Есенната република

Глава шестнадесета

Цялото тяло на Нила беше изтръпнало.

Сякаш беше слязла от карета без пружини, минала по особено дълъг и неравен път. Усещаше слабост в краката и топлина в корема си и всичко, което докоснеше, като че ли леко се напукваше. Умът ѝ беше размътен и главата ѝ бе като натъпкана с памук.

Адамат ѝ помогна да се измъкне изпод фургона и тя разтърси ръце в опит да прогони изтръпналостта.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита той.

— Тялото ми е като пълно с пчели. Това нормално ли е?

— Не… не, не мисля. — Отговорът му беше скован. Той наблюдаваше отстъпващите кезиански войници с посърнало изражение.

— Спечелихме ли?

Адамат кимна, ала сетне се спря сякаш размисли.

— Спечелихме битката. И то едва. — Той посочи на юг, където над бойното поле бяха надвиснали тъмни облаци от барутен дим и трясъците от артилерийския огън продължаваха почти без прекъсване. — Ако не беше твоята магия, щяхме да изгубим лагера. Мисля, че Бо ще се гордее с теб.

Нила смътно долавяше, че нещо не е наред с инспектора, но потръпна при последните му думи и усети как стомахът ѝ се свива на студена топка. Щеше ли Бо да се гордее с нея? Тя можеше да се убие. Трябваше да се убие, след като правеше подобни каскади. Бо щеше да е бесен. Живей, за да се бориш още ден, щеше да каже. Не поемай подобни рискове.

Но наистина ли имаше значение какво мисли той? От някакво наказание ли се боеше? Или от неодобрението му?

В момента нищо от това нямаше значение. Нила можеше да чуе зловещите стенания на ранените, докато адреналинът от битката се уталожваше и мъжете се осмеляваха да повикат за помощ.

— Адамат, трябва да помогнем.

— Хм?

Нила се взря внимателно в стария инспектор. Беше спасил живота ѝ, като я бе отнесъл от бойното поле, но не бе поискал благодарности. Изглеждаше отнесен, дори зашеметен.

— Да не са те ударили по главата? — попита тя.

— Не. Не мисля.

— Сигурен ли си? Можем да викнем лекар да те прегледа.

Адамат потупа гърдите и ръцете си.

— Добре съм. Всъщност не мисля, че изобщо съм ранен.

— Просто си почивай тук — каза Нила. — Аз ще ида да се опитам да помогна.

— Не мисля, че идеята е добра. — Адамат се отърси и като че ли излезе от замаяното си състояние.

— Навсякъде има ранени — каза тя. — Ще се нуждаят от всичката помощ, която могат да получат. — Нила огледа лагера. Няколко палатки на запад бяха запалени и адранските войници правеха всичко по силите си да изгасят пламъците, преди да се разпространят. Коларите се опитваха да съберат конете и воловете си, а лекарите подбираха всички, които не носеха оръжие, да започнат да преместват телата.

Нила се запъти към мястото, където Петата бригада на Крилете се бе сблъскала с кезианските помощни войски. Хаосът и виковете се усилиха, щом приближи мястото на битката. Подмина палатките и приближи насипите — телата на ранени и мъртви и от двете страни покриваха земята като килим. От гледката ѝ се повдигна, но най-лоша от всичко беше миризмата. Кръв, сяра, лайна и телесни течности. Веднъж беше посетила кланица, когато един готвач в къщата на Елдаминз се беше разболял. Тогава бе сметнала вонята за най-противното нещо на света.

Сега беше по-зле.

Ужасната смес от миризми бе придружена от отчетливия мирис на овъглена плът. Той проникваше през копринената кърпичка, която бе притиснала до лицето си, и изпълваше ноздрите ѝ.

Адамат се присъедини към нея. Беше изгубил част от отвлечения си поглед и сега я гледаше разтревожено.

— Трудно е да се проумее, нали? — каза той.

— Къде са всички оцелели? Къде е останалата част от Пета бригада? — Нила забърза към мъж, викащ за помощ, но докато го достигне, последният дъх беше напуснал устните му. Тя се отдръпна от тялото.

— Там… — каза инспекторът и посочи към малка група войници, много от които се подпираха на другарите си за опора. Наобиколиха ги офицери, които отделиха ранените и се опитаха да накарат здравите да се върнат обратно в редиците. Адамат посочи към друга група, която изглеждаше по-окаяна и объркана. — И там. Кезианците поразиха цялата Пета бригада, преди да пристигнат адранските подкрепления. Цял късмет ще е, ако повече от хиляда могат още да се бият.

