Есенната република

Глава тринадесета

Крезимир — или по-точно въплъщаващата го кукла — все още не можеше да бъде местен.

През цялата нощ Таниел се бори с нарастващата си паника. Не беше спал. Почти не беше ял. Настъпването на утрото само изостри притеснението му.

— Трябва да вървим — каза той.

Ка-поел решително поклати глава. Тя клечеше над кошничка, изработена от пръчки и сухи треви. Представляваше кутия, не по-голяма от войнишка раница, предназначена да удържа бог.

— Те ще пристигнат по пладне — рече Таниел.

Ка-поел не реагира. Беше довършила кошничката само преди часове. Оттогава не беше спряла да нанася тънки, съвършено прави ивици от външната ѝ страна с помощта на четка за рисуване, която бе извадила от торбата си. Използваше собствената си кръв за боя — тя засъхваше в изненадващо ярък цвят, нямащ нищо общо с обичайния ръждивокафеникав оттенък.

Всичко това караше Таниел да се чувства смутен. Повече от обичайното.

— Половин рота адрански пехотинци с въздушни пушки лагерува на по-малко от две мили от нас — говореше той. — В момента тъкмо изпълзяват от палатките си и раздигат стана, готови да подновят търсенето. Ще ни намерят най-късно по пладне, ако имаме късмет. Няма как да се изправим срещу толкова много противници. Ще убият и двама ни, а после ще освободят Крезимир. Трябва да тръгваме.

Но Ка-поел явно не споделяше мнението му. Тя продължаваше да рисува с уверени и овладени движения сякаш изобщо не обръщаше внимание на казаното.

Таниел я докосна по рамото.

— Пола…

Тя се извъртя рязко, захвърли четката и скочи на крака. Таниел осъзна, че е започнал да отстъпва. Лицето ѝ беше смръщено, ръцете ѝ стояха свити в юмруци. Ка-поел го притисна до самия ръб на пещерата и се приведе над него — пораждаше това впечатление, макар че беше много по-ниска. Тя потупа първо гръдта, сетне слепоочието си, накрая махна с ръка в знак на отрицание. Повтори тази поредица от жестове още два пъти, преди да посочи към кошницата.

Не зная какво правя.

За първи път Таниел забеляза, че косите и ризата ѝ лепнат от пот. Раменете ѝ се тресяха. Непролети сълзи блестяха в ъгълчетата на очите ѝ… и Таниел едва сега осъзна какво усилие изискваше това от нея. Знаеше, че костнооките умеят да омагьосват предмети. Във Фатраста бяха изработвали специални куршуми с червена ивица, пригодени срещу Привилегировани. Самата Ка-поел беше снабдявала Таниел с подобни куршуми, макар че той така и не бе ставал свидетел на изработката им. Процесът сигурно бе подобен.

Той отново погледна към кошницата и си спомни тънката ивица, отличаваща магическите куршуми — червена ивица.

Разбира се. Процесът бе абсолютно същият. Тя използваше собствената си кръв.

Затова ли бе оцветила лицето му онзи ден? За да го защити? Колко ли енергия ѝ струваше това? Таниел погледна на нея с нови очи, видя колко дълбоко е изтощението ѝ, накарало очите ѝ да хлътнат и бузите ѝ да изпосталеят. Дрехите висяха по тялото ѝ.

Ка-поел се самоубиваше, за да не позволи на Крезимир да се измъкне, и въпреки това бе използвала част от силите си върху него.

Тя се върна към работата си, незабележима както винаги.

Таниел приготви два ножа и щика, взети от адранските войници онзи ден. Съжали, че не е откраднал и въздушна пушка, за да я използва като дръжка за щика. Уви, в арогантността си ги беше изпотрошил всичките.

Той целуна Ка-поел по бузата, положил старание да не се смущава от начина, по който тя се извърна, и напусна пещерата, за да се насочи към скалния ръб и сетне на изток, към лагера на войниците.

Само след час зърна предните отряди на адранската пехотна рота. Шестима от войниците напредваха в каньона бавно и предпазливо, стиснали оръжия и вперили погледи в скалните стени, които ги обграждаха.

Таниел зае позиция на около триста метра над дъното на каньона и приклекна в изчакване.

Предният отряд се движеше на петдесет крачки от другарите си. Войниците от ротата напредваха в колона по един — и за разлика от авангарда, не се оглеждаха. Бяха отпочинали и прекалено самоуверени. Някои от тях се шегуваха и веселите им гласове отскачаха от стените на прохода. Таниел се бе надявал, че случилото се в лагера на другарите им ще ги е постреснало, ала не изглеждаше да е така.

