Есенната република

Глава петдесета

Нила тичаше надолу по коридора към кабинета на министъра, но спря и се втурна обратно, за да помогне на Бо. Обгърна ги магия и ушите ѝ писнаха от взрива, който едва не я повали на земята.

— Хванах го навреме — каза Бо, на челото му бе избила пот. — Продължавай.

Взривовете продължиха. Всеки път, в който магията за малко да ги изпепели, Нила усещаше нишките на Бо Отвъд, които привличаха собствената му магия в реалността. Мраморният под зад тях изригна и във въздуха се разхвърчаха прах и парченца, които пробиха дупки в стените и тавана. Пламък и порив на вятъра изпълниха въздуха около тях, но отскочиха безобидно от въздушния щит на Бо.

— Чакай, чакай! — каза Нила. — Ако тръгнем натам, ще ги отведем право при министъра.

— Нямаме избор. — Бо продължи да куцука напред, през задната врата на кабинета и стълбището на прислугата. Нила хвърли поглед надолу по стълбите и разбягалия се персонал. Вън в коридора бруданските войници бяха достигнали площадката и заемаха позиции при входовете и зад колоните.

Нила пристъпи встрани от Бо и се приведе към коридора, като протегна едната си ръка и отмести въздуха с другата. От пръстите ѝ се стрелнаха пламъци, които се заизвиваха през входа. Куршум разцепи рамката на вратата до главата ѝ, но тя не му позволи да я разсее. Съсредоточи се върху топлината на пламъците, като изтегляше магия от Отвъд в реалността.

Изведнъж се скова; по гърба ѝ пролазиха ледени тръпки сякаш внезапно бе пристъпила сред сянка в слънчев ден.

— Бо, какво ми се случи току-що? — Огънят ѝ утихна, заличен от внезапното ѝ колебание, и тя не смееше да помръдне.

Бо докуцука до нея, протезата му потракваше.

— Добра работа — каза той. — Подпали сградата, но ти признавам усилието. А това, което почувства, бях аз. Хайде. — Привилегированият я хвана за ръката и те се насочиха към задното стълбище.

— Какво направи? — попита Нила, докато му помагаше да слезе.

— Тихо — прошепна той. — Номер, на който ме научи една отдавнашна любовница. Взех малка част от аурата ти и я оставих там, където бяхме допреди малко. Оставя цветно петно Отвъд, което сияе като човек и прикрива следите ни. Бързо ще прозрат през него, но може да ни даде достатъчно време да им излезем в гръб.

Те подминаха четвъртия етаж и Нила прекоси шеметно прага на намиращия се оттатък кабинет, след което се насочи към вратата на главния коридор. Надолу по коридора имаше войници, събрали се около главното стълбище, вдигнали предпазливо мускети. Сред тях имаше и една Привилегирована — Лори, без съмнение.

— Сега? — попита тя.

— Не, още един етаж надолу.

— Ще се лишим от високата позиция.

— По-добре това, отколкото да ни приклещят. А и ти подпали горния етаж.

Те се върнаха при стълбището и слязоха на третия етаж. Бо, по чието лице се стичаше пот, пристъпи към входа на прислугата, като кривеше лице при всяка крачка с протезата. Беше изгубил бастуна си някъде сред хаоса. Нила изтича пред него и сграбчи вратата, но изведнъж бе отхвърлена назад от магически изблик. Тя удари стената, по раменете ѝ се посипа мазилка и си изкара въздуха.

През останките от вратата прекрачи мъж. Носеше ръкавиците на Привилегирован и беше едър поне колкото полковник Етан. Бо направи защитен жест, който врагът отпъди с лекота. Той сграбчи Бо за китките, завъртя го и го запрати към перилата. Парапетът се пропука под тежестта на Бо и двамата мъже полетяха назад и извън поглед.

Нила се вдигна на крака и се затича по стълбите след тях. Те лежаха на следващата площадка, Бо беше под грамадния Привилегирован, с притиснати от двете му страни китки. Големият Привилегирован се изсмя и заби чело в носа на Бо. Бо изкрещя от болка.

Нила сграбчи мъжа за тила. Той се извъртя и от устата му се разлетя слюнка, щом я отхвърли назад. Очите му трепнаха към ръцете ѝ, за да проверят за ръкавици, преди да насочат вниманието си обратно към Бо.

