Есенната република

Глава втора

Свещените воини на труда, най-големият профсъюз в Деветте кралства, все още използваше за свое седалище един стар склад в работническия квартал на Адопещ, недалеч от мястото, където река Адра се вливаше в Адморието.

Тамас се взираше в сградата с известно безпокойство. Стотици хора влизаха и излизаха оттам. Щеше да бъде почти невъзможно да достигне Рикар, без да бъде забелязан — и съответно разпознат — от някого. Имаше голяма вероятност предстоящият разговор да включва проливане на кръв и той не искаше да го прави на един вик разстояние от Рикаровите телохранители.

Ако не бяха настойчивите удари на сърцето му, Тамас щеше да изчака до здрачаване и да посети Рикар у дома.

— Бихме могли да си уредим среща, сър — предложи Олем, облегнал се небрежно на един навес. От другата страна на улицата един от профсъюзните охранители ги наблюдаваше смръщено. Олем му помаха и му предложи цигара. Пазачът повдигна вежда и се извърна, изгубил интерес.

— Няма да си уреждам среща — отсече Тамас. — Не искам да знае, че сме тук.

— Мисля, че той ще научи така или иначе. Само на тази улица е разположил повече от двадесет от хората си, въоръжени.

— Аз преброих само осемнадесет.

Олем наблюдаваше пешеходците с привидно безразличие.

— Стрелци на прозореца на втория етаж на магазина, който се намира на тридесетина крачки от лявата ви страна, сър.

Сега и Тамас ги видя с крайчеца на окото си.

— Да. Нещо е подплашило Рикар. По-рано никога нямаше повече от четирима пазачи вкупом.

— Може би се притеснява от бруданците?

— Или от моето завръщане… Ето я Влора. Да вървим.

Двамата поеха надолу по улицата, като усърдно се стремяха да не привличат вниманието на профсъюзните охранители, и се присъединиха към Влора на прага на една малка пекарна. Тамас погледна хлябовете, подредени върху тезгяха, и се зачуди какво ли е станало с Михали. Дали все още се намираше на юг с войската?

Разбира се. Ако не беше Михали да удържа Крезимир, столицата отдавна щеше да е сравнена със земята. Тамас се улови, че копнее за порция от тиквената му супа.

Влора ги преведе през пекарната. Задната врата ги отведе в тясна алея, изпълнена с боклуци и кал.

— Насам — напъти тя през рамо и пое напред. Ботушите на последвалия я Тамас затъваха с влажен звук, а миризмата беше още по-противна. Работническият квартал бе най-мръсната част на Адопещ, а тези пролуки между сградите бяха най-мръсната част на квартала.

Прекосиха още три такива улички, покатериха се по една метална стълба и върху покрива на двуетажна постройка и накрая достигнаха задния вход на профсъюзната щабквартира.

Двама охранители се бяха облегнали край вратата, отпуснали глави с вид на задрямали. Следите в калта, които Тамас обхвана с един бърз поглед, свидетелстваха за стълкновението между пазачите и Влора, приключило бързо и безпроблемно в нейна полза.

— Мъртви ли са? — попита Олем и хвърли цигарата си в калта, за да извади пистолет.

— Зашеметени.

— Добра работа — каза Тамас. — Постарайте се да не убивате никого. Все още не знаем със сигурност дали Рикар ни е предал.

А ако наистина го е сторил, аз лично ще го убия. Той опря ръка във вратата, но Олем го спря.

— Простете, сър, но ние ще влезем първи.

— И сам мога…

— Това ми е работата, сър. В последно време не ме оставяте да си я върша.

Тамас прехапа език. Моментът изобщо не беше подходящ за неподчинение от страна на собствения му телохранител, но в случая Олем беше прав.

— Вървете — разреши фелдмаршалът.

Наложи му се да чака завръщането на Олем не повече от три минути.

— Пипнахме го, сър.

Подминаха две от помещенията на прислугата, преди да се озоват в кабинета на Рикар през страничния вход. Самият Рикар седеше зад бюрото си с изцапано сако, небръснат, невчесан и с присвити гневно очи. Зад него стоеше Влора, опряла дуло в тила му.

