Есенната република

Глава четвърта

Нила изчакваше до каретата Бо и Адамат да се върнат от срещата си с генерал Хиланска.

Под нея, в подножието на хълма, се виеше малък поток с разкаляни от хилядите ботуши брегове, който се виеше из лагера. Нила наблюдаваше как една перачка напълва кофа от мътната вода и я завлича обратно до огъня си, където, натрупани върху дъската ѝ, стояха униформите на половин дузина войници. Жената преля вода в казана и седна да го чака да заври, като прокара зацапана ръка по челото си.

Едничък различен избор през изминалите месеци делеше Нила от съдбата на тази перачка. Тя сведе поглед към ръцете си. Години наред те стояха напукани и загрубели от сапуна, водата и лугата, с които переше. Понастоящем бяха смайващо гладки на вид и според Бо скоро щяха да намерят по-добро приложение.

Привилегирована. Още не можеше да повярва, независимо от всички онези случаи, в които с очите си съзираше как от пръстите ѝ изскача огън — най-напред в онзи първи миг на разкритие, сетне по време на тренировките.

Привилегированите бяха създания, славещи се с коварството и силата си. Те умееха да повеляват на природните стихии; цели армии трепереха пред тях. Струваше ѝ се някак пошло, че една перачка от никому неизвестно простолюдно семейство внезапно открива подобно могъщество.

Самата Нила не можеше да не се чувства измамена. Ако само бе знаела за таящите се в нея способности, щеше да ги използва, за да избяга от Ветас или да защити роялистите. Тя стисна юмрук и почувства слаба топлина върху опакото на дланта си — огън, синьо-бял, обгърна кокалчетата ѝ сякаш ръката ѝ бе самата сърцевина на огнище. Тя се огледа припряно, за да се увери, че никой не е видял, тръсна ръка, за да угаси пламъка, и побърза да я скрие зад гърба си.

Мислеше си за времето, прекарано с роялистите. Спомни си Розалия, Привилегированата, защитавала привържениците на короната. Дали Розалия бе доловила потенциала на Нила и просто беше решила да премълчи? Или за добрината ѝ към нея имаше друго обяснение? Дали и Нила някой ден щеше да се превърне в жена като нея — достолепна, мъдра и могъща? Дали хората щяха да стоят напрегнати в нейно присъствие, както самата тя някога стоеше край Розалия?

— Рисара!

Нила се откъсна от унеса си и ѝ бяха необходими няколко мига, за да си спомни, че това е името, под което трябваше да изпълнява ролята си на асистент на Бо — който от своя страна се преструваше на адвокат. Тя се извърна по посока на гласа и видя магьосника да крачи забързано към нея. Настойчивостта в движенията му я разтревожи.

— Намерихте ли Таниел?

— Не. — Бо я хвана под ръка и я отведе от другата страна на каретата, за да затрудни евентуални подслушвачи. — Генерал Хиланска каза, че Таниел е мъртъв.

Безстрастният тон, с който Бо изрече тези думи, я сепна. Той не спираше да мисли за Таниел още от времето, когато прие нея и Яков под крилото си. Твърдеше, че това е единственият му приятел. И вече месеци наред го издирваше с плам, на който Нила се възхищаваше. А сега… Наистина, на моменти Бо се затваряше в себе си, дори можеше да бъде хладен, но това…

— Обаче? — подкани тя.

— Възнамеряваме да се убедим със сигурност. Адамат смята, че е вероятно Таниел да е още жив. Казаното от Хиланска не е достатъчно.

Нила осъзна, че това не е безстрастие — Бо беше в шок.

— И какво е положението за момента?

— Хиланска ни отпрати, само че аз няма да си тръгна, преди да съм се убедил, че Таниел е мъртъв. Нужни са ми конкретни доказателства — тяло, гроб… нещо повече от кухата дума на Хиланска. Дори ще отида в кезианския лагер, ако се наложи. В момента Адамат разпитва войниците, за да разберем кое от казаното от генерала е истина. Аз ще последвам примера му. — Бо замълча и се взря в нея. — Може да стане опасно. Ако Хиланска разбере кой съм, не е изключено да бъда убит на часа — заедно с теб, Адамат, Олдрич и всички останали от антуража ни.

