Есенната република

Глава четиридесет и трета

Таниел и Влора изтощиха до изнемога по три коня всеки, докато преследваха бруданския Привилегирован нагоре по Срещния път и на изток към Адопещ.

Те прелитаха през километрите и Таниел знаеше, че с приближаването на града трябваше да настигат плячката си. Тялото му се тресеше от преумора, а в съзнанието му цареше хаос — кълбо от страх, гняв и надежда. Не им оставаше още много път и ако Адопещ беше в ръцете на бруданците, както бе казала Влора, трябваше да настигнат Ка-поел и пленителите ѝ, преди да влязат в града.

Продължаваха напред, без да говорят, докато не изкачиха едно възвишение и не видяха в далечината почиващия на върха на Адморието Адопещ. Съзнанието на Таниел жужеше от барутния транс, тялото му седеше отпуснато от толкова дни без сън.

Беше се наложило да изоставят Гаврил и Норийн. Стражът бе отишъл на юг, за да се опита да предупреди Тамас за бруданската измама, а Норийн бе останала с няколкото ранени, за да наглежда бруданските пленници. Таниел не бе искал да я изоставя, но знаеше, че двамата с Влора щяха да пътуват по-бързо сами.

— Там — каза Влора.

Таниел поклати глава, за да проясни зрението си и се фокусира върху група от хора току отвъд границите на града. Бяха деветима ездачи и дори от това разстояние можеше да познае по палтото, шапката и дребното телосложение, че един от тях е Ка-поел. Оставяха облак прах след себе си, докато бързаха към укритието на градските улици, и Таниел се надяваше, че ще ги хване, преди да преодолеят стените.

Не отвърна на Влора, но се приведе над врата на коня си и го пришпори напред.

Достигнаха ръба на Талиен, западната част на Адопещ, след по-малко от час. Таниел усещаше как в гърдите му се надига паника, щом сутрешните тълпи го обгърнаха, по устата на коня му изби пяна, а тялото му се затресе. Бруданците бяха изчезнали, а заедно с тях и възможността да си върне Ка-поел.

— Таниел. — Той чу гласа на Влора сякаш от много далече. — Таниел, няма да ги открием.

Той се извърна рязко.

— Аз ще ги намеря. Ще ги намеря, копеленцата. Ако ще да трябва да убия всеки бруданец, който се изпречи на пътя ми, ще си върна Ка-поел.

— Е, отваря ти се чудесна възможност.

Устата на Таниел се отвори, но не успя да намери отговор. Хората се взираха в тях и полуумрелите им коне. Той проследи погледа на Влора наляво. На улицата пред тях се изсипваха брудански войници, които крещяха и сочеха.

— Остави конете — каза той, докато се плъзваше от седлото. Отвърза дисагите си и ги преметна през рамо, взе също пистолетите и пушката си. Влора стори същото.

Те се шмугнаха в една уличка наблизо, като изоставиха конете и се придвижиха до следващата улица. Таниел виждаше как войниците се разгръщат от двете им страни, забързали да ги изпреварят и да им препречат пътя. Той постави ръка на пистолета си, готов за стрелба.

— Не бива да влизаме в престрелка — предупреди го Влора. — Тук има твърде много хора.

— Майната им на хората. Ще пусна кръв на войниците, ако се приближат още малко. — Таниел знаеше, че трябва да се махнат оттук. Влора беше права. Престрелка по средата на града само щеше да привлече повече внимание и войници. Двамата нямаше да разполагат с подкрепление. В момента Адопещ представляваше вражеска територия. Ако войниците ги подмамеха да се впуснат в битка, без съмнение скоро щяха да доведат и Привилегирован.

Таниел се беше бил с Привилегирован в Адопещ и преди. Не беше особено приятно.

— Разпознаваш ли тази част на града? — попита Влора.

— Близо сме до улица Хруш, нали?

— Това е старото ни свърталище.

— Не прекарвах много време по улиците — отвърна Таниел.