При вида на Олем Рикар стовари длани в плота на бюрото си.

— Какво означава това? Какво си мислите, че… — Тогава зяпна и понечи да се изправи. Влора сложи ръка на рамото му, за да го задържи. — Тамас? Ти си жив?

— Не звучиш особено изненадан — рече Тамас. Той прибра пистолета си и кимна на Влора да пусне рамото на домакина. Олем зае позиция зад официалния вход на кабинета.

Рикар преглътна мъчително и замести поглед между Тамас и Олем. Фелдмаршалът се опитваше да прецени дали това е нервността на един заловен предател, или просто смайването на човек, погрешно смятал някого за мъртъв.

— Чувал бях, че си жив, но нито един от източниците ми не бе сигурен. Аз…

— Какво е станало с барутната школа? Къде е момчето ми?

— Таниел?

— Нима имам друг син?

— Имаш ли?

— Не.

— Ами… не зная къде е Таниел.

— Съветвам те бързо да обясниш. — Тамас забарабани с пръсти по украсената със слонова кост дръжка на един от пистолетите си.

— Разбира се, разбира се. Да ти предложа вино?

Тамас леко сведе глава. Рикар, изглежда, не осъзнаваше, че се намира на две погрешни думи от куршум в черепа.

— Говори.

— Това е много дълга история.

— Обобщи.

— Таниел се събуди. Скоро след като ти замина на юг, дивачката го свести. Двамата отидоха на фронта и той помогна в удържането на кезианците, но после бе изправен пред военен съд по обвинение в неподчинение. Беше прогонен от войската и нает от Крилете на Адом, но тогава уби петима от войниците на генерал Кет в самозащита. След това изчезна.

Главата на Тамас започваше да се замайва.

— И всичко това се е случило през изминалите три месеца?

Рикар кимна и хвърли бърз поглед към Влора.

— И ти не знаеш къде е сега?

— Не.

— Ами школата?

Рикар се навъси.

— Не съм чувал нищо от тях от няколко седмици. Смятах, че всичко е наред.

Тамас се опитваше да разгадае лицето му. Това беше човек, натрупал богатствата си чрез обаяние — като заглажда недоразуменията и помага на хората да намерят общ език. И в същото време Рикар никак не умееше да лъже. Фактът, че в момента казваше истината, допълнително изостри тревогата на Тамас.

Сепнатият възклик на Олем се оказа единственото предупреждение. Фелдмаршалът се извъртя и видя как телохранителят му полита към земята с ругатни, съборен от изриталата коляното му непозната. Жената вече се хвърляше към Тамас, стиснала кинжал в ръката си. Движеше се невероятно бързо. Той я улови за китката и я хвърли край себе си — или поне се опита. Тя се отскубна неочаквано, прехвърли кинжала в другата си ръка и нанесе удар към шията му.

Острието прелетя опасно близо, но пропусна заради връхлетялата Влора. Двете жени се стовариха с трясък върху Рикаровата библиотека и цялата сграда сякаш потрепери. Изправилият се междувременно Олем пристъпи и сграбчи непознатата за яката, за което получи удар с юмрук в слабините. Той се преви и падна край стената.

Тамас пристъпи зад непознатата, готов да я застреля.

— Фел, спри! — изрева Рикар.

Жената веднага престана да се бори.

Без да снема прицела си от нея, Тамас помогна на Влора и Олем да се изправят. Непознатата седна насред отломките от библиотеката и мрачно се втренчи в насочения към нея пистолет.

— Бездната да те глътне, Фел — каза Рикар. — Какви ги вършиш?

— Вие бяхте в опасност, сър — отвърна Фел.

— Да не се опитваше да убиеш фелдмаршала?

Страните на Фел леко почервеняха.

— Простете, сър. Не го познах в гръб. Не, просто се опитвах да ги обезвредя.

— Като размахваш нож в лицето ми? — запита Тамас.

— Раната нямаше да е дълбока. Много съм прецизна.

