Есенната република

Глава двадесета

Тамас прелистваше планини от доклади относно битката, която му се приписваше, че е спечелил.

Войниците бяха започнали да я наричат Битката при Недов ручей — на потока, който течеше през средата на бойното поле. Според слуховете в лагера, които не споменаваха четиридневното отсъствие на Тамас, Абракс беше решила да си трае въпреки гнева си, а Олем беше успял да смълчи Железните оси. Засега. Няколкостотин души знаеха, че е отишъл да спаси Таниел. Щеше да се разчуе. Но колкото повече време изминеше, преди това да се случи, толкова по-добре.

Тамас беше прочел рапорта на Влора три пъти. Също така прочете рапортите на трима генерали, петима полковници, двама капитани и един сержант. Досега този на Влора беше най-пълен, но другите предлагаха подробности, които тя или беше пропуснала, или беше решила да не споменава.

Той разтърка очи и въздъхна. Какво ли не би дал за паница със супата на Михали. Или дори за няколко минути с него. Въпреки всичките си недостатъци, Михали притежаваше умението да го накара да се отпусне — нещо, което не бе осъзнавал, докато не му казаха, че богът е мъртъв.

Може би беше просто сантименталност.

— Олем! — извика той. — Олем!

Покривалото се отдръпна и вътре надникна главата на един постови. Върху лицето му играеха сенки, пораждани от фенера на Тамас.

— Простете, сър, но сега са почивните часове на Олем. Мога ли да направя нещо за вас?

— А… не. Няма значение. Мога да… Чакай, колко е часът?

— Мисля, че е някъде около единадесет, сър.

— Благодаря. Намери инспектор Адамат. Ако е още буден, кажи му да дойде тук след половин час. Ако не, остави го да спи.

Тамас бе прочел и неговия доклад. Човекът заслужаваше почивка.

Той се изправи на крака и се протегна, ала в следващия миг бе пронизан от болка в корема. Фелдмаршалът притисна длан към раната си, отиде до бюрото си и затършува, докато не откри паницата с вечерята. Сухарите бяха твърди, сиренето — мухлясало, а говеждото — жилаво. Изгълта с мъка половината, преди да се откаже напълно, събра няколко златни кюлчета от бюрото си, сложи ги в джоба си и излезе в нощта.

Някъде наблизо войник свиреше на цигулка и пееше тихо, гласът ѝ се носеше над иначе притихналия стан. Постовите на Тамас се изопнаха за поздрав.

— Свободно — каза той. — Отивам да се разходя. Можете да се присъедините, но бъдете тихи.

Пазачите го следваха на почтително разстояние, докато той се шляеше из лагера. Махваше на войници, които понечваха да станат и да му отдадат чест, а звукът от пеенето на пехотинката скоро затихна и остави само далечните викове и стенания, идващи от север, където се намираха лечебниците, да пронизват нощта. Четиринадесет хиляди бяха изгубили крайници от битката насам, а още стотици бяха получили смъртоносни наранявания. На последните лекарите можеха да предложат единствено мала и да чакат неизбежното.

След като адреналинът се оттеглеше, медалите бъдеха връчени и славата присъдена, подир битката оставаха единствено страдащите.

— Трябваше да съм тук, с тях. Да ги поведа в битката — промърмори Тамас.

— Какво, сър? — попита един от пазачите му.

— Нищо. Някой от вас знае ли къде спи капитан Влора?

— Не, сър — отвърнаха и двамата.

Тамас откри палатката на Олем недалеч от своята. Няколко Железни оси все още седяха около огъня. Един четеше на светлината на фенер, друг дялкаше парче дърво. Всички се изправиха при приближаването му.

— Свободно — с въздишка каза той. Посочи към палатката на Олем. — Тук съм само да видя полковника.

Двама от Осите се спогледаха. Трети — жена на около тридесет с къса руса коса, прочисти гърло.

— Мисля, че той спи — каза тя.

Тамас присви очи насреща ѝ.

— Той е Чудак. Не се нуждае от сън. — Всички знаеха за чудатостта на Олем. Какви ги говореше тя?

— Мисля… мисля, че по-рано го видях да излиза — каза един от другите.

