Глава двадесет и осма

— Фелдмаршал Тамас!

Гласът се понесе напред към челото на редицата и Тамас се стегна, щом го разпозна. Чуваше ритмичния тропот на приближаващи се копитата и откъслечните проклятия на пехотинците, докато някой яздеше твърде плътно през редиците. Хвърли поглед настрани и видя как Олем се извръща в седлото си — не за да погледне към ездача, както някой би си помислил, а за да види кои войници ще се запознаят с опакото на ръката му по-късно тази вечер.

Сега не беше моментът да се толерира каквото и да е неуважение, било то и към враговете не Адро.

— Добър ден, Беон — каза Тамас, щом ездачът се изравни с него.

— Фелдмаршале — каза Беон. Третият по ред кандидат за кезианския престол изглеждаше добре. Раните му бяха заздравели отлично благодарение на деливанските Привилегировани и бузите му бяха напухкавели от седмиците бездействие и гостоприемството на Сулам. — Трябва да говоря с вас.

— Вече говорите — отбеляза Тамас. Прободната рана още го сърбеше въпреки лечителите на Сулам и като че ли все още можеше да усети острата болка дълбоко в плътта си, макар да не беше сигурен дали не се дължеше на горчивината от предателството на стар приятел.

Беон имаше момчешко лице, въпреки че беше в края на двайсетте — кабалската магия трябваше да поддържа младоликия вид на кралското семейство — и Тамас реши, че бледите белези от битката при Крезимирови пръсти му придаваха по-сериозен вид. Той свали шапката и попи челото си.

— Насаме, ако е възможно.

Тамас се спогледа с Олем. Телохранителят се подсмихна едва забележимо.

— Няма много уединение по време на поход, сър принце — каза Тамас.

— Въпросът е сериозен — настоя Беон. — Разбрах… — Той замълча и огледа маршируващите наоколо пехотинци, след което снижи глас. — … разбрах, че сте отпратили вестоносците на баща ми. Без дори да ги изслушате!

— Някой се е раздрънкал, Олем.

— Ще се погрижа, сър — мрачно отвърна телохранителят.

Беон се скова.

— Не използвам шпиони, но имам уши, сър! Хората ви говорят шумно помежду си и от мен се иска единствено да слушам, за да разбера какво се случва в лагера.

— Не одобряваш? Установил съм, че е по-лесно и полезно да ги оставя да клюкарстват, отколкото да правя като вас — да налагам мълчание чрез страх. Влияе на бойния дух.

— Отбягвате въпроса.

— Вестоносците ли? Вярно е. Нямам какво да им кажа, нито пък имам какво да чуя от тях. Знаете какво направи баща ви.

— Но дали наистина го е направил? — попита Беон. — Можете ли да сте сигурен?

— Разполагам с телата на тридесет и седем гренадири в кезиански униформи, с кезиански мускети, щикове, мечове и барут. Носят кезиански монети в чантите си и ботуши, направени в южен Кез. Това са достатъчно изобличаващи доказателства.

— Бих се съгласил, сър, но…

— Но какво? — Тамас почувства, че гневът му отново се разпалва. Той уважаваше Беон. Дори го харесваше, доколкото можеше да харесва някого от кралското семейство на Кез. Мъжът беше умел кирасир и имаше остър ум. Тамас не го беше смятал за толкова наивен.

Беон заговори, преди фелдмаршалът да успее да продължи.

— Но не мисля, че дори баща ми би направил подобно нещо. Защо ще тръгват на запад вместо на юг? Ако бяха хора на баща ми, щяха да побегнат право към кезианските редици след подобна дръзка атака.

— Тръгнали са на запад, защото нападнаха тила на лагера и беше по-лесно и бързо да поемат по западния път и да заобиколят бригадите, отколкото да си пробият път през тях чрез битка. И не мислите, че той би направил подобно нещо? Баща ви, който разреши оплячкосването на Алватион, за да обърне Делив срещу Адро? Баща ви, който, според собствените ви думи, е толкова способен да ви екзекутира заради провала да ме спрете, колкото и да ви посрещне, вас, неговия син, с добре дошъл след една мъчителна кампания? — Тамас поклати глава. — Обяснете ми го. И използвайте прости думи, защото се боя, че умът ми не е толкова гъвкав, колкото вашия по този въпрос.

Беон се намръщи и напомни на Тамас за прочутия нрав на Ипил. Дали щеше да се пресегне и да го удари заради това? И щеше ли Олем да го застреля в момента, в който го стореше? Част от него искаше да разбере. Но сега не му беше времето.

