Есенната република

Глава тридесет и седма

— Три дни — каза Адамат, докато влизаше в кабинета на Рикар в хотел Кинън. — Отне ми три дни да си уредя среща, и то не с теб, а с подсекретаря ти! Какво, в името на бездната, се случва, Рикар? Мислех, че искаш да действам бързо.

Адамат се стъписа и млъкна. Рикар се беше отпуснал на стола зад бюрото си, с разрошена коса, сакото му беше захвърлено в ъгъла, на носа му бяха кацнали чифт очила за четене, а в ръката си държеше вестник.

— Бездни — каза Адамат. — Май от три дни не си спал.

Рикар потисна прозявката си.

— Май са пет. Е, дремвах от време на време. Фел — извика той.

— Тук съм, сър. — Адамат се спогледа с Фел, която стоеше до него.

Рикар примижа над очилата си.

— Явно да. Фел, кажи на момчетата отпред да пускат Адамат незабавно независимо от всичко.

Фел прочисти гърло.

— От всичко ли, сър?

— Освен ако не съм неразположен. По дяволите, това е очевидно. Виж, Адамат, съжалявам. Учетворих охраната от атаката насам и знаеш как е с подобна логистика. Заповедите се разминават, хората не могат да си уредят среща с мен. Кошмар. Трябваше просто да минеш през вкъщи.

— Направих го. Няколко пъти. Нямаше те.

— Сър — каза Фел. — Не сте напускали кабинета от два дни. Не сте се прибирали вкъщи още отпреди атаката.

Рикар се почеса по главата.

— Вярно. Е, какво да се прави… Вино?

— Девет часът сутринта е. — Адамат зае срещуположното на Рикар място.

— Кафе?

— Да, моля.

— Фел, кажи на някого да ни донесе кафе. И сложи малко уиски в моето.

— Това не е хубаво, Рикар — каза инспекторът.

— Било е и по-зле. — Рикар хлъцна и се потупа два пъти по гърдите с юмрук. — Сега, какво можеш да ми кажеш за бомбената атака?

— Направена е с нещо, наречено взривно масло — каза Адамат. — Отне ми известно време, но успях да открия производителя.

— И кой е?

— Барутна компания Флеринг.

— Не съм ги чувал — изръмжа Рикар. — И когато приключа с тях, никой няма и да чуе. Ще ги разоря! Ще унищожа всичко, което…

Адамат го прекъсна.

— Няма да е необходимо.

— Какво искаш да кажеш?

— Разпитах собственика и дъщеря му. Взривното масло не е било готово за продажба. Твърде неустойчиво е. Един от химиците им продал мостра зад гърба им, заради което го уволнили.

— Ясно. А химикът?

— Взривил се на следващия ден.

— Удобно.

— Може би. Независимо дали е било злополука, или не, Флеринг настоя, че той не би продал от веществото, и аз му вярвам.

— И каква е равносметката? Собственикът твърди, че е невинен, а химикът е мъртъв? Не ми харесва.

— Казаха ми на кого е била продадена мострата.

В стаята влезе млад мъж, носещ сребърен поднос с две чаши и чайник с кафе. Той сервира напитките и излезе, а Рикар се приведе напред.

— Кой я е купил?

— Коалицията на миньорската дейност в Подножието.

Рикар издаде измъчен звук и изплю част от кафето върху ризата си.

— Моля?

— Коалицията на миньорската дейност в Подножието — повтори Адамат. — Което, ако не ме лъже паметта, е параван на Дружеството на Подножието. Това е името, което използват, когато някой член иска да купи нещо с трудно проследими средства.

— Ако не ме лъже паметта. — Рикар сгърчи лице и изимитира Адамат, преправил глас. — Проклет Чудак с проклетата ти памет. Не можеш да си сигурен.

— Това е единствената ми следа.

— Може би си сбъркал експлозива. Може би е нещо друго.

— Оползотворих добре времето, което прекарах в чакане да си уредя среща с Фел — отвърна Адамат и извади лист хартия от джоба си. — Наех Флеринг младша, наследничката на Барутна компания Флеринг, като вещо лице в разследването ми. Тя огледа седалището на профсъюза и ми даде писмено доказателство, че експлозията наистина е била причинена от взривно масло и че това масло е закупено от Коалицията.

