Есенната република

Глава четиридесет и втора

— Това е самоубийство, да знаеш.

Тамас изгледа косо шурея си. Гаврил бързо се бе привел в приличен вид и сега носеше кирасирска куртка със звездите на подполковник на реверите. Беше приел повишението, без да каже и едно „благодаря“, и Тамас подозираше, че веднага щом всичко свършеше, той отново щеше да се върне в планинската стража.

— Увереността ти е малко разочароваща.

— Не става дума за това — отвърна Гаврил, докато прикрепяше тежка сабя към колана си. — Просто мисля, че трябва да оставиш някой друг да води атаката.

Адранските мортири се изсипаха върху града, снарядите се забиха в главната порта. Струваше му се, че за всеки член на кралската гвардия, свален от оръдията, на върха се появяваха още двама и Тамас се зачуди дали Ипил не разполагаше с нескончаем брой от тях.

— Да не би да се притесняваш за мен? — попита фелдмаршалът.

— По-скоро се притеснявам за себе си. Не съм толкова жилав, колкото някога.

— Не е нужно да идваш — отвърна Тамас.

— Ако те оставя да умреш, Ерика ще се завърне от мъртвите и ще ме преследва до края на дните ми. Убеден съм.

— Не знаех, че се боиш от призраци.

Гаврил сви рамене.

— Изглежда, че портата не е автентична — каза той, посочил към града.

Тежките дървени врати, които препречваха пътя към града, се бяха разцепили под артилерийския огън и през процепите се виждаше, че подвижната решетка на крепостната врата не беше в много по-добро състояние. Явно древната магия, предпазвала стените, не беше подновена заедно с портите. Тамас чу как командирът на артилерията заповядва да се премине към снаряд с по-голяма тежест и по-бавна скорострелност, за да довърши започнатото.

— Щом вратата падне, настъпваме — каза той.

Навсякъде около него хората му се строяваха по роти, подканяни от барабанчиците си. Офицерите обхождаха редиците и крещяха на войниците си, размахали мечове над главите си.

— Нагръдник! — извика Тамас. Две момчета затичаха към него и му навлякоха кирасирски нагръдник. Друг доведе коня му, сетне донесе и шлема му, който той сложи на мястото на двурогата си шапка. — Мина много време, откакто щурмувах град за последно.

Гаврил кимна, загледал се кисело напред.

— Не мога да си спомня кога беше последният път, в който си обличал броня. Моята вече не ми става.

Тамас заби пръст в корема на шурея си.

— Отслабни малко преди следващата кампания. — В интерес на истината и неговата броня едва му ставаше, но нямаше намерение да го уведомява за това.

— Няма да участвам в следващата кампания.

Моли се на Адом аз също да не участвам, помисли си Тамас.

Момчетата приключиха с работата си и фелдмаршалът яхна коня си, след което се протегна надолу, за да вземе пистолетите с дръжките от слонова кост и да ги затъкне в колана си, мислейки си за Таниел. Момчетата му подадоха меча и карабината.

— Генерал Арбър!

Генералът спря коня си до Тамас, извади ченето си и го прибра в дисагите, след което отдаде чест. Арбър беше с десет години по-възрастен от фелдмаршала и не беше барутен маг, но изглеждаше два пъти по-жизнен. Тамас се запита как го постига.

— Да, сър! Момчетата са готови, сър — надвика той оръдейния огън.

— Чудесно. — Фелдмаршалът погледна към главните порти на Будфил. След последната атака вратата беше почти на трески, а решетката представляваше смачкана бъркотия от метал. Войниците на Ипил дори не се опитваха да я поправят. — Две минути!

Гаврил възседна коня си и погледна надолу към Андрия. Барутният маг държеше пушката си, с прикрепения за нея щик, в едната си ръка, а другата бе затъкнал нехайно в колана си.

— Той няма ли да язди?

— Конете не ме харесват, а и аз не ги харесвам. — Андрия взе щипка барут от джоба на гърдите си и го изсмърка.

— Можеш да се изкъпеш — предложи Гаврил.

Магът докосна покритата си със засъхнала кръв униформа и се изсмя.

— Темпото няма да го затрудни — каза Тамас.

