Есенната република

Глава двадесет и пета

Каретата на Адамат наближи столицата петнадесет дни след първоначалното му отпътуване на юг с Привилегирования Борбадор, за да отнесе заповедта за ареста на генерал Кет. Отдалеч градът му изглеждаше странно. Червеното на есенните листа и златното на полята скриваха тухлените комини и складове на работническия квартал и Адопещ му се струваше по-малък от преди. Едва след като гледката се изгуби от погледа му и каретата навлезе в южните части на града, Адамат разбра каква е причината: крезимската катедрала вече не се издигаше над центъра, извисяваща се като маяк над останалите постройки.

Инспекторът видя руините на дузина църкви, докато каретата лъкатушеше през южните предградия, а сетне и през работническия квартал, отправила се на север, към дома му. Беше четири часът, есенното слънце вече бе преполовило пътя си към западния хоризонт, когато го оставиха пред входната врата, а той се бе изпълнил с гняв заради това, че хората на Кларемон бяха унищожили всички църкви в Адопещ.

Какво право имаха да сторят подобно нещо? Това не беше техният град. Не беше тяхната страна. И все пак никой не ги беше спрял, когато бяха извличали жреците от параклисите им и ги бяха убили на улицата; когато Привилегированите на Кларемон бяха сринали църквите с магията си, опустошавайки ги до последната тухла.

В стомаха на Адамат се бе загнездило неприятно чувство и той имаше лошото усещане, че е трябвало да приеме задачата на Тамас да отърве града от Кларемон. Някой трябваше да се противопостави на копелето.

С бастун и шапка в ръка той пренесе багажа си нагоре по стълбите и го подпря на вратата. Наведе глава. Стига вече. Кларемон беше в миналото. Ветас беше в миналото. Това беше настоящето и трябваше да каже на Фая за Йосип.

Остана така за няколко мига, като се опитваше да намери правилните думи, когато звукът достигна до него — или по-точно липсата на звук. Никакви гласове. Никакви деца, които да викат и да си играят. Никакви стъпки по дървения под. Той вдигна глава и надникна през прозореца, но завесите бяха дръпнати. Къде беше семейството му?

Ръцете му затрепериха, докато се опитваше да завърти дръжката, но се оказа заключено. Бръкна в джоба си за ключа, но вдървените му пръсти го изпуснаха.

Инспекторът се наведе да го вземе, чу прещракването на ключалката и вратата се отвори. Той вдигна поглед.

— Адамат! Ти се прибра, колко прекрасно!

Адамат въздъхна облекчено, усетил как коленете му омекват.

— Здравей, Марги.

Ръководителката на най-голямата текстилна фабрика в Адро беше силна жена в четиридесетте, с посивяваща коса и чифт очила, кацнали на върха на носа ѝ.

— Моля те, заповядай, аз просто правех компания на Фая през следобеда. Тя каза, че не те очаква в следващите… е, за известно време.

— Кой е? — провикна се Фая от всекидневната.

— Аз — немощно отвърна Адамат.

— О, почакай!

Адамат влезе и остави багажа си, закачи шапката и бастуна си край вратата. Фая излезе от всекидневната и постави ръце на раменете му. Той се приведе, за да я целуне по бузата, и не успя да не забележи надеждата в очите ѝ, когато му се усмихна, а сетне и сянката, помрачила лицето ѝ, когато той затвори вратата зад себе си.

Адамат поклати леко глава.

— Марги — каза Фая, — съжалявам за неудобството, но…

— О, не, не се притеснявай. И без това трябва да се прибера при момичетата ми. Трябва да се видиш със съпруга си.

— Ще спра кола — каза инспекторът. Той излезе отново на улицата и викна на каретата си да се върне. Няколко минути по-късно Марги се покатери вътре заедно с чадъра си.

Адамат се насили да се усмихне и помаха, докато каретата потегляше. До него Фая стори същото и той се удиви на способността ѝ да се изправи пред света с високо вдигната глава подир всичко, което бе преживяла. Двамата се върнаха вътре.

— Марги ми казваше, че смята да се кандидатира за ковчежник на нейния район по време на новите избори тази есен.

— Къде са децата? — попита инспекторът.

Фая се опря на стената в коридора. Адамат докосна мазилката до нея, забелязал, че се отличава от останалата част. Жена му беше извикала някого да оправи дупката, която Сусмит бе направил с главата на един убиец, преминала през хоросана и тухлите.

— Рикар предложи да наеме гувернантка на пълен работен ден — отвърна Фая. — Аз приех. В момента са на разходка в парка и ще се върнат след няколко часа за вечеря.

— Това безопасно ли е?