— Не трябва да гледаш към мен — каза Бо, от ноздрите му бълбукаше кръв.

Горящите пръсти на Нила прогориха гръбнака на мъжа с лекотата на лопата, потъваща в снега. Той издаде задавен писък, преди тя да достигне дробовете му, и той умря с ръката ѝ около сърцето си. Нила избута тялото от Бо.

— Добре ли си?

— Бил съм и по-добре. — Той избърса бликащата от носа му кръв. — Изправи ме, бързо.

Тя му помогна да се вдигне на крака и в следващия миг чу силен, пронизителен звук. Сградата потрепери и изведнъж остриета от горещо желязо прескочиха стената над тях и ги засипаха с дъжд от дърво и мазилка.

— Бягай, бягай!

Тамас не си направи труда да търси коня си, а направо хвърли нов барутен фишек в устата си и тича през целия път до небесния дворец.

Таниел тичаше точно до него, стиснал пушката в ръце, със засъхнала около носа и ъгълчета на устата си кръв. Достигнаха криволичещия път, който се виеше нагоре по хълма към двореца. Тамас спря и задиша тежко. Барутният транс повишаваше адреналина и му осигуряваше сила и енергия, но той беше твърде стар, за да издържи по-дълго. Можеше да чуе изстрелите на оръдията и мускетите, а над хълма пред тях се издигаше пушек.

Сигурно Олем беше започнал атаката.

— Намери момичето — каза фелдмаршалът. — Аз ще потърся тялото на Крезимир.

— Имаме ли план?

— Ако успеем да изведем Ка-поел и може би самия Крезимир, може и да имаме предимство пред Кларемон — отвърна Тамас. — Аз ще му отвлека вниманието.

— Това е самоубийство.

— Затова ще го направя аз.

Таниел се вкопчи в куртката на Тамас.

— Мога да преодолея магията му. — Фелдмаршалът можеше да долови убедеността в гласа на сина си, настоятелния, почти умолителен тон. Той искаше да се изправи срещу Кларемон. Тамас нямаше да го позволи.

— Черис едва не те смачка като буболечка, Таниел. Няма да имаш по-голям успех срещу другата ѝ половина. Намери Ка-поел. Изведи я от сградата. Ако разполагаме с нея, имаме предимство. Това са заповедите ти.

Таниел пусна ръкава на Тамас. Минаха няколко мига, в които фелдмаршалът мислеше, че синът му ще започне да спори. Таниел стисна зъби, гневът му бавно се превърна в решимост. Най-накрая кимна.

Те продължиха нагоре по пътя, докато не достигнаха просторната градина пред небесния дворец. Приличаше на бойно поле. Оръдията бяха спрели стрелбата, но пукотът на пушки и виковете на хората изпълваха въздуха. Тамас чу експлозия, непредизвикана от барут, и долови излъчващата се от сградата магия.

— Твърде слаба е за бог — каза той. — Вероятно Кларемон разполага с още няколко Привилегировани. Отваряй си очите.

— Виждам я — каза Таниел, очите му бяха фиксирани върху нещо в далечината, притворил клепачи, за да се взре Отвъд. — В тронната зала е.

— Ако Кларемон все още крие истинската си мощ, може да се окаже невъзможен за откриване. Аз… — Тамас отвори третото си око и плъзна поглед от единия до другия край на двореца. Разположено в противоположната част на палата спрямо тронната зала, крилото на Привилегированите, където бе избил кралската кабала, блестеше като слънце Отвъд. Излъчваше такава мощ, че сякаш щеше да изгори лицето му, и той разбра, че това можеше да е единствено Бруд. — Както и да е. Той не се крие.

А това не можеше да е на добре.

Тамас търси, докато не забеляза няколко от войниците си, приклекнали зад един от огромните мраморни фонтани в градината.

— Таниел, помниш ли отвора в градината зад тронната зала? Показах ти го, когато беше малък.

— Смътно.

— Намира се зад статуя на Мануч Първи — възрастен мъж с големи уши. Влез оттам. Ще излезеш през проход точно зад кралския престол.

— Добре.

— Захващай се, войнико.

