Есенната република

Глава пета

Адамат можа да посвети малко повече от три часа на разследванията си, преди военната полиция да се появи.

Той се намираше насред разговор с един млад сержант, засягащ братовчедка ѝ в намиращата се под командването на генерал Кет Трета бригада, когато почувства нечии пръсти над лакътя си. Адамат се извърна с очакването да види Нила или Бо, дошли да споделят напредъка си, но вместо това се извърна и вдигна очи — а после ги вдигна още малко — към непознат човек в униформата на военен полицай. Мъжът имаше грамадна гръд и щом заговори, гласът му отекна като ехо.

— Инспектор Адамат?

— Да.

— Трябва да дойдете с мен.

Адамат стисна дръжката на бастуна си и повдигна вежди.

— Съжалявам, но в момента се намирам по средата на служебен разговор. Ще трябва да изчакате.

И той отново се извърна към сержанта с надеждата, че тази проява на авторитет е била достатъчна.

— Незабавно — прогърмя гласът на полицая.

Сержантът се приведе към Адамат.

— Най-добре го последвайте, инспекторе.

Адамат въздъхна тихо, взе си шапката и се обърна към натрапника.

— За какво става въпрос?

— Трябва да дойдете с мен.

— Да, това ми стана ясно. Но аз съм адрански гражданин и имам правото да се осведомя за причината, поради която един пазител на реда настоява да ме отведе.

Полицаят вирна брадичка.

— Намирате се под военна юрисдикция, където тези ваши права, валидни пред цивилната полиция, не важат. Ще ме последвате ли, или ще се наложи да ви завлека?

За съжаление, не беше толкова тъпоумен, колкото изглеждаше. Адамат кимна отсечено.

— Ще дойда, но с възражение.

— Възразявайте колкото си щете. Насам.

Докато двамата вървяха през лагера, Адамат се постара да мърмори гръмко, като изразяваше неудовлетворението на човек, на когото е било попречено да си върши работата. Ала под тази фасада сърцето му биеше припряно. Той действително очакваше в даден момент военната полиция да се поинтересува от него. Все пак, щом Хиланска криеше нещо, не би търпял някой да си вре носа наоколо. Инспекторът просто не бе очаквал, че въпросният момент ще настъпи толкова скоро.

Дали генералът бе разпитал Олдрич? А може би някой от войниците бе разпознал Бо? Прекалено много неща можеха да се объркат, нямаше как човек да вземе предпазни мерки срещу всеки развой. Може би нервите на девойката не бяха издържали и тя сама бе изтичала при Хиланска…

Не, Адамат отхвърли последната възможност. Онази перачка, която и да беше тя, имаше неумолим поглед.

Лагерният затвор на практика представляваше три затворнически коли, паркирани близо до мястото, където бригадните кавалеристи привързваха конете си. Отведоха Адамат до най-близката кола и един от дежурните я отключи.

Едрият стражник хвана Адамат за рамото и го блъсна към колата. Инспекторът стисна зъби и сподави желанието да протестира: знаеше, че моментът не е подходящ за създаването на врагове. Забеляза, че и трите коли са пълни — заети от Олдрич и хората му.

След като бастунът му беше конфискуван, той пристъпи вътре.

Олдрич го изгледа мрачно.

— Виждам, че планът на Привилегирования се развива прекрасно — рече сержантът, щом дежурните се отдалечиха.

— Кога дойдоха за вас? — попита Адамат.

— Преди няма и половин час.

— Съобщиха ли причина?

Сержант Олдрич поклати глава.

— Пипнаха ни разпръснати. Някои от момчетата бяха в столовата, двама в нужника… Всичко протече тихомълком и съвсем чисто. Бяха тройно повече от нас. — Той се приведе към решетките и плю навън. — Лош знак е, когато действат така. Военната полиция обожава да парадира със силата си.

— Държат се сякаш сме изменили на отечеството — обади се един от войниците. Другарите му кимнаха, а той додаде: — Фелдмаршалът не би се отнесъл така с нас.

Олдрич погледна към него през рамо.

— Фелдмаршалът не е тук — каза той. — Вие, момчета, помнете: просто сте изпълнявали нареждания. Ако някой ще поема вината, това ще съм аз.

Докато изричаше тези думи, Олдрич гледаше към Адамат. Може би се чудеше дали си струва да се изправя пред военен съд, или по-лошо, заради човека насреща си.

По мрачното мълчание на войниците инспекторът се досети, че вече са водили този разговор.

