Есенната република

Глава двадесет и трета

Таниел яздеше сам в нощта.

Пришпорваше коня си толкова, колкото смееше — животното трябваше да го носи колкото беше нужно, за да настигне пленителите на Ка-поел, и той не искаше да рискува да го умори. Спираше често за вода и веднъж за да даде възможност на коня да яде. На изток небето започна да просветлява от черно към синьо, оповестявайки утрото.

Таниел носеше две пушки, четири рога с барут, три пистолета и провизии за две седмици.

Кезианците имаха седем часа преднина, тъй като бяха поели по пътя на северозапад, към Катранения лес. Беше любопитен избор, предвид че основните им сили се намираха на юг, но Таниел реши, че ще следват пътя, докато навлязат в гората, а после ще свият на юг, като по този начин ще избегнат армията на Тамас, която лагеруваше в равнината.

Настигането им нямаше да е лесно. В крайна сметка те се бяха подготвили за това — едно бързо втурване в лагера с по-малко от двеста гренадири, но с четирима Привилегировани, подпалващи всичко по пътя си, докато не достигнат Ка-поел, а после — незабавно оттегляне. Щяха да имат бивак някъде наблизо, включително резервни коне и навярно дори още хора.

Сред военния щаб, оставен начело на адранските сили, все още цареше лек смут след предателството на Хиланска и те не бяха успели да организират навременна експедиция. А и не трябваше. Без барутни магове хората им щяха да бъдат разкъсани.

А сега кезианците щяха да бягат със страх в сърцата си, защото знаеха, че фелдмаршал Тамас и неговите магове ще ги погнат по петите.

Небето просветля, а Таниел продължи да язди, като задържаше съня надалеч чрез ниското бучене на лек барутен транс. Теренът стана каменист, щом наближи планините, а въздухът се затопли с настъпването на изгрева и той се разтревожи за отмалелия си кон. Спря в една ферма встрани от главния път, където един сънен земеделец потвърди, че е чул голяма група яздещи мъже да преминават оттук през нощта.

Въпреки уверението, че е по следите им, Таниел започна да се притеснява все повече с всеки изминат километър. Дали изобщо Ка-поел беше още жива? Ако знаеха за нея и за Крезимир, защо не я бяха убили на място? Откъде знаеха за нея? Какво щеше да направи той, щом ги настигнеше?

В него започна да се прокрадва съмнение. Те бяха твърде много. Дори и след пораженията, които Бо им беше нанесъл — те несъмнено се бяха изненадали да открият Привилегирован в адранския лагер — пак разполагаха с поне трима Привилегировани и петдесет мъже. Таниел можеше да се справи с един магьосник и един или два отряда, но три бяха твърде много.

Знанието, че беше оставил най-добрия си приятел да умре сам, правеше нещата още по-лоши. Никой не би могъл да оцелее след подобни поражения, дори и барутен маг. Бо може и да беше по-корав от повечето Привилегировани, но до ден-два щеше да е мъртъв, а Таниел дори не се беше сбогувал с него. Беше тръгнал в паниката си да се опита да си върне Ка-поел и знаеше, че ще съжалява до края на живота си.

Той избута тази мисъл настрани. Вече нямаше какво да стори относно това. Трябваше да спаси Ка-поел.

Тамас беше казал, че ще изпрати помощ, но Таниел знаеше, че който и да изпратеше, щеше да се движи твърде бавно.

Той препуска през нивите на Адро още час, докато най-сетне слънцето се издигна над Адморието зад него и освети Въгленда и Катранения лес, който се разгръщаше в подножието на планината пред него. На върха на едно по-високо възвишение той вдиша щипка барут и огледа полята, присвил очи.

Нещо се движеше в далечината.

Вдиша още една щипка, за да подсили зрението си, и задълбочи транса си. Далеч напред можеше да различи следа от прах от голяма група ездачи. Бяха на поне двадесет и няколко километра и щяха да достигнат гората до час.

Чудеше се защо не се бяха опитали да минат напряко през равнините, но реши, че първоначалното му подозрение беше вярно. Щом навлезеха в гората, те щяха да свърнат на юг при Срещния път, който щеше да ги отведе към Суркови проход и защитата на кезианската армия. Щяха да са сред държани от Кез територии след два дни въпреки заобиколния път.

Таниел обмисли дали самият той да не мине напряко през полята на югозапад. Но нямаше лесен начин. Ако се опиташе да си проправи път през гората, само щеше да се забави и да ги изпусне. Беше далеч по-добре да им дойде изотзад и да ги сваля един по един от разстояние. Но дори и тогава — щеше ли да може да го направи достатъчно бързо, преди да стигнат армията?