— Само защото си се представял за адвокат?

Върху лицето на Бо започна да изниква усмивка, която той бързо потисна.

— Говоря сериозно. Хиланска определено не е почитател на Привилегированите и им няма доверие. Той крие нещо, а самият факт, че ние душим наоколо, е достатъчен да ни навлече подозренията му. Той е същият като Тамас: ще стори онова, което е целесъобразно. Дори и ако това означава да убие мнозина.

— Това ми се вижда като нещо, което ти би уважил.

— И мога да изразя уважението си, като не му разкривам какво съм в действителност. Същото се отнася и за теб впрочем.

Бо се загледа в ръцете ѝ и отново замълча. Беше ѝ казал, че единствено боговете са способни да се докосват до Отвъд без специалните, покрити с руни ръкавици — Привилегированите биха пламнали от незащитения допир с чистата магия.

С изключение на самата нея, очевидно. А тя определено не беше богиня.

Нила не се съмняваше, че стига да изразеше подобно желание, Бо щеше да я отпрати обратно в Адопещ на мига. Ето възможността ѝ да избяга. Да вземе Яков и да се укрие, като използва парите, дадени ѝ от Бо. Да остави опасностите зад себе си.

Ако си тръгнеше сега, никога нямаше да се научи да прилага новооткрития си талант. Никога нямаше да срещне друг Привилегирован тъй търпелив, внимателен или просто човечен като Бо. И никога нямаше да може да му се отплати за добрината, проявена към нея и Яков.

— С какво бих могла да помогна? — попита тя.

Нила изчакваше във вътрешността на малка, изградена от дърво и камък постройка, която, по думите на един от войниците, някога бе служила за конюшня.

От покрива бе останал само спомен, а парче кравешка кожа изпълняваше ролята на врата, но и тези условия не бяха обезкуражили интенданта на Дванадесета бригада. По пода бе посипана слама и всяко възможно ъгълче бе оползотворено в съхраняването на дървени сандъци и барутни бурета.

Бо просто ѝ заръча да разпитва за Таниел Двустрелни, като подмина протестите ѝ, че тези напътствия са твърде общи и мъгляви, и я остави да се оправя сама. Не можеше да се каже, че той е пример за вдъхновяващ водач.

Тя нямаше представа за подхода, чрез който да тръгне да разпитва войници за смъртта на техен събрат. Затова реши да започне от нещата, които познаваше.

Въпреки ужаса, съпровождал пленничеството ѝ в леговището на Ветас, научи ценни неща от престоя си. Сред тях попадаше и важността на прилежното водене на каталози — а също и начините, по които тези записки могат да се използват срещу самите им създатели.

Парчето кожа се отмести пред жена на около петдесет, която бавно пристъпи вътре. Носеше обичайната за адранската армия синя куртка, с интендантски символ на яката. Беше висока, с широки бедра и носеше сивеещата си коса на кок.

— С какво да ви помогна, мила? — попита влязлата, докато небрежно се настаняваше върху едно барутно буре.

— Името ми е Рисара — поде Нила и приглади полата си. — Асистент съм на току-що пристигналия от Адопещ съветник Матиас и се нуждая от достъп до бригадната архива.

— В такъв случай — военната вдиша шумно през носа си — ще трябва да поискам разрешение от генерал Хиланска.

Нила измъкна чиновническата чанта изпод мишницата си и я разгърна в скута си, след което започна с дисциплинирано достойнство да търси сред подредените вътре документи, до един с внушителен вид. Накрая извади лист и го подаде на интенданта.

— Това разрешително упълномощава незабавния ми достъп до каквато документация се наложи. Нима смятате, че на генерала му е до подобни формалности в този момент?

Военната прегледа разрешителното, сетне се зачете повторно, а Нила полагаше усилия да не издава неспокойството си. Самата заповед бе напълно валидна, но Бо бе казал, че войската се намира извън цивилна юрисдикция…

— Добре — каза накрая жената и подаде документа обратно на Нила. — Какво ви интересува?