— Щом казваш. Ей, момче, дай ми знамето!

Един от знаменосците се затича напред с адранския флаг — капката на Адморието пред планините на ален фон. Подаде го на Гаврил.

— Къде е Беон? — попита фелдмаршалът. — Андрия, знаеш ли къде е Беон?

Андрия посочи неопределено към пространството зад командната палатка на Тамас. Застанал така, че да вижда битката, любимият син на Ипил стоеше между двама пазачи — шапката хвърляше сянка върху очите му — стиснал челюсти, докато се взираше в Будфил. Тамас се приближи към него.

— Защо съм тук, фелдмаршале? — попита Беон. — Какво пъклено дело сте замислили?

— Нима мислите, че ще застраша живота ви?

Беон не отговори.

— Кажете ми искрено — каза Тамас, — ако ви сложа примка и заплаша баща ви, че ще ви обеся, ако не се предаде, ще го стори ли?

— Не.

— Така си и помислих. Тук сте, защото кралската гвардия няма да се предаде, освен ако това не им бъде наредено от член на кралската фамилия.

— Мислите, че ще ме послушат? И въобще си мислите, че бих им казал подобно нещо? — попита Беон, вирнал брадичка.

— Ще ви послушат, ако Ипил е мъртъв.

Беон пребледня.

— Или — продължи Тамас — ако е избягал. Ако спечеля тази битка — ако наистина превзема Будфил и по-нататъшното сражаване не е в полза на Кез — искам да кажете на хората си да хвърлят оръжията. Ще го направите ли?

Беон не отговори.

Тамас дръпна леко юздите си и приближи коня си до Беон.

— Няма нужда от излишно кръвопролитие. Една битка в града, от сграда на сграда, няма да е от полза за никого. Ако се проваля, най-вероятно ще ви спасят и ще можете да танцувате върху трупа ми.

— Предпочитам да не го правя. Изпитвам твърде голямо уважение към вас.

— Вярвам ви.

— Добре, фелдмаршале. Ако безспорно спечелите днешната битка, ще им наредя да хвърлят оръжията, макар да не мога да гарантирам, че ще ме послушат. Но с колко време разполагате? Колко време, преди основните войски да ви влязат в гръб? Ще ви е нужно повече от едно нападение, за да превземете стените.

— Дано да не е така — промърмори Тамас и кимна на пазача да отведе Беон. После вдигна меча над главата си и го насочи към генерал Арбър. Генералът слезе от коня, верен на предпочитанията си, и едно момче отведе животното. Арбър се затича пред пехотата си, разтърси меча и изрева към хората си. Те отвърнаха на вика му и тласнаха щиковете си във въздуха веднъж, два, три пъти.

Барабанчиците подеха ритъм и земята се затресе под краката на адранската армия.

Седемнадесетхилядна пехота начена марша си към стените на Будфил. След по-малко от три минути бяха в обхвата на малкото останала на врага лека артилерия и Тамас наблюдаваше как сред колоните му изникват първите пролуки. Никой от хората му не помръдна от мястото си и те продължиха напред, с проблясващи на слънчевата светлина щикове.

— Красива гледка — каза Гаврил.

— Така е.

— Сър! — извика глас. Беше Силвия, командирът на артилерията. — Трябва ми още време. Онази решетка ще ви забави.

— Не разполагаш с време — отвърна фелдмаршалът. — Разчисти ми пътя! Искам в тази стена да има дупка, щом хората ми се приближат на двеста метра от нея.

Тамас очакваше спор, но тя се върна при стрелците си, сипеща проклятия и раздаваща заповеди.

Той се извърна в седлото си. Зад него триста кирасири стояха в готовност в стремената си. Нагръдниците им бяха лъснати, шлемовете нахлупени и карабините заредени. Всеки от тях беше въоръжен с дълго копие, за да преодолее щиковете на кезианската пехота. Конете им носеха нагръдници и странични покрития, най-тежката екипировка, която все още се използваше от адранската армия.

— Войници от Тридесет и седма! — извика той. — Тази порта е устата на самата бездна. Възнамерявам да мина през нея. С мен ли сте?