Таниел почувства тежестта на отчаянието в стомаха си като оловен куршум. Нямаше да успее да си я върне. Щяха да я убият и да освободят Крезимир и тогава Адро щеше да падне. Михали-Адом — вече не беше тук, за да ги пази.

Движение няколко километра встрани привлече вниманието му. Той мигна няколко пъти, за да позволи на очите си да се фокусират, и огледа хоризонта. Видя единствено някаква стара ферма. Ниска, с каменни стени и сламен покрив. Вероятно бе зърнал стопанина, занимаващ се със сутрешните си задължения. Нищо особено.

Тъкмо беше готов да забрави напълно фермата, когато нещо друго привлече погледа му. Близо до ръба на къщата различи униформа в кафяво и зелено, с висока черна шапка с червени кантове. Мъжът бе приклекнал до сградата и се взираше право към Таниел. Без да е в барутен транс, едва ли можеше да го види.

Засада. Таниел не можеше да определи бройката им. Предполагаше, че са поне дузина. Отвори третото си око и погледна отново, но никъде около фермата не забеляза следи от Привилегирован. Дали имаха въздушни пушки? Щеше му се да се бе сетил да попита, преди да напусне адранския лагер.

Щеше да му се наложи да се приближи, за да разбере.

Таниел разгъна спалния си чувал и поспа един час, преди да продължи, тъй като знаеше, че в близко бъдеще едва ли щеше да му се удаде друга възможност. Обратно в седлото, той измина разстоянието от пет километра в тръс, така че слънцето да се намира точно над рамото му, докато приближава.

Когато му остана малко под километър, той отново отвори третото си око. Нямаше Привилегировани, нито Чудаци. Но тези мъже бяха гренадири — както и адранските им събратя, те щяха да са по-големи, по-силни и по-добре обучени от средностатистическия войник.

На четиристотин метра разстояние Таниел слезе от седлото и остави коня си, за да се приближи пеша. Затъкна два пистолета в колана си и сложи щика на пушката си, която постави пред гърдите.

Устреми сетивата си в търсене на барут и скоро го откри. Барутни рогове, снаряди, заредени оръжия. Той подреди информацията в съзнанието си, като оценяваше арсенала на всеки от мъжете, и предположи, че са шестима гренадири.

Калпава засада. Вероятно само целеше да забави преследвачите, а не да ги спре напълно.

Във всеки случай тези шестимата не бяха подготвени за барутен маг. Очакваше ги голяма изненада… освен ако някой от тях не разполагаше с въздушна пушка. Тогава Таниел го очакваше изненада. Но нищо не можеше да направи.

Усети първия гренадир зад купа сено на малко под сто и петдесет метра разстояние. Таниел пое дълбоко дъх, опря пушката на рамо и дръпна спусъка. Разпали малко барут зад куршума, за да е сигурен, че ще мине през сеното. Изпукването на пушката му бързо бе последвано от писък.

Иззад ъгъла на къщата веднага се появиха двама гренадири. Мускетите им изпукаха и около главите им се надигна барутен дим, ала от това разстояние нямаше да уцелят нищо. Таниел вече беше заредил нов куршум, без барут, и повдигна пушката до рамото си. Изгори малко барут, за да задвижи куршума, и уцели единия от гренадирите в окото. Другият се хвърли обратно зад къщата.

Таниел се затича към фермата. Превъртя се, щом от близкия ров изникна гренадир. Мускетът на мъжа избълва дим и Таниел чу как куршумът профуча покрай него. Беше твърде далеч, за да подпали барута му, но достатъчно близо…

Той пусна пушката, след като се превъртя, и извади пистолет. Стреля, като коригира траекторията на куршума с мисълта си в частта от секундата, която му отне да измине разстоянието и да прониже сърцето на мъжа. Гренадирът падна.

Трима долу, оставаха още трима. Сърцето на Таниел пееше, докато се движеше, усетило ритъма на битката, а кръвта бучеше в ушите му. От земята до крака му отскочи куршум и той видя скритият на покрива на къщата гренадир. Таниел се поколеба дали да презареди пушката си, или да извади втория си пистолет, и вместо това реши да достигне прикритието на къщата. Друг гренадир изникна иззад ъгъла точно когато магът достигна постройката. Войникът вдигна мускета си.

Таниел възпламени барутния му рог и използва мисълта си, за да се изолира от взрива.

Леко раздвижване над него бе единственото му предупреждение — гренадирът от покрива скочи долу и извади нож.

Таниел възпря удара с приклада на пушката си. Забута мъжа в опит да го отхвърли, за да може да нанесе удар с щика си, но гренадирът хвана мускета с една ръка и отново замахна. Таниел успя да избегне намушкването, като се хвърли към каменната стена на къщата.

Гренадирът го последва, лицето му се сгърчи от гняв, когато затисна щика на Таниел под ботуша си и се приведе за поредно мушване. Таниел пусна пушката и сграбчи китката на гренадира, като заби противоположния си юмрук в коляното му.

