Есенната република

Глава тридесет и първа

Тамас усети как гневът му утихва, щом стигна палатката на крал Сулам.

Деливанският вестоносец го придружи до кралската гвардия, след което се извини и се върна в лагера, а Тамас и Олем веднага бяха въведени вътре.

Фелдмаршалът спря за момент, за да погледне на запад, където за последно бе видял проблясъците магия, но всякаква следа от битката беше изчезнала. Все още можеше да усети онази магия — поглъщаща тъмнина Отвъд, като лош вкус в устата си.

Палатката на крал Сулам не беше много по-различна от тази на Тамас, макар и малко по-просторна. Кралят не обичаше показността. Удобствата му се свеждаха до изтънчени кожи, дървени столове от твърда дървесина и бюро със сложна дърворезба в единия ъгъл. Спалнята и гардеробната му бяха затворени, а във всеки ъгъл стоеше по един телохранител с приготвен щик, както вътре, така и отвън.

Сулам седеше на изтънчена възглавница в средата на пода, кръстосал крака, с кацнали на носа му очила и както изглеждаше, с някакъв доклад в ръце. Тамас забеляза двамата Привилегировани в помещението — магус Дорант, глава на кралската кабала на Сулам, беше колосален мъж, с една глава по-висок от фелдмаршала, с черна като нощта кожа, нефритени пръстени на пръстите и черна коса, вързана на дебел възел зад врата му. Стоеше до краля, скръстил ръце, и се взираше свирепо в Тамас.

Привилегированата Вивия изглеждаше като пълна противоположност на Дорант. Кожата ѝ имаше цвят на кафе със сметана, а очите ѝ бяха сини, загатващи за смесено потекло. Имаше дълго, слабо лице, което ѝ придаваше кралско излъчване, и бе успяла да се излегне в един от дървените столове в ъгъла. Според онова, което му беше известно за деливанската кабала, тези двамата бяха най-важните играчи — и изпитваха огромна неприязън един към друг.

— Вивия — прошепна Олем в ухото на Тамас, — се грижи за Бо. Двамата имат дългогодишна история.

Тамас се поклони.

— Крал Сулам. Привилегировани — обърна се той към групата.

— Магус — поправи го Дорант с нисък, недоволен глас.

— Магусът не е ли Привилегирован? — попита Тамас.

— Вашият ранг е фелдмаршал. Бихте ли предпочели да ви наричам „кралеубиец“?

— О, стига. — Крал Сулам махна с ръка към ръководителя на кабалата си. — Можем да дрънкаме за почетни титли цял ден. Имаме проблем.

— И аз така разбрах — отвърна Тамас. Не му бяха предложили да седне, затова той хвана ръце зад гърба си и сведе поглед към деливанския монарх, който, изглежда, не се притесняваше, че фелдмаршалът се извисява над него. Но не той заговори.

— През последните два дни обозът ни беше разграбен от кезиански драгуни — каза Вивия. Тонът ѝ беше рязък и наблюдаваше Тамас не с враждебността на Дорант, но с известна бдителност.

Тамас прокле наум. Деливанският обоз не само че снабдяваше деливанците, но осигуряваше храна, военни лекари и амуниции за адранската армия — все неща, запасите от които бяха достигнали критично ниво.

— Изпратих кавалерията си към равнините и както чух, вие сте изпратили три хиляди от собствените си хора като подкрепление. Нима те не си вършат работата? — Тамас не бе получавал рапорт от дванадесет часа; обикновено това не би го тревожило, но сега беше нервен. Беше решил, че хората му няма да се затруднят да пометат кезианската кавалерия, която се бе промъкнала на север от тях.

— Хората ни са претърпели дребни загуби — каза Дорант.

— Дребни? — Тонът на Вивия се повиши от смайване. — Имаш странно разбиране за „дребни“, магус.

Дорант ѝ се озъби:

— Ще мълчиш, докато не се обърнат към теб.

— Не, няма да мълча. — Вивия стана от мястото си и оправи предната част на униформата си с една ръка. — Не и докато влечеш тази кабала към дъното. — Тя се обърна към Тамас: — Преди четиридесет и осем часа разпределихме шест хиляди драгуни и кирасири. Останахме с по-малко от две хиляди и седемстотин.

