нов кон! — провикна се Влора.

Тамас се извърна към нея.

— Къде ще ходиш?

— Ще ми трябва един от наемническите дешифровчици — отвърна Влора. — За да пресъздаде шифъра на Хиланска. Ако действаме бързо, може и да успея да спечеля един ден.

Тамас продиктува послание до кезианските офицери, като подражаваше на стила, използван от Хиланска в дневниците и кореспонденцията му, след което дешифровчикът от Крилете го преведе чрез използвания код. Съобщението гласеше, че Хиланска ще успее да уреди убийството на Абракс чрез вътрешен човек, но не и докато тя е нащрек. Което от своя страна щеше да се постигне, като кезианците привидно се оттеглят и се приготвят да нападнат на следващия ден.

Целият процес отне близо два часа и крайният резултат имаше вид, поне в очите на Тамас, на набързо скалъпена работа. Щеше да е същинско чудо, ако кезианците се хванеха.

Но ако повярваха, това щеше да му осигури двадесет и четири безценни часа, през които да се подготви за отбрана. Време, от което адранците отчаяно се нуждаеха, ако искаха да имат шанс за победа.

Тамас вдигна поглед към Олем, изчакващ на прага на щабната палатка, небрежно отпуснал ръка върху дръжката на пистолета си. Дешифровчикът запечата фалшивото писмо с червения восък на Хиланска и притисна печата му. Тамас го взе, дъхна върху восъка, за да го охлади по-бързо, и подаде съобщението на Олем.

Телохранителят отдаде чест.

— Открих неколцина от най-верните си хора, сър. Ще изпратя едни от тях при кезианците.

— Знаят ли какъв риск поемат с това? Ако кезианците надушат измамата, очаква ги смърт. Или нещо по-лошо.

— Вече имам доброволец. Той знае.

— Добре. Това е единственото съобщение, което искам да достигне врага. Предай на постовите да застрелят всеки, който се опита да побегне към кезианците. Не бива да узнават, че съм се завърнал.

Тамас му кимна в знак, че е свободен. Когато Олем излезе, той тромаво се обърна към дешифровчика, при което почувства как нанесената му от Хиланска рана се разтваря и пробожда с остра болка стомаха му. Опита да не ѝ обръща внимание. Бавно, с надеждата, че събеседникът му няма да забележи треперещите пръсти, Тамас разкъса фишек и посипа малко барут върху езика си. Последвалият транс успокои болката.

— Добра работа, войнико — каза фелдмаршалът.

— Благодаря ви, сър — отвърна наемникът. — С ваше позволение, много се радваме, че отново сте сред нас. Зная, че генерал Абракс също се радва.

Тамас се помъчи да се усмихне.

— А аз се радвам да го чуя. Хубаво е човек да се върне… Знаеш ли, навремето, в Гурланските войни още нямаше професионални дешифровчици. Трябваше да възлагам допълнителна работа на най-умните от хората си. Никому не бе минавало през ума за подобна специализация, докато лорд Винцеслав не въведе тази практика. От петнадесет години насам си повтарям, че трябва да въведем експерти по кодовите системи и в адранската армия, но винаги изниква нещо друго.

— Аз имах щастието да работя с лорд Винцеслав — каза дешифровчикът. — Той беше изключително интелигентен човек.

— Съгласен съм. Срамота е, че вече не е сред нас. Но неговата съпруга е далеч по-умна. Винаги съм се чудил дали самата тя не е подсказала на съпруга си идеята за дешифровчиците.

Наемникът мълчеше, свел поглед.

— Съжалявам, отнесох се в приказки. Не е нужно да отговаряш.

— Благодаря ви, сър.

Олем се завърна миг по-късно и кимна отсечено в знак, че пратеникът е потеглил.

— Войнико — обърна се Тамас към експерта, — свободен си да отидеш в столовата и да поискаш да ти дадат закуска. Или обяд. Нямам представа кое време е.

— Разрешавате ли да се върна при другарите си, сър?

Тамас стрелна Олем с поглед, който пристъпи по-близо до наемника.