Гренадирът изрева. Барутният маг изви китката му, събори го на земята и се прехвърли отгоре му. Вече разполагаше с ножа му и като обгърна дръжката с ръка, го удари в лицето с нея.

— Къде е Ка-поел? Дивачката! Какво направихте с нея? — Таниел изчака малко и отново го удари. — Кажи ми! — Защо правеше това? Той вече знаеше. Какво можеше да му каже това копеле? Таниел извади втория си пистолет и го опря в челото му. — Жива ли е? Кажи ми веднага!

Гренадирът го заплю с кървава храчка.

Таниел почувства тласъка на пистолета, чу пукота на изстрела в ушите си и тялото на гренадира под него се вкочани, а после се отпусна. Магът се изправи бавно на крака и захвърли безполезния вече пистолет встрани.

Беше искал отговори. Беше искал да чуе потвърждение на страховете си.

Таниел погледна встрани, към последния, шести гренадир, когато той излезе от скривалището си и се приближи с вдигнат мускет. Таниел си пое дълбоко дъх. Мамка му. Във въодушевлението си бе забравил за последния. Беше твърде късно да възпламени барута му и твърде близо, та гренадирът да не го уцели.

Глупава грешка, за която сега щеше да плати с живота си.

Той се дръпна стреснато, когато внезапно гренадирът се килна на една страна и падна. Мускетът му се приземи върху твърдата земя с дрънчене, а от главата му потече кръв, започнала да се събира на локвичка под него. Таниел вдиша треперливо и примижа към слънцето, но не можа да различи нищо сред ослепителния блясък. Подкреплението му трябваше да е дошло. Никой друг не беше достатъчно близо за подобен изстрел. Щеше да го усети.

Явно Тамас беше изпратил барутен маг. Но кого? Да не би останалата част от кабалата да бе пристигнала? Или бе дошъл самият Тамас? В стомаха му се надигна неприятно чувство, защото знаеше кой може да е.

Безсмислено беше да се взира в слънцето, за да разбере кой е застрелял гренадира. Той огледа телата по-отблизо и установи, че всеки един от тях беше или мъртъв, или на косъм от смъртта. Ножът му довърши двама от тях. Нямаше смисъл да ги оставя да страдат, пък и в това си състояние не бяха способни да отговарят на въпроси.

Таниел приключи с огледа си, като провери за други гренадири, които може да е пропуснал, и събра и презареди оръжията си, след което закрачи към мястото, където бе оставил коня си. Тъкмо се качваше в седлото, когато останалата част от ловната му дружина изкачи близкото възвишение. Той се приведе над седлото, притворил очи, като си почиваше, докато ги чака да го настигнат.

— Какво правите тук, капитане? — попита, щом чу тропота на копита, спрели наблизо. Той отвори очи.

Влора дръпна поводите на коня си и даде знак на другите да спрат.

— Всъщност вече съм полковник.

— Сериозно повишение. — Таниел знаеше, разбира се. И тя знаеше, че знае. Беше я нарекъл капитан от злоба.

Влора се изчерви, но само повдигна брадичка.

— Тук съм, за да помогна. Тръгваме по петите на онези копелета.

— Не мога да давам заповеди на полковник — каза Таниел. — А не мисля, че ти трябва да водиш експедицията. — Думите излязоха по-грубо, отколкото възнамеряваше, но бе искал да я жегне. Като че ли бяха минали години, ала тя бе негова годеница преди по-малко от седем месеца, когато я откри в обятията на друг мъж. Залавянето на Ка-поел вече го беше довело до ръба. Не беше готов да се разправя и с Влора.

— Вие също бяхте повишен, полковник — каза тя и протегна ръка.

Той взе полковническата значка и я вдигна към светлината.

— Първо майор, а сега това? Не го заслужавам.

— Фелдмаршалът е на друго мнение. А и има нужда да попълни освободените заради загуби места сред офицерския състав, така че… — Гласът ѝ заглъхна. — Вие сте начело, полковник.

Таниел закачи лентите за ревера си с известна неохота.

Изтика Влора от съзнанието си, за да огледа останалата част от групата. Гаврил от планинската стража, което беше изненада. Таниел не го беше виждал, откакто напусна стражата на Южната планина, за да преследва Жулин и кезианската кабала. В допълнение към Гаврил имаше още трима барутни магове и дузина войници с емблемата на Железните оси на Олем. Седма и Девета трябваше да са пристигнали скоро след заминаването на Таниел и Тамас беше изпратил най-добрите си хора.

Отчаянието започна да се топи и Таниел почувства твърда решителност.

Това вече не беше безнадеждно начинание. Той можеше… той щеше да си върне Ка-поел.