Тамас посипа малко барут на езика си и се запъти към палатката на Олем.

— Олем, вътре ли… — Барутният транс му позволи да види вътре сякаш е ден въпреки липсата на фенери. Стори му се, че чу кискане, последвано от проклятие, и Олем се изправи в кревата си. Беше гол до кръста.

— Сър?

Тамас забеляза издутината в леглото до него и не успя да не се подсмихне. Може би Олем бе възстановил връзката си с хубавата перачка.

— Съжалявам, нямах намерение да те прекъсвам.

— Няма проблем, сър.

— Просто търсех Влора.

Олем прочисти гърло.

— Ами…

— Тук съм. — Влора седна в леглото до Олем и отметна косата от лицето си с ръка.

— А — каза Тамас. — Аз, ъ, ще изчакам отвън.

Той се върна при огъня, където Осите упорито отбягваха погледа му. Тамас затропа с крак, като се опитваше да измисли какво да каже на Влора, освен „сближаване между ранговете“.

— Простете, сър — промърмори един от войниците. Друг срита първия в пищялите.

— Всичко е наред — каза Тамас. Част от него искаше да се изсмее. — Не бих очаквал нищо друго от тях — той посочи към пазачите си, — ако аз бях с някого в леглото. — Същият войник се изсмя тихо и отново беше изритан.

След малко Влора излезе от палатката на Олем, докато обличаше куртката над полузакопчаната си риза. Ботушите ѝ бяха все още развързани и тя спря, за да ги завърже, докато Тамас изчакваше, след което го последва встрани от огъня.

— Съжалявам, сър — каза тя, когато Олем и останалите вече не можеха да ги чуят.

— Хм? За какво?

Влора се закова на място и Тамас се извърна към нея с въздишка.

— Такъв е животът, Влора. Ти самата ми го каза. Радвам се, че все още можете да намерите нещо в обятията си. Иска ми се и аз да разполагах с подобен лукс.

— Сър? — Влора го зяпна с отворена уста и Тамас потисна лека усмивка. Все още можеше да изненадва хората. Хубаво беше да го знае. Влора продължи: — Имате предвид…

— Не съм тук, за да те порицавам. Търсех те по друг въпрос. Имай предвид, че сближаването между ранговете си е нарушение. Но в момента нямам сили за това.

— Благодаря ви, сър. — Тя го гледаше предпазливо сякаш очакваше да последва още нещо. — Изпращате смесени сигнали, сър.

— Знам. Съжалявам. Иска ми се животът да беше малко по-директен, но мисля, че след последния ни разговор промених мнението си по този конкретен въпрос.

Влора наклони глава на една страна.

— Олем смяташе, че сте го повишили само за да ни попречите да спим заедно.

— Така ли? Ха. Щеше ми се да се бях сетил за това. Но не съм. Повиших го, защото обстоятелствата го налагаха и той е един от малкото хора, на които вярвам напълно. — Той въздъхна и изостави темата с махване на ръката си, като устоя на подтика да каже още нещо. Все още не одобряваше връзката им, но вече не смяташе, че му е работа да се меси. — И като стана дума, повишавам те.

Влора замига насреща му.

— Простете?

— Казах, че те повишавам. До полковник всъщност. Засега ще си по специално назначение като Олем, но възнамерявам да те сложа начело на твой собствен полк преди края на войната.

— Не разбирам. Не съм направила нищо, за да го заслужа.

— Не си? Капитане… имам предвид полковник, прекарах последните два дни в четене на доклади относно битката и действията ти. Били са, с една дума, брилянтни.

— Аз единствено следвах вашите инструкции — тихо каза Влора.

— Никой план не е идеален. Дори моите. Над дузина критични ситуации са изисквали вниманието ти, без да можеш да разчиташ на моето наставление, и с всяка от тях си се справила точно както бих постъпил и аз. В случая, в който си изпратила две роти на помощ на наемническия лагер, си се справила дори по-добре. Аз щях да ги оставя да се пържат, след което да разчистя бъркотията веднъж щом хаосът утихне, което щеше да е грешно.

Тамас не смяташе да продължава, но думите просто се изсипаха от устата му.