Отговори му рев, последван от изтеглянето на мечове и оглушителния трясък от удрянето им в нагръдниците. Тамас им отправи самодоволна усмивка.

— Напред!

Кирасирите прибраха мечовете си, грабнаха копията и по сигнал на Тамас се хвърлиха напред. Фелдмаршалът бе оставил по-малко от хиляда души в лагера си; стрелци, коняри и артилерийска поддръжка. Всичко, с което разполагаше, се изливаше върху стените на Будфил.

Молеше се хората му да не се пречупят.

С море от копия зад гърба си, той яздеше през настъпващите роти на облечената в синьо адранска пехота. Погледът му бе фиксиран върху участъка от стената, за който бе казал на Силвия. Сърцето му биеше наравно с ритъма на барабаните, а в следващия миг първото гюле внезапно се заби в един от избледнелите камъни. Тамас отброяваше секундите в главата си до момента, в който вторият снаряд удари стената, а сетне сърцето му подскочи при третото попадение.

Нищо не се случи.

— Мамка му! — извика той.

Кезианците по стените наведоха мускетите си и фелдмаршалът видя как един от офицерите им се покачва на укрепленията и вдига меча си.

На земята, до Тамас, Андрия поддържаше темпото на конете без особено затруднение; очите му светеха от барутния транс. Той вдигна пушката с едно плавно движение, без да спре дори за миг, и дръпна спусъка. Тамас погледна към стените в опит да види целта му, а в следващия момент се изсмя, тъй като офицерът, възкачил се на парапета, полетя към земята.

След малко от стените се издигна пушек, щом кралската гвардия откри огън. Редици адрански войници паднаха под залпа им.

Фелдмаршалът се приближаваше все повече и повече. Втори залп от гюлета се заби в слабия участък, но отново без резултат. Хората му наближиха основата на стената, предните редици вече бяха доста рехави и Тамас ги видя да приготвят куки и стълби за нападението. При портата последните трески на дървените врати бяха разбити на две, а решетката — сведена до нащърбени железа. Входът зееше като уста, пълна с изпочупени, черни зъби. Тамас съсредоточи погледа си натам. Битката беше започнала и за добро или зло, той не можеше да стори нищо друго, освен да се носи напред с пороя.

Фелдмаршалът хвърли ръце във въздуха, щом внезапно в него се вряза вятър, изкарал въздуха от дробовете му. Той прибра меча в ножницата си и вдигна карабината в търсене на Привилегирован някъде на стената, но с изненада установи, че нещо го бута от Отвъд.

Това някакъв номер ли беше? Поредният капан на Ипил? Тамас отвори третото си око и веднага почувства как шокът се разлива през връхчетата на пръстите му чак до самата му сърцевина.

Гамата от цветове Отвъд, които показваха древните защитни заклинания, предпазващи стената, се гърчеше. Като пружина на лафет, изпъната в права линия, те сякаш се обтегнаха, сетне изплющяха, като едва не събориха Тамас от седлото, и накрая цялото нещо се пръсна.

Той затвори третото си око в очакване да види света в руини, стената — сведена до купчина камънак, а пехотата му — разпиляна, но изглежда, никой не беше засегнат от избухването и стената беше все още цяла.

— Усети ли това? — извика Тамас на Гаврил.

— Кое? За малко да паднеш от коня.

Тамас погледна към няколко пехотинци, за които знаеше, че са Чудаци, и забеляза, че някои от тях са се препънали — един дори беше паднал. Каквото и да се беше случило току-що, беше засегнало само хората с магически способности. Фелдмаршалът погледна встрани, към Андрия, който все още поддържаше темпото, но клатеше глава като объркано животно.

Вниманието му отново се насочи към стените, щом поредният снаряд се вряза в древния камък и го превърна в прах. Тела, облечени в зелено и кафяво, западаха от височините и парчета камък повалиха войниците на фелдмаршала от предните редици. Без защитната магия стената беше като порцелан за съвременната артилерия. Като че ли всички оръдия на Силвия откриха огън към това конкретно място и след секунди през стената бе прокаран път, осеян с чакъл.

