Есенната република

Глава тридесет и трета

Два дни след бомбената атака Рикар бе преместил цялата си оперативна база за изборите от разрушения корпус на щаба на Благородните воини на труда в един луксозен хотел в центъра на Адопещ.

Намиращ се само на няколко пресечки от Изборния площад, хотел Кинън беше една от малкото сгради в центъра на града, която бе избегнала оплячкосването по време на бунтовете след екзекуцията на Мануч, разрухата при въстанието на роялистите, както и тежки структурни щети при земетресението през пролетта. Представляваше ниска крепост, висока само три етажа, но обхващаше цял един квадрант.

Освен това принадлежеше на Рикар Тамблар — нещо, което според Адамат имаше общо с причината да не бъде засегната от размириците; трябваше да е била добре пазена от хора на съюза.

И изглежда, все още беше така. Всеки от входовете се наблюдаваше от поне четирима мъже. На покрива имаше стрелци, а на улицата — въоръжени работници. Адамат трябваше да покаже документите си три пъти, преди да достигне главното фоайе на хотела, и дори тогава можеше да усети, че го наблюдават, докато се отправяше към източното крило на втория етаж.

След като за пореден път показа документите си, бе приет при Рикар.

Ръководителят на съюза се бе облегнал назад в стола си, вдигнал крака на бюрото, стиснал пура между зъбите си и със студен компрес на лявото слепоочие.

— Не, не ме интересува колко струва — казваше той на чиновника, гласът му беше съвсем леко по-силен. — Купи всеки топ коприна в града и… О, Адамат! — Рикар размаха ръка, за да пропъди цигарения дим от лицето си, и отпрати чиновника с единствен рязък жест с брадичката си.

— Вече купуваш и коприна?

— Малка икономическа война — каза Рикар, докато се наслаждаваше на дима от пурата си. — Подочухме, че Кларемон вече е обещал на текстилния съюз, че ще намали цените на вноса на необработена коприна, ако бъде избран. А не може да го направи, ако държа всичко в градските магазини и следя какво внася през планините.

— Текстилния съюз? — Адамат се плъзна в един стол и за човек на неговата възраст, се почувства твърде благодарен да седи. — Това не е ли в твоята област?

— Началникът на съюза беше убит във взрива — каза Рикар. — Ще спорим относно заместника му с месеци, а междувременно Кларемон ще се опита да пренасочи подкрепата им. И да, това е в моята област. Няма да му позволя да ми я вземе.

— Продължавам да мисля, че трябва да използваш извънредните си правомощия и веднага да назначиш нов началник на текстилния съюз. — Гласът стресна Адамат и той се изправи, загледан към мястото, откъдето бе дошъл звукът — прозорец, до чиято завеса стоеше жена с превръзка на едната ръка и чаша с вино в другата. Взираше се надолу към улицата.

Беше на около петдесет, с пухкави бузи и сурови бадемови очи. Носеше лилава рокля с черен кант. Тя огледа набързо Адамат от глава до пети.

— Простете, госпожо. Не ви видях. — Прегледа списъка с имена и лица в паметта си.

Тя повдигна леко чашата си.

— Черис. Аз съм…

— Ръководителката на Съюза на банкерите — довърши Адамат. — Срещнахме се за кратко преди месец.

— Извинявам се, не помня. — Тя остави чашата си за момент, колкото да оправи клупа на превръзката си.

— Аз съм инспектор Адамат.

— А, да! Чудакът, който не може да забравя. Рикар ми е говорил много за вас през годините. Трябваше да си ви спомня. Извинете ме, наистина. Нещата, които сте преживели през последните няколко месеца… — Гласът ѝ заглъхна и тя цъкна тъжно с език.

Адамат стрелна Рикар с поглед. Защо разправяше на тази жена — или въобще на когото и да било — за проблемите му?

Рикар сви извинително рамене.

— Имаш ли някакви сведения относно бомбената атака?

— Не искаш ли да го обсъдим насаме?

— Черис беше с мен онази нощ. Една греда падна от тавана и ѝ счупи ръката точно след експлозията. Това я засяга толкова, колкото и мен.

Но може ли да ѝ се има доверие?