Сега Нила трябваше да прикрива изненадата си, че получи достъп толкова лесно, а също и обстоятелството, че и самата тя не знаеше какво точно търси. Какво щеше да ѝ помогне да проследи Таниел? Позициите му преди предполагаемата му смърт?

— Донесете ми копие от всички молби за изминалите два месеца.

— От всички? — Военната дръпна главата си назад. — Говорим за няколкостотин страници.

— Доведете и писар, ако се налага. Мога да почакам.

Жената измърмори нещо под нос, но започна да рови из сандъците, струпани в един от ъглите. Нила изчакваше, като си придаваше колкото се може по-търпелив вид. Лорд Ветас я изпращаше по всевъзможни възложения, голяма част от които не съвсем законни, и от това бе научила, че стига човек да се държи по очаквания от дадено място начин, повечето от околните не намираха за необходимо да се усъмняват в присъствието му.

— Ще ви трябва ли и нещо друго? — обади се военната, заровила ръце сред снопове хартия. — Не искам да преравям втори път.

— С какви офицерски досиета разполагате?

Интендантът донесе купчина захабена жълтеникава хартия с дебелината на почти една Нилина педя.

— За това вече ще трябва да се обърнете към адютанта на генерала.

— Разбира се. — Нила пое документите и започна да ги разгръща. — Необходимо ли е да направите копия?

— Всеки е в три екземпляра. Затова колоната с подписи е празна. Ще направим още копия, когато някой намери време. Нещо конкретно ли търсите?

Нила се поколеба за момент. Ако споменеше целта си, можеше да събуди подозрение. Но пък мисълта да прерови всички тези доклади ѝ се струваше страшно обезсърчителна.

— Знаете ли дали капитан Таниел Двустрелни е отправял някакви искания?

— Да. — Военната се чеса по главата близо минута, явно ровеща из паметта си. — Няколко десетки, ако не се лъжа. Точните дни не мога да ви кажа, но всички искания от барутните магове се отбелязват с бм в съответната колона.

— Бяхте много услужлива, благодаря ви. Ще имате ли нещо против да прегледам документите направо тук?

Интендантът сви костеливите си рамене.

— На мен не ми пречи. Само че ще трябва да ме извините за момент. Отивам да се изпикая.

Нила остана насаме с архивите. Нужни ѝ бяха няколко минути, за да се ориентира в подредбата на страниците. Гъсто изписани, всяка от тях разделена от няколко колони. Имена, дати, поръчки и статус на изпълнение. Личаха пет-шест различни почерка, дело на различни интенданти, заключи тя. Щом се натъкна на първото означение бм — искане от страна на Таниел за повече барут, отхвърлено — търсенето потръгна още по-бързо.

Беше открила петото искане за барут, когато чу възрастната жена да се връща.

— Ето я — каза интендантът. Нила откъсна поглед от листа в проява на учтивост само за да открие, че пътят ѝ за бягство от тясната постройка е преграден от двама едри войници. Техните тъмносини униформи имаха червен кант и носеха високи шапки от меча кожа. Не бяха какви да е войници, а гренадири.

— Госпожице — каза единият от тях, — бъдете така добра да ни последвате.

Нилиното сърце подскочи.

— Случило ли се е нещо?

— Моля ви — обади се отново първият войник. — Елате с нас. — И той погледна назад сякаш нещо го смущаваше. — Постарайте се да не вдигате шум, госпожице.

Нила не смяташе, че има избор. Можеше да започне да крещи, което от своя страна да привлече Бо. Но дори ако той я чуеше, какво можеше да стори? Те на практика се намираха във вражески лагер.

— Разбира се, само да си взема нещата.

Нила събра документите, привърза ги и ги прибра в чантата. Едва тогава последва войниците.

— Стойте с нас, ако обичате — с тих глас каза единият и пое напред. Нила забеляза, че другият изостана на десетина крачки. Като че ли не искаха да бъдат видени с нея.

