Глава двадесет и четвърта

Тамас беше бесен.

Той водеше коня си през адранския лагер в спокоен ход и слушаше доклада на Олем с половин ухо.

Ипил го беше предал под бял флаг. Войната си имаше определени правила, някои от които Тамас смяташе за идиотски, а други за снобарски. Стига да му изнасяше, щеше открито да отхвърли някое от тях, но белият флаг беше свещен. Така се стигаше до мир и постъпката на Ипил — да нападне лагера на Тамас, докато в същото време седи и преговаря с него, беше…

Тамас не можеше да намери думи, с които да изрази гнева си. Останалото от Седма и Девета бригада, оцелелите в похода през Кез, бяха пристигнали само час след като Таниел бе тръгнал. Полковник, вече генерал от пристигането му в лагера, Арбър беше ускорил ход през следобеда и по-голямата част от нощта, за да пристигнат много преди предвиденото. Тамас веднага бе набрал доброволци от най-добрите си мъже и барутни магове и ги беше пратил след Таниел, а останалата част от двете му най-добри бригади в момента спяха, за да компенсират усиления марш, докато той се опитваше да реши какво да прави с тях.

Фелдмаршалът дръпна юздите на коня си. Олем бе спрял да говори.

— Продължавай — каза той.

Телохранителят незабавно извади цигара от джоба си и я стисна с устни.

— Пак го правите, сър. — Извади кибрит и запали цигарата.

— Кое?

— Преструвате се, че слушате, но мислите за нещо друго.

— Не е вярно.

Олем изпусна дима от цигарата.

— Както кажете, сър.

— Някой ден ще те разстрелям заради този своеволен тон, Олем.

— Тъй вярно, сър.

— Бездни, непоносим си.

— Вие все пак ме направихте полковник.

— Какво общо има това?

— Срещал съм много полковници, сър. Те всички са непоносими.

Тамас размаха ръка, за да махне пушека от лицето си.

— Ами Арбър? Той беше полковник допреди няколко часа, а ти като че ли винаги си го харесвал.

— Играли ли сте карти с генерал Арбър, сър?

— Не.

— Той също е непоносим. Симпатичен, но непоносим.

— Може ли човек да бъде и двете?

— Той е.

— Бездни. Нямам време за това. Какво ми казваше?

— Докладвах за наличността на барута, сър.

— Имаме ли достатъчно за удължената кампания срещу Кез?

— Да. Едва. Въпреки че бруданците държат Адро, пак получаваме доставки от търговията на Рикар. Дори повече от преди, след като генерал Кет вече я няма, за да обира каймака.

— Чудесно. Пропусни тогава доклада. Нещо друго важно от тази сутрин?

Олем погледна купчината бележки в ръката си. Прелисти ги, докато недоволстваше под нос.

— Беон ди Ипил пристигна със Седма и Девета. Би искал да се срещне с вас, когато ви е удобно.

— Може да почака. Ако в момента видя някого от потомството на Ипил, вероятно ще го застрелям в сърцето. А аз всъщност харесвам Беон. Всички повишения ли бяха раздадени?

— Повечето — отвърна Олем. — Всички висши офицери ще ви очакват в палатката ви в осем часа.

Тамас погледна джобния си часовник.

— Тогава да приключваме по-бързо с това.

— Да, сър. — Олем запрелиства бележките и прочисти гърло.

— Какво има? — Съзнанието на Тамас вече се отнасяше обратно към Ипил. Можеше да усети горчивината в дъното на гърлото си и не беше трудно да си представи как забива щика си в огромния корем на краля.

— Има още нещо, сър.

— Изплюй камъчето!

— Аз, сър.

— За какво, в името на Деветте, говориш?

Олем прибра бележките в дисагите си.

— Нещата са малко объркващи, сър.

— Ти си моят телохранител, нали?

— Да, сър. Именно това е объркващото. — Олем се размърда в седлото и прочисти гърло.

Търпението на Тамас се изчерпваше.

— Давай да приключваме с това.

— Направихте ме полковник. Полковниците, принципно, не са телохранители или адютанти.

Толкова ли беше важно това за Олем, че трябваше да повдига въпроса точно сега? Повечето мъже не се издигаха от сержант до полковник в рамките на осем месеца, но Тамас го бе повишил въпреки това, защото отговаряше на нуждите му.

— Така е — каза той.

— Не мисля, че съм заслужил да бъда полковник, сър. Бих искал да ме понижите.

Тамас се взираше в Олем.

— Пак ли това?

— Да, сър. Нямам собствена част. Няма смисъл да бъда полковник и в същото време да бъда ваш телохранител и адютант. Нямам нищо против понижението.

— Нямаш нищо против… Бездните да те глътнат, Олем. Ще имаш против каквото ти кажа да имаш против. Искаш военна част? Имаш я.

