Есенната република

Глава деветнадесета

Нила и Олем вървяха из лагера мълчаливо, а междувременно Олем поздравяваше войниците, като отдаваше чест на офицерите и кимаше на пехотинците. Нила беше все още замаяна, а ароматът от закуската на един офицер — шунка и яйца, ако не грешеше — накара стомаха ѝ да изкъркори. Не беше спала от два дни, тъй като сънищата ѝ бяха изпълнени с писъците на умиращите, звука от оръдията и миризмата на изгоряла плът.

— Разбираш, че е жизненоважно хората да мислят, че Тамас е бил тук през цялото време на битката, нали? — попита Олем с тих глас.

Това бяха първите му думи към нея, откакто напуснаха палатката. Тя усети как емоционалната ѝ преграда се вдига и отговори бързо:

— Напълно. Ще си мълча. — За какво говореха? А, да, за отсъствието на Тамас. Какво значение имаше, че не е бил тук, след като бяха спечелили? Но пък наемнически генерал Абракс бе изглеждала доста ядосана.

— Благодаря. — Олем спря близо до края на лагера, далеч от обсега на слуха на най-близките постови, и се загледа в сутрешния сумрак. — Трябва да пристигнат всеки момент.

— Кои?

— Хората от експедицията ни. Взехме двеста мъже, за да намерим сина на фелдмаршала. Намерихме го, както и Привилегирования Борбадор, и над стотина пленници. След като подсигурихме затворниците и се уверихме, че Таниел е в безопасност, двамата с фелдмаршала избързахме напред, за да се промъкнем в лагера, та да изглежда, че сме били тук през цялото време. Останалите скоро ще се присъединят към нас.

— Няма ли да се разчуе? Ако двама души знаят една тайна, значи я знаят и всички останали. — Тя си спомни случай в къщата на Елдаминз, когато бяха хванали една от прислужниците да спи с главния готвач — и то точно жената на готвача ги беше хванала. Бяха се опитали да избегнат скандала, като го пазят в тайна, но прислужницата се беше разприказвала и готвачът беше освободен.

Олем извади хартийка от куртката си и започна да си свива цигара.

— Разбира се. Ще плъзнат слухове. Но както и ти каза, спечелихме битката, така че това няма да е от голямо значение. Стига Крилете да не решат да го направят на проблем, то ще си остане само слух.

Той приключи със свиването на цигарата и ѝ я подаде.

— Не, благодаря.

Олем кимна, запали цигарата с клечка кибрит и запуши мълчаливо. Нила се загледа в профила му и се зачуди какво ли е преживял през последните няколко месеца. Беше го сметнала за мъртъв, когато чу, че фелдмаршалът е приклещен зад вражите редици. Но ето че беше тук и изглеждаше все така добре — само дето се беше сдобил с нов белег над едното око и с по-дълга брада.

Беше странно да си представи, че я е ухажвал. Ако нещата се бяха развили по друг начин, сега можеше да са любовници.

Тя се вкопчи в тази частица носталгия, за да заглуши гласовете в главата си — гласовете на всички онези войници, които беше погубила с вълна от огън.

— Несъмнено си постигнала много в живота си през последните месеци — ненадейно каза Олем.

Нила сведе глава.

— Ти също. Чух някой да те нарича полковник. Поздравления.

— Това е временно — отвърна Олем.

— О. Не знаех, че могат да правят временни повишения.

— Не могат. Фелдмаршалът иска да остана полковник. Аз просто…

— Не мислиш, че можеш да се справиш?

Олем тръсна цигарата си и стъпка с крак пепелта.

— Не е за мен. А ти? Привилегирована! Това е удивително. Винаги съм смятал, че си нещо повече от перачка. — Той ѝ се усмихна и тази пролука във фасадата му разкри дълбока умора.

— Перачеството е добра работа — каза Нила някак по-отбранително, отколкото възнамеряваше. Тя прочисти гърло. — Затова ли ме ухажваше? Защото ме смяташе за нещо повече? Може би шпионин? — Нима се оказваше, че интересът му е бил фалшив? Опита да се ядоса при тази мисъл, но не разполагаше с толкова енергия.

