Есенната република

Глава седма

Нила изчакваше на северозапад от адранския лагер с влажна от росата рокля. Звездите над нея оставаха скрити от слой облаци и въпреки хилядите огньове в лагера на югоизток и топлото тяло на Бо край нея, тя се чувстваше съвсем сама в пустошта.

Ако в момента беше светло, щеше да зърне пред себе си равнините на юг от Адопещ да се простират чак до величествения Катранен лес, който се издигаше в подножието на Въгленда на запад. На изток щеше да види Адморието, а на юг — Адранските планини, естествена граница между Адро и Кез.

Някой ѝ беше казал, че кезианците наричат планинската верига с друго име: Крезим планина. Нила разтърка ръце, за да ги стопли, и разсеяно се почуди за названието, с което останалите държави отбелязваха тези върхове върху картите си. Есенният хлад вече се усещаше; много скоро листата на дърветата щяха да започнат да окапват. А всичките ѝ дрехи бяха останали в багажа, привързан за покрива на каретата. Която бяха изоставили в адранския лагер.

И в чието купе лежеше трупът на асасин със стопено лице.

— Все още ли възнамеряваш да помогнеш на Адамат да спаси сина си? — попита тя. И в следващия момент осъзна, че ако Бо не беше искрен с Адамат, то нямаше да се поколебае да скрие истината и от нея.

До нея Бо се намести. Двамата се измъкнаха от лагера безпроблемно, благодарение на някакъв негов магически трик, който ги правеше невидими за погледите на войници и постови. От бягството насам не беше казал почти нищо.

— Аз държа на думата си — рече Бо.

Това кратко колебание… Съжалението в гласа…

Той не иска да го стори.

— Смяташ, че изобщо не е трябвало да вземаш Адамат и Олдрич със себе си — тихо каза Нила.

Бо изсумтя, но не каза нищо.

— Права ли съм?

— Разбира се, че не трябваше. Това само усложни нещата. Определено ни помогна да си уредим среща с Хиланска, но заедно с това застраши живота им, а за нас създаде пречки. Ако бях сам, щях да се промъкна в лагера, да изтръгна с мъчения истината от неколцина ключови хора и пак така незабелязано да изчезна.

Странен беше начинът, по който Бо изразяваше съжаление, че е застрашил нечий друг живот, а още в следващото изречение изтъкваше желанието си да измъчва невинни войници. За Нила тези неща бяха взаимоизключващи се — и въпреки това продължаваше да смята, че Бо е добър човек. Може би грешеше? А може би нещата не бяха толкова прости?

Бо махна небрежно с ръка сякаш в отговор на нещо неизказано от нея.

— Вече трябва да е в безопасност.

— Сигурен ли си?

— Липсата на затворниците със сигурност трябва да е била установена досега — отвърна Бо. — Ако Хиланска искаше да вдигне врява, равнината отдавна щеше да гъмжи от патрули. Щяха да изпратят и конници подир отпътувалия полковник. Не. Хиланска ще потули нещата. Може би не разполага с хората или с времето да организира търсене. — Главата на Бо се наклони към Нила и тя различи смътните очертания на усмивка върху лицето му. — Може би убиецът със стопената глава ги е обезкуражил.

Нила преглътна. Не искаше да говори за това. Бездни, дори не искаше да си го спомня. Усещането за топящия се под пламъците череп щеше да ѝ носи кошмари месеци наред. Тя потръпна.

— Какво точно чакаме тук?

— Шпиони — отвърна Бо.

Нила нямаше как да не се намръщи.

— Шпиони? Тук? Та нали нищо не се вижда!

— Недей да гледаш към лагерните огньове. Дори и от това разстояние те замъгляват взора.

Тъкмо това правеше до този момент, изпълнена с желание да спи някъде на топло тази вечер. С тракащи зъби тя се притисна по-близо до Бо.

— Застанали сме насред нищото. Защо му е на някой шпионин да идва тук?

— За да заобиколи часовите — рече Бо. Нила различи очертанията на ръката му, когато той посочи. — Тук долу е лагерът на Хиланска. А пък ето там — магьосникът посочи на юг — на около десетина километра се намира лагерът на Кет. Отвъд нея са кезианците. Там — и той посочи на северозапад — лагеруват наемниците от Крилете на Адом, които са дългогодишни служители на Адро.

— Отдръпнали са се на разстояние, докато работодателите им се бият помежду си?

