Есенната република

Глава тридесет и девета

— Никога не съм смятал, че ще дойде ден, в който ще нападам един от собствените си градове.

Тамас се взираше в стените на Будфил. Градът бе разположен в най-тясната част на Суркови проход, обграден от двете страни от огромни стръмни скали, наречени Портите на Васал. Единственият вход към града беше през тези внушителни гранитни стени, всеки камък от които беше обвит в магия, стара колкото самото селище. Той вече знаеше, че ако не беше предателството на Хиланска, същите тези стени в южната част на града щяха да издържат с месеци под обстрела на кезианската армия.

А сега Тамас трябваше да превземе града за един-единствен ден. Генерал Арбър оглеждаше селището, облегнал се върху тежката си сабя така, както един джентълмен би се облегнал на бастун. Възрастният генерал изглеждаше по-стар от всякога, но в очите му личеше възбуда. Той раздвижи челюст и извади изкуственото си чене.

— Да. Ще бъде люта битка.

— Ипил е разположил личната си охрана по стените — каза фелдмаршалът. — Те ще се борят със зъби и нокти за краля си. Щом преодолеем стените, касапницата ще е навсякъде.

— Имам добри новини относно това — каза Арбър. — Изрових шпионските доклади на Кет и Хиланска и ако може да им се вярва, кезианците са оставили малко от нашите в града. Повечето са били убити в първоначалната схватка, а останалите са продадени като роби.

— Това са най-лошите добри новини, които съм чувал. — Искаше му се да се изплюе, но знаеше, че няма да успее да премахне лошия вкус в устата си.

Арбър му отправи беззъба усмивка.

— Просто искам да кажа, че нищо не ни спира да обстрелваме града! Трябва да гледате от добрата страна на тези неща, сър.

— Не ме караш да се чувствам по-добре.

Тамас бе обхванат от съмнение. Къде беше Таниел? Нямаше ни вест, ни кост от него. Ако беше успял да спаси Ка-поел, досега фелдмаршалът щеше да го е разбрал. Не му се искаше да мисли за другите възможности.

Навсякъде около Тамас цареше оживление. Артилерията, която бяха изпратили на юг по Адола, биваше поставяна на позиция, след като бяха приключили с издигането на земните насипи. Стълби и куки, резервни амуниции и нови пушки биваха разтоварвани от баржите. Вдигаха се палатки и изтощените му войници почиваха на смени от по няколко часа, за да са свежи преди битката.

Снощи бяха превзели Средищната кула, като бяха вдигнали достатъчно шум, че да привлекат личната гвардия на Ипил извън Будфил и в половин дузина схватки през най-ранните часове на утрото. Гвардейците го бяха забавили с няколко часа, преди да се оттеглят обратно в града, и сега сребърните конични шлемове, по три в колона, личаха по протежение на стените.

Над тях се издигна кълбо дим и миг по-късно фелдмаршалът чу топовен гърмеж. Гюлето се заби в земята на няколко стотици метра пред най-предните му артилерийски части.

Арбър се изсмя безрадостно.

— Тези стени не са изградени така, че да издържат на тежък обстрел. Вероятно ще отвърнат на огъня с оръдия с малка далекобойност и тежест на снаряда1.

— Повече се притеснявам от картеча, докато превземаме стените — отвърна Тамас. — Още по-жалко, че нямаме време да организираме продължителна обсада. Ще трябва да се хвърлим право в пастта на звяра.

— Наистина ли? — Арбър държеше ченето си на ръка разстояние и изрови нещо измежду зъбите. — С две ръце подкрепям едно хубаво нападение, но дори да разполагахме с петдесет оръдия отгоре, днес едва ли ще успеем да оставим нещо повече от някоя и друга драскотина по стената. И а… с цялото ми уважение, сър, но да изпратим двадесет хиляди мъже да прехвърлят стените, ще е най-глупавото нещо, което съм ви виждал да правите.