Все пак те преследваха един-единствен човек, и то посред бял ден.

Таниел осъзнаваше, че няма как да се изправи срещу осемдесет души. Нямаше шанс да надделее.

Той изчака цялата рота да се появи в полезрението му, разтеглена по дъното на каньона. Ето че средата на колоната вече минаваше точно под позицията му… В този момент Таниел стовари ботуш върху дънера край себе си и се стрелна встрани от пътя на тоновете отломки, които полетяха по стената на прохода.

Не можеше да ги победи, но можеше да се погрижи да отнесе колкото може повече от тях със себе си.

Проходът все още ехтеше от писъците на умиращите и виковете на оцелелите дори и след като грохотът от каменната лавина заглъхна.

Звуците го отвращаваха. Не искаше да убива сънародници. Всеки от тези хора имаше свои близки и приятели, съпрузи и деца. С някои от тях сигурно се бе сражавал рамо до рамо. С някои сигурно се бе обучавал.

Това по нищо не се отличаваше от убиването на враг, напомни си той. Намираха се във време на война. Или убиваш, или те убиват.

Таниел предпазливо надникна от скривалището си, за да огледа щетите.

Свличането бе разрязало адранската рота на две. Най-малко десетина бяха затрупани под камъните, около дузина други бяха ранени. Кракът на някакъв капитан беше затиснат от огромна канара и болезненият му вой достигаше чак до Таниел. Край него стоеше лейтенант, ръководещ търсенето на затрупани и ранени. Пехотинците се бяха пръснали из каквито укрития бяха успели да намерят и сега всички погледи шареха по стените на каньона.

Започнаха да изравят ранените, а когато стана ясно, че нападение няма да последва, два взвода продължиха пътя си в каньона.

Това бяха добри и лоши новини. Добри, защото врагът разделяше силите си. Лоши, защото въпросните два взвода продължаваха по пътя към пещерата на Ка-поел.

Таниел се затича непосредствено под върха на скалата, за да бъде видян от войниците. Очакваният вик се разнесе само миг по-късно, последван от тихия пукот на въздушните пушки. Разстоянието бе прекалено голямо, за да го уцелят, но за всеки случай Таниел се прикри зад един камък и се възползва от ситуацията, за да погледне назад.

Лейтенантът сочеше към него и крещеше към двата взвода. Сержантите им размениха няколко думи, подир което един от взводовете пое по стръмнината право към позицията на Таниел, а другият се отправи да търси някаква козя пътека, по която да се приближи до него във фланг.

Важното беше, че бе успял да привлече вниманието им върху себе си.

Таниел увлече двата взвода подире си на повече от километър, все така успоредно на скалния ръб. От двадесет и четиримата преследвачи едва трима не изоставаха от темпото му и като резултат се откъснаха от другарите си. Предвид, че им стигаше да се доближат на един изстрел разстояние, подобно старание говореше, че Хиланска е обявил награда за главата му — обикновено войниците не бяха така старателни.

Тази мисъл прогони неохотата му да убива свои сънародници. Тези хора бяха готови да го застрелят без капка колебание. Та те го преследваха като куче!

Той рискува да притича през един открит участък и неволно потръпна от трясъка на въздушните пушки и рикоширалите в скалата зад него куршуми. Все още се намираше извън обсега им, но някой случаен изстрел пак можеше да го рани. Таниел прескочи някакъв процеп и преодоля още тридесетина крачки, преди да се добере до скалите отвъд.

Скрит от погледите на преследвачите си, пое обратно, като притичваше приведен, докато не се озова в процепа, който бе прескочил само преди секунди.

Какво ли би казал баща му, ако видеше някой от хората си да попада в такъв очевиден капан?

Най-вероятно, че подобни глупаци си заслужават смъртта.

Първият преследвач прескочи пролуката малко след това. Когато вторият чифт крака изникна над главата на Таниел, той сграбчи един от ботушите и дръпна. Войникът изтърва въздушната си пушка и остави кърваво петно, когато стовари лицето си в ръба на скалата.

Третият спря със стържене на подметките и се приведе над другаря си. Таниел се засили от място, сграбчи го за куртката и го дръпна долу при себе си. Войникът съумя да извика задавено, но Таниел го смълча, като неколкократно заби лицето му в стената. Изтръгна пушката от ръцете на мъртвия и я огледа.