Олем дръпна от цигарата си и погледна Нила в очите.

— За шпионин — не. — Той прочисти гърло, след което добави: — Радвам се, че си Привилегирована. Ще имаме нужда от теб, преди всичко това да свърши.

Имаше предвид, че ще имат нужда да убива още хора. От предложението ѝ се повдигна. Все още виждаше почернелите скелети и долавяше мириса на димящи човешки останки.

— А, ето ги — каза Олем и ѝ спести необходимостта да отговаря. Върволица от яздещи мъже се появи иззад едно възвишение, с факли и фенери в ръка. Спряха пред постовите, които им махнаха да влязат, и десет минути по-късно те достигнаха Нила и Олем.

Телохранителят се поинтересува как е минала мисията. Един майор му докладва, че е била успешна и сред групата се надигнаха радостни възгласи. Нила чу как един от постовите извиква към другия:

— Таниел Двустрелни е жив! Върнал се е!

Вестта се разпространи като горски пожар и Нила не можа да не се усмихне на избухналите след няколко мига радостни овации от лагера зад тях. Изглежда, Таниел беше обичан.

Някакъв мъж спря коня си пред Олем. Косата му беше мръсна, черна брада скриваше изтощеното му, изпито лице. Кожата му беше смесица от синини и белези. Носеше адранска куртка, закичена с емблема с буре барут. Таниел Двустрелни, предположи тя. В седлото зад него седеше най-поразителното момиче, което Нила беше виждала.

Беше дивачка; белезникавата ѝ кожа беше покрита с бледи лунички, късата ѝ коса беше червена като факла — далеч по-ярък оттенък от собствените ѝ кестеняви къдрици. Мъжът хвърли любопитен поглед на Нила, след което очите му се насочиха към Олем. Момичето обаче срещна погледа ѝ и го задържа за момент, смигна ѝ и се усмихна закачливо.

Мъжът кимна на Олем.

— По-добре иди да видиш баща си — каза телохранителят. — Трябва да знаеш, че даде заповед Бо да бъде освободен.

Таниел въздъхна облекчено и удари леко с юздите. Спътничката му се извърна в седлото, за да погледне назад към Нила, която също я гледаше в отговор, докато двамата не потънаха сред лагера.

— Значи това е синът на фелдмаршала? — попита тя.

Олем дръпна от цигарата си.

— Да.

— А момичето?

— Ка-поел.

— Тя е дива магьосница? Чувала съм слухове за нея.

— Да. — Олем стъпка фаса с крак. — Тя е, както казва фелдмаршалът, особен случай.

Нила видя Бо малко по-назад в редиците. Беше заобиколен от войници, костюмът му беше измачкан, а косата — разрошена. Искаше ѝ се да изтича да види как се е справил, но обидата от това, че я беше изоставил — и то не къде да е, а във военна зона — я възпря.

— Здравей, Нила — весело каза Бо, докато се приближаваше. Той хвана рога на седлото си с две ръце и веднага стана ясно, че са здраво вързани. Двамата едри адрански пехотинци, намиращи се най-близо до него, не го изпускаха от очи. — Здравей, Олем.

— Привилегировани — отвърна Олем с кимване.

— Свободен ли съм вече?

Олем кимна на мъжете, пазещи Бо, и скоро той беше вече на земята, с развързани ръце и разтриваше изтръпналите си китки. Един от пазачите му подаде ръкавиците, които той прие без суетене, и скоро двамата с Нила останаха сами.

— Е — каза Бо и сложи ръкавиците в джоба си, след което кимна сякаш на себе си. — Радвам се, че това свърши. Къде ще спим? И съм прегладнял, да вървим…

Нила вложи цялата си сила в плесницата. Почувства удара чак в рамото и по цялото си тяло, а главата на Бо се извъртя почти наобратно. Шамарът бе придружен от звучното ахване на над дузина войници, станали свидетели на случката.

Бо допря ръка до бузата си и изгледа Нила. Мисълта, че току-що бе зашлевила Привилегирован с всяка частица сила, която притежаваше, накара коленете ѝ да омекнат, но Нила си напомни, че вече и тя беше Привилегирована. За добро и за зло.