Таниел кимна и пристъпи встрани, сетне се спря и погледна назад. Тамас срещна погледа му.

— Татко? — повика Таниел.

— Да, сине?

— Пази се.

— Ти също.

Таниел потегли, като подтичваше в приклекнало положение от храст на храст, за да прикрие приближаването си. Тамас се запъти в противоположна посока, към групата войници, които бе забелязал по-рано. Излезе им в гръб и се хвърли зад фонтана при тях.

— Докладвай!

Един от войниците — жена на около четиридесет с лентите на майор върху униформата си, отдаде чест.

— Сър! Срещнахме сериозен отпор, сър. Имат стрелци по всички прозорци и поне трима Привилегировани в сградата. Имаха около хиляда души в градината, но успяхме да надделеем благодарение на превъзхождащата си численост.

Тамас очакваше, че Кларемон ще разполага с резервен план, в случай че загубеше изборите. След сведенията на Адамат, че корабите не бяха натоварени догоре, фелдмаршалът беше заповядал да ги последват нагоре по реката до мястото, където бяха разтоварили и останалата част от войските си. Тези войски се бяха върнали по заобиколен път, за да заемат позиции в двореца.

Но Тамас нямаше да допусне същата грешка, както при нападението на имението на Шарлемунд. Сега разполагаше с над двадесет хиляди войници, затягащи обръча около палата.

Дали това щеше да се окаже от значение пред божествената заплаха…

— Загуби? — попита той.

— Нямам представа, сър, но трябва да са поне хиляда и петстотин. Онези Привилегировани се развихриха в мига, в който превзехме градините.

— Къде са?

— В северната част на околността, където битката е най-ожесточена.

Тамас изви врат, за да погледне зад прикритието си на север. В тази част на двореца се намираше и тронната зала. Таниел вървеше право към вихрещата се битка.

— Къде е полковник Олем?

— Разбихме главните порти на двореца с два залпа на оръдията. Преди пет минути полковникът влезе в двореца с две роти, за да се опита да го прочисти. Оттогава няма вести от него, но огънят на стрелците от тази страна на сградата замря.

— Хората ти да стеснят периметъра. Влизам след полковника.

— Ще изпратим една рота с вас.

— Чудесно.

Само след минути Тамас приближи предните врати на двореца с двеста войници зад гърба си. Масивните, обковани със сребро врати бяха разбити от леката артилерия. Входът бе заринат с телата на мъртви и умиращи — и адранци, и бруданци, поради което той постави десетима от хората си да пренесат ранените в сравнително по-безопасните кралски градини.

Фелдмаршалът застана в просторното фоайе и видя до върволицата от умрели и ранени, че битката се измества наляво и нагоре по стълбите, зад ъгъла. Олем бе повел хората си към тронната зала в опит да излезе в гръб на бруданските войници, пазещи северния вход на двореца. Самата големина на зданието можеше да погълне Олем и двете му роти. От мисълта му се прииска да бе довел цяла бригада със себе си.

Чувстваше се изморен, силите го напускаха. Всеки стар, излекуван с магия белег го болеше и спомените за това как се беше сдобил с всички тях като че ли го заляха накуп. Спомни си кампаниите в Гурла и безбройните сражения и битки. Сети се за бягството си от Кез след опита за убийството на Ипил и годините планиране на падението на собствената му монархия, завършила с главата на Мануч в кошница. Битката срещу роялистите и бягството му през северен Кез към Алватион се сливаха в едно.

Беше толкова изморен… това трябваше да свърши.

— Ти, капитане — каза Тамас и раздели хората си на две, — събери взвода си и ела с мен. Майоре, заведете останалите хора на втория етаж и си проправете път на север. Между настоящата ни позиция и тронната зала има половин дузина балкони, които ще ви предоставят предимство. Осигурете нужните подкрепления на полковник Олем.

— Сър? — повика го майорът. — Къде ще сте вие?

— Аз имам сметки за уреждане.

Таниел се придвижваше сред градините и живите плетове, покрай фонтани и статуи, прескачаше декоративните стени и така заобиколи откъм северната страна на небесния дворец.

Сражението се сгъстяваше, куршумите просвистяваха над главата му, черен барутен дим се носеше като мъгла сред разсипаните градини. Димът му даде сила и яснота на ума, докато избягваше групите брудански войници и тичаше между редиците адранци, бавно напредвайки към палата.