Три хиляди ранени и мъртви. И това беше само сред наемниците. Бройката я зашемети. Това беше цялото домакинство на Елдаминз по сто.

Нила мерна полковника на Пета бригада и установи, че се радва, че жената е оцеляла. Тя все още държеше сабя, но беше изгубила шапката си и притискаше другата си ръка към бедрото, докато раздаваше заповеди. Войниците започнаха да се задействат под командите на офицерите си и постепенно колоната започна наново да се оформя.

— Какво правят? — попита Нила. — Не трябва ли да помагат на ранените?

Адамат се опря тежко на бастуна си.

— Ще съберат кезианските затворници и ще поставят няколко пазачи, но всички останали трябва да са подготвени в случай на ново нападение. Битката далеч не е решена. — Той се загледа към задимения южен хоризонт. — Поне така мисля.

Мисълта всичката тази касапница да се повтори, накара стомаха на Нила да се преобърне — а тя беше прекарала по-голямата част от първия сблъсък в безсъзнание. С усилие успя да задържи закуската си.

— Каква, в името на Крезимир, е тази миризма?

— На война — каза Адамат.

— Но… прилича на опечено месо!

Адамат повдигна вежди.

— Не мисля, че ти…

Погледът на Нила попадна върху почернялата земя на югозапад. Беше огромно голо пространство, покрито почти изцяло с пепел и прах, и… това кост ли беше? Тя примигна бавно при гледката и си спомни как краката ѝ се сменяха машинално под нея, докато тичаше към кезианската войска. Припомни си топлината на огъня, болката и удоволствието от силата, която бе минала през нея, преди всичко да потъне в мрак.

Осъзнала видяното, тя едва се задържа на крака. Тази миризма на изгоряла плът бе нейно дело. Нила сграбчи Адамат за лакътя.

— Колко души убих?

— Нила, ти спаси много…

— Колко, инспекторе? — настоя тя. — Колко?

Адамат я погледна със съжаление, което влоши нещата още повече.

— Не съм сигурен.

— Предположи.

— Трябва да забравиш за това, Нила — каза той с напрегнат глас.

Нила сведе поглед и установи, че кокалчетата ѝ са побелели от стискането на лакътя му. Тя отдръпна ръката си.

— Съжалявам. Моля те, кажи ми колко убих.

— Три хиляди и петстотин. Може би повече. Може би по-малко. Изглеждаше сякаш си подпалила по-голямата част от бригадата.

Нила се наведе и изхвърли цялото съдържание на стомаха си наведнъж. Повдигна ѝ се отново, щом осъзна, че е повърнала върху краката на един мъртвец. Почувства ръката на Адамат на рамото си и го остави да ѝ помогне да се изправи.

— Не мога… Аз дори…

— Засега запази мълчание — каза инспекторът. Започнаха да вървят — Нила нямаше никакво усещане за време и пространство, докато не вдигна поглед и не осъзна, че са напуснали бойното поле и дори лагера на Крилете, и са изминали една трета от пътя към адранския стан.

Тя избърса лицето си с ръкав.

— Къде отиваме? — подсмръкна.

Погледът на Адамат беше прикован в земята, докато вървяха, и му отне известно време, преди да отговори:

— Да се видим с фелдмаршал Тамас.

— Трябва да се върнем и да помогнем.

— Точно сега не ти трябва да виждаш това — строго каза той.

Нила искаше да му се противопостави. Да се отскубне и да затича обратно към лагера на Крилете, за да помогне с мъртвите и ранените. Заслужаваше да види и да помирише резултата от силата си. Беше ли страхливка заради това, че не го правеше?

— Защо точно с фелдмаршала? — попита Нила.

— Защото трябва да му докладвам независимо дали спечелим тази битка, или не.

— Можеше да ме оставиш там. Не съм дете. Можех да помогна.

Адамат спря и се обърна към нея. Нила почувства как я хваща за раменете и изчаква, докато тя най-сетне вдигна поглед и се взря в очите му. В тях имаше някаква строга, бащинска загриженост, от която я заболя. Не виждаше ли на какво беше способна? Не беше ли ужасѐн от това?

Нея определено я ужасяваше.

