Есенната република

Глава единадесета

Адамат изчакваше заедно с генерал Абракс, а генерал Кет преглеждаше донесените от него документи.

Намираха се в личната палатка на Кет, която бе отпратила стоящите отпред телохранители. Тя четеше документите бавно, най-напред заповедта за задържане, издадена от Рикар Тамблар и двамата съдии, сетне списъка с обвиненията и приложените доказателства срещу нея и сестра ѝ.

Бяха изминали повече от тридесет минути, когато тя най-сетне събра документите на купчинка, подравни ги, остави ги върху масата и се облегна назад. Погледна към Адамат, към Абракс и обратно към инспектора.

— Отричате ли тези обвинения? — попита той, зарадван от възможността да наруши тишината.

— Не.

Виж, това беше изненада.

— Бях изпратен тук да ви задържа — продължи Адамат.

— Разбирате ли настоящата ситуация? — попита Кет.

Стоящата до инспектора Абракс кимна.

— Да.

— Очаквате от мен да се оттегля — рече Кет, — да предам командването на хората си на Хиланска и да дойда с вас в Адопещ? — Преди Адамат да е успял да отговори, тя продължи: — Няма да го сторя. Хиланска е предател. Той възнамерява да тласне всички ни в ръцете на кезианците. В каквито и неща да съм се провинила, измяната не е сред тях.

Още при пристигането им Кет им каза същото за Хиланска, но не можа да представи доказателства. Твърдеше, че свидетелят ѝ бил отровен от негови подставени лица.

— Всъщност — рече Адамат — не това имаме предвид.

Кет повдигна вежда — първата мимика от началото на разговора им.

— Нима?

— Застъпих се за вас пред лейди Винцеслав — продължи инспекторът. — Тя се съгласи, че дребните престъпления, които вие и сестра ви сте извършили, остават на заден план пред съдбата на Адро. В качеството си на член на Тамасовия съвет тя ме упълномощи да ви предложа алтернатива.

— И какво ще да е това предложение?

— Незабавно да се оттеглите от поста си. Сестра ви също. Ще бъдете съпроводени до имението си в северната част на Адро, където ще разполагате със седмица да уредите личните си дела. В края на този срок земите ви ще преминат в собственост на държавата, а вие и домакинствата ви ще бъдете прогонени, като в замяна ще получите един милион крана.

Ноздрите на Кет трепнаха.

— Това не е алтернатива, а присъда.

— Един милион не е малка сума — остро каза Абракс. — Нима мислите, че Тамас ще бъде толкова щедър, когато се завърне?

— Тамас е мъртъв.

— Не е. — Абракс извади писмо от джоба си и ѝ го подаде. — Това пристигна тази сутрин. Тамас е прекосил Въгленда с двете си бригади и шестдесет хиляди деливански пехотинци. Пристига тук след две седмици.

Адамат зяпна. Значи Тамас беше жив? И то по официално потвърдена информация? Защо лейди Винцеслав не бе го споменала? Това обстоятелство променяше всичко.

Кет видимо пребледня. Тя отново посегна към заповедта за задържане, взе я с треперещи пръсти и се зачете.

— Съветвам ви — обади се Адамат — да се уверите, че сте напуснали Адро, когато фелдмаршалът се завърне.

— Ами хората ми? Под чие командване ще преминат?

— Под мое — каза Абракс.

— Това е незаконно!

— Точно вие ли сте се загрижили за закона? — небрежно попита Адамат. Кет подскочи.

— Вярно е, че съм прикривала престъпленията на сестра си. Но аз все още съм генерал от адранската армия и обичам родината си. Ще приема тази проява на милост — тя изплю последната дума с жлъч — само при условие че хората ми ще бъдат в безопасност.

— Хората ви ще бъдат зачислени извънредно към Крилете на Адом — каза Абракс. — Незабавно ще съобщим на Хиланска за вашето снемане от длъжност и за обстоятелството, че вашите три бригади вече се намират под наша закрила — до момента, в който фелдмаршал Тамас се завърне.

Кет барабанеше с пръсти по плота, вперила мрачен поглед някъде над главата на инспектора.

— Генерале — рече Адамат, — това е единственият начин те да оцелеят. Нямам съмнение, че вашите разузнавачи вече са ви съобщили за раздвижването сред кезианците, които заемат позиция да ви нападнат утре сутринта, и за готовността на Хиланска да ви удари във фланг.

— Още доказателства, че сътрудничи на кезианците — каза Кет.

Адамат се спогледа нервно с Абракс.

— Дори да е така, той не би посмял да нападне, когато бригадите ви преминат под флага на Крилете на Адом.