Щом сви зад североизточния ъгъл на сградата, той се задвижи лудешки, затичал се с всички сили. Прекоси тревната площ за игри и чу пукота на мускет и просвистяването на куршуми, пронизващи въздуха зад него. С крайчеца на окото си видя отряд брудански войници, които изоставиха прикритието си, за да се впуснат в преследване, но той ги изпревари, като мина напряко през лабиринт от жив плет, хвърляйки се през бодливите стени зеленина с ръка пред лицето.

Изскочи от другата страна на лабиринта, слезе по един хълм и пристъпи сред брезова горичка в една котловина зад двореца. Звуците от битката бяха приглушени и далечни, тази част от градините беше обрасла, но иначе недокосната от стълкновения. Пресъхнало корито на река, някога подхранвано от същите тръби, които поддържаха фонтаните, се виеше през дъбравата.

Таниел достигна задната стена на двореца, подминал статуята на стария крал Мануч Първи. Прокара ръце по плътните каменни блокове в основата и затърси сред спомените си образа на входа, който баща му му бе показал преди шестнадесет години.

Продължи по протежение на стената още двадесет крачки, като опипваше всяко ъгълче и пукнатина, но без успех; сърцето му биеше все по-силно с всяка изминала секунда, в която не откриваше входа. Върна се при статуята и известно време остана загледан в стената — единственото, което стоеше между него и Ка-поел — преди да отстъпи назад.

Можеше да си счупи врата при приземяването, ако не бе пуснал пушката, за да се хване. Кракът му потъна в дупка в тревата и той го разтърси сред празното пространство под него, разколебан дали зрението му не си прави шеги. Протегна се надолу, разчисти тревата и откри отвор, достатъчно голям, че човек да може да мине през него, и така вписан сред местния пейзаж, че да е трудно забележим.

Таниел запълзя на четири крака, като прибутваше пушката пред себе си. След десетина крачки проходът зави и се откри в тесен коридор. Той се изправи и продължи напред. Земята беше влажна под краката му, паяжини полепваха по лицето и ръцете му.

Внезапно коридорът свърши, оказал се глух. Единствените доловими звуци бяха собственото му нервно дишане и далечният, едва различим гърмеж от изстрели.

Таниел опря ухо в стената и зачака в тишина, след което натисна леко с двете си ръце. Последва изщракване и стената поддаде, за да открие пореден тъмен коридор. Той видя източник на светлина в единия край, оказал се тънък като косъм процеп, който според него можеше да е единствено показател за следващия скрит портал.

Вратата се плъзна встрани напълно безшумно и му разкри гледката на добре осветен, закрит със завеса кът. Той познаваше този кът. Високите прозорци, первазът в синьо и червено, гоблените, позлатени с биещите се лъвове от герба на фамилията Мануч.

Намираше се в тронната зала зад самия трон.

Прокрадна се напред, докато не достигна завесата и я отмести внимателно с пръст. Внезапни изстрели го накараха да скочи встрани и да се оттегли зад покривалото, вдигнал пушката пред себе си. Последваха викове и някъде наблизо отекнаха мускетни изстрели. След като се увери, че стрелбата не бе насочена към него, той се приведе напред и надникна отново.

Тронната зала изглеждаше пуста. Подът бе покрит с прах, макар да бе осеян със стъпки, и няколко от факлите горяха. Големите двойни врати в отсрещния край на помещението бяха леко открехнати. Докато наблюдаваше, двама брудански войници забързаха вътре и опряха гърбове във вратата. Носеха униформи, но никой не държеше оръжие. Таниел долавяше магия и подозрението му, че може да са Привилегировани, бе потвърдено, щом единият вдигна покритата си с рунирана ръкавица ръка.

Магьосникът каза нещо на спътника си, сетне се приведе към отвора на вратата, от пръстите му изскочи леден снаряд и изчезна. Пръстите на другия Привилегирован танцуваха във въздуха и Таниел чу нов сблъсък отвъд вратите.

Той не губи време. Обви куршум в плат и го натика в цевта при другия, вече зареден, след което тикна резервен патрон между зъбите си. Смъкна се на едно коляно, опря лакът на другото и плъзна дулото през завесата. Отвори третото си око, за да вижда по-ясно Привилегированите, и дръпна спусъка.