— Това са, разбира се, необичайни обстоятелства. През последните месеци изгубихме много офицери, и то не всички поради смърт или раняване. — Предателството на Хиланска и кражбата и бягството на Кет все още го глождеха. — През следващата седмица ще последват още стотици повишения и ти няма да си единствената, която ще прескочи някой ранг. Винаги съм смятал да държа барутните си магове като стрелци и войници, но сега виждам, че трябва да повиша онези с талант.

— Андрия също трябва да бъде повишен.

— Ще бъде. Веднага щом пристигне с краля на Делив. Но Андрия е твърде невъздържан. Твърде отмъстителен. Винаги се е справял по-добре с малки групи, поради което и пое кабалата след Сабон. Но ти винаги си имала таланта да виждаш нещата в пълнота и онзи ден го доказа.

— Благодаря, сър.

Тамас кимна.

— Тази война още не е спечелена, полковник. Дотогава, недей да ми благодариш.

Те постояха известно време в мълчание. Влора заговори първа:

— Сър?

— Да?

— Може ли да вървя?

— О. О, да! Върви. Чакай, вземи. — Тамас постави златните кюлчета в ръката ѝ и сви пръстите ѝ около тях. Изведнъж почувства силен порив да се приведе и да я целуне нежно по челото, благословия към дъщеря, но се сдържа достатъчно дълго, та в следващия миг тя да се хвърли напред и да го прегърне. Той установи, че също я прегръща. После Влора си тръгна и Тамас остана загледан след нея.

— Ъм, сър — каза глас.

Тамас се обърна и откри някакъв секретар да изчаква наблизо.

— Какво има?

— Инспектор Адамат ви очаква.

— А, да. Разбира се. Идвам веднага. — Той хвърли последен поглед в посока на Влора, но тя беше изчезнала.

Адамат пренесе тежестта си от единия крак на другия и потисна прозявка. Беше почти полунощ и все още нямаше следа от фелдмаршала. Да си тръгне ли? Или да чака?

Нямаше съмнение, че Тамас иска да го разпита за поредицата от събития, достигнали връхната си точка със смъртта на Ветас. Всичко беше в доклада му, разбира се, но един доклад не беше като да го чуе лично. Тамас обичаше да е изчерпателен. Адамат се надяваше, че няма да е твърде изчерпателен.

Инспекторът беше решил, че вече ще избягва всякакви въпроси относно Йосип, доколкото можеше.

Той прокара пръсти през косата си и почеса плешивото си петно. Беше прекарал безброй часове да оглежда онзи Пазител в съзнанието си и бе достигнал до заключението, че перфектната памет е без всякакво съмнение проклятие. Без нея може би щеше да се убеди, че всичко е просто игра на светлината: онзи Пазител изобщо не прилича на сина му, а липсващият безименен пръст е просто съвпадение.

Но колкото повече оглеждаше деформирания гръб и изкривената, но все пак юношеска челюст и гладките бузи, се убеждаваше, че синът му е бил превърнат в Пазител.

Какво бяха сторили на невинното му момче? Първо пленник, след това барутен маг, продаден в робство, а сега това. Адамат се опита да си спомни всичко, което знаеше за Пазителите. Те бяха обикновени хора, преобразени от кезианско магьосничество в извратени същества, лишени от всичко, освен първична интелигентност, и бяха промили мозъците им, за да се подчиняват на кезианските главнокомандващи. Тези нови, черни Пазители, създадени от барутни магове, бяха скорошно творение. Някои от войниците си шушукаха, че са създадени от самия Крезимир, тъй като никой от Привилегированите не притежаваше достатъчно мощ, за да изврати барутен маг.

Какво страдание бе причинило това? Каква болка бе принуден да изтърпи синът му заради злия бог? Адамат превърташе сцената в главата си отново и отново и изучаваше очите на създанието. Очакваше, че при по-близко вглеждане в тях ще открие гняв и подсилена с магия ярост.

Но там се четеше единствено страх, от типа, който се виждаше в очите на глупав вол, откарван на заколение.

— Инспекторе?

Адамат чу шумоленето на покривалото и припряно избърса очите си, и приглади палтото си.

— Тук съм, сър.