— Именно — с одобрителен тон потвърди Бо. — Поради настъпилото разделение в армията Хиланска надали изпитва доверие към собствените си хора, затова неговият шпионин няма да мине през препятствията на юг, а ще се отправи на север, като се преструва на пътуващ за столицата куриер. Но ще следва пътя само около три километра, след което рязко ще свие и ще тръгне насам. От това място може да продължи към кезианския стан, лагера на Кет или към наемниците — зависи къде е връзката му.

— И откъде знаеш всичко това?

Бо прихна.

— Израснал съм на улиците, а подир това съм живял в дома на фелдмаршал Тамас. Малцина Привилегировани са имали достъп до подобна школа по отгатването и разгадаването на стратегии. А сега престани да задаваш въпроси и отвори третото си око.

Почти всеки, притежаващ магическа дарба, можеше да използва третото си око, за да поглежда Отвъд. Това им даваше възможността да проследяват както проявите на самата магия, така и онези, които умееха да си служат с нея. Това беше първото нещо, на което Бо я научи: да се взира отвъд очевидното, за да види намиращата се под него магия.

Нила пое няколко плитки глътки въздух и притвори очи, за да се съсредоточи върху мускулите около очните си ябълки. Процесът не се отличаваше особено от кривенето на очи. Внезапният пристъп на гадене едва не я накара да се превие, ала тя удържа и раздалечи клепачи, за да погледне Отвъд.

Разгърналият се пред нея свят бледнееше, като съзиран през плътен воал. Ясно можеше да различи очертанията на пейзажа, ала сега те изглеждаха небрежно загатнати в поредица от пастелни цветове, досущ като скица.

Тя се извърна към адранския лагер и за момент изглеждаше, че броят на лагерните огньове се е удвоил. Това беше сиянието на Чудаците. Множеството светлинки превръщаха стана в бляскаво петно.

— Мисля, че ще повърна — каза Нила.

Шепотът на Бо в ухото ѝ я сепна.

— Не се поддавай. С натрупването на опит гаденето постепенно отминава.

— Така ли ще видим шпионина в тъмното?

— Именно.

— И смяташ, че той ще бъде Привилегирован или Чудак?

— Няма да е Привилегирован — рече Бо. — Възможно е да е Чудак. Подбират ги за шпиони, защото това им осигурява предимство. Но дори и нашият шпионин да не е, това е без значение.

— Защо?

— Барутните магове не могат да виждат обикновените хора Отвъд. Чудаците също.

— Но Привилегированите могат?

— Именно. Макар че тяхното сияние е много по-слабо. Ако Привилегированият блести като огън, а Чудака сравним с фенер, то обикновеният човек е светулка. Говорим за толкова слаб блясък, че неопитният поглед може да го пропусне.

Втренчването Отвъд започваше да ѝ причинява болка. Усещаше сухота в очите си, а непосредствено зад слепоочията усещаше зараждането на главоболие.

— Има ли изобщо някаква практическа полза?

— Нужен е остър взор — рече Бо. — И практика.

— Ако това е практика, не искам да се упражнявам повече.

— Винаги съм мразил упражненията — каза Бо с топлота в гласа. — Но няма друг начин човек да стане по-добър. Няма друг начин да станеш по-умен и по-силен от онези, които искат да те наранят. А когато си Привилегирован… всички го искат.

Струваше ѝ се, че самите ѝ вътрешности напират да изскочат. Нима бе възможно човек да поддържа това състояние продължително време? Самата представа за подобно нещо я потрисаше.

— Помниш ли колко мразеше лорд Ветас?

Нила едва не изтърва концентрацията си. Не каза нищо, защото не се доверяваше на гласа си.

— Помниш ли как те е карал да се чувстваш безпомощна? — прошепна Бо. — Припомни си цялата тази омраза, спомни си гнева, съсредоточи ги и ги задели настрана. Недей да размишляваш над тях, това само ще те ожесточи. Задели ги и ги използвай като напомняне защо никога повече не искаш да бъдеш безпомощна. Вземи слабостта си и я направи своя сила. Ти ще бъдеш могъща Привилегирована, Нила. По-силна от всеки, когото съм познавал. По-силна от мен. Само че ще трябва да положиш усилия.

За втори път Нила едва не развали концентрацията си, този път от смях. Тя — могъща? По-силна от Бо? Това ѝ се струваше нелепо.

— А колко силен си ти?

— Порядъчно. Имам си своите слабости, но ги компенсирам с коварство.

— Това не ми се вижда честно.