Изгори барутния фишек между зъбите си и вложи енергията зад първия куршум. Оловните сачми излетяха от гнездото една след друга. Таниел остави първата да следва траекторията си и се съсредоточи върху втората, като я подбутна с магията си и коригира прицела си само с няколко сантиметра.

Двамата Привилегировани се свлякоха едновременно, мозъците им се разпиляха от вътрешната страна на залата. Таниел отметна завесата настрани и се затича напред. Трябваше да намери Ка-поел и да я изведе оттук. Можеше да усети, че е наблизо, можеше…

— Кхм.

Звукът го накара да се врътне на пети.

Ка-поел седеше на трона, краката ѝ висяха във въздуха, ръцете ѝ почиваха на подлакътниците и се бе облегнала назад сякаш притежаваше стола. Носеше нови панталони и риза под чисто новото палто и изглеждаше невредима, макар да бе пазена от двама брудански войници. Единият държеше въздушна пушка, насочена към Таниел, а другият пистолет, насочен към Ка-поел.

— Свали пушката, барутни маго — каза войникът с пистолета.

— Ка-поел, добре ли си?

— Свали я!

Ка-поел изглеждаше необезпокоена от дулото на пистолета, притиснато към шията ѝ. Тя вдигна палци към Таниел.

Бавно, приковал поглед в пазачите, той постави пушката на земята. Устреми сетивата си и не откри следи от барут по двамата мъже. Пистолетът изглеждаше особено и макар да не бе виждал такъв преди, предположи, че и той използва въздушни патрони.

— Пистолетите — каза войникът, а другарят му направи две крачки напред, без да отмества прицела си. — Извади ги бавно от колана си и ги хвърли насам.

— Изчакай малко — каза Таниел. И двамата войници бяха едри, същински гренадири, с обветрени лица и стройното, мускулесто телосложение на професионални убийци.

— Направи го веднага! — извика войникът. Той сграбчи грубо Ка-поел за ръката и я дръпна от мястото ѝ върху трона. — Само да трепнеш и ще… — Изречението му премина в болезнен вик.

Всичко се случи едновременно. Ка-поел извади ножа на войника от колана му, докато той говореше, и го заби в слабините му. Таниел извади пистолета си, щом другият войник се извърна към другаря си.

Изстрелът на Таниел беше прибързан и пропусна, като отчупи парче дърво от трона. Той захвърли пистолета и изтегли резервния, а за времето, което му отне да го стори, Ка-поел пристъпи напред, плесна приклада на въздушната пушка встрани и прокара ножа по гърлото на втория войник.

Таниел скочи на подиума, като изрита въздушната пушка надалеч от кървящия бруданец. Грабна Ка-поел в обятията си и я целуна, а дишането му се учести.

— Ранена ли си?

Тя подбели очи и се измъкна от прегръдката му.

— Пола, трябва да вървим. Тамас иска да те изведа оттук. Ще се опитаме да преговаряме с Кларемон.

Тя поклати бясно глава.

— Какво искаш да кажеш?

Ка-поел прокара пръст по гърлото си.

— Да го убием?

Кимване.

— Не можем, Пола. Той е бог. Бруд.

Ново кимване.

— Знаеш?

Тя отново завъртя очи.

— Виж, Пола, трябва да те изведа оттук, за да мога да ида да помогна на Тамас. Иначе ще вземе да си докара смъртта.

Ка-поел заобиколи трона, бръкна отдолу и извади желязно сандъче, което тупна на подиума. Таниел ѝ помогна да го избута пред трона.

— Какво е това?

Вместо отговор тя отиде при войника, хванал подгизналия си от кръв чатал, и затършува из куртката му, като отблъскваше немощните му опити да я спре. Извади голям железен ключ, който използва, за да отключи ковчежето. Вътре Таниел разпозна кутията, която бе направила от клонки, за да приюти куклата на Крезимир. Ка-поел внимателно махна капака и го остави настрана.

— Добре — каза Таниел. — Вземи го и да се махаме оттук. — Той залитна, щом наоколо проблеснала магия, разтърсила цялата постройка. — Това ти ли беше?