— Инспекторе, какво правиш тук в тъмното? — попита Тамас. Инспекторът чу как фелдмаршалът рови из бюрото си, а сетне драсна клечка кибрит и запали фенер.

— Чакам. Не исках да притеснявам никого.

— Можем да осигурим светлина, човече. Съжалявам за грубостта. Надявам се, че не съм те събудил.

Тамас се взря внимателно в лицето на Адамат и той се отдръпна.

— Не сте.

— Бездни, изглеждаш толкова зле, колкото и аз. Спал ли си? Дадоха ли ти удобна палатка и дрехи?

— Да, благодаря ви.

— Прощавай, че те задържам в лагера. Разбираш, че имах доста да наваксвам.

— Напълно. И все пак очаквам с нетърпение да се върна при семейството си. — Наистина ли? Как ще обясня онова, което видях — в какво се е превърнал Йосип — на Фая? Адамат изведнъж осъзна, че е смятал сина си за мъртъв. Но тогава… какво друго имаше да обмисля? Бе се взирал в онези очи в паметта си толкова дълго, че му беше пределно ясно, че сина, когото обичаше, вече го няма.

— Сигурен ли си, че всичко е наред, инспекторе?

— Да.

Тамас се отпусна в един стол — изглеждаше като пребит, и Адамат откъсна мислите си от собствените си проблеми, за да огледа фелдмаршала. Притесняван от дузина рани, или поне така изглеждаше, Тамас се бе състарил с десет години за последните три месеца. Каквото и черно да бе имало в мустаците му, беше изчезнало, и той се движеше предпазливо и болезнено, като щадеше лявата си страна.

Адамат бе виждал подобно поведение и преди, у мъжете от адранската полиция. Тамас бе понесъл рана между ребрата и бе извадил достатъчно късмет да не засегне нищо важно, но бе изключително болезнена и много вероятно да загнои. Имаше слухове, че Хиланска го е намушкал, преди да избяга. Определено пасваха.

— Инспекторе?

Адамат се откъсна от мислите си. Тамас бе казал нещо.

— Съжалявам, сър. Може ли да повторите?

Тамас наклони глава, за миг на лицето му се изписа гняв.

— Попитах дали знаеш защо не те арестувах, след като призна измамата си.

— Не зная. — Адамат усети, че по челото му избива студена пот и внезапно сакото като че ли му отесня. Наистина се беше питал за това, но не беше разсъждавал върху него. Имаше твърде много за вършене, твърде много бе заложено на карта.

— Не те арестувах, защото точно това щеше да очаква врагът. — Тамас се изправи, отиде до бюрото си и наля една чаша с вода. Не предложи на Адамат. — Беше маневра, за да ги отвлека от следите ти. В доклада си споменаваш, че Ветас е смятал, че си в затвора.

— Точно така — отвърна инспекторът; гърлото му беше пресъхнало. — Свърши работа.

Тамас отпи глътка вода, като наблюдаваше Адамат така, както човек наблюдава някое окуцяло куче и преценява дали да не го приспи.

— Да.

— И сега?

— Все още те държа отговорен за смъртта на Сабон, инспекторе — каза Тамас. — Казах си, че ще те изправя пред съд, след като всичко това приключи. Че ще понесеш последствията от постъпките си.

Изведнъж Адамат почувства огън в стомаха си. Последствията? Той, който ме забърка в тази каша, има наглостта да ми говори за последствия? Понесох последствията от постъпките си стократно през последните шест месеца. Наложи му се да прехапе език, за да остане спокоен.

— Казвах си това до момента, в който не ми се наложи да избирам дали да поведа хората си в битка, или да спася сина си от участта да бъде убит от предатели в пущинака. Ти си добър човек, Адамат, и направи каквото можа. Останали са твърде малко добри хора и аз няма да изпратя един от тях на гилотината. Но се нуждая от помощта ти.

Адамат не смееше да си поеме дъх.

— Моята помощ?

— Има още работа за вършене.

Той почувства как нещо в гърдите го стяга. Разбира се. Винаги има още работа. Какво щеше да каже Фая, ако беше тук? Щеше да каже на фелдмаршала да си завре последствията отзад и да се хвърли в бездната.

— Нещо смешно ли има, инспекторе?