— Кога ще ни разпитват? — попита Адамат. Нямаше голям опит с военната полиция, но си представи най-лошия възможен случай: Хиланска целеше да прикрие нещо. Генералът щеше да ги подложи на мъчения, за да разбере какво знаят, след което щеше дискретно да ги екзекутира.

— Зависи от степента, в която са се разбързали. И от големината на гнездото оси, което сте разлютили с въпросите си, инспекторе. Възможно е просто да ни държат два-три дни и да ни пуснат. — Но Олдрич не звучеше особено оптимистично настроен за подобен развой.

Сред задълбочаващата се нощ Адамат разглеждаше околните палатки, напрегнат, в очакване да зърне войниците на генерала, изпратени да ги отведат за разпит. Часовете минаваха. Колкото повече разсъждаваше, толкова повече нарастваше убеждението му, че Олдрич най-вероятно е прав: Хиланска просто искаше да им попречи да създават затруднения. Искаше да ги отстрани от пътя си и толкоз. Все още се намираха в незавидно положение, но тези размисли го поуспокоиха.

Тъкмо започваше да задрямва, опрял рамене в студените стоманени стени на затворническата кола, когато край ухото му просъска нечий шепот.

Адамат се извърна и се озова очи в очи с Бо.

— От колко време сте тук? — попита магьосникът през решетките.

Адамат прогони сънливостта си.

— Няколко часа, ако не се лъжа.

— Пазачите са зашеметени. Разполагаме с няколко минути, преди да настъпи смяната. Трябва да вървим веднага.

Адамат се поколеба. Ако Хиланска действително възнамеряваше само да ги задържи, един опит за бягство щеше само да влоши нещата. Междувременно Бо пристъпи до вратата на затворническата кола и близна върха на обвития си в ръкавица показалец. Сгърчи двукратно пръсти и ги доближи до ключалката.

— Сигурен ли сте, че това е добра идея? — попита инспекторът.

— Те се опитаха да убият Нила — каза Бо. — Не искат просто да си мълчим, искат да ни смълчат завинаги. Нила! Погрижи се за съседната кола.

Адамат се извърна и видя как Нила притичва до по-близката от другите две коли. Младата жена се огледа сякаш се опасяваше някой да не я види, след което повдигна ръката си с обърната нагоре длан все едно бе обвила пръсти около невидим плод. Адамат се навъси, загледал се в жеста ѝ. Какво се опитваше да направи?

Над дланта ѝ затанцува студен синкав пламък. Тя се пресегна и сграбчи ключалката. Металът започна да се топи под допира ѝ и със съскане започна да капе по земята. Един от войниците изруга задавено.

Значи излизаше, че и тя е Привилегирована? Ето защо Бо толкова държеше да я води със себе си. Но къде бяха ръкавиците ѝ? Адамат нямаше време да размишлява над последната подробност, защото войниците вече го избутваха на свобода.

— И как, да се продъним, ще изведем такава голяма група от лагера? — изсъска Адамат към Бо.

— С малко помощ — отвърна магьосникът. Той подсвирна тихо. В отговор от мрака край коневръза изникнаха двама мъже. Те бяха огромни на ръст и всеки от тях носеше купчина синьо-червени униформи в ръцете си. — Олдрич — заговори отново Бо, — кажете на хората си да се преоблекат. Току-що бяхте зачислени към гренадирите от Дванадесета бригада. Вие също, Адамат. Обличайте ги направо върху старите униформи, момчета. Не бива да оставяме никакви следи как точно сме се измъкнали.

Адамат грабна една от униформите и се зае да я навлича върху костюма си. Дори и при това положение пак му беше голяма, тъй като бе пригодена за доста по-снажни хора. След като нахлузи куртката, получи и шапка от меча кожа.

Нила обхождаше войниците, помагаше им да се облекат и където се налагаше, да придобият по-прегледен вид. Накрая тя пристъпи до Адамат и Бо и посочи към двамата гренадири.

— Вие сте част от почетния ескорт на полковник Етан — обърна се тя към Адамат, — който ще го придружи до Адопещ. Той щеше да потегли чак утре, но заминава извънредно поради болест в семейството.

— Можем ли да имаме доверие на този полковник Етан?

Бо се поколеба за момент, сетне кимна.

— Той е един от приятелите на Таниел.

Адамат местеше поглед между Бо и Нила. Двамата Привилегировани не се бяха преоблекли.

— Ами вие? — попита инспекторът.

— Ние ще се измъкнем сами — рече Бо. Не счете за нужно да разяснява допълнително.

— А гражданската война? — напомни Адамат.

— Това не е мой проблем.