— Това не е Кез — меко каза фелдмаршалът. — А и вие решихте да марширувате с мен, вместо с деливанците. Ще ви бъде оказано нужното уважение, но кралското ви потекло няма голямо значение тук, сине на Ипил.

— Дори баща ми не би потъпкал флага на примирието — каза след малко Беон, като предъвкваше думите сякаш опитваше да убеди сам себе си.

— Мисля, че би го направил. Знам, че го направи. Ако искате, идете и сам вижте телата на гренадирите. Те са в няколко каруци в задната част на колоната. Възнамерявам да ги захвърля в краката на баща ви, преди да хвърля него в тъмницата и да го продам обратно на Кез за всичките крани в проклетата ви страна.

Беон се изправи, пръстите му се стегнаха около дръжката на кавалерийска сабя, която не беше там.

— Прекалявате.

— Сър — тихо каза Олем. Тамас откъсна поглед от Беон и погледна телохранителя си. Олем държеше цигарата до устните си с една ръка и се взираше спокойно над пръстите си към Тамас.

Фелдмаршалът усети как гневът му се уталожва.

— Може би сте прав — каза на Беон.

— Тогава приемете пратениците му! — каза Беон. — Можете да избегнете още кръвопролития.

— Не, не. Не сте прав относно баща си. Прав сте, че прекалих, за което се извинявам. Баща ви ни нападна под мирен флаг, вероятно непредполагащ, че деливанците са толкова наблизо. Той ще плати за това си престъпление, макар да подозирам, че по-скоро хората му ще платят цената, а не самият той. Кръвопролитията са неизбежни.

Имаше нещо, което притесняваше Тамас. Ипил трябваше да е знаел, че деливанските войски са на път. Трябваше да е знаел, че Делив вече е навлязъл в Кез от северозапад. Защо би се осмелил на подобен набег над адранския лагер?

Всеки път, в който се замислеше над това, стигаше до същото заключение: че кралят бе разбрал отнякъде за Ка-поел и магията ѝ над Крезимир и бе заложил всичко на пленяването ѝ. Може би дори в този момент откриваше как да събуди бога от дрямката му, за да може да унищожи всичко по пътя си. Толкова отчаян ли беше? От историите, които Таниел му бе разказал за нощта, в която откраднал кървавите чаршафи на Крезимир, го побиваха тръпки. Как беше възможно дори Ипил да иска да има нещо общо с подобно на този луд бог същество?

Тамас се зачуди за момент дали деливанската кралска кабала ще може да окаже каквато и да е съпротива срещу подобна мощ.

Той не възнамеряваше да споделя тази информация с Беон. Вместо това каза:

— Пратениците на баща ви са бавеща тактика. Ще се опита да ме залъгва възможно най-дълго, за да може да доведе свежи войски от Кез. Няма да го позволя.

Беон омекна и се загледа в седлото си, потънал в размисъл. Тамас приветства тишината, като се надяваше, че Беон ще остане смълчан, и се запита как ли беше реагирал Таниел на факта, че му беше изпратил Влора и Гаврил на помощ. Беше трудно решение — можеше да се окаже разсейващо за Таниел, но фелдмаршалът се бе надявал, че стремежът на сина му да спаси дивашката си любовница ще го принуди да се сработи с Влора. Нямаше по-смъртоносна двойка в цялата барутна кабала от тези двамата, с изключение на самите Таниел и Тамас.

Може би Гаврил можеше да държи бесовете им под контрол.

Олем привлече вниманието му към един препускащ надолу по редиците вестоносец. Носеше синьото и сребърното на адрански драгун. Жената бе покрита с пот и прах и Тамас забеляза кръв по сребърната ѝ яка. Тя дръпна юздите, щом го достигна, и отдаде чест.

— Ефрейтор Сали докладва, сър, от драгуните на Седемдесет и девета. Сър, разрешете да си почина за момент, сър!

— Разрешавам — каза Тамас и размени поглед с Олем. Седемдесет и девета трябваше да разузнават западните равнини. Дали докато се опитваха да минат напряко през равнините, кезианските Привилегировани от предишната нощ не се бяха натъкнали на драгуните му? — Генерал Беон, моля да ме извините. — Фелдмаршалът изчака кезианският принц да се отдалечи дотолкова, че да не ги чува, и каза:

— Ранен ли си, войнико?

Лицето ѝ доби объркан вид, сетне тя докосна яката си.

— О, това ли? Кръвта не е моя, сър. Принадлежи на кезиански кирасир.