Адранската пехота се втурна към пробива и това беше последният път, в който Тамас видя предните си редици, тъй като пред него се извиси кулата над портата.

— Пригответе копията! — изрева той.

Копията се насочиха напред и дузина кирасири се стекоха около него в кордон. До него Гаврил изтегли меча си и като един цялата рота премина гръмко през разрушената порта и се озова пред щиковете на кезианците отвъд.

Светът на Тамас потъна в хаос. Звукът от цвилещи коне, смесен с изплашените викове на хората и сблъсъка на метал в метал изпълни ушите му. Първата редица кезиански щикове беше повалена, но друга зае мястото ѝ. Малкият двор отвъд се превърна в кланица от щикове и копия. Той почувства плъзналия се по ризницата му щик и се извърна, за да застреля кезиански войник в лицето. С едно движение прибра карабината и изтегли меча си.

В стената от щикове изникна дупка. Тамас пришпори коня си през нея и започна да поваля кезианците от вътрешната страна на строя им. Един вражи войник се обърна, за да се изправи срещу него, после още един и още един и след няколко мига сред кезианските редици настъпи безредие.

Той продължи да настъпва — зад него имаше стотици кавалеристи, които бяха безполезни в двора. След като преградата от щикове беше пробита, той успя да си проправи път за секунди и скоро се озова на улицата.

Тя беше претъпкана с противници. Те се стичаха, за да укрепят стените, изблъсквани напред, за да попълнят празнините, и дузина от тях вече се хвърляха срещу него. Той устреми сетивата си и подпали барута на първата редица, като ги взриви на парчета, оставил магията да свърши работата.

Бяха твърде много, тласкани напред от собствените си другари зад тях. Дори с магията и кавалерията си нямаше да успее да отвори достатъчно голям коридор за пехотата.

— Сър — извика кирасир, — хората ни се разколебават!

Тамас прибра меча си.

— По дяволите! Гаврил, дай ми знамето!

Гаврил спря, за да откачи флага от седлото си — мечът му беше покрит с кръв. Той хвърли знамето и Тамас го улови, като скочи от коня.

— Андрия, прокарай ми път!

Магът разчлени кезиански пехотинец и се втурна към най-близкото стълбище, водещо към върха на стената. Пушката му беше празна, вероятно безполезна, покрита с кръв, и той използваше щика като копие, докато си пробиваше път нагоре по стълбите.

Тамас го следваше, като изритваше мъртвите и умиращите, които Андрия оставяше след себе си, от стъпалата. Качиха се на втория етаж на кулата и си запробиваха път през войниците, намиращи се вътре. След малко излязоха под открито небе.

Гледката спря дъха му. Неговите хиляди се блъскаха напред, щиковете им проблясваха, а върха на стената гъмжеше от зелено-кафявите куртки на кезианците. Хората му прехвърлиха стените със стотици, но той можеше да види, че редиците в основата на стената се колебаеха. Хората му щяха да се пречупят, ако не бъдеха пришпорени напред.

Тамас изтръгна кезианския флаг от дръжката му над портите и го хвърли от високото. Той се заизвива надолу, към вкопчените в битка армии, спуснал се като копие. Фелдмаршалът остана загледан във флага, докато един кезиански гренадир — като нищо беше цели два пъти по-едър от него, не го нападна с нечленоразделен боен вик. Тамас заби края на пръта, към който беше прикрепено знамето му, в челюстта на гренадира и го повали, след което вдигна флага над главата си и го развя. Сред пехотата долу се надигна вик и той видя как войниците му се хвърлят напред с нови сили.

— Вземи това! — каза на един адрански пехотинец, докато слизаше от върха. — Не позволявай да падне, докато още дишаш.

— Тъй вярно, сър!

Фелдмаршалът скочи при гренадира, когото беше повалил, сграбчи го за косата и го завлачи назад към втория етаж на кулата.

— Къде е Ипил? — извика той на кезиански.

Гренадирът го заплю в лицето и изтегли ножа от ботуша си. Подсилен от барутния транс, Тамас го вдигна във въздуха с една ръка, а с другата счупи китката му, като усети как костите изпращяват под дланта му. Сетне го удари толкова силно в стената, че от гредите се посипа прах.