— Аз съм отчаян човек, Арбър. — Тамас погледна през рамо, като изви главата си, за да плъзне погледне нагоре по Суркови проход. Зачуди се дали основните кезиански войски са научили за плана му и дали не бързат подире му. Сулам трябваше да ги е нападнал, за да им попречи да приклещят Тамас в стените на Будфил. Ако им се бяха изплъзнали, това щеше да свърши катастрофално. — Ела с мен.

Арбър го последва от наблюдателната им позиция надолу към най-голямата батарея; Андрия ги следваше през цялото време. Настоящият телохранител на Тамас беше покрит със засъхнала кръв и миришеше на кланица. Ако не беше един от барутните му магове, фелдмаршалът щеше да го накара насила да се измие. Точно този следобед обаче се нуждаеше от пистолета и острието му.

— Полковник Силвия — извика Тамас, за да привлече вниманието на един от артилерийските екипажи. Силвия беше жена на средна възраст с кафява, късо подстригана коса и мише лице, изцапано с барут. Маншетите на униформата ѝ бяха почти черни от барута. Тамас трябваше да слезе надолу по йерархията чак до капитан, за да намери опитен артилериец, който да не е приятел или обучаем на генерал Хиланска, и за един ден Силвия се беше оказала полковник, начело на Тамасовата бомбардировка.

— Сър! — Тя се изпъна и отдаде чест.

— Готови ли сте?

— Почти, сър. Трябва да преместим още няколко мортири на позиция и ще започнем бомбардировката по ваш сигнал. Ще засипем стените и пространството директно зад тях с мортирите, а прекия обстрел ще съсредоточим върху главната порта.

— Отмени заповедта. Имаш ли далекоглед?

— Да, сър. — Тя извади далекоглед от раницата си и го разгъна, след което зачака инструкциите на Тамас.

— Погледни на около триста метра на изток от главната порта. Виждаш ли последователността от обезцветени камъни? Приличат малко на лице. Много е бледо.

— Не виждам… чакайте. Видях го. Пресвети Адом, прилича на усмихващ се череп.

— Изстреляйте поредица от изстрели право в носа. Стреляте, броите до седем и пак стреляте, броите до две, стреляте и броите до четири. Може да ви трябват няколко опита.

Силвия беше свалила далекогледа си и гледаше Тамас с любопитство.

— Сър?

— Какво е това? — попита генерал Арбър. — Някаква комбинация?

— В известен смисъл. Кралската кабала, втъкала защитните заклинания в стената преди толкова стотици години, е оставила вратичка в магията, в случай че Будфил попадне в ръцете на кезианците и ни се наложи да си го върнем. Направи това и този участък от стената ще е уязвима за артилерийския ни огън.

— И откъде, в името на бездната, знаете това? — попита Арбър.

Тамас изсумтя.

— Бях любимецът на Железния крал, Арбър. Това си имаше своите предимства. — Ако не сработи обаче, напомни си той наум, ще изглеждам като пълен идиот.

— Кога искате да започна, сър? — попита Силвия.

— Започнете обстрела на главната порта веднага щом сте готови. Подгответе група оръдия, които по мой сигнал да стрелят по онзи конкретен участък. Няма да сме готови за атака поне още час.

Тамас закрачи обратно към командната палатка, с Арбър до себе си.

— Сър, какво ще правим, ако Ипил вече е побягнал към столицата си? — попита генералът.

— Тогава ще го погнем като мръсно псе — отвърна фелдмаршалът с увереност, каквато не изпитваше. Ипил можеше да си е тръгнал преди два дни. Можеше да е стигнал толкова далече, че да е невъзможно да го хванат. Беше риск, който Тамас бе склонен да поеме.

— Нека всички да се захванат с нещо — каза той, достигнал палатката. — И дръж разпуснат строй. Не искам кезианците да заподозрат, че ще нападнем днес, до възможно най-последния момент. — Тамас плесна Арбър по рамото и генералът отдаде чест, като все още държеше ченето в ръката си.

