Есенната република

Глава петдесет и първа

Тамас и взводът му минаха през Диамантената зала и подминаха разбитите прозорци, все още непоправени от нощта на преврата по-рано през годината.

Прекосиха половин дузина просторни галерии, минаха по стълбища и през безброй странични помещения, но не срещнаха никаква съпротива. Имаше признаци, че крилото бе постоянно обитавано от животни — надъвкани завеси, птичи гнезда и издраскани стени. Тамас беше чул, че щабът на Кларемон се помещава в кралските покои в северната част, близо до тронната зала. Очевидно това крило бе останало недокоснато от хората му.

Тук сражението изглеждаше далечно, палатът беше почти умиротворен. Тамас реши, че може би е сбъркал.

Отварянето на третото му око обаче потвърди, че не е. Кларемон беше все още някъде напред, отвъд двете статуи с жезли в ръка, които обграждаха входа към Ответната зала.

Тамас махна на хората си да се разделят на две групи и да фланкират входа. Войниците се спуснаха напред, приготвили пушки, и заеха позиции. Фелдмаршалът пристъпи напред, за да отвори вратите.

Той усети припламването на магия зад себе си и само благодарение на свръхестествената си бързина успя да избегне ледения шип, който полетя надолу по коридора и се заби във вратата, пред която се бе намирал допреди миг. Той се извъртя с пистолет в ръка и изпъшка, когато втори шип се заби в рамото му и го блъсна в стената толкова силно, че пред очите му изплуваха звезди.

Чуха се няколко стенания и рязко секнал писък, докато мъжете му умираха, приковани към стените с магически копия, щръкнали от сърца и глави.

Тамас се забори с болката, усетил студ дълбоко в мускулите си, щом пречупи острието от стената и бавно издърпа парчето от рамото си. Пъхна юмрук в раната и затърси източника на магията в очакване на втора атака. Там, идваше от едно от стълбищата, което бяха подминали, на сто крачки надолу по коридора. Беше слаба жена на около петдесет, с посивяваща кестенява коса, подрязана над ушите.

— Фелдмаршал Тамас — каза тя със силен брудански акцент. — Милорд Бруд каза, че вие ще…

Пистолетът на Тамас трепна в ръката му и куршумът я намери между очите. Той пое няколко накъсани глътки въздух, вдъхвайки барутния дим, докато чакаше да види дали строполилото се тяло ще помръдне. Не го направи.

Тамас извади кърпичка от джоба си и я напъха в раната. Кървеше обилно, беше твърде голяма. Едва можеше да си движи ръката, а и беше сигурен, че ледът е отчупил парченце кост. Изправи се бавно, усетил как силата му чезне, и остави очите си да се плъзнат по телата на хората му. Нито един не бе оцелял.

Вратата на Ответната зала се отмести тежко под допира му и той пристъпи в просторната зала, все още осветена от Привилегирована магия дълго след смъртта на магьосниците, изтъкали заклинанията.

Издигнат олтар, покрит с кадифе, заемаше центъра на помещението, върху който бе положено тялото на Крезимир. Лорд Кларемон бе коленичил пред олтара, с гръб към Тамас. Беше облечен в изискан костюм с пешове, шапката и бастунът му лежаха на пода до него.

— Добър ден, фелдмаршале — каза Кларемон. — Съжалявам за всичко това.

— Не, не съжалявате.

— Само малко. Влезте. Искате ли да научите как се убива бог?

Таниел и Ка-поел бързаха през виещите се коридори, задни стаички, тайни проходи и служебни помещения.

Таниел усещаше силата, намираща се някъде пред тях, и се носеше напред, воден от Ка-поел по пътя им през лабиринта от стаи. Минаваха през малки стаи и тъмни коридори, прекосяваха мраморни подове, заринати с брудански и адрански тела, и помещения, унищожени от магия. Можеше да чуе триумфалните викове на адранските войници, щом завземеха нова позиция, но скоро остави всякакви звуци на битка зад себе си.

Навлязоха в крилото на кабалистите, означено с древни руни по рамките на вратите. Тази част от двореца изглеждаше изоставена. Подминаха дузина стаи, докато се изкачваха към третия етаж, сетне отново слязоха на втория и най-сетне Ка-поел забави ход в един дълъг коридор, който свършваше в голяма, добре осветена зала.

Таниел можеше да чуе гласове, идващи от помещението пред тях. Те се прокраднаха към края на коридора и към перилата на стълбище и погледнаха надолу към вътрешността на Ответната зала.