Докато магьосникът изричаше това, Нила хвърли оправдателен поглед към Адамат.

— Вървете — рече Бо. — Пазачите се сменят след час. Ние ще изчакаме тук, за да се уверим, че бягството ви няма да бъде забелязано преждевременно, преди полковникът да ви е извел, сетне ще оставя фалшиви дири, от които ще изглежда, че сте се отправили към Адморието. Така ще решат, че сте избягали по вода.

Адамат потисна желанието си да му благодари. Все пак нямаше да се намира тук, ако не беше магьосникът…

— Ами синът ми?

Адамат трябваше да си го върне. И Борбадор бе единственият, който можеше да му помогне да го спаси.

— Ще намеря Таниел, след което ще ви взема от столицата. Имате думата ми.

Адамат кимна сковано и заедно с Олдрич и войниците последва двамата гренадири. Водачите им напредваха с ускорен ход, към който Адамат се придържаше с усилие. Хората на Олдрич бяха адрански войници. Макар и не толкова едри на ръст колкото гренадирите, можеха да се впишат в ролята сравнително лесно. Адамат бе с десетилетие по-стар от тях, размекнат от собствената си възраст и от цивилния, семеен живот. Беше привикнал да се вози в карети, а не да марширува.

Някога, още в академията, когато Тамас, който тогава беше полковник, създаде прецедент за издигането на хора от простолюдието до висшите офицерски чинове, Адамат бе обмислял военна кариера.

А сега, три минути от потеглянето им, той мълчаливо благодареше на боговете, че не е направил този избор.

Скоро пристигнаха в частта от лагера, където се намираха гренадирите от Дванадесета бригада. Адамат познаваше флага им, два ястреба над адранските планини. Той потърси в паметта си нещата, които знаеше за полковник Етан.

Полковникът бе професионален военен. Съвсем наскоро прехвърлил тридесетте, по време на службата си се беше отличил в сраженията от една от множеството малки войни в Гурла подир официалния край на тамошните военни кампании. На пръв поглед възходът му изглеждаше стремителен, ала на фона на сравнително краткотрайните гренадирски кариери в него нямаше нищо странно. Щурмоваците рядко се задържаха за дълго, а и едрите тялом рядко притежаваха и съответстващ ум.

Адамат си спомни и че само преди две седмици беше прочел във вестниците за раняването на полковника. Бил останал парализиран.

Изтощен от самото поемане на дъх, той различи спряла край периферията на лагера карета, обградена от наброяващ около петдесетина души ескорт. Неколцина други гренадири изчакваха по-близо, готови да раздават оръжия и оборудване. Адамат, Олдрич и останалите бяха екипирани набързо.

— Строй се! — провикна се някакъв капитан. — Ще ми пристигат късно, песове недни! На гръб да носите полковника не заслужавате! Краката да му поливате не ви бива. Да знаете, че до един ще копаете нужници, когато се върнете! — Офицерът енергично обхождаше редицата им и размахваше нагайката си. Не пропусна и Адамат — почувствал жилеща болка в прасеца си, той едва не изруга. Но съумя да се овладее, защото не се осмеляваше да излезе от ролята си.

— Тъй вярно! — извика Адамат едновременно с останалите.

Капитанът поспря край него и като се приведе, процеди:

— Ако създадете неприятности на полковника ми, със собствените си ръце ще ви убия.

Той отмина, преди Адамат да е успял да отговори.

От прозореца на каретата се подаде ръка и потупа по вратата. Адамат, едва успял да си поеме дъх, отново трябваше да марширува с ускорен ход.

По лицето му вече се стичаше обилна пот, когато каретата напусна коловозите на лагерния път и затрака по павирания път към столицата. Край северния пост забавиха ход и спряха. Двама дежурни пристъпиха до каретата.

Адамат се намираше прекалено далече, за да чуе последвалия разговор. Можеше само да стои с нарамена пушка и с притискаща гръбнака му раница и да се надява, че необичайно ниският му за един гренадир ръст и лъсналото още в самото начало на похода лице няма да направят впечатление на никого.

Постовият, който стоеше по-близо до каретата, сви рамене и им даде знак да продължат. Нито той, нито другарят му си направиха труда да погледнат към Адамат.

Краката му пламтяха, докато колоната напредваше в мрака, а дробовете му щяха да се пръснат. Всички наранявания от изминалата половин година започнаха да се обаждат — носът го болеше, раните по стомаха и рамото сърбяха, синини, за чието съществуване изобщо не бе осъзнавал, започнаха да пулсират. Осъзна, че е започнал да изостава от останалите гренадири — не само от същинските такива, а и от хората на Олдрич — и си наложи да ускори ход.