Тамас се олюля. Деливанците не бяха известни с превъзходната си конница, а с добре обучената си пехота. Но това не значеше, че кавалерията им е безполезна. Даже напротив. Как беше възможно това?

— Не само това — продължи тя, като заговори върху избоботеното предупреждение на Дорант, — но изгубихме и осем Привилегировани за два дни.

— Осем Привилегировани! — Тамас не можа да сдържи изблика си. — Как?

— Това не е работа на барутните магове — обърна се магусът към Вивия и се спусна към нея. Тя направи защитен жест с ръка, макар никой от тях да не носеше ръкавиците си.

— Седнете! — Гласът на Сулам се извиси над суматохата. Вивия и Дорант се върнаха по местата си. Кралят въздъхна като учител, изтощен до предела от непослушни ученици. — Кезианските драгуни имат неутрализатор. Много, много могъщ. Може да обезвреди магията на Привилегированите ми даже и от разстояние, а и драгуните му са по-добри от която и да е кавалерия, срещу която генералите ми са се изправяли в Гурла. Успяха да осъществят изненадващо нападение над базовия ни лагер в две поредни вечери, като всеки път убиваха поне по един Привилегирован.

— Никой неутрализатор не е толкова добър — каза Тамас.

— Има от онези проклети Черни Пазители.

Фелдмаршалът като че ли долови нотка на отчаяние в гласа на Дорант. Не му беше хрумвало, че Черните Пазители ще са толкова ужасяващи за един Привилегирован, но имаше логика. Пазителите бяха изобретени от кезианската кабала, за да ловят барутни магове. Черните Пазители бяха направени от барутни магове. Нямаше как да стане по-зле.

— Тогава тръгнете след него — каза Тамас. — Ще доведа кирасирите си и заедно ще го смажем и ще прочистим западните равнини. — Бореше се с раздразнението дори докато говореше. Ипил го надхитряваше. Беше предал мирния флаг, беше придвижил кавалерията си на позиция по време на последвалата суматоха и сега всичко, което трябваше да направи, беше да печели време, докато събуди Крезимир. И се справяше изключително добре.

Сулам се изправи бавно на крака и остави рапорта на бюрото си. Свали очилата си за четене, подир което отправи продължителен поглед към Дорант. Ръководителят на деливанската кабала повдигна брадичка и между тях премина някакъв неизречен разговор.

— Вън — каза най-накрая Сулам.

— Господарю…

— Вън — повтори Сулам.

Дорант излезе, широките му рамене удариха Тамас, докато го подминаваше.

— Ти също — каза Сулам на Вивия. Привилегированата се поклони на краля си и се оттегли след предводителя на кабалата.

Тамас се взря в лицето на Сулам. Нещо се случваше, нещо под повърхността. И не предвещаваше нищо добро за него и хората му.

— Генералите ми са ужасени — каза най-накрая Сулам. — Плашат се дори от сянката си заради този драгунски призрак. Той е бърз, подбира точния момент и умението му да обезврежда магията на Привилегированите държи всички в армията на нокти. Кезианския вълк.

Тамас не беше сигурен от кое да е по-впечатлен — от този кезиански неутрализатор или от факта, че деливанците бяха успели да пазят всичко това в тайна от него през последните два дни. В крайна сметка се предполагаше, че трябва да работят с Тамас. Собствените му ограничения го бяха принудили да им се довери изцяло.

— Само за два дни този неутрализатор смачка самочувствието на кавалерията ми.

— Загубата на половината от тях може да причини подобно нещо — тихо отбеляза Олем.

Кралят го изгледа за момент сякаш се чудеше защо един обикновен човек би се обърнал по този начин към него, но после се изсмя рязко.

— Привилегированите ми няма да изпратят повече ездачи. Отказват напълно. Може би си видял онази битка на хоризонта?

— Да — отвърна Тамас.

— Това бяха петима от моите Привилегировани, които пратих да се отприщят върху Кезианския вълк само за да го прогоня от обоза ни.

— Мамка му.

— Нали? — Кралят забарабани с пръсти по бюрото си. — Тези петима Привилегировани едва убиха шестдесет кезиански драгуни. Останалите от ротата избягаха. Генералите ми не искат да се впуснат в преследване. Боят се, че ще попаднат в капан.