— Просто се замислих какво би казала съпругата ми, ако беше тук.

— О? И какво би казала?

— Би попитала „С какво мога да помогна, фелдмаршале?“ Така че… с какво мога да помогна? — Нямаше какво друго да каже. Тамас не би очаквал друго, освен подчинение. Беше същата арогантност, която бе виждал десетилетия наред у благородниците, на които бе служил.

Тамас изглеждаше изненадан.

— Разбирам. Все още ми остава да довърша тази война и щом го направя, ще трябва да се разправя с бруданската армия, която държи Адопещ. Трябва да се осъществи някакъв контакт. Ти ще си моята свръзка с лорд Кларемон. Разбери какво иска. Какво цели. Какво ще го накара да си тръгне и ако това е извън възможностите ни, открий тайните и слабостите му и ми докладвай, за да мога да го унищожа и да установя републиката, която държавата ни заслужава.

Адамат почувства как стомахът му се обръща. Усещането приличаше ужасно много на отчаяние. Беше се справил със слугата лорд Ветас и сега трябваше да се разправя с господаря, който можеше да е само по-ужасен? Това щеше да го довърши.

— Няма да изложа семейството си на подобен риск отново, фелдмаршале. Дори и за живота си.

— Родината ти се нуждае от теб.

Адамат се зачуди дали Тамас знае колко кухи звучат тези думи.

— Не можете да ми възложите това. Невъзможно е. Чрез слугата си лорд Кларемон използва семейството ми срещу мен и ще го направи отново. И ако това се случи, аз отново ще ви предам, обещавам ви го.

— Семейството ти вече е извън опасност. Кларемон няма да спечели нищо, като ги заплаши. Ти ще си политик и нищо повече.

— Може да ме принуди да ви предам грешна информация.

— Имаш гаранцията ми, че ще са в безопасност.

Адамат скочи на крака.

— Не можете да ми дадете подобна гаранция! Този мъж е звяр и ще използва всякакви средства, за да спечели извратената си игра. Запознат съм с интригите му!

— И точно заради това толкова се нуждая от теб, инспекторе. Ти си единственият, който знае нещо за него. Единственият, който го мрази достатъчно, че да го унищожи само при една дума. Семейството ти ще е в безопасност, Адамат. Кълна се. Няма да чуеш подобни гаранции от Кларемон, докато държи града. — Тамас отпи нова глътка от водата си.

— Съжалявам, фелдмаршале, но трябва да ви откажа.

— Ти каза…

— Попитах с какво мога да помогна. Не предложих отново да изложа себе си и семейството си на риск. Не, сър, няма да се занимая с Кларемон. Семейството ми изтърпя достатъчно заради тази кауза. Изгубих син! — И то по много по-лош начин от смъртта.

Тамас погледна навъсено към чашата си.

— Разбирам.

Адамат осъзна, че сърцето му бие ожесточено. Не бе очаквал да дойде и да започне да крещи, но все някъде трябваше да тегли чертата. Животът на хората на Тамас беше в неговите ръце; да се хвърли в ямите, ако мислеше, че може да му въздейства, като му вмени чувство за вина.

— Скоро ли възнамеряваш да се върнеш в Адопещ? — попита Тамас.

— Още утре сутринта — отвърна инспекторът. Той се отпусна обратно в стола си. Чувстваше се толкова невероятно стар.

— По-незначителна молба би ли те накрала да размислиш?

Адамат повдигна вежда; предчувстваше капан. Тамас се бе примирил твърде лесно за някой като него.

— Каква? — Той прочисти гърло и снижи глас: — Какво мога да направя, сър?

— Предложи на Рикар помощта си в политическата му кампания. Той ще се нуждае от всичката помощ, която успее да събере — особено от хора, на които има доверие. Двамата сте приятели, нали?

— Рикар се кандидатира срещу Кларемон — каза Адамат. Същия човек, който се опитваше да избегне.

Фелдмаршалът отправи успокоителен жест.

— Не те моля да се замесваш твърде сериозно. Просто му предложи някаква помощ. Любезна дума. Заеми му таланта си да помниш. Каквото е по силите ти.

— Ще направя каквото мога — каза Адамат подир минута размисъл. — Но нищо не обещавам. Няма отново да се хвана в мрежата на Кларемон.