— Изглеждате ужасно добре за човек, преживял подобна катастрофа — каза Адамат.

Черис леко поруменя.

— Ако искате да знаете, взех малко мала днес, за болката, и изпих не толкова малко вино. — Жената опита да се засмее леко, но вместо това се получи шумно кискане.

— Разбирам. Това е очаквано. — Адамат се върна на мястото си.

— Беше ли вчера с полицията?

— Да.

— И? Мислиш ли, че е бил Кларемон? Той е бил, нали? Копеле. Ще го разкъсам парче по парче, ще…

— Не е бил Кларемон — каза Адамат.

Рикар скочи на крака и веднага започна да крачи напред-назад.

— Какво искаш да кажеш? Сигурен ли си?

— Доста — отвърна инспекторът.

Лейди Черис се намеси:

— Но как?

— Повярвайте ми, госпожо. Не е бил Кларемон.

— Ще ви повярвам, когато разбера откъде може да сте толкова сигурен — каза тя. — Той има средствата и мотива. Почти сигурно е, че той го е поръчал.

— Остави. — Рикар спря да крачи, за да вземе и да запали нова пура. — Щом Адамат казва, че не е Кларемон, значи не е той. Но кой тогава?

— Още не знам. Току-що започнах разследването. Ти имаш врагове, нали?

— Не — отвърна Рикар и прозвуча някак обидено. — Аз завързвам приятелства. В това съм най-добър. Приятелите са далеч по-полезни от враговете.

Адамат го изгледа настоятелно.

— Е, възможно е. Добре де, да. Имам врагове. Но не изобилие от тях.

— Някой, който би искал да те убие?

— Не знам дали някой от тях ме мрази чак толкова. Може би някой от другите ръководители на съюзите. Един или двама точат лиги по позицията ми през последните няколко години.

— Кой?

— Джак Лонг, началникът на ковашкия съюз, и лейди Хедър, ръководителката на Съюза на уличните чистачи.

— Тя умря във взрива — тихо каза Черис.

— О. Да, вярно. — Рикар заби пръст във въздуха. — Оръжейните майстори от булевард Хруш може да са били замесени. Те определено разбират от барут, а и не им харесва, че се опитвам да ги присъединя към профсъюза.

— Имаш ли кандидати за нов ръководител на текстилния съюз? — попита Адамат, преди да забрави въпроса си.

— Разбира се. И не мога да понасям никого от тях.

— И имаш правото просто да посочиш някого от тях?

— Технически погледнато. При извънредни ситуации. Макар че ще разгневи много хора.

— В текстилната фабрика на улица Лозница има един бригадир. Името ѝ е Марги. Изключително интелигентна. Може да раздвижи малко нещата, ако я назначиш.

— Неизвестна — каза Черис. — Интересно.

— Просто предлагам. Политически консервативна е, изразява гласно мнението си, но не създава неприятности. Не харесва Тамас или съвета, но в никакъв случай не би подкрепила Кларемон. Не и след като срина всички църкви със земята.

— Фел! — извика Рикар. — Фел, къде си, по дяволите!

Жената изникна в рамката на вратата, преди Рикар да е завършил изречението си. Тя се поклони леко от кръста.

— Повикахте ме, сър?

— Проучи жена на име Марги. Виж дали от нея ще излезе подходящ кандидат за ръководител на текстилния съюз като назначено лице. Тя е бригадир във фабриката на…

— Улица Лозница — помогна му Адамат.

— Да. На Лозница.

— Разбрано, сър. Добър ден, инспекторе.

— Добър ден, Фел.

— Ще изпратя човек, сър — каза тя на Рикар.

— Направи го тихо. Не искам никой да разбира за това.

Големият стенен часовник в далечната част на стаята изведнъж удари два. Лейди Черис извади джобен часовник от гънките на роклята си и го свери, след което се приближи до Рикар и го целуна леко по бузата.

— Трябва да вървя.

— Ще минеш ли довечера?

— Разбира се.

Пожела довиждане на Адамат и бързо излезе. Рикар се премести на мястото ѝ до прозореца, подложил юмрук под брадичката си.

— Какво беше това? — попита Адамат.

— Кое?

— Целувката. Вие двамата…?