Фая издаде тих звук, който беше наполовина въздишка, наполовина ридание, но не отговори.

— Това е много мило от негова страна — добави Адамат. Постояха няколко минути в коридора, без да продумат. — Не биваше да се отзовавам на онова проклето повикване — каза накрая. — Тогава изобщо нямаше да се забъркам в цялата тази работа и…

— Йосип мъртъв ли е? — попита Фая.

Адамат се опита да навлажни устата си. Не успя и затова кимна леко. Беше по-добре да не знае. Това щеше да я пречупи. Да знае, че Йосип е мъртъв беше едно, но че е бил превърнат от отвратителната магия на Привилегированите в някакво… същество…

По-добре никой да не узнава.

Фая се взираше в пода. Тя се върна във всекидневната и след малко инспекторът долови сподавените ѝ ридания. Затвори очи. Как животът му бе стигнал дотук?

Той се качи две стъпала нагоре с багажа в ръка, но после се извърна и отиде във всекидневната. Фая бе седнала на ръба на един от столовете, на масата до нея стоеше наполовина празна чаша с чай. Адамат коленичи на пода до нея и постави ръцете си върху нейните. Скоро той също заплака.

Риданията му продължиха, докато яката на ризата му не подгизна и сълзите му не пресъхнаха. И двата му крака бяха изтръпнали; Фая се бе успокоила преди известно време и сега се взираше невиждащо в далечната стена на стаята. Той я целуна по челото, освободи се от отчаяната ѝ прегръдка и като избърса влагата от лицето си с ръкав, прочисти гърло.

Тя вдигна поглед към него с тъжна усмивка на устните и Адамат отново се почуди на силата ѝ да се справя с всичко това. Да крие собствените си страхове, мъка и гняв, да изглежда щастлива заради него и децата едва няколко седмици след края на собствените ѝ изпитания — беше невероятно.

— Тревожа се за теб — каза ѝ.

— По-силна съм, отколкото си мислиш.

— Знам. Но все пак се тревожа.

Фая хвана ръката му и целуна кокалчетата.

— Тревожи се за себе си.

— Фелдмаршал Тамас се върна. Спечели голяма победа срещу кезианците. — Без дори да бъде там, макар че се съмнявам да иска това да се разчуе.

Фая се смръщи.

— И е поискал да направиш още нещо за него, нали?

— Да — призна той.

— Не! Приключи с този мъж и революцията му!

— Успокой се — отвърна инспекторът. — Казах му, че повече няма да му помагам.

— Добре.

— Обаче…

— Обаче какво? Какво, глупак такъв!

— Обаче обещах да помогна на Рикар с изборите. Не много. Няма да се замесвам прекалено. И между другото, не го правя за Тамас. Правя го заради Рикар. Длъжник съм му заради помощта, която ми оказа, за да си те върна.

Фая вирна брадичка.

— Длъжник или не, ако дори само влезеш в кабинета му, вече си замесен. Познавам го. Познавам и теб.

— Значи не трябва да правя нищо?

— Трябва да си тук, със семейството си. Рикар ще разбере. — Тя отново целуна ръката му. — Не приемай никаква работа за известно време. Нека напуснем страната. Можем да вземем децата и да идем в Нови. Разполагаме с парите от Борбадор.

Искаше му се. Наистина. Част от него си каза, че ще бъде страхливец, ако го направи — щеше да означава, че бяга. Но друга част му каза, че това е разумното решение. Най-доброто решение за семейството му.

— Не мога просто да изоставя Рикар.

— Но можеш да изоставиш семейството си?

— Аз не… Аз… — Защо не можеше да разбере? Тя и децата бяха всичко за него, но той имаше задължения. Към Рикар. Към Адро.

Фая отблъсна ръката му.

— Хубаво. Прави каквото искаш. Винаги смяташ, че ти знаеш най-добре.

Следващите ѝ думи бяха заглушени от почукване на вратата.

— Очакваш ли някого? — попита той.

Фая поклати глава.

— Децата ще влязат отзад, но трябва да дойдат чак след час.

Адамат се приближи бавно към предния прозорец и отмести завесата с пръст. Когато видя кой е, се затича към вратата и я отвори със замах.

Отпред, с шапка в ръка, стоеше Сусмит; намръщена физиономия загрозяваше съсипаното му лице. Старият боксьор кимна на Адамат, след което каза „Добър вечер, госпожо“ на Фая.

— Влез, влез — каза инспекторът. — Току-що се прибирам. Утре щях да дойда да те видя.

Сусмит поклати отрицателно глава.

— Какво има? — попита Адамат.

— Имаше бомбардировка — изгрухтя той.