Тамас погледна към спътниците си. Върху едната буза на Влора вече тъмнееше голяма синина от сблъсъка с библиотеката, а Олем все още ругаеше под нос, притиснал чатала си. Тази жена беше нападнала трима въоръжени непознати, без да трепне, при това с намерението да ги обезвреди? Бе успяла да повали Олем за частица от секундата — и едва не беше надвила самия Тамас, макар да се намираше в слаб барутен транс.

— Виждам, че си започнал да наемаш по-добри хора — обърна се Тамас към Рикар.

Рикар отново зае мястото си и отпусна глава между ръцете си.

— Можеше просто да си уговориш час за посещение, Тамас…

— Не е така, сър — обади се Фел, все още на пода. — Фелдмаршалът не е получавал вести от месеци. При пристигането си заварва града в чужди ръце. Нормално е да прояви предпазливост.

За момент Рикар се навъси към нея, сетне смръщването му изчезна, заменено от разбиране.

— Ти мислиш, че съм продал града на бруданците, нали?

— Зная само — отвърна Тамас, — че чужда войска е окупирала моя град и че поверих ключовете от града на теб, Съдържателя и Ондраус.

— Виновен е проклетият Кларемон.

Сега беше ред на Тамас да се намръщи.

— Господарят на лорд Ветас? Нима Адамат още не е изкоренил онзи мелез?

— Адамат свърши прекрасна работа — каза Рикар. — Лорд Ветас е мъртъв, а малцината оцелели от хората му се изпокриха. Но точно след като го прекършихме, господарят му пристигна с две бригади брудански войници и половината от бруданската кралска кабала.

— И никой не се опита да защити града?

Рикаровите ноздри трепнаха.

— Опитахме. Но… Кларемон не дойде да завладява. Поне така казва. Твърди, че е довел със себе си войници, за да помогне в отбраната срещу Кез. Кандидатира се за министър-председател на Адро.

— Ама разбира се. — Тамас започна да се разхожда из кабинета. Това военно присъствие в Адопещ пораждаше прекалено много въпроси. И ако искаше да получи отговори, трябваше да го стори с подкрепата на собствени войски. Но двете бригади и деливанците се намираха на седмици път от столицата…

— Уреди ми среща с Кларемон — каза Тамас.

— Това може да не е особено добра идея.

— И защо?

— Разполага с половината бруданска кралска кабала зад гърба си! — рече Рикар. — Можеш ли да посочиш друга група, която да те мрази повече от кралските Привилегировани? Те ще те убият на място и ще хвърлят трупа ти в Адра.

Тамас продължи да крачи. Нямаше време за това. Толкова много противници. Толкова много аспекти за обмисляне. Имаше неотложна нужда от съюзници.

— Какво е положението на фронта?

— Все още се държат, но…

— Но?

— Не съм получавал същински сведения вече почти месец.

— И през цялото това време не си се свързвал с генералния щаб? Нищо не пречи утре сутрин кезианците да изникнат пред градските стени! Всичко да се продъни, нима…

— Сър — обърна се Фел към Рикар, — казахте ли му за Таниел?

Тамас скочи към Рикар и го сграбчи за сакото.

— Какво има да ми казваш?

— Говореше се… Това са само слухове, разбира се…

— Какви слухове?

— Непотвърдена информация.

— Говори.

Рикар сведе поглед и продължи с тих глас:

— Таниел бил заловен от Крезимир и увесен на показ в кезианския лагер. Но — добави той по-гръмко — това са само слухове.

Сърцето на Тамас кънтеше в ушите му. Кезианците бяха заловили момчето му? Неговият Таниел — увесен като парче месо, като някакъв зловещ трофей? Заля го страх, последван от нажежена до бяло ярост. Когато отново дойде на себе си, осъзна, че е изскочил от кабинета на Рикар и изблъсква хората по пътя си към изхода.

Олем и Влора го настигнаха едва на улицата.

— Къде отиваме, сър? — попита Влора.

Тамас стисна дръжката на пистолета си.

— Отивам да намеря сина си. И ако не го заваря жив и здрав, ще изтръгна червата на Крезимир през задника.