— А аз да — рече Влора. — И под тях. Има една стара баня малко по-нагоре. Може да успеем да се промъкнем в отводнителните канали.

Прекосиха още две улици, като внимателно наблюдаваха войниците по фланговете си, които се държаха на разстояние.

— Какво чакат? — попита Влора.

Таниел се питаше същото. Превъзхождаха ги по брой. Дори Влора да детонираше всичкия им барут — а тя нямаше да го направи, не и с всички тези хора наоколо — можеше да пропусне някои от тях и те да приближат с щикове и мечове или по-лошо — имаше вероятност някои да разполагат с въздушни пушки.

Старата баня представляваше руини на триетажна сграда в края на улицата. Вратите и прозорците бяха заковани и по тях имаше знаци, предупреждаващи местните деца, че мястото е опасно за игра. Таниел мерна бруданска униформа на пътя пред тях.

— Изпреварили са ни — изръмжа той.

— Не е само това. — Влора бе пребледняла. Не беше нужно да довършва мисълта си. Таниел усещаше как Привилегированите се приближават към тях — един отпред и един отзад. Това бяха чакали войниците. Как, в името на бездната, бяха успели да повикат двама Привилегировани толкова бързо? Или двамата с Влора бяха невероятни каръци, или бруданският командир беше предвидил, че ще му трябват подкрепления, щом похитителите на Ка-поел се върнеха.

— Бързо! — каза той.

Заобиколиха по уличка, минаваща зад банята. Таниел подпъхна щика си под преградата на задната врата и я откърти.

Пропука мускет и Таниел се отдръпна, а в стената до него се заби куршум. Той откърти още една летва, а Влора успя да стреля и свали войника в началото на уличката. Таниел блъсна с рамо заключената врата и след два тежки удара я разби. Двамата забързаха навътре.

— Привилегированите приближават — каза Влора.

— Знам! Къде е проклетият канал?

— В мазето. Надолу по коридора. Давай, давай!

Таниел се затича през тъмния, влажен коридор на банята, покрай обгърнати в сянка и пълни с мътилка бани. Зад тях, на адрански, но с акцент, извика глас:

— Адрански войници, предайте се!

Таниел забави ход, за да изтика Влора пред себе си, и вдигна пушката. Зачака в тъмнината на една врата и след малко главата на войник изникна в рамката на задния вход на банята.

Куршумът му го уцели между очите. Имаше викове и Таниел почувства натиска на призована в този свят магия. Той се затича с всички сили след Влора, надолу по стълбите и сред мрака на мазето. Допълнителна доза барут му позволи да вижда по-добре. Откри Влора в най-отдалечения край на стаята. Беше махнала решетката на канала и пускаше дисагите си в дупката.

Таниел дочуваше тропането на стъпките по пода над тях.

— Защо Привилегированите не атакуват? — попита той.

— Тихо! — каза тя. — Върви, веднага! — Той я усети как се домогва до барута на войниците и взривява няколко подбрани заряда, за да всее смут. Звукът от експлозиите отекна из сградата.

Таниел се спусна в отводнителния канал, ръцете му се плъзнаха по ръждясалата стълба, прикачена към стените. Слиза, докато краката му не докоснаха вода, след което се пусна и прелетя последните няколко метра към пода на дренажа.

— Хайде! — извика нагоре към Влора.

Тя се беше надвесила над него, главата ѝ беше наклонена сякаш слушаше нещо.

— Чакай — тихо каза тя. — Има нещо…

Думите ѝ бяха прерязани от внезапно разтърсване. Таниел вдигна ръце над главата си, сърцето му се качи в гърлото, щом чу как основите на постройката поддават с оглушителен пукот. Над него се разнесе приглушен писък. Той се задави от прахта и забърса водата от лицето си.

— Бързо! — извика.

Гласът му вече не отекваше. Взря се в тъмнината, но откри единствено камък над главата си.

Сградата се беше срутила върху Влора.