— Съжалявам, войнико, но за момента ще трябва да останеш тук — рече телохранителят. — Още не искаме да се разчува за завръщането на господин фелдмаршала. Така по-лесно ще заблудим врага.

— На никого няма да кажа, заклевам се.

— Предпочитаме да не поемаме рискове — рече Олем.

Дешифровчикът се обърна към Тамас.

— Сър?

— Съжалявам — рече Тамас. — Дори сред собствените си хора още не съм разгласил. Трябва да съобразяваме повдигането на духа с нуждата от дискретност.

Специалистът по шифри се навъси за момент, но сетне въздъхна, изпъна се и отдаде чест.

— Разбирам, сър.

— Радвам се. Ще предам на Абракс, че си се справил отлично днес.

Олем изведе наемника и се завърна след миг, следван от Влора. Макар и прашасала, с уморен вид, тя се движеше енергично. По миризмата ѝ личеше, че е горяла в барутен транс от сутринта.

— Какво е положението в лагера отсреща? — поинтересува се Тамас.

Влора отдаде чест и се отпусна на един срещуположен стол.

— Ако кезианците все пак нападнат, ще бъде трудно. Крилете разполагат с три бригади, обърнати срещу нас. Абракс каза, че ако номерът проработи, ще има време да ги позиционира така, че утре сутрин да могат да връхлетят кезианците.

— Остава ни да чакаме — рече Тамас.

— Ще чакаме — кимна Влора. Двамата с Олем си размениха неразгадаем поглед. Тамас бе прекалено зает да балансира заплахата от барутна слепота и разтърсващата тялото му болка по време на лудешкото пътуване от деливанската граница до Адопещ, за да ги държи под око. Но каквото и да имаше между двамата, то бе изтляло.

— Вестта за завръщането ми стигна ли до наемническия лагер?

— Абракс е споделила само с двама от офицерите си. Тя също е на мнение, че трябва да го пазим в тайна колкото се може по-дълго. Някои от командирите им може и да са ме разпознали, но Абракс няма да допусне слухове.

— Това е добре.

— В нашия лагер вече започва да се разчува — каза Олем.

— Няма как, те ни видяха да препускаме.

— Аз запечатах лагера — продължи телохранителят. — До сутринта никакво влизане или излизане без изрична заповед.

— Отлична работа.

Тамас забеляза, че Олем е защипал полковническата нашивка, връчена му пред Алватион. Явно отново се канеше да повдигне темата.

— Сър — поде Олем.

Тамас изсумтя.

— Няма да те понижа, Олем.

— Но аз бих предпочел да го сторите, сър.

— Не е като да съм ти възложил командването на полк. Нищо повече от Железните оси. Полковническият чин цели да улесни специалните ти възложения. Това не е нещо безпрецедентно.

— И все пак…

Тамас повдигна ръка в знак, че смята разговора за приключен, макар да знаеше, че няма да се отърве толкова лесно. Олем бе категорично убеден, че не става за полковник.

— За мен е удобно да си в авторитетна позиция, за да не се налага да се съобразяваш с формалностите на йерархията — рече Тамас. — Недей да се мусиш толкова. Няма да ти поверя командването на големи части, без да си готов. Но помни ми думите, някъде в близките десет години ще станеш генерал, истински генерал.

За момент изглеждаше, че Олем ще се изсмее в лицето му, но той успя да се овладее.

— Никога не бих се обръснал, сър. Дори и за да стана генерал.

— На мен брадата ми харесва — каза Влора. — Повече войници трябва да си пускат…

— Не започвай и ти — повдигна пръст Тамас. — От него съм склонен да търпя подобни глупости, защото ме пази от убийци. Но от теб няма да ги търпя.

— Прекрасно ви предпази от Хиланска.