Фелдмаршалът се приведе и влезе в палатката; позволи си да се облегне на основния ѝ стълб и стисна очи. Нервите му бяха опънати, тялото му бе изтормозено от твърде много барут и твърде малко сън, както и от усилието да прикрива изтощението си от хората.

— Още един ден, Тамас — промърмори на себе си. — Или всичко ще приключи тази вечер, или ще умреш в подножието на будфилските стени.

— Затова повечето командири не водят лично нападенията.

Фелдмаршалът изтегли меча си и се извъртя към гласа. Върху леглото му седеше Гаврил — цялото му тяло бе покрито с прах от пътя, единият му ръкав бе разсечен и вдървен от засъхнала кръв.

— Проклятие — каза Тамас, докато прибираше меча си обратно. — Никога не съм бил толкова близо до сърдечен удар. Какво, по дяволите, правиш тук? Къде е Таниел? Стани от леглото ми.

Гаврил вдигна и двете си ръце, но не понечи да стане.

— Почивам си. Току-що прекосих целия Срещен път, като избягвах кезиански патрули. Стигнах деливанския лагер няколко часа след като си тръгнал, взех кану и гребах по цялото протежение на Адола дотук.

Тамас закрачи из палатката си. Беше възнамерявал да запуши ушите си с восък и да поспи няколко часа преди началото на нападението, докато артилерията му разпръскваше хората на Ипил от стените. Явно това нямаше да се случи.

— А Таниел? Момичето? Къде са? Изплюй камъчето, човече!

— Таниел е жив, както и Влора, и Норийн. Изгубихме всички останали в засада.

— А дивачката?

— Няма и следа от Ка-поел. Когато потеглих, още не бяхме настигнали Привилегирования.

— Тогава какво правиш тук? — Може би Таниел бе проследил кезианския Привилегирован дотук и се беше вмъкнал в Будфил? Дали кезианските постови не го бяха хванали? Тамас ставаше все по-нервен и по-нервен с всяка изминала минута, в която Гаврил не говореше.

— По-добре седни — каза стражът.

— Ще седна, когато си реша!

— Кезианците не са нарушили примирието. Били са дегизирани бруданци.

Тамас се олюля към стола си и се отпусна тежко в него.

— Не. — Думата излезе под формата на въздишка.

— Боя се, че е така. Хванахме няколко гренадири по време на битката. Представи си колко се изненадахме, когато нито един от тях не говореше кезиански. Освен това, те не се отправяха на юг. Отправяха се на север, като заобикаляха отдалеч, за да избегнат всякаква възможна среща с хората ни между армията и Адопещ. Влора и Таниел са по петите им, но подозираме, че ще се срещнат с останалите бруданци, намиращи се в Адопещ. Добре ли си?

Фелдмаршалът се взираше втренчено в шурея си, зяпнал с уста. Как беше възможно това? Бяха го изиграли като пълен глупак. Не кезианците бяха нарушили примирието, а той. Напълно заслепен от справедливия си гняв, Тамас беше игнорирал молбите на Ипил за нова среща и бе отпратил кезианските вестоносци.

Беше твърде стар за тези неща. Твърде горд, твърде гневен. Беше правил грешки — случваше се и на най-добрите офицери — но величината на това…

— Нямаше откъде да знаеш — тихо каза Гаврил.

— Не. — Тамас се изсмя безрадостно. — Превърнах се в онова, което презирам най-много. Нима съм просто един войнолюбец, Гаврил? Поредният диктатор с армия и натрупана злоба? Знаеш ли, старите истории разказват, че именно такива са били Деветте, преди появата на Крезимир. Съвкупност от дърлещи се военачалници.

— Не е така.

Тамас продължи:

— Виждам как в бъдеще революциите ще се разпространят из земите и хората ще свалят монарсите си. Най-силните мъже, непредопределени от светци или богове, ще се издигнат до върха и ще си създадат собствени незначителни империи. Мъже и жени ще умират с милиони и целият напредък, който сме постигнали през последните хиляда години, с времето ще потъне в забвение. И всичко заради мен.