Инспекторът усети как сърцето му прескача един удар и ръцете му започнаха да се потят.

— Какво? Къде?

— Благородните воини на труда.

Главната квартира на Рикар. През главата му мина вихрушка от въпроси, които така се разбъркаха, че го оставиха безмълвен. Той погледна към Фая.

— Върви — подкани го тя.

Адамат грабна шапката и бастуна си и последва Сусмит навън, към чакащата карета.

Адамат гледаше слабото улично движение и безмълвно подканяше каретата да се движи по-бързо.

— Рикар ранен ли е? — попита.

Сусмит сви рамене.

— А секретарката му, Фел?

Поредно свиване.

— Бездни, човече, знаеш ли изобщо нещо?

Сусмит поклати глава.

— Бях във Форсуич, когато чух.

— Значи не си бил там?

— Просто сметнах, че ще искаш да знаеш. Минавах наблизо.

— Благодаря — каза Адамат. — Какво си правил във Форсуич?

— Помагах на брат си.

— Касапина?

Кимване. Сусмит изпука кокалчетата си и погледна през прозореца.

— Носих месо. Големи прасета, по едно на всяко рамо.

— Боксирал ли си се напоследък?

Сусмит задържа погледа си върху улицата навън. Единственият му отговор беше леко поклащане на главата.

Адамат се навъси. Бяха изминали девет седмици, откакто бяха нападнали скривалището на лорд Ветас, бяха го хванали и спасили Фая. Инспекторът бе освободил Сусмит от назначението му няколко дни по-късно, след като опасността бе преминала. Беше странно, че оттогава не е имал нито един мач. Да, той беше стар, но все още си го биваше. Защо Съдържателя не го беше пуснал на ринга? Освен ако…

— Да не би Съдържателя да е спрял боксирането?

— Мхм.

— Заради смъртта на евнуха? — Събитие, случило се по време на залавянето на Ветас. Всъщност самият Ветас беше убил евнуха, докато спасяваха Фая.

— Все още търси заместник — каза Сусмит.

— Ясно. — Съдържателя ръководеше престъпния подземен свят в Адро, а евнухът беше лицето на операциите му през последните осемнадесет години. Положението трябваше да е много разклатено, след като вече го нямаше. Все пак само петима души в света знаеха истинската самоличност на Съдържателя, в това число и самият Съдържател.

И Адамат.

Той прочисти гърло.

— Скоро може да имам работа за теб — каза и веднага съжали. Ако го наемеше, означаваше, че се нуждае от телохранител. А пък това означаваше, че ще се забърка в неща, в които знаеше, че не трябва. Но някой се бе опитал да убие Рикар.

Сусмит повдигна вежда.

— Хм.

За мълчаливия боксьор това си беше направо ентусиазиран отговор.

Нощта се бе спуснала, уличните фенери бяха запалени и по-голямата част от магазините бяха затворени, когато наближиха главната квартира на Рикар. Вечерният трафик беше натоварен, затова Адамат плати на коларя и двамата със Сусмит изминаха остатъка от пътя пеша. Инспекторът се взря в смътния мрак в опит да види какви щети е понесъл старият склад на Рикар.

Два от прозорците на втория етаж бяха взривени, а предната врата беше свалена от пантите, така че носилките да минават по-лесно. Тухлената зидария изглеждаше невредима, а в интерес на истината и новият стенопис отстрани на сградата, с лицето на Рикар и изборния лозунг Единство и труд, също беше непокътнат. Празна затворническа карета запречваше уличното движение и дузина полицаи обикаляха наоколо, като разговаряха с очевидци и едни с други. В добавка към уличните лампи, бяха поставени и факли.

Един от полицаите се приближи до Адамат.

— Съжалявам, господине, на никого не е разрешено да влиза или излиза, заповед на комисаря.

— Аз съм инспектор Адамат. Рикар добре ли е?

Друг полицай вдигна поглед от показанията на оскъдно облечено момиче от обслужващия персонал — една от съдържателките на Рикар.

— Ей, Пикадал. Може да пуснеш Адамат. Комисарят ще иска да го види.

— Комисарят е тук?

— Да. Казва, че нападението е сензационно, предвид че Рикар е кандидат за премиер.

Адамат беше пропуснат. Той се обърна към Сусмит и установи, че едрият боксьор се е задържал назад.

— Хайде — подкани го.

— Ще изчакам тук.

— Какво има? Ох, остави. Както искаш. — Инспекторът влезе вътре и се спря, за да огледа сградата, като отбелязваше всяко дребно нещо в перфектната си памет за по-нататъшен преглед.