Олем настръхна при тези ѝ думи, тялото му се вцепени, а лицето му застина. Тамас се загледа във Влора: това подмятане беше безсърдечно от нейна страна. Тя знаеше, че в онзи момент Олем не се бе намирал край фелдмаршала, защото изпълняваше поръчение. А Олем се отнасяше към задълженията си изключително сериозно. Тамас понечи да я сгълчи, но при вида на изражението ѝ премълча. Влора бе пребледняла леко и бе забила поглед в земята. Вече съжаляваше за изреченото.

— Ще има ли нещо друго, сър? — сковано попита Олем.

— Стой наблизо — рече Тамас. — Като стана дума за Хиланска…

— Изпратил съм цяла рота подире му. Те ще настигнат него и частите му и ще ни ги доведат оковани.

— Справил си се добре, Олем. А тази дреболия — Тамас посочи към скритата под куртката рана — ще зарасне с времето.

Той почувства слабо пробождане при раздвижването си въпреки барутния транс.

— Да, сър — отвърна все така сковано.

Тамас разтърка очи. Обикновено използваше това време преди битка, за да обсъди потенциални резервни стратегии с офицерите си, ала сега бе издал всички нареждания, които можеше да даде, и му оставаше единствено да изчаква успеха или провала на фалшивото писмо. Ако планът проработеше, щяха да разполагат с допълнителен ден за подготовка. Ако ли не, сражението щеше да започне до час.

Той знаеше, че трябва да направи нещо. Но просто не можеше да си наложи да го стори. Опитваше се да убеди себе си, че това се дължи чисто и просто на изтощение от пътуването и че след кратък отдих отново ще се намира на линия. Ала не ставаше дума единствено за изтощение. Самите кости го боляха; раните — и отдавнашни, и нови — не спираха да напомнят за себе си; умът му копнееше за сън. Старостта непрекъснато го притискаше през последните няколко месеца.

А неспособността му да се съсредоточи върху настоящата задача издаваше, че загърбва нещо по-важно.

— Сър — тихо се обади Влора, — ами Таниел? Знаем къде Хиланска е изпратил хората си. Може би…

Тя замлъкна.

Това нямаше как да е по-важно от настоящото дело. Таниел можеше да е негов син, но бе един-единствен човек. Докато днес се решаваше съдбата на цяла държава.

— Запознат съм със задълженията си, капитане — каза Тамас.

Виждаше се, че Влора иска да каже още нещо. Но тя замълча и пристъпи до вратата на палатката, където стоеше Олем. Телохранителят се взираше в нея, но не ѝ попречи, когато тя извади тютюн и хартия от вътрешния джоб на куртката му. Влора си сви цигара бавно, без да отделя поглед от лицето му, драсна клечка кибрит и доближи пламъка до цигарата, като вдъхна дълбоко. С изцеждащ се от ноздрите ѝ дим тя протегна цигарата към Олем.

Тамас искаше да им направи забележка да не пушат в палатката му, но също така искаше да види какво ще стане. Този жест бе предложение за мир, да заличи изреченото преди малко.

Олем взе цигарата и я захапа с устни. Тамас осъзна, че е стоял със затаен дъх.

Някой отметна платнището и шепнешком размени няколко думи с Олем.

— Простете за момент, сър — каза телохранителят и пристъпи отвън.

Тамас остана насаме с Влора. Знаеше, че тя иска да каже нещо за Таниел. Взираше се в нея с надеждата, че видът му не подканя към спор, и в проточилото се мълчание почти му се искаше тя да каже нещо. Можеше да понесе отправените от нея обвинения и изразите на разочарование. Можеше да им се опре.

Но не можеше да понесе своите собствени.

Олем се върна в палатката и донесе със себе си полъх с мириса на цигарен дим.

— Сър — каза той, — нашият човек се върна. Кезианците не са изпратили отговор, но бригадите им вече се оттеглят. Спечелихме време.

Тамас се изправи на крака и с длан и престорена кашлица закри болезнената си гримаса.

— В такъв случай да се надяваме, че кезианците не са нахитрели от последната ни среща. Колцина от твоите Железни оси си намерил до момента?

— Хиланска ги е разпратил по ротите им. До момента открих около двеста.

— Бъди така добър да ги събереш. Предстои ни работа за вършене.