Не, безмълвно промълви тя и посочи към пушката му, която все още лежеше в средата на залата.

Таниел ѝ я донесе.

— Трябва да побързаме — каза той. — Нещо се случва. Тази магия се усеща някак… — Таниел се опита да навлажни пресъхналото си гърло. — Никога не съм усещал нещо подобно. Идва от другия край на двореца. Където е Тамас.

Ка-поел издърпа щика от пушката, сетне използва ножа на бруданеца, за да пореже пръста си. Остави кръвта си да покапе по тънкото острие. Лицето ѝ пребледня и на Таниел му се наложи да се хвърли напред, за да предотврати припадъка ѝ.

— Какво правиш?

Тя го избута и пое дълбоко дъх, за да се стегне. Пристъпи към бруданския войник и го погледна от високо, както жрец би погледнал жертвено животно, след което заби щика в сърцето му. Мъжът трепна и застина, а Таниел видя как кожата му се сбръчква и увисва, състарила се с петдесет години за един удар на сърцето.

Прилоша му. Част от него знаеше, че бе станал свидетел на тъмна магия, каквато кабалистите бяха използвали тайно.

— Пола? — каза той и се протегна към нея.

Тя изтегли острието от сърцето на войника и му го подаде. По него нямаше и капка кръв, освен една тънка червена ивица, която минаваше по цялата му дължина. Таниел разпозна тази червена линия.

— Същото направи и за червените ленти, нали? И за да задържиш Крезимир?

Кимване.

— И за тях ли уби хора?

Ка-поел поклати глава, след което с ръце показа две големи уши.

— Зайци?

Тя сви рамене и направи кръгово движение с ръка. Таниел разбра: и други малки животни.

— И това ще убие бог? — попита той.

Ка-поел повдигна вежди сякаш за да каже Надявам се.

— Много успокояващо, Пола. Предполагам, че няма да се измъкнеш сама оттук, за да мога да помогна на Тамас?

Тя поклати глава.

— Добре. Стой наблизо.

Нила пъхна рамо под ръката на Бо и двамата прелетяха през следващите две стълбища, докато около тях се сипеха копия от горещо желязо, колкото китката на Нила в диаметър.

— Как, по дяволите, го постига? — попита тя.

— Главният ѝ елемент е земята. Всеки Привилегирован обича да се усъвършенства в нещо, което да е ефективно и ужасяващо на вид. Моето е ледът. Тези проклети мълнии са нейното.

Достигнаха дъното на стълбите. Нила се запъти към вратата, водеща навън, но Бо я спря с ръка.

— Отвън нещата са още по-зле — каза той.

— Какво може да е по-лошо от дъжд от желязо?

— Не е точно желязо, а сгъстена материя. Желязо е по-лесно за казване. А отвън се бият двама богове.

— Шегуваш се.

Нещо изведнъж разтърси сградата и последва дълбоко стенание.

— Това трябва да са те. — Бо се намръщи. — Бездни, радвай се, че не си настроена към Отвъд като мен. Имам чувството, че ходя гол през бойно поле. Иска ми се Адом да я убие най-сетне.

— Мисля, че предпочитам да не знаех какво се случва.

Бо продължи да куцука напред, повел я през серия от служебни помещения към главния коридор на първия етаж.

— Стой наблизо — каза той. — Силите ми се изчерпват. Това е всичко, което мога да сторя. — Пръстите му се размърдаха и Нила се приведе несъзнателно, щом таванът над тях избухна. Железния прът, който се спусна надолу през тавана, щеше да я прониже от главата до петите, ако Бо не го беше отхвърлил настрани с магията си, където той издрънча надолу по коридора.

— Какво да направя? — настоятелно попита тя. — Не мога да оформям щитове, не съм толкова бърза!

— Ще се научиш.

— Ако оцелея!

— Уместна забележка. Въздух, можеш ли да боравиш с въздух?

— Само малко.

— Въздух зад огъня ти. Най-горещия огън, на който си способна. Той ще разтопи желязото, а въздухът ще разнесе разтопения метал около теб.

— И да залее всеки наоколо? Това е лудост!