— Лъжата и измамата са допустими, когато става дума за живота ти. А това винаги е така, когато говорим за кралската кабала. Един ден можеше да я оглавя. Особено след като узнах редица… тайни.

— Какви тайни?

— Древно магьосничество. Като например как да нагъвам същината на Отвъд около себе си, така че да оставам невидим за Привилегировани и Чудаци.

— И кой те научи на това?

Сега в гласа му имаше веселие:

— Една много възрастна жена. Тя ме научи на много неща, на които вероятно не е трябвало да ме научава. В крайна сметка самата тя си изпати от тях. — Бо замълча. — Има още нещо за същината на Привилегирования, което трябва да знаеш.

— Само едно?

— Да, но то е доста лично.

Сърцето на Нила трепна. Какво ли щеше да се окаже?

— Нима? — Тя държеше мистичния си поглед съсредоточен върху тъмното пространство на север от адранския лагер в търсене на някакво движение. Мислено благодари на боговете, че Бо не може да види червенината по страните ѝ в тъмното.

— Ще имаш нагони.

— Какви нагони?

Това беше глупав въпрос. Нила отлично знаеше за какво говори.

Бо продължи с напълно делови тон:

— Ще ти се иска да завлечеш всекиго в леглото. Постоянният допир Отвъд превръща Привилегирования в разгонено животно. Това засяга и двата пола, макар че жените като цяло се владеят по-добре.

— А ако при мен не се появят подобни желания?

— Ще се появят.

— Имаш ли вода?

— Вземи. — Бо постави манерка в ръцете ѝ. — Затвори третото си око. Иначе ще припаднеш.

Нила осъзна, че цялото ѝ тяло се тресе от усилието да се взира Отвъд. Тя наруши концентрацията си и благодарно пое манерката. След като утоли жаждата си, се обърна към Бо:

— С много жени ли си бил?

— С няколко.

— Чувала съм разни истории за Привилегированите…

— По-голямата част от тях вероятно са истина. — Последва известно мълчание. Нила усещаше, че той я наблюдава. — Нила, ако тази нощ или утре вечер заловя шпионин, ще трябва да го измъчвам.

А тя тъкмо бе започнала да се радва от смяната на темата…

— Налага ли се? — попита.

— Нужни са ми сведения.

— И не можеш просто да извлечеш истината от него с магия?

— Иска ми се да беше възможно.

— И няма друг начин?

— Аз не съм добър човек. Никой Привилегирован не е.

Загатнатото в тези думи не се хареса на Нила.

— Аз съм на път да стана Привилегирована.

— Ти си Привилегирована. Дори и да се намираш в самото начало на обучението си.

— И ще трябва да върша отвратителни неща, за да оцелея?

— Ти вече започна. И ще продължиш.

Тя си спомни лепкавия допир на кръвта между пръстите си и начина, по който черепът на нападателя се разтече под дланта ѝ като размекнат восък.

— Това е вторият път в рамките на няколко минути, в който предричаш какво ще правя. Толкова добре ли ме познаваш, Привилегировани Борбадор?

Нила почувства нежния допир на ръкавицата му върху бузата си, сетне той се отдръпна.

Известно време двамата седяха в мълчание, заслушани в шумоленето на стремглавия вятър сред полята. Някъде наблизо се обади бухал. Неочаквано Бо се раздвижи, свали сакото си и обгърна раменете на Нила с него.

— Добре съм — каза тя.

— Чувам как зъбите ти тракат.

Белотата на магьосническите ръкавици се открояваше на фона на нощния мрак — Нила лесно можеше да проследи движението му надолу по хълма. Тя се приготви за очаквания пристъп на гадене и разгърна третото си око. Дали и Бо правеше същото?

Неговото сияние Отвъд едва не я заслепи с пъстрата си яркост. Той разгърна ръце встрани и тя зачака да се случи нещо повече. Но Бо все така не помръдваше, а продължаваше да стои неподвижен, подложил лице на вятъра.

— Бо! — просъска тя.

Магьосникът се заизкачва обратно към нея.

— Да?

— Видях го! Видях движение.

— Къде?

— На югоизток. Следва подножието на хълмовете. Поне ми се стори, че съм видяла нещо. Може би…

— Не — прекъсна я Бо с мрачен глас и изпука кокалчета. — Аз също го видях. Стой тук.