— Как, бездните те взели, успя да я накараш да подпише подобно нещо?

Адамат се изкашля в ръката си.

— Заклех се, че няма да съдим нея и компанията ѝ.

— Копеле.

— Ако се нуждаем от изкупителна жертва, мъртвият химик ще свърши работа. Но нямаме нужда от такава. Само от местоположението на Дружеството.

Рикар скочи на крака.

— В никакъв случай.

— Защо?

— Какъв е смисълът от едно тайно общество, ако вече не е тайно?

— Те се опитаха да те убият.

— Те? По-скоро един или двама от членовете му. — Рикар изруга под нос. — Издигнах се постепенно в йерархията им. Приятел съм с тези мъже и жени от двадесет години. На всекиго съм дал добра работа, професионални възможности. Бездни, спасих трима от тях от затвора.

— Колко членове има в това общество?

— Има… — Рикар затвори рязко уста. — Изобщо не бива да говоря за това. Тайно общество, забрави ли?

— Мисля, че се отказаха от правото си на потайност, когато решиха да използват Дружеството като параван, докато в същото време се опитват да те убият. Някой сред тях да е откровено глупав?

— Не е толкова глупаво, колкото си мислиш. По-малко от петдесет души в Адопещ знаят за съществуването на Дружеството. Предоставянето на името на някаква дребна барутна компания не означава абсолютно нищо и, нека бъдем честни, знаем, че е използвано взривно масло, единствено и само заради теб. Полицията не забеляза нищо особено относно взрива. — Рикар се свлече обратно в стола си и пресуши чашата си с кафе. Внезапно се преви, скривил лице.

— Добре ли си?

— Кафето беше наистина горещо. — Той се възстанови и продължи: — Не мога да го направя. Не мога да ги предам.

— Те предадоха теб.

— Един или двама от тях. Може би! Мамка му.

— Разбирам, че ти е трудно, Рикар. — Адамат се приведе напред. — Но те ще опитат отново.

— Откъде знаеш? Каза, че разполагат само с мостра.

— След като огледа щаба, Флеринг младша каза, че две експлозии не са достатъчни да изразходват всичкия им запас от взривно масло. Може да имат достатъчно за направата на още няколко бомби.

— Мамка му.

— Ако ми дадеш имената на един или двама, които подозираш, мога да ги проследя. Ще имам нужда от мъже, които да ми помогнат, но може да успеем да открием къде държат маслото или каква е следващата им цел.

— Знам къде го държат — измъчено каза Рикар.

— Къде?

— В сградата на Дружеството.

— Държат нестабилно взривно вещество в Дружеството? Толкова ли са глупави?

— Не толкова, колкото си мислиш.

— Трябва да ми кажеш къде е.

Вместо това Рикар се извърна и повика Фел. Тя се появи на вратата и той каза:

— Събери петимата ми най-дискретни хора.

— Кога?

— Възможно най-скоро. В рамките на час.

— Да, сър. За какво става дума, сър?

— Трябва да претърсим мазето на тази сграда за мощен експлозив.

Адамат беше удивен от бързината, с която Фел подготви операцията.

По нейно настояване Рикар напусна сградата уж за да се срещне с Черис за обяд, а някои от най-умелите му лейтенанти бяха внезапно привикани. За тридесет минути в една празна стая се събраха двама мъже и три жени. Адамат само можеше да предполага, че бяха членове на профсъюза, спечелили доверието на Рикар, но неполучили все още важни задължения.

Инспекторът стоеше близо до прозореца на хотелската стая. Две от жените седяха на леглото, а третата беше близо до вратата, докато двамата мъже бяха обърнали гръб на стената. Всички гледаха напрегнато, когато Фел влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

Тя поде тихо:

— Всичко, което обсъждаме на тази среща, не бива да напуска стаята, разбрано?

Събраните се спогледаха, подир което дадоха единодушно съгласие. Някои от тях хвърлиха поглед към Адамат и той се зачуди дали знаеха кой е всъщност. Разпозна три от лицата по щастлива случайност, но не знаеше имената им.

— Има голяма вероятност някой да е заложил бомба под тази сграда — каза Фел. Трябваше да им се признае, че никой не се запъти към вратата. — Извършителят не знае, че ние знаем, затова ще претърсим сградата бързо и безшумно, докато не я намерим. Ще започнем от мазето и ще се изкачваме нагоре. Преди да попитате, задачата не е доброволческа. Ако някой от вас напусне сградата, преди да съм казала, никога вече няма да намери работа в тази държава.