Крезимир лежеше на олтар в средата на стаята, а Тамас, хванал едното си, подгизнало от кръв рамо, стоеше на прага. Между него и олтара стоеше Кларемон и говореше с тих и любезен тон сякаш обсъждаше времето на чаша чай.

Таниел затегна хвата си върху щика.

Кларемон се изправи и се обърна с лице към Тамас. Държеше нещо в ръката си и Тамас присви очи през болката, за да отличи остър къс от кремък.

— Първо на първо — каза Кларемон, — ние всъщност не сме богове. Не повече отколкото сте вие. Просто сме много, много стари. Бяхме първите Привилегировани, крачили по тази планета, от времето, когато човеците тепърва започваха да живеят в кални колиби. Крезимир казваше, че сме първите хора, сътворени от някакъв мистериозен създател, но аз знам, че това са глупости. Много добре помня родителите си.

Кларемон подхвърли камъка във въздуха и го хвана.

— Помня, когато Крезимир ги уби. Накара ги да пищят с часове. После каза, че смъртта им била необходима, защото не позволявали да тръгна с него. Защото не позволявали да ме научи как да боравя с тази огромна мощ, която тая. Отново пълни глупости. Направи го, защото му харесваше да гледа как по-низшите същества страдат.

— Мислех, че сте братя. — Силите на Тамас го бяха напуснали. Бе отмалял от кръвозагуба; подхвана неумело един барутен фишек, повдигна го към устата си и в следващия миг го изпусна.

— Братя единствено по магия — каза Кларемон. — Другата ми половина, онази, която наричате Черис, е моя близначка, бяхме съединени в бедрото. По всички правила трябваше да сме изоставени на елементите, за да намерим смъртта си след раждането. Но родителите ни ни обичаха и ни запазиха. Крезимир ги уби и ни раздели с магия. Скърбяхме с месеци. Бяхме се вкопчили един в друг, докато той не ни раздели със сила. Без него щяхме да си останем едно цяло, както трябваше да бъдем.

Кларемон се извърна и свъси вежди към балкона на втория етаж.

— За какво говорех? А, да. За да убиеш бог, ти е необходима или първична магия, както когато Крезимир погуби смъртната форма на Адом преди няколко месеца, или нещо подобно. — Той повдигна острия камък. — Това парче кремък е на десетки хиляди години. Намерено е в една далечна земя, отдавна погълната от морето. Крезимир се порязал на него като дете и именно тази кръв ще го погуби.

— Не съм чувал за подобно магьосничество. — Зрението на Тамас се замъгли. Той се опита да притисне по-плътно ръката си към раната. Трябваше да е по-зле, отколкото беше предположил.

— Кръвозагубата ти се отразява, Тамас. Разбира се, че си чувал за подобно магьосничество. В тази част на света това е отдавна изгубено чародейство, по-старо дори от мен и Крезимир, останало неразгадано от който и да е от нас. Но то съществува и все още се използва в една страна на другия край на света.

— Диниз.

— Да. Оттатък, чак в другия край на Фатраста. Малката дивачка на сина ти е най-силната практикуваща тази магия, която някога съм виждал, като включвам и себе си в това число. Използвах подобни артефакти, за да убия всичките си родственици, освен двама.

— Адом…

— И Крезимир. Да. Харесвам Адом. Винаги е бил мил с мен още преди да се сдобия с мощ. Досега го оставях на мира. Боя се обаче, че близначката ми няма да е така великодушна, щом отстраним Крезимир. И като стана дума…

Кларемон замълча и в залата прозвуча ясен пукот. С кашляне и вдигащ се от кожата и косата ѝ дим, отвъд полупрозрачно покривало, изтъкано от магия, изникна Черис и се олюля към Кларемон, който я подхвана с ръка.

— Здравей, любима — каза той. — Какво се е случило?

Черис се изкашля сухо, сетне отиде зад олтара на Крезимир и повърна шумно.

— Проклетият ни брат вкара мръсната си магия в мен. Трябваше да избягам, но не мисля, че ще ме последва.

— Казах ти да не ядеш нищо в този град — отвърна Кларемон, любезният му глас прозвуча леко сърдито. — Каквото и да е, няма да те убие. Адом е твърде мил за подобно нещо.

Тамас направи крачка напред. Светът се люшна пред очите му, подът се завъртя.

— Не е нужно нещата да стигат толкова далеч — каза той.

Черис посочи към него.

— Защо още не си го убил?

Кларемон подбели очи.

— Имах други планове — каза той на Тамас. — В случай че изгубя изборите. Планове в плановете и още планове. Да отслабя позицията на Рикар, да срутя адранската валута. Възнамерявах да се сдобия с контрол в следващите дванадесет години, но изглежда, другата ми половина не е така търпелива.