Ама че мизерно съществуване. Кой би понесъл да подлага тялото си на подобни мъчения? Адамат впрегна възмущението си като изблик на сила. Почерпи сили и от разочарованието от проваленото пътуване. Най-вероятно Таниел не се намираше вече между живите. Щяха да минат седмици или месеци, преди Бо да се появи отново, за да възобнови търсенето на Йосип. Ако изобщо се върнеше. Защо ли изобщо се беше съгласил?

И цялата тази работа с Хиланска и Кет. Тази разпра щеше да се окаже гибелна за Адро, в това не се съмняваше. Колкото повече размишляваше над картата, зърната в квартирата на генерала, толкова повече се засилваше убеждението му, че Хиланска не просто се подготвя за евентуална битка, а възнамерява да предизвика такава.

Дали Кет действително би обвинила Хиланска в измяна, за да прикрие собствените си следи? Вероятно очакваше, че и други от нисшите офицери ще я подкрепят? Или се надяваше да привлече на своя страна наемниците от Крилете на Адом? Във всеки случай щеше да бъде смазана между Хиланска и кезианските войски.

Знаеше ли, че три бригади адранска пехота щяха да погинат заради нея? Наистина ли беше толкова самовлюбена?

Адамат осъзна, че е спрял да крачи едва когато зърна каретата и придружаващия я ескорт на четиридесетина крачки пред себе си. Той се затича, за да ги догони, напук на болката в коленете си, и се изравни с последните редици точно когато капитанът нареди спиране.

Адамат започна да си проправя път през войниците, насочил се към каретата. Нечия ръка му препречи пътя.

— Не помня да съм давал заповед свободно — каза му капитанът. — Връщай се в строя, преди да съм те опердашил.

— Трябва да говоря с полковника — каза Адамат.

— Нищо подобно няма да правиш. Марш обратно!

Адамат нямаше време за това. С настойчив трепет в гърдите, който нямаше нищо общо с напрежението от припрения поход, той възрази:

— Аз не принадлежа към проклетите ви войници и вие го знаете много добре. Оценявам помощта ви, само че сега ще ви помоля да се махнете от пътя ми. Изпълнявам задача, възложена ми от самия фелдмаршал Тамас.

— Фелдмаршал Тамас е… — поде капитанът, като се изопна.

— Спокойно, капитане — долетя глас от каретата. — Пуснете инспектора да пътува с мен.

Адамат потисна победоносната си усмивка. Нямаше причина да си навлича допълнителна неприязън. Той подмина капитана, отвори вратата на купето и се покатери вътре.

Заради тъмнината не можеше да различи чертите на полковника. Но едрата снага не оставяше съмнение. Етан седеше облегнат, вероятно привързан с колани заради състоянието си, и се подпираше на бастун.

— Вече можете да махнете униформата — каза полковникът. — Ако изпратят хора подире ни, тя няма да ви помогне.

Адамат свали тежката шапка и алената куртка и си отдъхна. В следващия момент обаче съжали, защото студеният нощен въздух веднага връхлетя подгизналия от пот костюм. Студът го прониза до кости.

— Благодаря ви за съдействието, полковник — рече Адамат.

— Това беше най-малкото, което можех да направя. — Етан потупа по вратата на купето и в отговор каретата потегли. — Таниел ми спаси живота. Той беше добър приятел. Зная, че се опитвате да му помогнете. Просто ми се иска всички да бяхме сторили повече.

— Не е изключено да съществува нещо, което да сторим… — каза инспекторът и бързо додаде: — За армията, разбира се.

Етан изсумтя многозначително.

— Сблъсъкът между Кет и Хиланска може да означава края на Адро — продължи Адамат.

— Измивам си ръцете от цялата работа. Връщам се обратно на север, оттеглям се в пенсия. Един сакат гренадир никому не е от полза, без значение дали ще спечелим войната.

— Но…

— Няма но, инспекторе. С радост ви помогнах да избягате от машинациите на Хиланска, но намесата ми свършва тук.

— Разбирам. — В израз на обзелото го безсилие Адамат удари с юмрук по дланта си.

Сега в гласа на Етан се долавяше колебание:

— Ако има нещо, с което бих могъл да улесня завръщането ви, ще го сторя.

— Да, има — отзова се Адамат и започна отново да се обнадеждава. — Препоръката ви определено би ми била от полза.

— На кого желаете да ви препоръчам?

— Бригаден генерал Абракс от Крилете на Адом. Мисля, че открих как да спася войниците на генерал Кет.