Тамас отвърна с остро кимване. Отвори уста да каже още нещо, но бяха прекъснати от леко почукване по стълба на палатката, след което вътре надникна куриер.

— Сър?

— Какво има?

— Имам съобщение от краля.

— Кой крал? На Делив? Вече са пристигнали?

— Не, сър. От Кез. Ипил моли за мир. Иска да преговаря.

Присъствието на Адамат бе забравено в момента, в който дойде вестта, че Кез иска да обсъди условия за сключване на мир. Сред последвалата вълна от среднощни вестоносци и ненадейни срещи инспекторът се затътри към палатката си и успя да си осигури само няколко часа неспокоен сън, преди каретата за пътуването му към Адопещ да стане готова.

Каза на коларя да го изчака и се запромъква сред утринния хаос в лагера, като подбираше посоката си според дадените му от телохранителя на фелдмаршала указания в търсене на една конкретна палатка в морето от много други.

Унижението да завира главата си в палатка след палатка, за да открие Привилегирования Борбадор, му беше спестено, тъй като го забеляза да седи до бездимен огън, стиснал дълга лула между зъбите си. Сакото му беше прецизно изгледано, бакенбардите — подрязани. Изглеждаше спретнат като офицер с половин дузина обслужващ персонал. Адамат се удиви как магията можеше да бъде приложена, за да облекчи сутрешната рутина на човек, и в същия момент забеляза, че огънят гори без гориво.

— Добро утро, инспекторе — тихо каза Бо и му направи знак да мълчи, като посочи към палатката зад него.

— Добро утро, Привилегировани. — Адамат взе шапката си в ръце и се опита да не изглежда нервен.

Привилегированият вдигна поглед от магическия си огън.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Аз… — Адамат прочисти гърло. Може би не беше добра идея. Може би щеше да е най-добре да остави нещата така.

— Да?

— Въпросът е деликатен.

Бо извади лулата от устата си и се намръщи към празното огнище.

— Не съм имал миг покой, за да си намеря тютюн. Случайно да ви се намира някакъв?

Инспекторът затърси по себе си лулата и пунгията си и ги откри в джоба си.

— Само малко. — Даде останалото в пунгията на Бо, който кимна благодарно, натъпка лулата си и я запали с пламък, изникнал от пръста му. Сетне вдигна поглед, за да срещне този на Адамат.

Върху каквото и да бе размишлявал, преди инспекторът да се приближи, бе го оставил настрана. Сега Адамат разполагаше с пълното му внимание, но не беше сигурен, че го иска.

— Това има ли нещо общо със сина ви? — попита Бо.

— Да.

— Обещах да ви помогна да си го върнеш. Тамас се опитва да ме вербува, което усложнява нещата. Но въпреки това възнамерявам да изпълня обещанието си.

— Връщам се в Адопещ — каза Адамат.

Бо го наблюдаваше внимателно, погледът му беше мек.

— Отказали сте се? — Гласът му не беше осъдителен.

— Обстоятелствата се промениха.

— Как по-точно?

Адамат облиза устни. Сега трябваше да е силен. За себе си. За Фая. За Йосип.

— Синът ми е бил превърнат в Пазител. В Черен Пазител. Видях го със собствените си очи по време на битката. Щеше да ме убие, но аз го назовах по име и той избяга.

— Сигурен ли сте?

— Доколкото ми е възможно.

Бо, изглежда, го обмисли за момент.

— Не мога да направя нищо за него. Процесът по създаването на Пазител е необратим. Адранската кабала се е опитвала. А тези Черни Пазители… дори труповете им вонят на магията на Крезимир. Вероятно ще умра, докато се опитвам да я неутрализирам.

— Знам. Имам предвид, веднъж четох книга относно Пазителите. Само няколко глави всъщност, но знам, че процесът е необратим.

— Тогава защо сте тук?

— Исках да променя условията на споразумението ни. — Адамат мислеше, че Бо незабавно ще възрази. В крайна сметка споразумението си е споразумение. Очакваше магьосникът да се придържа към него буква по буква.

— Слушам — каза Бо.

— Искам да намериш сина ми и да го убиеш.