— Сър?

— Седма бригада е твоя.

Цигарата на Олем падна от устата му.

— Но сър! Щяхте да дадете Седма на полковник… имам предвид генерал Арбър!

— Генерал Арбър разполага с Първа и Трета. Последните са посрамени от предателството на Кет и Хиланска и той ще ги вкара в правия път. Ти ще събереш най-добрите мъже от Седма и Девета, за да образуват една нова Седма бригада, която ще се нарече Маршалските железни оси.

Олем се изправи.

Тамас продължи:

— Нямаш много опит с командването, но познаваш хората. Ще оставя на теб да избереш офицерите си. Но ги избери добре, защото пак ще прекарваш по-голямата част от времето си с мен.

— Сигурен ли сте, сър?

— Разбира се.

— Ще имате нужда от нов телохранител.

— Не, няма.

— Моля, сър?

Тамас се приведе към Олем и го плесна по рамото.

— Ти пак си моят телохранител, както ще бъде и цялата проклета Седма. Не вярвам на никой друг да ми пази гърба.

За първи път Олем нямаше хаплива забележка, с която да отвърне.

— Благодаря ви, сър. За мен е чест.

— Остави честта. Просто си върши работата. Сега да вървим да се срещнем с генералния щаб. Имаме да планираме нападение.

Тамас се срещна с висшите си офицери в командната палатка в центъра на лагера.

Грубо двадесет и пет мъже и жени се бяха наблъскали вътре: генерали и полковници от повечето бригади. Повече от половината лица бяха нови, наскоро издигнати, а Тамас знаеше, че има да издаде още почти дузина повишения преди края на деня. Правеше впечатление, че командирите от Крилете на Адом отсъстваха. Лейди Винцеслав беше удържала на думата си и бе оттеглила всички, с изключение на една символична сила на фронтовата линия.

Тъй като наемниците ги нямаше, а новите му офицери бяха неопитни, Тамас знаеше, че това съвещание не може да чака. Офицерите и хората им трябваше да добият представа за нещата.

Фелдмаршалът влезе през пролука в задната част на палатката, като скри накуцването и болката от раната, докато тихо заемаше мястото си начело на събранието. Олем вече изчакваше. Беше разгърнал няколко доклада на бюрото на Тамас: брой на жертвите, полковите силни страни, имената на новите офицери. Фелдмаршалът ги бе прегледал още преди часове, но беше добре да може да прави справка.

Стоеше зад бюрото си, с ръце, събрани зад гърба, и остави очите си да почиват върху входа на палатката.

Секундите се занизаха и преминаха в минути. Някой в задната част прочисти гърло, а Тамас се заслуша във виковете на интендант, които се извисиха над типичната лагерна глъчка.

Изминаха пет минути, преди някой от новите генерали да вдигне ръка, стиснал ченето си в юмрук.

— Да? — попита Тамас.

Генерал Арбър отпусна ръка.

— Чакаме ли някого, сър?

— Да — отвърна Тамас. — Олем, ще провериш ли дали гостът ни е пристигнал?

Олем се провря през цепката отзад и излезе. Изминаха още няколко минути и Тамас усети как офицерите му започват да се изнервят. За какво беше всичко това, представяше си, че се питат. Защо ги караше да чакат тук, изпънати в мирно като обикновени войници, след като имаше работа за вършене?

Той реши да ги остави да се потят. Едва ли щеше да отнеме повече от няколко минути.

Фелдмаршалът се зачуди дали железните му оси бяха настигнали вече Таниел. Пристигането на Седма и Девета по средата на нощта беше неочаквано, но добре дошло. Сега повече от всякога се нуждаеше от най-добрите си ветерани и…

Тропотът на галопиращи коне прекъсна мислите му. Изненаданите възгласи на войниците отвън бяха придружени от викове, но не на паника. Тамас усети как висшите му офицери застават на тръни, щом дочуват звука, и остана доволен да види, че някои от тях подражаваха на хладнокръвното му поведение.

Всички глави се извърнаха, щом покривалото се отмести. Олем пристъпи вътре и обяви:

— Негова светлост, кралят на Делив, Сулам Девети.

Надигналият се сред офицерите шепот бързо заглъхна, тъй като кралят на Делив влезе в командната палатка. Държеше двурогата си, обкичена с пера шапка под мишница и носеше зелена офицерска униформа, чиято предница бе обсипана с медали. Беше красив мъж с посивяваща около слепоочията коса, силна челюст и бели зъби, които като че ли блестяха в контраст с абаносовата му кожа.

Тамас пое дълбоко дъх и го изпусна бавно, за да се успокои. Ситуацията се бе променила, откакто бе говорил за последно със Сулам, и не бе сигурен дали Делив няма да оттегли подкрепата си, щом научи новостите.