Той се отправи в посоката, в която Нила бе зърнала почти незабележимото сияние, като напредваше с напълно уверена крачка. Тя пое нервно дъх, отново връхлетяна от усещането за самота сред ветровития мрак. Погледна към адранския лагер, чиито огньове от това разстояние приличаха на жарава, и за пореден път си представи как лежи край някой от тях, свита в дебел спален чувал, на топло и в безопасност.

Макар че Бо би заявил, че един Привилегирован никъде не се намира в безопасност.

Дали ѝ бе заръчал да остане тук, за да ѝ спести гледката на мъченията, на които щеше да подложи някой клетник, или защото я смяташе за слаба?

Може би и двете.

Тя беше Привилегирована. Негови собствени думи. Не можеше да си позволи да бъде слаба, ако искаше да оцелее. Силата на магията биваше придружена от чуждите очаквания. Хората щяха да очакват от нея да използва способностите си — в името на властник, отечество или богатства. Хората щяха да се опитват да я използват. Дали тези способности щяха да изострят апетитите ѝ? Не просто чувствените апетити, за които говореше Бо, а и стремлението към богатства, слуги и авторитет?

Този страх не ѝ даваше мира. Какво можеше да стори? Да избяга в някоя далечна страна и да се надява, че никой няма да я забележи? Или да се научи да владее способностите си и да приеме и приветства могъществото, което ѝ носеха? Нила не искаше да бъде лош човек, а Бо представяше Привилегированите като лишени от избор. Струваше ѝ се, че вътре в нея вече се е разгоряла война, която ще определи що за личност ще бъде самата тя.

Бо, осъзна Нила, бе разтърсван от същата тази война.

Тя се изправи на крака. Бо вече прекосяваше хребета на втори хълм. Нила отвори третото си око, но не можа да намери предишния оттенък светлина. Борбадор също не се виждаше, прикрит чрез споменатия по-рано номер.

Нила затвори третото си око и се запрепъва в тъмното, забързала подире му.

Четвърт миля и един изкълчен глезен по-късно тя докуцука до мястото, където Бо стоеше приклекнал сред високите треви. Дори и с обикновени сетива можеше да долови напрежението му — той се взираше в мрака подобно на планински лъв, дебнещ плячката си. Без да извръща глава, магьосникът прошепна:

— Какво има?

— Трябва да остана с теб.

Последва кратко колебание.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Добре. Нашият човек, който и да е той, се задава право срещу мас. Ти не прави нищо, защото не умееш да прикриваш магията си като мен. Не бива да рискуваме някой Чудак да забележи проявите. Когато шпионинът се появи, ще го препъна със земя и ще го обездвижа с въздух. Ти стой тук.

Нила приклекна до Бо върху овлажнелите си от тревата колене. По посоката, в която гледаше той, заключи, че шпионинът напредва през долчинката между два хълма. Но самата тя все така не виждаше нищо, затова предостави инициативата на Бо.

Не ѝ се наложи да чака дълго. Ръцете му се раздвижиха неочаквано, две белезникави сенки в мрака, и Нила зърна искра, щом пръстите му затанцуваха. От дерето под тях долетя вик, секнал преждевременно, и Бо скочи на крака.

— Да вървим! — Двамата се запрепъваха по нанадолнището, предвождани от избързалия напред Бо. — Кротувай, мътните те взели. Няма за къде да бързаш. — Чуха се няколко приглушени изсумтявания, последвани от блясъка на лъч мътна светлина, напомнящ фенер. Тя се зараждаше от рамото на Бо и разкриваше борбата му с някаква дребна фигура.

— Та това е дете! — неволно каза Нила. Дали не бяха заловили погрешния човек? Обикновен, невинен пратеник или пък млад барабанчик, решил да избяга от лагера?

Бо я изгледа ядно и обърна момчето по гръб. То продължаваше да се мята като риба на сухо, макар крайниците му да бяха пристегнати от невидими, мистични нишки. Не изглеждаше на повече от дванадесет, с тесен нос и дълга кестенява коса, стегната в опашка. Носеше редова тъмна униформа с високи чорапи, ботуши и куртка.

Бо се изправи, протегнал пръст към момчето с жеста на човек, закарфичващ муха, и го остави да се гърчи, докато грохне.

Нила пристъпи до Бо.

— Той е дете — прошепна в ухото му.

— И сам виждам.

— Ще го измъчваш ли?

— Ако се наложи.

— Самият ти също си бил дете някога.

— И ми се наложи да се науча кога е време да порасна.

Студенината на думите му я вцепени.

— Нека да опитам първа.