Адамат забеляза, че един от мъжете започна обилно да се поти. Страх? Или вина? Жената до вратата преглътна тежко.

— От друга страна — продължи Фел с лека усмивка, — щом открием и обезвредим бомбата, всеки от вас ще бъде щедро възнаграден. Ще получите повишения в профсъюза и щедра сума пари. Двамата с инспектор Адамат ще ръководим претърсването. Въпроси? Да, Дрейли?

Жената до вратата свали ръката си.

— Нищичко не разбирам от бомби. С какво ще съм полезна в цялата работа?

Адамат се намеси, преди Фел да отговори.

— Никой не знае нищо за този тип бомби — каза той. — Не става дума за барут, а за нещо, наречено взривно масло. Не реагира на запалване, а по-скоро на сблъсък, което означава, че търсенето ни трябва да се проведе много, много внимателно. Подхождайте предпазливо към всичко и, в името на Адом, не изпускайте нищо!

— Тогава какво, по дяволите, търсим? — напрегнато попита потящият се мъж.

— Не знам — призна Адамат. — Някакъв съд. Взривното масло е продадено в десет стъкленици, запушени с коркови тапи. Заподозреният може да е прехвърлил веществото в друг съд или да го е оставил в същите тези стъкленици. Ще направим пълна проверка на всяка течност, която открием на територията на сградата.

— Това свързано ли е по някакъв начин с бомбената атака в главния щаб на профсъюза? — попита една от жените на леглото.

— Възможно е — каза инспекторът. Не им трябваше да знаят повече. — Има ли други въпроси?

Всички поклатиха глави.

— Добре — каза Фел. — Отново — бъдете изключително внимателни! Ако откриете нещо подозрително, незабавно уведомете инспектор Адамат. Не правете сцени. Искаме да действаме възможно най-тихо. А сега всички към мазето.

Адамат пристъпи до Фел, докато всички излизаха от стаята.

— Брюнетът — каза той.

— Малкият Уил?

— Да. Нещо в цялата работа силно го тревожеше. Хванете го и го сложете под стража.

Тя кимна бързо и се спусна след Уил. Адамат ги подмина в коридора — Фел бе положила ръка върху рамото на Уил; яката на мъжа бе подгизнала от пот. Инспекторът последва останалата част от групата към мазето. Набързо бяха раздадени фенери, разнесоха се приглушени гласове. Адамат вдигна високо фенера си и стисна здраво бастуна. Докато се спускаше надолу във влажното мазе, по гърба му пролази тръпка.

Четиримата профсъюзни работници го погледнаха, щом стигнаха дъното, и той осъзна, че Фел още не беше дошла. Изведнъж го обзе подозрение. Ако дори един от тях участваше в заговора, можеше да му се нахвърлят. Усети, че преценява всеки един от тях, за да открие най-добрия начин, по който да се защити.

Минаха няколко мига, преди да осъзнае, че те продължават да се взират в него.

— Започвайте де.

— Ъм, сър — каза Дрейли. — Вижте.

Адамат се отърси от страха си и пристъпи напред. Стояха сред дълъг коридор с арки и каменни стени и отвъд коридора в дясно имаше дузина ниши, простиращи се под хотела. В далечния край на коридора имаше ниска, тежка врата.

Дрейли сочеше към първата ниша. Адамат протегна фенера си вътре и присви очи.

— Има само вино — каза той.

Тя завъртя очи.

— Дали?

— О. — Той разбра. Разбира се. Всяка от тези бутилки вино можеше да бъде бомбата или бомбите, които търсеше. Беше най-подходящото място за криене на подобно нещо — пред погледа на всички. Адамат забарабани с пръсти по стомаха си, сетне каза:

— Проверете всичко останало. Аз ще се заема с виното.

Те се преместиха към другите ниши, а инспекторът започна да оглежда виното. На пръв поглед определи, че бутилките бяха две хиляди, и се запита дали това беше друга част от колекцията на Рикар, или просто хотелът беше много добре запасен.