Рикар му отправи стегната усмивка.

— Може би малко.

— Помня, че ми спомена, че тя те мрази.

— Взаимоотношенията ни се основават на взаимна изгода.

— Значи не те мрази?

— О, мрази ме. И аз също я мразя. В непостоянна връзка сме от петнайсет години. Знаеш как е. Страст, политика.

— И никога не си ми казвал?

— Човек трябва да има все някакви тайни.

— През голяма част от този период си бил женен за различни жени.

Рикар сви рамене неопределено.

— Черис е много умна. И амбициозна. Това ме привлича. А моите пари и амбициозност привличат нея. Създадени сме един за друг. След като всичко това приключи, пак ще започнем с опитите да се убием.

— Интересен избор на думи.

— Какво? А. Знам какво си мислиш — каза Рикар. — Черис не е поръчала убийството ми. Не би спечелила нищо от това. Не присъства в завещанието ми, а и повечето от ръководителите на другите съюзи я мразят. Без подкрепата ми ще изхвърчи от профсъюза в рамките на година.

— Разбирам. — Адамат не беше убеден. По-късно трябваше да прегледа спомените си и да се опита да подреди всичко, което знаеше за Черис — или всичко, което Рикар беше споменавал за нея. Ако двамата бяха любовници от толкова време, то определено го бяха прикривали добре. Това му напомни, че макар и бодър и гръмогласен, Рикар можеше да бъде и изключително лукав — нещо, което повечето хора не забелязваха.

— От цялата тази работа с Кларемон все пак излезе нещо добро — каза Рикар.

— Така ли?

— Оказа се, че разполагам с религиозното право на моя страна.

Адамат не можа да не се изсмее.

— Това повей на вятъра ли е, или бездната замръзна?

— Пура? — предложи Рикар, засмял се тихо. — Чаша вино? — Без да дочака отговор, той отново повика Фел.

Подсекретаря отново изникна на вратата, с бутилка вино в едната си ръка и две стъклени чаши в другата.

— Вече го нося, сър.

— Адамат, казвал ли съм ти, че не мога да живея без тази жена?

Фел наля две чаши и подаде едната на Адамат, който я завъртя леко и отпи. Той внимателно се взираше в подсекретаря. Асистент, политическа свръзка, съблазнителка, телохранител, убиец. Обучена в най-първокласната висша школа на света, място с изключително високи критерии, беше казал Рикар. Нещо между робиня и обвързан с договор служител, Фел беше най-способният човек, който Рикар беше добавил към персонала си през последните… е… през целия си живот.

Възможно ли беше да го е предала?

Инспекторът избута тази мисъл от съзнанието си. Рикар ѝ беше отдал пълното си доверие. Ако искаше да го убие, можеше да го направи по всякакъв начин. Можеше да го убие или унищожи не малко пъти през последните няколко месеца. Освен ако нямаше нещо по-дългосрочно предвид…

— Рикар.

— Да?

— Има ли реална вероятност Кларемон да спечели?

— Какво? Разбира се, че не. Той е чужденец. Разруши историческа обществена собственост. Човекът е напаст.

— Рикар, сериозно.

Приятелят му отново закрачи, с чаша вино в едната си ръка и пура в другата. Спря в отсрещния край на стаята и пресуши останалото в чашата на една дълга глътка.

Така нищо нямаше да стане. Адамат се обърна към Фел, която се бе настанила на един стол до задната стена на апартамента. Беше подложила крак под себе си, а коляното на другия си крак бе вдигнала до гърдите — което си беше сериозно постижение в черния ѝ костюм.

— Може ли Кларемон да спечели? — попита я инспекторът.

Тя погледна към Рикар и каза:

— Има добри шансове. Само за последните няколко седмици успя да привлече невероятно количество поддръжници, като по-голямата част вече е била уредена чрез посредници.

— Лорд Ветас? — попита Адамат и го полазиха тръпки при споменаването на името.

— Някои от тях — призна Фел. — Все пак точно заради това е бил в града. Подготвял е почвата за Кларемон. Когато отстранихме Ветас, намерихме списък с имена на хората, които е подкупил, подмамил или заплашил, за да подкрепят Кларемон. Успяхме да привлечем някои от тях, но другите ги държи здраво.