Той я гледа мълчаливо няколко мига, сетне великодушно протегна ръка.

— Заповядай.

— Дай ми чифт ръкавици.

След като ги нахлузи на ръцете си, Нила коленичи до момчето и протегна ръце в снопа светлина на Бо.

— Знаеш ли какво е това? — попита тя. Момчето кимна изплашено. — Извадил си лошия късмет да попаднеш в ръцете на двама Привилегировани. Отговори на въпросите ни честно и ние ще те пуснем да си вървиш. Но ако ни излъжеш, ще изпепелим плътта ти късче по късче, така че на сутринта от теб ще е останала купчинка овъглени кости. Мога да се погрижа никой да не чуе писъците ти. — Тя се приведе над лицето му. — И никой да не ти помогне. Разбираш ли?

Устните на момчето се раздвижиха, но не последва звук.

Нила погледна през рамо към Бо.

— Извини ме — промърмори той и раздвижи един от пръстите си.

— Да опитаме отново — рече Нила. — Разбра ли какво ти казах?

— Да! — изхриптя момчето. — Разбирам!

— Добре. Как се казваш?

— Фолкрот.

— Злочестно име — промърмори Бо така, че само Нила да чуе.

Тя сви устни, за да сподави усмивката си.

— И какво правиш тук?

— Избягах от частта си.

Едва отронил това и пръстите на Бо се раздвижиха. Фолкрот изпищя ужасено.

— Съжалявам! Исках да кажа, че нося съобщение.

Нила полагаше усилия да изглежда хладнокръвна. Дали Бо действително усещаше кога детето лъже? Или просто го изпитваше?

— От кого? — попита тя.

— От генерал Хиланска.

— Къде трябва да го занесеш?

— На кезианските позиции. Трябва да съм стигнал до сутринта.

— И какво гласи съобщението?

— Не зная! В запечатан плик е. Не ми е разрешено да го отварям.

С нов писък Фолкрот започна да се гърчи в отговор на болката, пораждана от невидими сили.

— Кълна се, че това е истината!

Нила удари крака на Бо; момчето притихна.

— Къде е писмото?

— Под ризата ми.

Нила се приведе, разкопча куртката му и повдигна ризата. Точно под ребрата му минаваше ремъкът на кожена торба. Нила я свали и я подаде на Бо.

Магьосникът се отдръпна встрани от тях и отвори писмото. Взира се в него няколко минути, преди да направи знак на Нила да се приближи.

— Шифровано е, бездните да го глътнат — рече Бо. — Залавянето му с нищо не ни помага. — Той започна да се разхожда напред-назад, но след миг се закова. — Крилете на Адом разполагат с неколцина дешифровчици. Те са се сражавали из целия свят. Лагерът им не е далече. Късно сутринта ще сме пристигнали, ако вървим цяла нощ.

На Нила тази идея никак не ѝ се понрави. И сега се чувстваше изморена, изцапана и подгизнала, а и си беше изкълчила глезена. Перспективата да върви единадесет километра в пълен мрак ѝ се струваше ужасна.

— Ами момчето?

— Ще трябва да го убия — каза Бо.

— Не!

— Нямаме избор. Не можем да го пуснем. Той ще изтича обратно при Хиланска и ще докладва за открадването на писмото. Ще бъда бърз.

— Ти си противно животно! Няма да ти позволя да направиш това.

— И как ще ме спреш?

В гласа на Бо се долавяше предизвикателство.

Нила почувства как ръцете ѝ се вцепеняват и си припомни синкавия пламък, обгръщал пръстите ѝ. Но кого се опитваше да заблуди? Не можеше да използва магия срещу Бо. Той просто щеше да я изблъска встрани.

— Това дете е невинно… Първо ще трябва да убиеш мен.

С изникнало върху лицето му кисело изражение Бо премести поглед от нея към момчето и обратно. Изглежда, обмисляше по какъв начин да я отстрани от пътя си.

— Можем да го вземем със себе си и да го предадем на наемниците — продължи Нила. — Така няма да ни се налага да го убиваме, а той няма да може да докладва.

— Не ми харесва да влача лепки със себе си.

— Но ми позволи да взема Яков.

— Не и тук. Нали затова го поверихме на съпругата на Адамат — за да не ни пречи.

— А това момче ще бъде с нас само до наемническия лагер. Нима искаш и неговата кръв по ръцете си?

За момент Бо се загледа в ръкавиците си, преди да кимне отсечено.

— Добре. Но в лагера на Крилете го зарязваме.