— Къде е кралят ти?

Кезианецът изпищя и замахна с юмрук. Тамас хвана ръката му, извъртя я и запрати мъжа надолу по стълбите на кулата. Фелдмаршалът пристъпи отново под слънчевата светлина и откри, че флагът все още се вее и още повече от хората му прехвърляха стената.

Не беше достатъчно.

— Андрия, разбери къде е Ипил! — Тамас прелетя по стълбите надолу и скочи в седлото си. — Копия!

Повечето от кирасирите си бяха пробили път през двора и бяха достигнали улицата. Той преброи над дузина празни седла, но все още имаше достатъчно ездачи. Разчисти си път до тях, като държеше хода на битката под око. Наблюдаваше приливите и отливите на кезианската пехота — опитното око извличаше последователността от хаоса. Видя ги да настъпват, да се оттеглят, после пак да настъпват.

— Строй се!

Щом кезианската пехота се оттегли отново, кавалерията му се прегрупира в стегнат строй, приготвили копията. Гаврил застана до него.

— Трябва да хванем Ипил. Няма да успеем да превземем стените.

— Ще превземем стените, ако ще сам да трябва да го сторя. Копия, наляво!

Едва една трета от кавалерията му разполагаше все още с копията си. Те се преместиха в центъра на формацията, а останалите заеха страничните позиции, като отблъскваха настъпващата пехота с тежките си саби.

— В атака!

Цялата група се втурна напред и се вряза в дезорганизираната тълпа, която представляваше кезианската пехота. Дори и без копията, откритата уличка предоставяше повече възможности. Пехотинец падна под бронираната гръд на Тамасовия кон и той се приведе напред в седлото, за да замахне с меча си.

Кирасирът вдясно от него беше свален от седлото от куршум. Друг падна под щиковете на врага със задавен вик. Настъплението им бе спряно след едва стотина крачки, но Тамас видя, че това беше достатъчно.

Пробивът по-надолу покрай стената бе изпълнен със сини униформи. Собствената му пехота си пробиваше път с бой, тежките гренадири бяха в челото. Атаката на фелдмаршала бе отвлякла вниманието на кезианците, за да могат хората му да превземат пробива, и като при пукнатина в язовирна стена, целият прилив на битката се отприщи.

Тамас почувства удар по нагръдника си и изведнъж целият му свят се обърна с главата надолу. Той се хвърли встрани от падащия си кон, претърколи се под копитата на друг и се изправи с усилие; единият му крак се бе вдървил.

Вдигна меча си навреме, за да отбие удара на кезиански офицер. Парира два пъти и се гмурна за смъртоносен удар, но кракът му се подви под него и той залитна напред, мечът на офицера се блъсна в шлема му. Тамас вдигна оръжието си, за да блокира поредно мушване, ала от стомаха на офицера щръкна щик и тялото бе избутано встрани.

— Ставайте, сър! — Андрия подхвана фелдмаршала под рамо и му помогна да се изправи. — Имаме още врагове за убиване!

Тамас се възползва от възможността да провери състоянието си. По протежение на лявото си бедро имаше дълбок разрез — този щеше да е от лошите, а нагръдникът му бе понесъл поне пет дълбоки драскотини, които, ако не беше той, щяха да са му видели сметката.

— Твърде бавен сте в тази щуротия — каза Андрия.

— Така е само защото вече остарявам. Кралят?

— В крезимската катедрала е. Доколкото е известно на хората му, все още е там.

Тамас си проправи път през сражението, заслонен от едната страна от Андрия и уличните магазини от другата. Докуцука до една висока площадка и се покачи отгоре ѝ, за да огледа битката. Везните все още можеха да се наклонят в която и да е от двете посоки — от страничните улици се изляха още кезианци, а и още държаха ключови участъци от стената. Щяха да накарат хората на Тамас да платят с кръвта си за всеки сантиметър.

Няколко от кирасирите му, водени от Гаврил, го откриха на площадката.

— Можеш ли да яздиш? — попита го стражът. Той, както и конят му, бяха понесли двадесетина порязвания, а прасецът му бе подгизнал от кръв, но едрият мъж изглеждаше готов да продължи да се бие.