Деливанският крал се приближи и му кимна отсечено. Тамас отвърна на поздрава и остана да наблюдава как Сулам се извръща и оглежда събралите се офицери.

Беше се чудил как ще реагират хората му на присъствието на крал и остана доволен да види, че всички го поздравиха с почтително кимване, както бе направил той. Сулам може и да беше съюзник, но Тамас искаше да му е ясно — както и на всички крале в Деветте, че адранците не се кланяха на кралските особи. Сулам изглеждаше развеселен, ала не отвърна на кимването им.

Кралят зае мястото до Тамас, с лице към офицерите.

Олем се приближи и се приведе, за да прошепне в ухото на фелдмаршала:

— Беон е отвън. Чул е откъслечни новини за случилото се и настоява да ви види.

— Задръж го, но внимателно.

Олем изчезна дискретно през задния вход и след малко се върна.

— Готово.

Тамас прочисти гърло, за да привлече вниманието на офицерите.

— Благодаря, че се присъединихте, Ваше величество — каза той и замълча, за да огледа подчинените си още веднъж. Добри мъже и жени, всеки от тях. Хора, на които можеше да се довери, които биха застанали рамо до рамо с него срещу света. Изведнъж гърлото го стегна, зрението му се замъгли и той се помъчи да задуши емоцията.

— Преди пет дни крал Ипил Кезиански помоли за мир. Не беше голяма изненада, предвид пердаха, който армията му изяде при Недов ручей. — Последваха сподавени подхилквания, които той остави да заглъхнат от само себе си. — Едва вчера се срещнах с него, за да започнем мирните преговори, които щяха да сложат край на тази война веднъж завинаги. Преговорите минаха по-добре, отколкото очаквах, и снощи се завърнах в лагера оптимистично настроен за първи път от пет месеца, че кръвопролитията ще спрат.

— Оптимизмът ми обаче трая само докато не видях пламъците. Както на всички несъмнено ви е ясно, бяхме нападнати от контингент кезиански Привилегировани и гренадири. Тринадесета бригада понесе големи загуби, както и драгуните от Седемдесет и пета, които се опитаха да препречат отстъплението им. Ние… — Тамас задъвка бузата си за момент, за да потисне гнева. — Е, всички разполагате с доклада относно атаката. Завършва така: „Бяхме нападнати под бял флаг, предлагащ преговори.“

Сред офицерите се надигна недоволство и Тамас продължи:

— Това е прегрешение, което няма да простя. Тази война се състоеше от отбранителни сражения: Недов ручей, Рамензид, Суркови проход, Будфил. Пострадахме от предателство и корупция. Бяхме изправени пред мощта на болен и дребнав бог. Днес, приятели, братя и сестри, се обръщаме в атака.

Тамас се спря, замислен за чуждата армия, която държеше Адопещ, и осъзна, че това е едва първата от много атаки, които щеше да му се наложи да подготви в предстоящите дни.

— Днес ще се отправя към вражия лагер във Фендейл. Ще нападнем кезианската армия както куче — плъх, и ще отървем страната от вредители. Няма да има милост, докато и последното кезианско псе не бъде прогонено отвъд границите ни. Достатъчно дълго петниха нацията ни.

Фелдмаршалът си пое дълбоко дъх и стисна треперещите си ръце зад гърба.

— С мен ли сте?

Последва миг тишина, след което гласът на генерал Арбър иззвънтя ясно и отчетливо:

— Първа и Трета се явяват на служба и са в готовност, сър.

— Седма бригада е ваша — каза Олем.

— Деветнадесета е на ваше разположение — извика генерал Сларън от отзад.

Присъединиха се още гласове, докато всички висши офицери не обявиха подкрепата си. Накрая, след като и последните пламенни овации заглъхнаха, крал Сулам пристъпи напред. Той обходи с поглед събралите се офицери, после рязко се извърна към Тамас и изтегли меча си.

Олем направи половин крачка напред. Сърцето на Тамас заседна в гърлото му.

Сулам хвана меча за острието и се поклони ниско, задържал дръжката към Тамас.

— Имате меча ми. Имате пищова ми. Имате Привилегированите и артилерията ми. Имате моите шестдесет хиляди. Нашият съюз ще накара Ипил да трепери и кезианците ще платят за престъпленията си.

Тамас не можа да сдържи изумлението си. Той познаваше кралските особи. Беше почетен от стария Железен крал на Адро, както и от краля на Нови. Но никога не бе изпитвал нещо подобно. Той се протегна, взе меча на Сулам и го вдигна над главата си.

— Бих умрял за страната си. Но предпочитам да убивам за нея. Пригответе войските. Потегляме!

Загрузка...