Поведоха я отвъд главната квартира на генерал Хиланска, сетне отвъд един нисък хълм към друга част на лагера. Нила оглеждаше различните знамена в опит да си спомни бригадите и полковете на адранската армия. Без успех. Очевидно не я водеха при генерал Хиланска, но тогава при кого? Или я отвеждаха направо в затвора?

Водачът внезапно спря край една от белите платнени стени, обърна се и застана като постови пред палатката.

— Влезте — каза той, като посочи отвора в платнището.

Другият гренадир беше изчезнал. Нила се втренчи в платнището за момент, едновременно неспокойна и любопитна. Тя стисна зъби. Вече беше Привилегирована. Трябваше да свикне да се излага на опасности и да поема рискове. Приведе се под брезентовата стена и влезе вътре.

Насред палатката седеше непознат, зает да драска стръвно в разгърнатия на скута му бележник. Дори не вдигна поглед при появата на Нила, а само посочи към празния стол срещу себе си и продължи да пише. Младата жена се огледа предпазливо. Нищо не личеше да я заплашва, макар че в един изпълнен с войници лагер това можеше да се промени в рамките на миг. Тя се настани на предложеното ѝ място.

По големината на палатката можеше да отгатне, че домакинът е офицер. Личеше, че е едър, над два метра висок, с подобаващо широки плещи и масивни ръце. Лицето му носеше спомените от множество удари — за това свидетелстваха скулите и кривият нос. Седеше в стол на колела, от онези, инвалидните.

В единия ъгъл висеше куртката му. Изобразената на рамото емблема показваше два ястреба на фона на адранските планини. Освен това притежаваше шеврон с четири ивици — Нила знаеше достатъчно, за да определи, че това символизира полковнически чин. Не беше ли чела неотдавна във вестника за някакъв полковник, останал парализиран при проява на героизъм?

Мъжът най-сетне престана да пише и повдигна глава.

— Вие сте младата жена, която е дошла с адвоката днес? — попита той.

— Да, аз съм асистент на съветник Матиас.

— И от колко време се намирате на служба при съветника? — Полковникът съсредоточено изучаваше лицето ѝ.

— Не съм сигурна, че разбирам питането ви.

— Питането ми беше съвсем ясно — отвърна полковникът. — От колко време работите за него? Ползвате ли се с доверието му?

Нила разбра, че трябва да направи избор. Или да заложи всичко на Бо, което означаваше, че евентуалното му разобличаване щеше да въвлече и нея, или да се престори, че не е нищо повече от обикновена секретарка.

— От известно време. И наистина се ползвам с доверието му, сър.

Полковникът присви очи.

— Нима? Тогава ще ми кажете ли какво е замислил този Привилегирован?

Нила потисна с усилие желанието си да скочи от стола и да избяга.

— Не разбирам за какво…

— Оставете преструвките — каза мъжът. — Познавам Таниел Двустрелни, откакто беше момче. Нима мислите, че не бих разпознал най-добрия му приятел?

— Простете, сър — рече Нила. — Не зная кой сте.

— Полковник Етан.

— Полковник Етан, щом познавате някого, не би ли трябвало да го поканите направо?

Върху лицето на полковника изникна едва забележима усмивка.

— Борбадор е дошъл да търси Таниел, така ли?

Нила не можеше да заобиколи подобен пряк въпрос. Този човек твърдеше, че познава Таниел. Това можеше да се окаже най-добрата ѝ възможност да се сдобие с информация. А можеше и да се окаже клопка…

— Да — каза Нила.

Етан въздъхна тихо и затвори очи.

— Слава на Адом.

— Простете?

Той отново я погледна.

— За последните няколко седмици не съм спрял да се опитвам да узная какво е станало с Таниел. Никой не го е виждал, откакто кезианците го провесиха над лагера си. Хиланска отказва да сътрудничи. Отказва дори да поиска тялото на Таниел от врага.

Гърлото на Нила пресъхна.

— И Таниел наистина е мъртъв?

— Не зная — рече полковникът. — Беше жив, когато увисна на онази колона, тогава всички го видяхме за последно, а когато Крезимир уби Адом, той…

— Момент, какво казахте? — Нила не можа да не го прекъсне. Тя се приведе на стола си. — Крезимир е убил Адом? Как така?