— Това е магьосничество! — Бо я спря с ръка на гърдите ѝ. — Мамка му. — Сградата се разтресе и двамата едва не паднаха. — Един от тези проклети Привилегировани се опитва да помогне на Бруд. Не знам дали ще има полза, но да ме глътнат ямите, ако му позволя. — Той протегна едната си ръка. Нила забеляза как пръстите му се помръдват бавно, клепачите му се отпускат над очите. — Мамка му, силите ме напускат. Проклетият му крак!

— Кажи ми какво да направя.

— Привилегирован. Там. — Той посочи нагоре и вдясно. — Два етажа нагоре. Усещаш ли го?

Нила устреми сетивата си. Можеше да го усети, както и нещо по-значимо извън двореца. Беше мрачно и зловещо, далеч по-силно от магията на гурланския неутрализатор. Това вледени вътрешностите ѝ.

— Добре — каза тя с разтреперан глас.

— Убий го.

— Как?

— Използвай въображението си.

Нила се навъси. Протегна се нагоре и запрати магията си към тавана, собственият ѝ огън хвърли пръски надолу и опърли дрехите ѝ, преди да разтопи мрамор, дърво и мазилка и да пробие черна дупка право през вътрешността на сградата.

Нила почувства как жизнената нишка на Привилегирования бе прекъсната, светлината му Отвъд угасна.

— Успях. Успях!

— Гордея се с теб. Само не се възгордявай. Щеше да отблъсне атаката, ако беше внимавал. Продължавай, остават още двама. Лори е още на петия етаж, но няма да остане там за дълго.

Железният шип изникна от нищото, прониза Бо в рамото и го захвърли през коридора. Отговорът му беше почти мигновен, пръстите му шаваха още докато летеше и през въздуха се понесоха ледени копия, пронизали Привилегирования, изникнал на стълбището пред тях.

Бо се опита да изтръгне пръта от рамото си и изкрещя, щом то прогори кожата му. Китките му изведнъж бяха приковани към стената с въздух и едно малко шипче премина право през дланта на дясната му ръка.

Нила се взираше ужасено в нахълталата в коридора Лори, която не обърна никакво внимание на Привилегирования си другар, прикован към стената от ледените висулки като някакво насекомо. Нила изсумтя и вдигна ръце, но моментално бе повалена от въздушен юмрук.

Главата ѝ пулсираше, докато се мъчеше да се изправи и наблюдаваше безпомощно как Лори приближава Бо. Бруданската Привилегирована спря пред него, сетне се обърна, за да огледа Нила.

— Ти какво си, негова ученичка? Трябваше да си донесеш резервни ръкавици, момиченце. Подобна битка може да ги изгори. — Тя се обърна към Бо и постави пръст под брадичката му. — Ще ти отправя предложението за последен път. Но ако искаш да преживееш настоящия момент, ще трябва да ме умоляваш да убия немирницата, която наричаш своя ученичка, и да се смееш на писъците ѝ.

Бо се задави на няколко пъти.

— Е? — попита Лори.

— Нила — изграчи Бо. — Помниш ли неутрализатора?

— Не ми отговаряш — каза Лори. — Имаш пет секунди.

— Имаш отговора ми, кучко.

Нила се изправи мъчно на крака и се устреми Отвъд.

— И какъв е той? — каза Лори и килна глава напред с присмех.

— Гори — отвърна Бо.

Нила почерпи от цялата си ярост, подтиквана от спомените за страха и безпомощността си в ръцете на всички, които бяха злоупотребили с нея. Използва тази сила, за да извлече магията от Отвъд. Тя се разля в нея — повече мощ, отколкото можеше да удържи. Лори се обърна към опасността, над рамото ѝ се оформи шип от сгъстена материя и полетя към Нила. Но Нила тласна въздух зад огъня си, както беше казал Бо, шипът се разтопи под пламъците ѝ и се разпръсна от въздуха. Чу се да крещи, щом пламъците обгърнаха Лори и продължиха напред, прогаряйки колони и стени.

Избликът продължи няколко секунди, преди Нила да го прекрати с мисълта си, приковала очи към пепелта, останала от бруданската Привилегирована.

Бо се бе пристиснал към стената, устата му зееше леко.

— Въздух, а? — каза той. — Наистина се радвам, че го разгада. Сега би ли дошла да ми помогнеш да извадя това от рамото си?