— Мога. — Тамас протегна ръка и Гаврил го издърпа на седлото зад себе си. — Крезимската катедрала — извика той в ухото на шурея си. — Трябва да сложим край на това веднага!

— Нагоре по главния път?

— Не, вземи онази улица там. — Фелдмаршалът посочи надолу по пътя им към една странична улица, която, изглежда, се беше изпразнила от кезиански подкрепления. Той размаха меча си. — Копия! При мен!

Трябваше да си пробият път през две наполовина вдигнати барикади, докато напредваха към центъра на града, но беше видно, че те не бяха добре пазени — просто място, към което кезианската пехота да може да отстъпи. Кавалерията на Тамас вече наброяваше по-малко от тридесет души и всеки от тях, който паднеше, щеше да е един по-малко в атаката срещу последната съпротива на Ипил.

Те изскочиха от една от страничните улички насред площада пред катедралата. Макар будфилският храм да не беше голям колкото наскоро разрушената си братовчедка в Адопещ, пак беше удивителна сграда. Четири шпила се издигаха по-високо и от най-високата постройка в града и ограждаха бронзов купол и великолепни, подобни на крепостни стени.

Площадът беше празен. Тамас, усетил капан, нареди на хората си да спрат.

Слезе от мястото си зад Гаврил и постави цял барутен фишек в устата си, като го остави да се разгради с все хартията върху езика му. Изтегли пистолета от колана си, провери дали е още зареден и сигнализира на хората си да продължат предпазливо.

Тропотът от копитата ехтеше гръмко по плочките на площада, битката при стената изглеждаше заглушена и далечна. Тамас бе очаквал най-големият отпор да бъде тук, където Ипил щеше да е разположил най-добрите и най-смелите си хора, но катедралата изглеждаше напълно изоставена. Фелдмаршалът я огледа с третото си око — нямаше Привилегировани или Чудаци, чакащи в засада.

— Нещо не е наред — каза Гаврил, гласът му прогърмя сред празния площад.

Тамас провери втория си пистолет. Кракът му гореше дори и през дълбокия му барутен транс и той беше принуден да куца.

— Може да са избягали.

Пристъпиха към главните порти. Едно от крилата беше открехнато. Фелдмаршалът надникна вътре. Не виждаше нищо, освен каменните стени на преддверието. Хората му слязоха от конете, завързаха ги и Тамас кимна на Андрия.

— Петима мъже — каза той.

Андрия извика пет имена. Войниците заеха позиции около вратата, след което я отвориха рязко и нахълтаха вътре. Стъпките им отекнаха сред дълбините на постройката, докато вървяха през преддверието към главния кораб на църквата. Тамас затаи дъх в очакване на изстрел и виковете на сражаващи се мъже; мускулите му се бяха напрегнали в готовност всеки момент да поведе останалата част от хората си вътре.

Тишина.

— Копелето е избягало — каза Тамас и пъхна пистолета си обратно в колана.

— Така изглежда — съгласи се Гаврил.

— Не му стиска дори да каже на личната си гвардия. — Фелдмаршалът изрита стената и веднага съжали. Изпсува под нос и се заслуша в звука от стъпките на кирасирите, които разчистваха помещението оттатък. — Да вървим.

Той закуцука към преддверието и за малко да се блъсне в Андрия.

— Сър — каза магът с пребледняло лице, — трябва да видите това.

Тамас и Гаврил се спогледаха. Нищо, което разтревожеше Андрия, не можеше да е на добре.

Той видя първото тяло, щом зави зад ъгъла. Една от елитните униформи на Ипил в зелено-кафяво, с позлатен кант и сиво облекло под куртката. Мечът на жената беше наполовина изтеглен; беше простреляна в сърцето от близко разстояние. Следващите две тела бяха на едва няколко крачки едно от друго — още двама от личната гвардия на Ипил, вкопчени в битка, забили ножове един в друг.

Тамас пристъпи сред главния кораб. Погледът му подмина огромните колони, които се издигаха в центъра на помещението и държаха купола, насочен към разкрилото се пред него бойно поле. Над сто от елитните гвардейци на Ипил лежаха мъртви или умиращи. Дори мерна двама мъртви Пазители. Фелдмаршалът отвори третото си око, но в помещението нямаше и намек за магия.