Нима военният бе изгубил разсъдъка си?

Етан махна с ръка.

— Дълга история. И явно все още не е достигнала до Адопещ. Бездни, Хиланска не пуска пиле да прехвръкне. В отговор на предишния ви въпрос: сметнах, че би било неразумно да повикам Борбадор при себе си. Надявам се, че наблюдението над вас не е така зорко, както над мнимия адвокат.

— Значи искате да му предадете нещо по мен?

— Да. Не се доверявайте на Хиланска.

— Не мисля, че Бо се доверява на когото и да е.

Етан гледаше навъсено към скута си. Не обърна внимание на думите ѝ.

— Хиланска е великолепен пълководец. Не ми е приятно да говоря така, но не мога да отрека, че в последно време се държи много странно. Както вече ви казах, той отказва да търси Таниел. И категорично отказва да повярва, че Тамас може да е жив. И друго, в последно време започна да снема от длъжност най-верните Тамасови хора и да ги заменя със свои собствени довереници. Освен това не спира да се опасява от някакво кезианско нападение откъм южните склонове — изпрати цели две роти в долините на югозапад, където те няма да могат да сторят нищо, когато кезианците ни нападнат.

Нила не можеше да се преструва, че има понятие от вътрешната политика в армията, но и не виждаше причина ситуацията тук да се отличава от всички останали, където хората постоянно си съперничеха за ранг и статус. Досущ като благородническия дом, в който работеше преди преврата. Знаеше, че Бо не дава пукната пара за военната политика. Но Етан бе видимо разстроен и тя не мислеше, че това знание ще е от полза.

— Можете ли да ни помогнете да намерим Таниел? — тихо попита тя.

Етан се взираше в квадратната ѝ чанта.

— Вече съм прегледал исканията на Таниел. Състави някои от тях в мое присъствие. Не мисля, че на вас биха помогнали, но пък още един поглед няма да навреди. Сторих всичко по силите си да разбера какво се е случило с него и стоя нащрек за хора, които се интересуват. Може да се наложи Бо да посети кезианците, за да научи повече.

— Това би било самоубийство — каза Нила. Не че това би спряло Бо.

— Възможно е. Съжалявам, че не съм в състояние да ви предложа повече помощ. Утре сутрин заминавам за Адопещ. Ако има нещо, с което бих могъл да улесня търсенето ви, свържете се с мен по някой от гренадирите от Дванадесета бригада.

— Благодаря ви — рече Нила.

Тя остави полковника и пое обратно през лагера към мястото, където се намираше каретата им. Какво ѝ оставаше, освен да остане да чака Бо и да му каже за Етан? Съветът на полковника не беше принесъл полза, но Нила се надяваше, че Бо ще се окуражи да научи, че са намерили съюзник в лагера и че Таниел е бил все още жив последния път, когато са го видели.

Каретата бе изтеглена встрани от пътя, в едно дере, а конете стояха разпрегнати. Нила седна в купето и се зае да преглежда документите страница по страница, като внимаваше да проверява всеки ред, за да е сигурна, че няма да пропусне нито едно от исканията на Таниел. Колонката, която представляваше за нея най-голям интерес, беше онази, където интендантите внасяха собствените си забележки. До определен момент всяка от молбите му за барут се отхвърляше по заповед на Генералния щаб.

В записите от последния месец това се променяше. Таниел получаваше барут, а колоната за бележки гласеше: спец. разрешение, ген. Хиланска. Нила отдели въпросната страница, за да я покаже на Бо.

Стъмваше се и в един момент Нила преустанови прегледа. Струваше ѝ се странно, че нито Адамат, нито Бо се връщаха. Сега като се замислеше, сержант Олдрич и хората му също не се виждаха. Тя отпусна глава на стената на купето и се зачуди дали да излезе да ги потърси, или да остане вътре и да продължи да чака.

Стори ѝ се, че чу тихо изщракване откъм съседната врата на купето. Извърна се, ала вратата си оставаше затворена.