— Нила, след като въдворят някакъв ред в лагера, ще те потърсят. Или ще поискат да отидеш на фронта и да се биеш, или ще осъзнаят, че не можеш да контролираш силите си и ще се опитат да те контролират те. И в двата случая не можех да те оставя там сама. — И той я хвана под ръка и продължи да върви към адранската армия.

Нила се остави да бъде водена. Вдиша дълбоко — тук, между армиите, въздухът беше по-чист и мирисът на сяра почти беше изчезнал благодарение на северния вятър. Но миризмата на обгорена плът все още изпълваше ноздрите ѝ сякаш беше намазана по горната ѝ устна.

Адамат извади от сакото си документи, които да покаже на адранските постови, и скоро вече подминаваха две роти нередовни войски, очакващи заповеди, и се изкачваха по стръмен хълм, за да стигнат командната палатка. Адамат показа документите си още веднъж и помоли да бъде приет от фелдмаршал Тамас. Един от пазачите влезе вътре и след малко се върна, като им кимна да продължат.

— Влезте, инспекторе. Госпожо.

Нила последва Адамат и веднага се сепна от действията си. Това беше фелдмаршал Тамас! Тя беше негова лична перачка с месеци и дори беше ухажвана от охранителя му. Сериозно беше обмисляла да го убие. Те нямаше откъде да знаят това, нали? А ако Олем беше тук? Как щеше да обясни присъствието си?

Помъчи се да измисли някакво извинение, за да остане отвън, но беше въведена вътре, преди да успее да каже каквото и да е.

С известно облекчение откри, че и фелдмаршалът, и капитан Олем отсъстваха. Имаше половин дузина вестоносци, които стояха в поза мирно до стената, и една голяма маса, покрита с карти, документи и бележки. Най-голямата карта беше покрита със стотици дребни военни фигурки с петдесет различни размера и форми. Млада жена в адранско синя униформа, с черна коса и закачено на гърдите буре барут, се беше надвесила над масата — барутен маг, при това, както личеше от лентите на рамото ѝ, капитан.

Покрай Нила се втурна вестоносец и отдаде чест на мага.

— Две роти кезианска кавалерия са пробили покрай Седемнадесета и настъпват към Сто и втора артилерийска част!

Жената премести една от фигурките по картата, след което зарови из купчините бележки пред нея и скоро откри една, отговаряща на изискванията ѝ.

— Изпратете Седемдесет и осма нередовна част да подкрепи източния ни фланг и кажи на генерал Фуло да хвърли всичките си сили отляво на врага. Онези роти бяха всичко, което ни спираше да завземем онзи хълм.

Куриерът се изстреля навън. Жената размести няколко от бележките, след което се отпусна в стола си с треперлива въздишка. Лицето ѝ беше изпито и бледо и на Нила ѝ се стори, че долови няколко тихи проклятия.

— Капитан Влора, нали? — попита Адамат.

Барутният маг кимна отсечено.

— Инспектор Адамат? Фелдмаршалът се надяваше, че ще се появите по някое време днес.

— Тук съм да докладвам — каза Адамат. — Къде е фелдмаршалът?

— Няма го — отвърна тя малко навъсено.

Перспективата леко разведри Нила, докато не осъзна загатваното.

— Къде е? — попита, преди да успее да се спре.

Влора се взря в нея.

— Ти си обучаемата на Бо, нали? Предполагам, че на теб трябва да благодарим за подпалването на кезианските помощни войски?

— Да. — Нила се насили да се усмихне, но получилата се гримаса беше бездушна и студена като умряла риба. Не я задържа дълго върху лицето си.

Влора вече гледаше към Адамат.

— Фелдмаршалът го няма. Ще се върне след няколко дни, ако всичко мине добре.

— Но на нас ни казаха… — поде Адамат с леко объркано изражение. — Мислех, че е тук.

— Беше.

— Но сега не е.

— Точно така.

— Но битката… Изглежда, че печелим.

— Мисля, че е така — призна Влора, макар и колебливо.

— Щом фелдмаршал Тамас не е тук, кой е начело? Кой дава заповедите?

— Тамас е начело — каза Влора и посочи към масата, покрита с карти и бележки. — Той се сражава през цялата битка вчера, на хартия, след което се отправи към планините по лична работа.

— Шегувате се — каза Адамат.

— Ни най-малко. И фелдмаршалът се надяваше, че вие — и двамата, ще изчакате завръщането му.