— Какво, по дяволите, се е случило? — попита Гаврил.

Тамас посочи към предната част на кораба.

— Обзалагам се, че той знае.

Тамас докуцука до стола на диоцела в началото на стаята, като използваше прибрания в ножницата меч като бастун, а в другата си ръка държеше пистолет. На стола седеше Ипил, огромното му туловище преливаше извън подлакътниците. Беше закован на място от малък меч с инкрустирана дръжка, а мраморният под около стола бе станал хлъзгав от кръвта му. В подножието на подиума седеше измъчен на вид мъж в началото на четиридесетте, положил брадичка в ръцете си и взиращ се невиждащо в Тамас.

Носеше униформата на кезиански генерал, а приликата с дебелия труп в стола беше очевидна. Все пак беше най-големият син на Ипил.

Принцът се изправи, щом Тамас се приближи, и подаде меча си с дръжката напред. Фелдмаршалът спря и се загледа в меча. Изведнъж се почувства страшно изморен.

— Флориан ди Ипил. Изглежда, сте извършили преврат.

Флориан като че ли се отдръпна от трупа, намиращ се малко над рамото му.

— Изпълних дълга си като престолонаследник. Избавих хората си от война, която не могат да спечелят. От името на кезианската нация, предавам меча си на фелдмаршал Тамас.

Фелдмаршалът прибра пистолета си и взе меча на Флориан, като го вдигна към светлината.

— Това е мечът на Ипил.

— Това е мечът на краля. Сега аз съм кралят.

Тамас се зачуди какво би казал кезианският закон по този въпрос. Или пък по-малкия брат на Флориан, Беон. Не беше запознат с тънкостите на кезианското унаследяване, особено щом ставаше въпрос за преврат. Всички предпоставки за една кезианска гражданска война бяха налице. Но това не беше негова грижа.

— Искате споразумение?

— Кезианският народ ще бъде третиран справедливо в съд от братските си държави. Адро и Делив ще спрат незабавно атаките си над кезианската армия в и извън границите ни.

— Имам две преки условия за вашето предаване в допълнение към тези, които ще последват по-късно.

— Кажете.

— Да наредите на хората си да свалят оръжието.

— Лорорлиа! — извика Флориан. — Жива ли си още? — От дъното на кораба изникна кезианка с черна коса и ястребови очи, облечена в полковническа униформа. Ходеше с ясно изразено накуцване и притискаше ръката си.

— Да, милорд?

— Изпратете вест до офицерите ни. Хората ни веднага да свалят оръжието.

Лорорлиа погледна към Тамас и на него му се стори, че в очите ѝ зърна бунтовно пламъче.

— Да, милорд. — Тя се отдалечи с куцукане.

Тамас се обърна към Гаврил:

— Изпрати един от кирасирите ни обратно на фронта. Кажи на хората ни незабавно да приемат капитулацията на кезианците и да се оттеглят извън градските стени — всички, освен пехотата на Седма бригада. Те да започнат разоръжаването на кезианската армия. — Фелдмаршалът хвърли поглед към Флориан и видя усмивка в крайчетата на устните му. Подозираше, че в преврата се съдържаше нещо повече от просто средство за приключването на войната. — И — добави по-тихо — заведи Беон на по-сигурно място. Сложи го под строга охрана. Не искам да получи нож в гърба. Бездни, по-добре иди лично.

Гаврил напусна стаята с широка крачка и взе няколко от кирасирите със себе си.

— Какво друго? — попита Флориан.

— Предайте тялото на бог Крезимир.

Веждите на Флориан се стрелнаха нагоре.

— Пф. В стаята на диоцела е, ето там. Вземете го. Не ни донесе нищо, освен мъка.

— Подсигури тялото, Андрия — нареди Тамас. — Не го докосвай.

— Това ли е всичко?

Тамас се изправи и задържа меча на Флориан на една ръка разстояние.

— Флориан ди Ипил, приемам капитулацията ти от името на адранско-деливанския съюз. Нека Адом благослови края на тази кървава война.