Тамас вдигна ръце пред лицето си и се загледа в треперещите си пръсти.

— Мисля, че си приписваш твърде много заслуги.

Образът пред очите на фелдмаршала бавно се разсея и той се почувства по-стар от самото време. Всяко мускулче го болеше, всяка кост напомняше за старите счупвания и натъртвания.

Гърмежите на артилерията го върнаха в настоящето.

— Ранен ли си?

Гаврил хвърли поглед на напоения си с кръв ръкав.

— Само драскотина. Позаших се, докато яздих.

— Трябва да ти преправят шевовете. Сигурно изглеждат като дело на сляпа маймуна.

— Убодох се няколко пъти, но шевовете са прави и раната е чиста. Забравяш, че съм прекарал много повече време на седлото от теб.

— Предимно бягайки от завистливи съпрузи.

— Някои от тях бяха много опасни. А, забравих да ти кажа. Деливанците са нападнали основните кезиански сили, но аз подминах една колона по средата на нощта.

— Кезианска?

— Да. Идват за теб. Не изглеждаха повече от няколко хиляди — по-притеснени са от деливанската пехота, но ще са достатъчно, че да те поставят натясно.

— Колко далече?

— На няколко часа.

— Може би нямаше да е зле да го споменеш по-рано.

Гаврил се прозя.

— Беше дълга нощ.

— Чувал ли си нещо за Олем?

— Не — отвърна Гаврил. — Трябва ли?

— Той преследва кезианската кавалерия, която ни влезе в гръб от север. Както и да е. Андрия! — извика Тамас.

Барутният маг провря главата си в палатката.

— Сър?

— Кажи на Арбър, че ще си имаме компания откъм тила. Има четиридесет и пет минути, докато започнем щурма на стените, и ще имаме време само за една атака.

— Да, сър! — Андрия тръгна да намери Арбър, весел като ученичка.

— Това момче не е наред с главата — каза Гаврил.

— Знаеш ли, че той е един от спасените от Ерика? Година преди тя…

— Това не обяснява покрилата го от глава до пети кръв.

— Той се наслаждава на убийството на бившите си сънародници. Може би дори прекалено много, но подобни хора си имат своята полза. Например малко са войниците, които бих предпочел да ми разчистват пътя, докато минаваме през пробива или прехвърляме онази стена.

Гаврил прокара внимателно пръсти по рамото си.

— Не мисля, че трябва да участваш в нападението — каза той.

— Винаги съм го правил.

— Вече не си млад.

— О, повярвай ми, знам. — Тамас поклати глава. — Някои ръководят от тила. Аз предпочитам да го правя от предните редици.

— Нужен е само един куршум. Един удар с щик.

— Това никога не ме е спирало.

— Кога ли ще ти свърши късметът?

— Може би днес. Или пък никога. Помогни ми да стана. Имам да убивам още един крал.

— Мислех, че искаш само да го заловиш. — Гаврил помогна на Тамас да се изправи.

Фелдмаршалът се навъси.

— Така е. Само си мечтая, предполагам. Ще изляза след малко.

Стражът напусна палатката. Щом остана сам, Тамас се преви, опрял ръце на коленете си, и пое няколко дълбоки глътки въздух. Беше допуснал ужасна грешка. Множество от тях, сега като погледнеше назад, към краткия период, в който се разгръщаше тази война. Твърде много. Бе се доверил на грешните хора. Не бе уцелил правилния момент. Тази последна грешка с кезианците трябваше да бъде и последната. Щом всичко свършеше, трябваше да остави пистолета и да се оттегли или всичко, за което се беше борил, щеше да иде на вятъра и визията му за бъдещето щеше да се сбъдне.

Той се изправи, нагласи меча си и провери дали разполага с достатъчно барутни фишеци в джоба си, след което пристъпи под светлината на слънцето.

Беше време.