Олем изравни коня си с нейния и предложи манерката си, която тя прие благодарно и пресуши до половината наведнъж, наплиска лицето и врата си и му я върна.

— Благодаря ви, сър.

— Доклада ти? — попита Олем.

— Бяхме нападнати малко на север от Гилсфелоу от кезиански кирасири. Превъзхождахме ги две към едно, но те успяха да ни изненадат и да нанесат поражения, преди да успеем да се съвземем и да ги победим.

— Какви са загубите? — попита Тамас.

— Сто двадесет и седем мъртви, триста и дванадесет ранени. Убихме сто седемдесет и един от враговете и заловихме два пъти повече, много от които са ранени.

— Е, предполагам, че можеше и да е по-зле.

— По-зле е, сър. Изгубихме полковник Дейвис.

Тамас изпсува. Полковник Дейвис беше способен кавалерийски командир, макар и понякога малко недалновиден.

— Гилсфелоу е на север от нас. По дяволите, как са ни минали в гръб? И какво, бездните да ги вземат, изобщо правят толкова на север?

Ефрейтор Сали поклати глава.

— Не зная, сър. Подминах две роти наши драгуни на път за насам. Тридесет и шеста е в доста лошо състояние, а майорът им е изгубил всичките си вестоносци. Даде ми доклад за вас. — Тя го подаде на Олем.

— Забелязах и още кезианци в далечината, на около дванадесет километра северозападно оттук. Приличаха на драгуни, поне един полк.

Тамас взе докладната и я прегледа набързо, преди да я подаде на Олем.

— Почини си, ефрейтор. След четвърт час ще съм готов със заповедите за Седемдесет и девета.

Жената отдаде чест и изчезна надолу по колоната. Тамас изпсува още веднъж под нос.

— Не мога да си позволя да губя още висши офицери. Разбери дали някой в Седемдесет и девета заслужава повишение. Ако не, намери заместник от онзи списък, който ти дадох по-рано.

— Да, сър — отвърна Олем.

— Също така изпрати вестоносец до драгунските ни полкове. Уведоми ги, че Ипил се опитва да спечели превъзходство над равнините. Трябва да е изпратил цялата си останала кавалерия на север ден след преговорите. Да се оглеждат за капани. Той се опитва да ни разсее, но аз няма да го позволя. Изпрати вест и до Сулам и виж дали ще може да задели няколко хиляди драгуни като подкрепление на нашите. — Тамас се опита да осмисли всичко в главата си. Битката щеше да се е случила малко по̀ на юг от територията, където Таниел преследваше онези кезиански Привилегировани. Може би кезианската кавалерия прикриваше изтеглянето на гренадирите.

— А нашите кирасири, сър?

— Те са твърде бавни на открито. Ще ги задържа в резерва за сблъсъка с кезианските редици. Ако Ипил прахоса цялата си кавалерия в борба за равнините, няма да има с какво да се противопостави на нашата, когато се стигне до истинското сражение.

— Но те ще са зад нас, сър.

— И ще са отрязани от всякаква комуникация с основните си войски. Факт, който можем да използваме в наша полза. Виж дали Сулам разполага с яздещи Привилегировани.

— О, това ще е неприятна изненада за кавалерията на Ипил. Отлична идея, сър. Изглежда, идва още един, сър. — Олем кимна напред, откъдето един ездач тъкмо се бе появил на върха на хълм и се спускаше надолу към тях по протежение на пътя.

— Мамка му. Какво пък сега?

Вестоносецът беше един от Тамасовите — щурмовак от авангарда.

— Сър — поде той още преди да е спрял напълно.

— Кажи ми, че се приближаваме до лагера на врага.

Вестоносецът сгърчи лице.

— Така е, сър. Малко под шест километра.

— Но?

— Но тях ги няма, сър. Станаха и си тръгнаха. Напуснаха го тази сутрин, с ускорен ход.

Сякаш ледена ръка сграбчи Тамас за сърцето. Той освободи вестоносеца и остана да седи замислено в седлото си.

— Сър? Това не са ли добри новини? — попита Олем.

— Не — отвърна Тамас. — Това потвърждава подозренията ми: Ипил се оттегля, като прибягва към забавителни действия. Просто трябва да ни задържи достатъчно дълго, че да събуди Крезимир, а после богът ще убие всички ни.

— Какво ще правим, сър?

— Продължаваме и се надяваме, че Таниел ще стигне до дивашката си костноока навреме.

— А ако не успее?

— Тогава и без това с всички ни е свършено и възнамерявам да завлека със себе си и Ипил.

Загрузка...