Тамас остана да се взира в него известно време. Кралят, обикновено толкова ведър, изглеждаше необичайно разстроен.

— Не можем да спрем, за да се занимаваме с него — каза той. — Трябва да продължим към Будфил. Не можем да отлагаме.

— И да оставим това размирно псе да върви по петите ни?

Тамас бе на косъм да му каже за Ка-поел и Крезимир. Сулам трябваше да знае защо бе толкова отчаян да се отправи към Будфил. Но това не беше история, за която имаше нерви в момента, нито пък звучеше особено правдоподобно.

— Аз ще се разправя с драгуните.

— Аз… — Сулам разпери ръце.

— Аз ще се оправя. — Тамас разбираше, че Сулам няма да нарече хората си страхливци. Генералите му рядко бяха попадали в битка, ако изобщо някога се беше случвало, в която да не могат да разчитат на силите на Привилегированите си. Тамас беше обучавал хората си — и себе си, при това с десетилетия — в това дори когато адранската кабала все още съществуваше.

Фелдмаршалът напусна палатката на краля. Минаваше обяд. Армията му се приготвяше да прекара останалата част от деня в поход и той знаеше, че трябва да действа незабавно.

— Олем, аз… — Тамас замълча. Наблизо стоеше Дорант, скръстил големите си ръце, с бесен израз на лицето.

Тамас установи, че е все по-малко склонен да се въздържа. Той отиде до деливанския магус.

— С цялата сила, събрана във връхчетата на пръстите ви, и вие ще позволите на един неутрализатор да ви спре?

Дорант отвори уста.

— Не — каза Тамас. — Без извинения. Това е война, а не някаква глупава политическа игра. Ако не можете да я спечелите със средствата, с които разполагате, намирате нови. Нещо, което вие, Привилегированите, не искате да разберете.

— Ти си глупак.

— А ти си страхливец.

Дорант отпусна ръце, за да разкрие, че е сложил ръкавиците си. Разпери ги широко, като мечка, готова да замахне, и се озъби.

Тамас пристъпи некомфортно близко до Дорант, а Олем извади пистолета си. Фелдмаршалът се взираше нагоре към извисяващия се магус.

— Не — каза му. — Това не е добра идея. Може да съм стар, но съм в силен барутен транс и ще ти откъсна топките, преди да успееш да помръднеш и пръст. Може да успееш да ме убиеш, преди да те довърша, но ще умреш, квичейки, малко след това. Спомни си какво сторих с адранската кабала.

Ръцете на Дорант се тресяха от ярост. Минутите течаха и Тамас можеше да усети потта, стичаща се по гърба му, докато лениво се чудеше дали наистина може да отведе магуса в отвъдното със себе си. Той наистина остаряваше. Рефлексите му не бяха както някога.

Дорант отпусна ръце и свали ръкавиците си.

— Ще те убия, барутни маго.

— Вероятно ще съм умрял много преди да ти се удаде възможност. — Тамас се отдръпна. — Хайде, Олем.

Едва след като оставиха деливанския лагер далеч зад гърба си, Тамас си позволи да въздъхне облекчено.

— Бездни — каза, докато бършеше челото си, — не бива да заплашвам съюзнически Привилегировани.

— Смятам, че беше интересен тактически подход — отвърна Олем.

— А аз смятах, че работата ти е да ме възпираш да върша глупости.

— От моята позиция изглеждаше, че държите нещата под контрол.

— Тогава защо извади пистолета си?

Олем вдигна рамене.

— За всеки случай.

— Ти си човек, вдъхващ спокойствие.

— Старая се.

В главата на Тамас се оформяше план.

— Намери ми Беон ди Ипил. И Привилегированото момиче. Среща в палатката ми след двадесет минути.

— Името му — каза Беон — е Сасерам.

Тамас наблюдаваше Беон с присвити очи. Беше разкопчал куртката си, тъй като в палатката му беше топло и задушно въпреки хладния бриз отвън. Дълбоко в себе си усещаше силен копнеж и се зачуди колко години бяха изминали от последното му питие.

— Това е гурланско име.

— Защото той е гурланец — отвърна Беон.

— Гурлански кавалерист, който се бие за Кез? Изглежда ми скалъпено. — Тамас погледна към Олем, който бе повдигнал вежда в израз на неверие. До него, с несигурен вид, стоеше Нила. Беше преоблякла обгорената си рокля и сега носеше бяла ежедневна рокля с виолетов шал.