— За какво, в името на бездната, беше това? — поиска обяснение Бо.

— За това, че ме остави във военна зона.

Той затърка бясно страната на лицето си.

— Кълна се, че ще убия следващия човек, който ме удари. Изглеждаш добре! За какво, бездната да те глътне, си толкова ядосана?

— Аз… — Гласът на Нила внезапно заседна в гърлото ѝ. Образът на овъглени парчета кост и плът заплува пред очите ѝ, а връхчетата на пръстите ѝ бяха изтръпнали, при това не само от плесницата. Все още можеше да усети как магията протича през нея, ужаса и възторга, когато се превърна в проводник на разрушителни сили. Зрението ѝ се размаза.

Бо я хвана в мига, в който се олюля. Отведе я встрани от слизащите от седлата войници, като я държеше за лакътя, и когато заговори, гневът в гласа му беше заменен от притеснение.

— Какво се случи?

Тя поклати глава със знанието, че сигурно изглежда глупаво — със зачервени бузи и стичащи се по лицето ѝ сълзи. Една Привилегирована не се държеше така. Нила почувства ръцете на Бо от двете страни на лицето си и той я принуди да го погледне в очите.

— Какво се случи? — попита я отново.

— Убих ги. — Мразеше се заради това колко жално бе прозвучал гласът ѝ.

— Хайде. — Бо я хвана за ръка. Поведе я през лагера, обгърнал я с ръка, за да я предпази от зяпачи, както брат би защитил скърбящата си сестра. Спомняше си, че ѝ задава въпроси и че тя му отговаря през хлиповете си, и скоро вече бяха в палатката ѝ. Той запали фенер и го окачи. — Разкажи ми.

Нила бе успяла да се съвземе и след няколко дълбоки глътки въздух започна:

— Бях назад с багажа. Кезианците ни нападнаха. Имаше много мъже — те превъзхождаха мъжете, пазещи багажа. Бях толкова ядосана, че не мога да сторя нещо. Просто продължих да се опитвам и опитвам да направя връзката. — Тя изимитира щракане с пръстите си, но се увери, че те не се докосват. — Мислех, че ако успея да създам огън, ще мога да помогна. И изведнъж успях. Направих правилния жест и огънят потече през мен така леко. Изтичах пред защитниците и просто го отприщих.

— Огън? — тихо попита Бо.

Тя кимна.

— Беше като да гледаш вълна, която се носи над равнините. Опитах се да я контролирам, но тя растеше ли, растеше и тогава припаднах. — Нила усети как сълзите напират отново. — Когато се събудих, инспекторът ме беше извел в безопасност. Опита се да скрие истината от мен, но аз видях обгореното поле отдалеч. Аз ги убих.

Бо извади от джоба си манерка и ѝ я подаде. Тя отпи благодарно няколко глътки.

— Припадането е често срещано, когато почерпиш твърде много сила и не я контролираш правилно — каза Бо. — Това е защитният механизъм на тялото, който те спира да не се самоунищожиш. Колко?

— Какво колко?

— Колко уби?

Нила се извърна.

— Хиляди.

Тя вдигна поглед в очакване да види собственото си отвращение, изписано на лицето на Бо. В крайна сметка, тя беше чудовище, нали? Беше убила мнозина само с няколко жеста.

Вместо това Бо бе повдигнал вежди.

— Изключителна демонстрация, момиче!

Тя го удари по рамото.

— Ох! Не, наистина го мисля. Това е невероятно. Спасила си целия лагер с обоза на Крилете и вероятно хиляди животи сам-сама.

Нила се взираше неразбиращо в него.

— Не виждаш ли колко ужасно е това? Толкова много животи, изгубени само за миг! Те дори нямаха възможност да се защитят!

— Нила — поде Бо с отрезвен вид, — извършила си нещо невероятно. Не можеш да се виниш за това.