— Ти ме остави в онази проклета кула — обвинително каза тя на брат си.

Тамас направи нова крачка напред.

— Убийте Крезимир. Давайте. Няма да ви спра. От това, което чух, той заслужава да умре. Но не ни намесвайте в машинациите си. Оставете Адро на мира.

— И няма да се опиташ да ни спреш? — присмехулно попита Черис.

— Хайде, хайде — каза Кларемон. — Недей да отписваш напълно фелдмаршала, Черис. Тамас, възнамерявам да обединя този свят за една нова епоха. Бих искал ти да си начело. Кажи да и ще бъдеш изцерен. Ще удължа живота ти. Ще пощадя приятелите и семейството ти. Ще заемаш почетно място. Ще донесеш мир на всяка нация на тази планета.

Ставаше му трудно да диша. Усещаше кръвта в дробовете си и се зачуди дали не е бил ранен и на друго място. Коства му и последната капка сила, за да хване резервния пистолет и да го изтегли от колана си. Ръката му трепереше, но той я повдигна и се прицели в Кларемон.

— Не.

Пистолетът се изпари сред проблясък на светлина, а с него и ръката до китката му. Нямаше болка от унищожения крайник, само внезапно изтръпване. Тамас се олюля назад и усети как магията обгръща и разкъсва тялото му. В главата му нахлу болка, докато не почувства, че всеки момент ще се пръсне, сетне се строполи на земята.

Появата на другата половина на Бруд го накара да застине. Изчака няколко секунди, докато наблюдаваше разговора им.

— Пола? — изсъска Таниел. — Вече са двама. Дори да успея да се приближа достатъчно, разполагам само с един щик.

Ка-поел като че ли разсъди за момент. Сетне кимна и потупа гърдите си с пръст.

— Ти?

Ново кимване.

— Какво можеш да сториш ти?

Тя му се усмихна, но нямаше време да му отговори. С крайчеца на окото си Таниел мерна бързо движение, щом Тамас извади пистолета си. Оръжието избухна в ръката му и Таниел усети как магията пронизва тялото на баща му.

Той скочи от балкона и се приземи на отсрещната страна на олтара спрямо Бруд. Видя как тялото на Тамас се свлича.

— Татко! — Думата се изтръгна от гърлото му като стон — горестен, болезнен вик на страх и покруса. Таниел пристъпи напред и усети как магията на Бруд се обръща към него, приплъзва се покрай олтара като змия и се вкопчва в костите му. Натискът беше невъобразим. Моментално се почувства сякаш газеше в кал до коленете, същото смазващо усещане, което го бе удържало на Изборния площад.

Държеше пръстена на щика в едната си ръка, с острието между пръстите си. Той заора напред, като използваше щика, за да си проправи път през магията сякаш беше нос на кораб, порещ повърхността на морето. Черис заобиколи олтара, за да го пресрещне, а Кларемон пристъпи със спокойно изражение към Крезимир и вдигна кремъчния кинжал в ръката си.

— Пола, малко помощ!

Кутията на Крезимир, онази, малката, която Ка-поел бе носила със себе си, се понесе във въздуха в дъга над главата на Таниел. Клонките и вървите се пръснаха на парчета, връзките около куклата на Крезимир се развиха за едно мигване на окото. Внезапно от Крезимир изригна магия, която запрати Черис и Кларемон чак в другия край на помещението.

Крезимир се изтърколи от олтара и Таниел застина на място, уплашен от лудостта в окото на бога, щом погледът му попадна върху него. Но там нямаше никаква лудост. Всъщност нямаше нищо. Лицето на Крезимир беше празно, безизразно. Куклата на Ка-поел се рееше над главата му и богът се задвижи, щом куклата мръдна, имитирайки движенията ѝ.

Таниел се затича към Кларемон, но бе повален на колене. Опита да се изправи, но имаше чувството, че целият свят се бе стоварил отгоре му и го притискаше. Очите му изпъкнаха и сърцето му заби оглушително, щом се напъна срещу безмилостната невидима сила. През цепките на свитите си очи видя Кларемон и Черис, и двамата на крака, стиснали зъби, съпротивляващи се на магията на Крезимир.

Таниел осъзна, че натискът, с който се бореше, не беше насочен към него, а представляваше внезапният сблъсък на двете божествени сили. И той беше приклещен по средата. Цялото му тяло се разтресе, когато магията на Ка-поел се помъчи да го защити. Можеше да усети как всяко мускулче се напряга, костите му всеки миг щяха да се прекършат. Ка-поел се придвижи надолу по стълбите в единия край на залата. По лицето ѝ се стичаше пот, а пръстите ѝ танцуваха като тези на кукловод, управляващ конците.