— Мина на другата страна по време на третата кампания — именно неговото дезертиране ни позволи да превземем Делфис. Всичко това, разбира се, беше когато бях още много млад. Всичко, което знам, съм го чул от баща ми.

— Винаги съм се чудил относно Делфис. Значи той е неутрализатор?

Беон приглади униформата на гърдите си.

— Е, не исках да издавам никакви държавни тайни, но след като вече знаете — да. Това беше условие за дезертирането му. Някога беше много могъщ гурлански Привилегирован. Баща ми не възнамеряваше да повери армията си на чуждестранен магьосник. Според думите му, Сасерам се е съгласил твърде лесно. Отказал се от силите си на Привилегирован и станал неутрализатор.

— Неутрализаторите са бивши Привилегировани, способни да обезвреждат магията — каза Тамас на Нила, която изглеждаше твърде объркана. — Повечето от тях са били немощни по начало и това се изразява в разстоянието, на което трябва да се намират, за да неутрализират магията. Веднъж наех един. Беше сравнително слаб и трябваше да е на една плюнка разстояние, за да свърши работа. Един могъщ Привилегирован, превърнал се в неутрализатор, би могъл да бъде много по-ефикасен.

Беон погледна към нея.

— Може ли да попитам кой е това?

— Значи той е по-скоро Гурлански вълк, а не Кезиански. Защо не съм чувал за него? — попита Тамас, като игнорира въпроса.

Очите на Беон се задържаха за момент върху Нила.

— Защото смени името си, след като мина в служба на Кез.

— И как се е казвал преди това? — Гурланските войни бяха кървава поредица от кампании на половин свят разстояние оттук и с участието на почти всички държави в Деветте. Тамас можеше да се сети за половин дузина могъщи гурлански Привилегировани, които бяха умрели или изчезнали при загадъчни обстоятелства.

Беон се усмихна в отговор и погледна към Нила, но Тамас поклати глава. Не възнамеряваше да разкрие самоличността на Нила заради подобно нещо. Не и за да задоволи любопитството си.

— Както и да е — продължи Беон. — През последните петнадесет години гние в някакъв крайграничен град. Страшно добър кавалерист е, може би дори по-добър от мен, и е майстор по партизанско военно дело. Мога да си представя колко ще ви е трудно да го заловите.

Тамас нямаше време за това. Преди няколко часа беше готов да заповяда на хората си да маршируват и през нощта, за да успее да настигне кезианските сили при Аубердел. Сега откриваше, че съюзниците му — петдесет хиляди на брой и с една трета от кабалата си, бяха сплашени от един-единствен полк кезианска кавалерия.

— Благодаря, Беон.

Кезианският благородник явно разбра, че бива отпратен. Той се изправи и изчетка ръцете си една в друга, докато се взираше в Нила. Тя срещна погледа му и Тамас се изкиска вътрешно. Знаеше, че някой ден ще се наложи адранската кабала да бъде изградена наново, ала тайно се бе надявал това да стане много след смъртта му. Но нещата можеха да са много по-лоши от това Борбадор и Нила да бъдат нейните основатели.

След като Беон си тръгна, Тамас се изправи на крака и закопча куртката си.

— Олем, сформира ли вече кавалерийски полк сред Железните оси?

— Да, сър. Шестстотин драгуни и триста кирасири.

— Чудесно. Вземи още петстотин кирасири — на Петнадесета бригада няма да ѝ липсват — и намери този гурлански неутрализатор.

Олем се изпъна.

— Сър!

— Искаше част, Олем. Вече я имаш. Не ме разочаровай.

— Няма, сър! — Телохранителят се ухили гордо и изправи рамене.

— И Привилегирована Нила.

Нила преглътна тежко, но погледна Тамас в очите. Той хвана ръце зад гърба си, за да не може да види нервността му, и се зачуди дали вземаше правилното решение.

— Отиваш с Олем. Изпепели копелетата до основи.

Успя да изпита краткото удоволствие, щом видя как очите ѝ се разширяват, преди да излезе с широки крачки под светлината на слънцето, за да уведоми хората си, че потеглят по изгрев-слънце.