— Да? — обади се Нила. Когато не последва отговор, тя протегна ръка към дръжката и в този момент я споходи мисълта, че макар лагера да приютяваше десетки хиляди, досега не бе видяла никакви хора в близост до каретата.

Вратата на купето рязко се отвори. Нила различи тъмно палто, покрито лице и мътния блясък на стомана, уловил лъчите на луната. Купето се олюля, когато натрапникът скочи вътре. Нечия ръка се стрелна към нея.

Нила се хвърли в противоположната посока и усети как ножът се врязва в диплите на полата ѝ. Тя се изви настрани и чу мъжки глас да изругава тихо в опита си да освободи острието от плата. Нила пренесе тежестта си върху плоската страна на ножа и изрита нападателя в рамото.

Той залитна назад и изсумтя, останал обезоръжен, но още в следващия миг запрати тежестта си към нея.

Тя го улови под раменете. Нападателят удари ръцете ѝ и ги изблъска надолу; едната му ръка се вкопчи в шията ѝ. Пръстите, сключени около гърлото ѝ, пробудиха спомена за противния дъх на лорд Ветас, душил я по същия начин.

Внезапно мъжът просъска от болка и отскочи с пламнал балтон. Нила почувства как натискът престава да стяга шията ѝ, зърна пламъка, обгърнал връхчетата на пръстите ѝ, и скочи върху непознатия, тласкана от разпалилия се в нея гняв. Противникът се опита да я отблъсне, съсредоточен върху гасенето на дрехата си, но Нила се гмурна под ръцете му.

Все още пламтящата ѝ ръка намери лицето му и притисна дланта си към него.

Кожа и кост побързаха да се отдръпнат под допира ѝ. Писъкът на нападателя секна в зародиш и тялото му застина. Тапицерията на седалката и дрехите му все още димяха и Нила се зае да ги гаси с полите си.

Трупът, чиято глава почти изцяло се беше стопила в отвратителна черна маса, остана полулегнал върху седалката. Нила започна бавно да се отдръпва. Главата ѝ се удари в тавана на купето и тя се приведе, все така без да откъсва очи от мъртвеца, над чиито овъглени меса и дрехи продължаваше да се вие слаб дим.

Тя сведе поглед към ръката си. Покриваха я сгърчени парченца кост и плът.

— Нила, тук ли…

Бо рязко отвори вратата, на която Нила бе стояла облегната само допреди секунди, и се вторачи в трупа. Лицето на магьосника оставаше скрито в сумрака.

— Ела — меко каза той, улови я за китката и я издърпа навън. Едва тук Нила долови противната миризма на изгоряла плът, коса и въ̀лна. Бо я отведе встрани, извади носна кърпичка от джоба си и внимателно почисти дланта ѝ, като си помагаше с част от съдържанието на манерката си. Сетне се върна до купето, за да донесе чантата с документи.

— Аз… — Беше ѝ трудно да си поеме дъх. Сърцето ѝ биеше оглушително, а ръцете ѝ се тресяха.

Току-що бе убила човек, като изпепели главата му. Със собствената си ръка.

— Ще оставим багажа. Бих запалил каретата, но това ще привлече ненужно внимание. Олдрич и хората му са арестувани. Трябва да намерим Адамат.

Нила гледаше ръката си, вече почистена от обгорените гнусотии. Все още ѝ се струваше, че между пръстите ѝ лепне кръв… Помъчи се да срещне погледа на Бо. Трябваше да бъде силна.

— Ами ако са арестували и него?

— Ако можем, ще го спасим. Ако не, ще трябва да се оправя сам.

— А какво ще стане с войниците на Олдрич?

Бо се огледа замислено.

— Дори аз не бих могъл да освободя петнадесет души от вражески лагер. Ще трябва да понесат разстрела заради нас. Да вървим. — Той я задърпа за ръката.

— Не — каза Нила.

— Как така не?

— Ти… Ние ги въвлякохме в това. Ние ще ги измъкнем.

— Бездната да те глътне, Нила — просъска Бо. — За подобно нещо ще ни трябва помощ, а ние не разполагаме с такава.

Нила извърна глава встрани.

— Напротив — рече тя.