Той свали сакото си, окачи го на един гвоздей на стената и нави ръкавите си. Започна да преглежда всяка бутилка поотделно, като започна от най-горния ред. Бяха разнообразни; някои бяха тънки и тъмнокафяви, а други — тумбести, зелени бутилки с продълговати гърла.

Той гледаше за последователност: гъстотата на прахта, позицията на етикетите, а също и големината и формата на самата бутилка. Усети как с напредването отчаянието му се усилваше — ако взривното масло беше скрито в някоя от бутилките, можеше да се окаже невъзможно за откриване. Хотел като този изчерпваше запасите от вино с обезпокоителна бързина. Някои от шишетата бяха тук от месеци или години и те се забелязваха лесно заради слоя прах, но имаше поне още осемдесет, които бяха поставени наскоро.

— Мислиш, че бомбаджията ни е толкова коварен? — прозвуча гласът на Фел откъм коридора.

Адамат не вдигна поглед от огледа си.

— Трябва да е идиот, за да не забележи подобна възможност — отвърна той. — Не знам как да се справя с това, без да отворя четири дузини бутилки и да проверя съдържанието им.

— Само като краен вариант, бих казала — отвърна Фел. — Знаете го какъв е Рикар с виното си.

— Би ли предпочел да изпие чаша взривно масло?

— Ще трябва да изтъкна това пред него. — Тя замълча, сетне: — И сте сигурен, че е тук?

— Рикар беше сигурен — каза инспекторът. — Това е всичко, с което разполагам като ориентир.

— Той може и да греши.

— Не е изключено — отвърна Адамат. — Но ако е прав…

— Не си струва риска. Онзи човек, когото посочихте. Уил.

— Нещо? — Той спря прегледа си колкото да погледне обнадеждено Фел. Ако се бяха натъкнали на някой заговорник, можеше да извадят късмет. Разузнавателната наука реално зависеше от късмета.

— Беше просто нервен — каза тя. — Баща му работел за барутна компания и умрял при взрив преди две години. Уил се ужасява от експлозии. Трябваше да се сетя по-рано. Горкият човек се напика, когато не му позволих да напусне сградата.

Адамат насочи вниманието си обратно към бутилките.

— Жалко.

Той чу дрънкането на ключове и Фел каза:

— Отбележете докъде сте стигнали и елате с мен. Ще поставя човек, който да се увери, че бутилките няма да бъдат докосвани. Трябва да претърсим стаята на Дружеството.

— О? — Адамат запамети в ума си избата и последва Фел надолу по коридора, към тежката врата в края на помещението. Тя я отключи и я отвори, усилието в мускулите на раменете ѝ свидетелстваше за тежестта на вратата.

Вътре инспекторът с изненада откри дълъг коридор. Той вдигна високо фенера си и погледна назад към Фел.

— Продължете.

Адамат продължи бавно по коридора, като все още стискаше бастуна си, и за момент се запита доколко вярваше на Фел. Предполагаше се, че за времето на договора ѝ, лоялността ѝ принадлежи на Рикар. Но ако всичко това беше лъжа? Можеше ли тя да е планирала бомбената атака? Можеше да го убие тук долу без проблем, а после да скрие тялото и да каже на Рикар, че си е тръгнал. Умът на Адамат прехвърли дузина възможни мотиви, както и всички причини, поради които можеше да греши. Стигнаха края на коридора, а той беше все така бдителен и съвсем сигурен, че няма и най-малкия шанс срещу Фел.

Фенерът му хвърляше зловещи сенки сред просторната квадратна стая в края на коридора. Фел се промуши покрай него, за да запали големите свещници покрай четирите стени и да освети цялото помещение. Приличаше на всеки от стотината мъжки клубове в Адопещ — стените бяха покрити с кадифе, а свещниците бяха от полиран месинг. Имаше места за поне десетина души под формата на дивани и кушетки, а в центъра се намираше поръбена с кадифе маса за карти с шест места.

В единия ъгъл имаше товарен асансьор, който вероятно водеше до кухнята, както и по-скромен запас от вино, само за лично ползване, и неначената бъчва. Във всеки край на стаята имаше камина, макар че след по-внимателно вглеждане се оказаха печки на дърва с каменна фасада.

— Значи тук се помещава Дружеството?

Фел приключи с паленето на свещниците и изгаси фенера си.

— Да.