Кларемон и Черис се приближиха един към друг, с Крезимир между тях. Самият той изглеждаше незасегнат, но Таниел виждаше, че от куклата над него капеше восък; натискът я превръщаше в безформена буца.

Кларемон повдигна кремъчния си нож и го стовари върху шията на Крезимир. Богът рухна пред него и ненадейно Таниел залитна напред, освободен от магическия натиск. Той възстанови равновесието си и сграбчи Кларемон за предната част на сакото, сетне заби щика на Ка-поел в меката част под брадичката и достигна мозъка.

Писъкът на Черис го накара да пусне тялото на Кларемон и да запуши ушите си. Тя се хвърли към него, вдигнала ръце, и той се приготви за мощта на нейната ярост.

Черис залитна. В краката ѝ Таниел видя Тамас, с кремъчния кинжал на Кларемон в здравата му ръка. От ушите, носа и устата му течеше кръв, а по брадичката си имаше петна от барут. Той заби кинжала в крака ѝ.

Тя извика отново, но по-скоро от гняв, отколкото от болка.

— Мислиш, че това ще ме убие? — попита богинята. Тя сграбчи Тамас за яката на куртката му и повдигна натрошеното му тяло, но веднага се отдръпна, щом той я заплю в лицето с кръв.

— Пусни го — изрева Таниел.

— Не можеш да ми заповядваш — каза Черис. — Ще изпия кръвта от трупа на баща ти. Ще убия теб и дивачката ти, а после ще съживя любимия си. Разполагам със силата да го сторя!

— Пусни го и ти печелиш.

Черис се поколеба.

— Какво имаш предвид?

Таниел изтегли щика от безжизненото тяло на Кларемон и го превъртя в ръката си.

— Ето — каза той. — Ти печелиш. — И хвърли щика.

Черис пусна Тамас и посегна нагоре, но щикът се понесе над пръстите ѝ. Тя се извъртя, протегнала ръка.

Ка-поел грабна острието от въздуха и прониза сърцето ѝ. Богинята ахна и се строполи на земята. Ка-поел обкрачи тялото ѝ и изтегли щика, сетне започна да го забива отново и отново, докато Черис не спря да мърда.

Таниел хвана ръката ѝ.

— Мъртва е, Пола.

Ка-поел се озъби към Черис, но позволи на Таниел да я издърпа настрани. Той я остави да провери телата на Кларемон и Крезимир, а той отиде при Тамас.

Баща му лежеше на една страна, подгизнал в кръв. И двата му крака бяха счупени, лявата му ръка бе раздробена, а от китката надолу липсваше напълно. Все още стискаше каменното острие в ръка.

— Татко — умолително изрече Таниел, усетил как го изпълва отчаяние. — Хайде, татко!

Очите на Тамас трепнаха.

— Изгуби един от пистолетите си — каза с дрезгав глас фелдмаршалът.

— Всичко е наред, татко — каза Таниел и обгърна главата на баща си с ръка. — Хайде. Не ме оставяй.

— Свърши ли се?

— Да. Мъртви са.

— Проклети богове.

— Не ме оставяй, моля те — проплака Таниел.

— Не, Тан — отвърна Тамас с окървавена уста. — Мисля, че ще го направя.

Зрението на Таниел се замъгли.

— Моля те, татко.

Тамас заопипва на сляпо за предницата на Таниеловата куртка, пръстите му стиснаха оцапания с кръв ревер.

— Гордея се с теб, Таниел.

— Няма за какво да се гордееш, татко. Аз съм ужасен командир. Отвратителен войник.

— Ти си добър човек. Добър боец. Само това е от значение.

— Просто не умирай, татко. Чуваш ли? Не умирай.

— Заслужих си го, момчето ми. Готов съм да си почина.

— Не, не си. Имаш още толкова много работа. — Имаше трус и сградата потрепери около тях, но вече нямаше значение.

— Ще вървя, сине. Махни се оттук. Бруд ще ни удостои с предсмъртното си стенание и то няма да е никак приятно.

— Идваш с мен.

Дишането на Тамас се забави. Пръстите му отхлабиха хвата си и ръката му се отпусна. Таниел пренебрегна поредния настоятелен трус, пренебрегна дърпащата го за ръкава Ка-поел.

— Татко…

— Хей — прошепна Тамас. Устните му се скривиха в бегла усмивка и той каза тихо: — Майка ти праща поздрави, момчето ми. Обичаме те.