Макар постройката наистина да представляваше стар склад, Рикар беше променил цялата ѝ вътрешност, като я беше подобрил с боя, червени завеси, златни свещници, кристални полилеи и бюстове на философи. Седалището на Благородните воини на труда разполагаше с толкова златна украса, че и един херцог би се изчервил. По-голямата част от сградата представляваше една обширна стая с работни помещения в задната част.

Не беше нужен опитен следовател, за да се види, че взривът бе дошъл от задната част на склада. Като начало, помещенията там вече не съществуваха. От тях бяха останали единствено почернели останки, а също и по-голямата част от задната стена на склада. Онези елементи на интериора, които не бяха засегнати от взрива, впоследствие бяха повредени от пожара. Само най-предната част на голямото помещение беше пощадена.

Адамат беше поразен от разрушението. За да се стигне до подобни поражения, като нищо в някоя от онези стаи, или под тях, можеше да е било скрито пълно буре с барут. Това не беше трудно осъществимо, предвид колко оживена беше сградата през целия ден.

Полицаите претърсваха останките заедно с няколко души от съюза в опит да спасят късчета важни документи и части от мебелировката. Нямаше и следа от Рикар. Адамат потисна надигащата се в него паника и се обърна към един от полицаите:

— Виждали ли сте Рикар Тамблар?

— Там, от другата страна.

Странична врата, напълно здрава въпреки щетите по останалата част на сградата, водеше към уличка отвън, където, за негово облекчение, той откри Рикар да седи, опрял гръб в съседната постройка. Ръководителят на съюза държеше главата си в ръце. Малко по-надолу по уличката Фел говореше тихо с комисаря на полицията. Цялото място беше осветено от двойка големи фенери отвъд страничната врата.

— Рикар — меко каза Адамат и клекна до приятеля си.

Рикар вдигна поглед, зареян някъде надалеч.

— А? — попита Рикар твърде високо. — О, Адамат, слава на Адом, че си тук.

— Добре ли си?

— Какво? О, нищичко не чувам с това ухо. Ела от тази страна.

Инспекторът се премести от другата му страна.

— Добре ли си?

— Да, да. Само малко опърпан. — Той направи неопределен жест към склада. — Изгубих… е, всичко. Хиляди документи. Милиони в банкноти. Дарило.

— Моля те, кажи ми, че имаш застраховка.

— За някои неща. Но не е достатъчно.

— Документите на съюза?

— Да.

— Имаш ли копия? Моля те, кажи ми, че имаш копия.

— Да, да.

— Значи не си изгубил всичко. Кой е Дарило?

— Барманът ми. Горкият човек. Изпратих го в кабинета да ми донесе палто за Черис и тогава… — Той се взираше невиждащо в стената на склада. — Работи за мен повече от десетилетие. Бях на сватбата му. Изпратих хора да уведомят жена му. Утре ще отида лично да я видя. — Най-накрая Рикар погледна по посока на Адамат. — Само четиринадесет души бяха убити и това си е направо чудо. Бяхме се събрали близо двеста за един прием. Ръководителите на златарите и мелничарите са мъртви. В този момент ампутират крака на ръководителя на уличните чистачи. Загубих половината си слух. Черис беше ранена в рамото от летящи отломки. Просто… — Гласът му заглъхна.

— Жив си. Това е най-важното.

— Но кампанията…

— Ще се оправиш.

Рикар срещна погледа на Адамат за първи път и инспекторът осъзна, че приятелят му е още в шок.

— Някои от приятелите ми бяха вътре. Връзки. Пари. Време. Ресурси. Всичко е загубено заради някаква проклета бомба. Кой, бездните да го глътнат, би направил подобно нещо?

Вероятният отговор, разбира се, беше Кларемон. Рикаровия противник в изборите за премиер не беше човек, с когото да се шегуваш. Той не би се поколебал да убие стотици, може би хиляди, за да постигне целите си. Адамат го знаеше от първа ръка покрай разправиите си с лакея му — лорд Ветас.

— Полицията ще го открие.

Изведнъж Рикар го хвана за яката.

— Искам ти да го откриеш. Проклета полиция. Нищо няма да свършат.

— Ш-шт! — Адамат се опита да хвърли многозначителен поглед към комисаря, който се намираше едва на няколко крачки. Рикар говореше твърде високо.

— Не ми шъткай! Ще платя колкото поискаш, Адамат. Просто намери кой е виновен за това!

— Успокой се, Рикар. Ще ти помогна. Разбира се, че ще ти помогна. — Нямаше избор. Рикар им бе помагал толкова много през годините. А сега, противно на волята си, Адамат беше завлечен обратно в крамолата.