— Но се виня! Как може да си толкова незасегнат от смъртта? Толкова ли си коравосърдечен, че не осъзнаваш каква ужасяваща сила държим в ръцете си? — Тя протегна ръцете си към него, като безмълвно го подтикваше да ги отреже. Бузите ѝ бяха студени от сълзите и изведнъж се почувства вледенена. Започна да трепери.

Бо се навъси насреща ѝ за момент, сетне въздъхна. Взе одеялото от леглото ѝ и я наметна, подир което се премести по-близо до нея. Взе едната ѝ ръка и като загали пръстите ѝ, заговори меко:

— Накараха ме да убия първата си жертва, когато бях на четиринадесет. Някаква робиня, която бяха довели за целта — да, знам, беше незаконно, но законността значи твърде малко в една кралска кабала. Вероятно беше на около седемнадесет. С маслинената кожа на гурланка и с увиснал клепач на едното око. — Бо изсумтя. — Отказах да я убия четири пъти и при всеки ме биха доста здраво. После, на петия път, ми казаха, че ако не я убия, аз самият съм мъртвец. Отново отказах и те ми казаха, че ако не я убия, ще погубят Таниел, Тамас и Влора. Единствените ми приятели. Бях проклет идиот и им повярвах. Не можех да позволя подобно нещо и затова, когато ме попитаха отново, аз убих робинята колкото можах по-бързо.

По лицето на Бо личеше дирята от сълза. Той я изтри веднага щом забеляза, че Нила го гледа.

— Защо ще те карат да правиш подобно нещо? — попита тя. Жестокостта на случката я удивляваше. Да накараш четиринадесетгодишно момче да убие хладнокръвно…

— За да закоравея. Да ми покажат какво в действителност представлява животът в кралската кабала. Опитах се да избягам седем или осем пъти. Доста ме биха и заради това. Бях обучаем на самия предводител на кралската кабала и той каза, че няма да остави талантът ми да отиде на вятъра само защото имам слаба воля. Бездни, мразех този човек. Направих всичко по силите си да му вгорча живота: засрамвах го публично, започнах да спя със собствените му наложници, щом навърших шестнайсет. Веднъж дори се изсрах в леглото му. — Бо се изкиска. — И използвах всяка синина, която ми оставяше, всяко безследно магическо изтезание, което ми причиняваха, за да подсиля омразата си. Дори се заклех да го убия, но Тамас се погрижи вместо мен.

Нила се почувства празна отвътре, енергията и чувствата ѝ сякаш бяха изсмукани от нея.

— В това ли се предполага да се превърна? В някого, подтикван от ненавист и себеомраза?

— Хайде сега — каза Бо, — никога не съм бил подтикван от собствената си себеомраза. Държа я заключена дълбоко в себе си.

Нила усети как леко се усмихва на шегата.

— Не — продължи той. — Не искам да се превърнеш в това. Искам да се научиш да владееш силата си и да следваш съвестта си. Ала понякога съвестта ти ще изисква да убиваш. Такъв е животът на Привилегирования. Бремето на подобна сила е да защитиш приятелите и сънародниците си.

Нила почувства, че кима. Не можеше да намери думи.

— Ще стане по-лесно — каза Бо и я стисна окуражително. — Но не ставай коравосърдечна. Не ставай като мен. Трябва да направиш всичко възможно да го избегнеш.

Тя почувства как ръката му се плъзва надолу по тялото ѝ.

— Имаше ли нещо вярно във всичко това?

— Моля?

— Или просто се опитваш да влезеш под полата ми?

Бо трепна и Нила веднага разбра, че е сбъркала. Беше вярно. Всяка дума. И тя току-що го бе захвърлила в лицето му, макар и на шега.

— Съжалявам — каза тя. — Не исках да…

Той ѝ се усмихна накриво.

— Не. Така е справедливо. Трябва да намеря палатката си.

— Не си отивай.

Бо се навъси насреща ѝ, после я стисна още веднъж.

Нила заспа с глава на гърдите му, заслушана в отмерения ритъм на сърцето му. Докато се унасяше, писъците, ехтящи в паметта ѝ, като че ли бяха по-тихи.

Нещо ѝ подсказа, че в бъдеще ще има още.