Кет неочаквано скочи на крака.

— Така да бъде. Приемам. Ще се отдръпна от поста си. Ще взема сестра си и ще замина. Но ми позволете да се обърна към хората си за последно.

В гласа ѝ личеше отсъствала по-рано молба. Жената бе искрена, осъзна Адамат.

Но Абракс я гледаше неумолимо.

— Няма да получите възможност да замажете репутацията си, Кет. Хората ви ще ви запомнят като крадла и лъжкиня.

Гняв и болка изникнаха върху лицето на Кет — истинска емоция, на каквато Адамат не бе смятал, че е способна.

Абракс се изправи бавно на крака и добави с въздишка:

— Ще се погрижа да разберат, че сте се оттеглили с грижата за тях.

Единственият отговор на Кет се състоеше в примирено кимване.

Абракс сключи ръце зад гърба си и се изопна.

— Генерал Кет — с отривист тон каза тя, — от този момент сте свалена от длъжност.

Утрото в наемническия лагер донесе със себе си противен хлад.

Адамат се взираше с възпалените си очи в изникващата на хоризонта кезианска пехота, на три километра южно от тях. Вражеските кафяво-зелени униформи се разстилаха пред погледа като готови за жътва поля. С колко ли пехотинци разполагаха кезианците? Двеста хиляди? Триста? Разузнавачите на Абракс докладваха, че през нощта врагът е получил свежи попълнения.

Инспекторът се сепна от неочаквания оръдеен изстрел. Последваха още няколко гърмежа и Адамат разбра, че ще му се наложи бързо да привикне към шума. С тези изстрели Абракс просто предупреждаваше кезианците да се държат на разстояние. С напредване на утрото щеше да стане много по-зле, тъй като стотици оръдия щяха да загърмят от всеки фронт.

Абракс стоеше до него. Двамата наблюдаваха от върха на хълма, където се бе намирала палатката на Кет. Но Абракс не гледаше към кезианците, а на североизток.

— Някакви новини? — попита Адамат.

По-голямата част от адранската армия, онази под командването на Хиланска, оставаше скрита от хълмовете.

— В рамките на нощта изпратихме повече от тридесетима куриери — с напрегнат глас отвърна Абракс. — Поне десетима от тях са били застреляни на място. Нямам представа какво е казал Хиланска на хората си, но ги е настроил безвъзвратно срещу нас. Лейди Винцеслав щеше да отиде лично, ако не я бях спряла.

— Къде е тя сега? — попита Адамат. Лейди Винцеслав, следвана от двадесет и шест хилядна наемническа пехота, се бе присъединила към тях снощи. Дамата донесе и вестта за измяната на Хиланска, разобличен от заловеното кодирано писмо. Адамат се надяваше, че Бо ще ги придружава, ала Нила бе пристигнала сама. А каква полза щеше да има от една неумела Привилегирована?

— Изпратих я обратно към Адопещ заедно с двеста от най-добрите ми кавалеристи — отвърна Абракс. — Няма да допусна да умре на бойното поле. — Последва дълго мълчание, в което Абракс продължаваше да се взира на североизток. Накрая добави: — Вие обрекохте всички ни, Адамат. — В думите ѝ нямаше обвинение или гняв. Просто мрачно примирение.

Мисълта, че по здрач всички те ще бъдат избити, се стовари върху плещите му като тежест. Със свито сърце той си наложи да успокои дишането си. Излизаше, че Хиланска наистина е предател. Той щеше да нападне Крилете на Адом и да избие както самите наемници, така и преминалите към тях три адрански бригади, след което… Да, какво щеше да последва тогава? Щеше да нареди на хората си да се предадат на кезианците? Дали войниците щяха да се подчинят на подобна заповед? Или кезианците просто щяха да връхлетят върху им и да избият и тях?

Адранската армия щеше да се е взаимоунищожила и тогава кезианците щяха да изчакат фелдмаршал Тамас и деливанските му съюзници необезпокоявани.

Положението беше напълно безнадеждно. Силите им бяха обкръжени, без възможност за бягство. Абракс бе наредила изкопаването на ровове и издигането на укрепления. Бе решена да даде последен отпор, но дори и върху нейното лице личаха бръчици на напрежение и подпухнали сенки от недоспиване.

Генералът рязко извърна глава, което накара Адамат да погледне в същата посока. Сред хълмовете на североизток беше изникнал конник. Той спря, загледан към тях; зад него инспекторът зърна блясъка на слънцето, отразено в настъпващата гора от щикове.

— Ето ги и тях — каза Абракс.