— По-лошо е, отколкото си мислехме.

— Много по-лошо — отвърна Фел. — Някои от изтъкнатите оръжейници са го подкрепили и, случайно, Брудано-гурланската търговска компания е подписала множество нови договори за пушки Хруш. Дузина големи търговци участват в кампанията му и дори не искат да се срещнат с нашите хора. Смятаме, че се боят от търговската компания и влиянието ѝ над превоза на стоки. Кларемон разполага с широко обществено одобрение заради предполагаемата си защита на града.

— Четох за това онзи ден във вестника — каза Адамат. — Той твърди, че кезианците не са посмели да нападнат Адопещ, откакто армията му е тук. Не се споменава нищо за фелдмаршал Тамас или адранската армия.

— Разбира се — отвърна Рикар. — Това все пак е политика.

Адамат въздъхна невярващо.

— Може да спечели… и тогава чужденец ще заема най-високата длъжност в страната ни. Осъзнаваш, че Тамас никога няма да позволи такова нещо.

— Не може да го спре.

— Познаваш ли Тамас? Може да нахълта в града и собственоръчно да убие Кларемон. Не виждам как бихме могли да го разубедим.

— Това ще са първите избори в историята на Адро — каза Фел. — Ако Тамас се намеси, ще унищожи всичко, за което работихме.

Рикар каза:

— Ще трябва да се справим с това, когато му дойде времето. Междувременно имаме убиец на свобода.

— Притесняваш се, че ще опита отново? — попита инспекторът. — Определено си затегнал мерките за сигурност.

— Разбира се. Глух съм с едното ухо заради онзи, който заложи бомбата, и няколко от най-добрите ми ръководители на съюзите са или мъртви, или ранени. Ако не опитат отново, то аз съм обущар. — Рикар отправи тревожен поглед към Адамат и инспекторът осъзна колко невероятно отчаян беше приятелят му. Беше сложил надменна маска, но опитът за убийство го беше разтърсил из основи. И беше сериозно притеснен, че Кларемон ще спечели изборите.

— Имаме и друг проблем — тихо каза Рикар.

— Друг? — отвърна Адамат. — Какъв?

— Шарлемунд е избягал.

— Моля? — Бившият архидиоцел на Адро беше не само предател, но и страховит убиец. — Мислех, че е в кома.

— Беше — отвърна Фел. — Смятаме, че костнооката на Таниел Двустрелни е причинила комата му, за да върне Таниел обратно. Някакъв вид магическа размяна. Каквото и да е, се е изчерпало. Държахме го на тайно място, вързан. Тялото му се пазеше денонощно. Избягал е и няма и следа от него. Още не знаем как.

— Пресвети Крезимир — изруга Адамат.

— Избягал е преди около три седмици — каза Рикар. — Прерязал въжетата, пратил пазачите си в безсъзнание и просто си тръгнал. Оттогава хората ни тихомълком претърсват града, за да го открият.

— Никаква следа ли няма?

— Абсолютно никаква. Сякаш се е изпарил.

Адамат кимна изморено.

— Ще се ослушвам. Отивам до руините на щаба ти. Районът още ли е отцепен?

— Да — отвърна Фел. — Помолихме полицията да не допуска никого, а имаме и няколко наши хора, които държат мястото под око.

— Чудесно. Ще проверя дали полицията не е пропуснала нещо. Мислите ли, че ще мога да ви заема за няколко часа, Фел?

Фел погледна към Рикар и той кимна.

— Върви. Надявам се да откриете нещо.

— Аз също.

— Благодаря за помощта — каза Рикар. — Не знаеш колко много означава за мен да имам доверено лице, което да върви по уликите и да разследва. Бих изпратил Фел, но тя движи цялата ми кампания, а това разследване може да отнеме месеци.

— Сигурен ли си, че изобщо можеш да се лишиш от нея?

— Само за няколко часа. Трябва да открием виновника.

— Аз ще се погрижа за това — каза Адамат. — Ти се погрижи да спечелиш изборите. Защото ако не го направиш, фелдмаршал Тамас ще започне нова война и Адопещ ще е в центъра ѝ.