— През цялото време ли е било тук? — Адамат си спомни, че за първи път бе чул за Дружеството преди повече от тринадесет години и отлично знаеше, че то е много по-старо. Рикар държеше хотела едва от шест години.

— Само откакто Рикар купи хотела. Не ми е казвал къде са се срещали преди това.

Адамат посочи назад по коридора.

— Те ще…

— Могат да дойдат да претърсят стаята. Не би трябвало да отнеме много време. Само не споменавайте… е, знаете.

Хората на Фел приключиха с нишите си, след което се преместиха в по-голямото помещение, провериха обстойно навсякъде и без да коментират предназначението на стаята. Инспекторът се върна в избата и продължи да преглежда бутилките.

Раздразнението му продължи да се трупа. Всеки негов инстинкт крещеше, че маслото трябва да е скрито сред виното. Беше твърде удобно място за който и да е заговорник с капка ум, а ако извършителят разполагаше с достатъчно акъл, маслото щеше да е внимателно бутилирано и поставено сред по-рядко използваните вина. Адамат изруга под нос и се опита да си спомни предпочитаните сред приятелите и познатите на Рикар вина в последно време — тези щяха да са най-лесни за изключване.

Търсачите се преместиха на следващия етаж, ала Адамат едва ги забеляза.

Трябваше да е минал почти час, когато чу някой на стълбите към мазето. Разпозна меките стъпки на Фел.

— Някакъв напредък? — попита той.

Фел остави фенера си върху буре с вино в ъгъла.

— Не. Хотелът е голям и само с четирима души става бавно. При вас?

— Ограничих вероятностите до три дузини бутилки — отвърна Адамат.

— Сигурен ли сте, че влагате енергията си на правилното място? Все пак смятам, че щеше да е очевидно, ако някое от вината беше отворено.

— Несъмнено. Но може да са го напълнили някъде отвън и да са донесли бутилката тук. — Инспекторът въздъхна и върна едно шише на мястото му. — Трябваше да питам Рикар дали някой от гостите му не му е носил наскоро ново вино.

— Всички го правят — отвърна Фел.

Адамат хвърли око на рафтовете, където бе подредил най-вероятните бутилки.

— Помолете го да ми направи списък. Единственият начин да сме сигурни, е като отворим всяка бутилка. Или, още по-сигурно, да изнесем цялата сбирщина от града и да я хвърлим от някоя висока скала.

— Рикар ще… се разсърди. Вече изгуби колекцията си под стария щаб. Знаете колко обича виното си.

— Ръководителят на хотела и без това ще ме изкорми, че му разбутах системата на подреждане. Направо мога да взема и Рикар да разгневя. Намерете някого, който да ми помогне да кача всичко горе. — Той потърка слепоочията си. — Бездни, как ще изкарам всичко от града? Според казаното ми от Флеринг, да транспортирам сместа с карета, е ужасна идея. Твърде много друса.

— Госпожо — повика глас отгоре.

Фел излезе в коридора и отговори:

— Да?

— Мисля, че намерихме нещо.

Адамат бързо скочи на крака. Той последва жената нагоре по стълбите, където ги чакаше Дрейли. Тя ги въведе в кухнята и спря до сребърния бюфет.

— Трябваше да извикам началника, за да го отключи. — Жената отвори една от вратите и коленичи. — Ще трябва сами да погледнете. Не ми се иска да бъркам вътре.

Адамат легна на дървения под до сребърния бюфет и взе фенера на Фел.

На последния рафт, зад сребърните подноси, имаше дървен сандък. Съдържаше стъкленици с коркови тапи и всяка беше пълна с прозрачна течност. Изведнъж сърцето му закънтя в ушите.

— Мамка му — каза той.

— Там ли е?

— Да.

Фел въздъхна шумно.

— Доведете Флеринг младша — каза Адамат. — Най-добре някой от нейните експерти да борави с веществото. Поставете тежка охрана пред стаята, но се постарайте да го направите тихо. И ми доведете кухненския персонал. Искам всеки един от тях тук за разпит до довечера.

Фел излая заповеди към хората си. Адамат почувства ръката ѝ на рамото си.

— Отлична работа, инспекторе.

— Не ми благодарете все още — отвърна той, като продължаваше да лежи на пода, неспособен да свали очи от безвредно изглеждащите стъкленици с взривно масло.

— Защо?

— Две стъкленици липсват.