Въздушните пушки бяха пословично неблагонадеждни оръжия. Механизмите им се повреждаха лесно, а въздушните резервоари често изпускаха. Тази изглеждаше непокътната и той зареди и опря приклада на рамо.

— Глъстър? — Първият преследвач бе забелязал отсъствието на спътника си и се беше обърнал. — Глъстър, добре ли си? Алиър е зле ранен. Да се продъниш, Глъстър, кажи нещо!

Таниел разпозна зараждащата се в гласа му паника. Страхът започваше да обзема войника и да изтласква вълнението. В момента сигурно се чудеше дали не му се привижда. Нали преследваният от тях бе избягал отвъд? Нямаше как да е останал в процепа…

Пехотинецът изникна на фона на небето, нарамил оръжие, присвил очи надолу към ямата.

Таниел го простреля в гърдите.

След като се сдоби с още куршуми и цилиндри с въздух, той пое обратно към скалите, все така приведен. Останалата част от взвода щеше да го настигне всеки момент. А тези войници надали щяха да сглупят като покойните си другари.

Таниел нападна от засада още двама пехотинци, сетне още трима, като използваше неповратливостта на тежките оръжия и обемната екипировка срещу тях.

Веднага след това простреля още един с откраднатата си въздушна пушка, но тогава механизмът ѝ се повреди. Таниел бе принуден да побегне, преследван от оцелелите от двата взвода.

Преследвачите му вече се бяха научили да стоят близо един до друг, без да се отделят.

Таниел знаеше, че пространството му за бягство свършва. Тази скала продължаваше още три километра, преди да се спусне в една от хилядите долини, нашарили планинската верига. Той трябваше да се е отървал от останалите си преследвачи, преди да достигне това място, а след това трябваше да се погрижи и за другарите им в каньона. Някъде тук трябваше да има друга пролука, която да му позволи да заобиколи преследвачите в гръб и…

Таниел зави край поредната канара и едва не падна в пропастта. Повече от двеста метра го деляха от голото речно дъно. Той се заоглежда в търсене на друг път за бягство, но наоколо откриваше само отвесни склонове. От дясната му страна, малко по-надолу личеше издадена скала — идеална позиция, от която преследвачите му да открият огън.

В определен момент от гонитбата беше поел в грешна посока и сега се намираше в задънена улица.

Таниел се обърна и надникна иззад канарата. Може би все още имаше време да се върне назад и да побегне в друга посока, преди да са го догонили.

Многобройните синкави петна насреща му го накараха веднага да дръпне глава. Виковете на преследвачите му се чуваха ясно.

— Тръгна натам.

— Отваряйте си очите сред тези камънаци. Може да се е скрил навсякъде.

— Прикривайте ме от високото.

— Вие тримата, след мен. Опитайте се да откриете заобиколен път, момчета.

Таниел отново рискува да надникне и видя четирима войници да се спускат по същия път към него. Намираха се на по-малко от двадесет крачки — само след секунди щяха да го достигнат. Рано или късно останалите войници щяха да намерят онази скална площадка и тогава с него беше свършено.

Ако проклетата въздушна пушка не се беше повредила, можеше да ги принуди да стоят на разстояние.

Първият щик изникна край канарата и Таниел се пресегна, сграбчи дулото на оръжието и дръпна рязко, като използва тежестта си за опора. Неподготвен, пехотинецът изгуби равновесие, залитна напред в напразен опит да се задържи и полетя в пропастта. Рязкото секване на писъка му указа края на падането.

— Тук е, проклетникът!

— Не се делете.

— Той току-що хвърли Хейвин в пропастта! Видяхте ли? Ще си…

Таниел не дочака да чуе заплахите на пехотинеца. Изскочи иззад канарата, стиснал въздушната си пушка като пика, и заби щика дълбоко в гърдите на говорещия. Войникът нададе хъхрещ вик и докато падаше, се вкопчи в раницата на другаря си. Двамата полетяха заедно в пропастта.

Таниел и последният войник останаха очи в очи. След миг войникът повдигна въздушната си пушка и обра спусъка.

Щрак.

— Много са ненадеждни, нали? — попита Таниел.

Войникът изруга и замахна към него с щика. Барутният маг отскочи назад, за да избегне острието, но се подхлъзна. Инстинктивно захвърли пушката си, за да се вкопчи в скалата, и с буца в гърлото чу как оръжието отскача от стената на пропастта.

Чакълът под него се размърда, докато отстъпваше пълзешком. Войникът пристъпваше подире му, протегнал щик. Таниел се прикри зад ръба на канарата и заопипва за ножа си. Срещу нанизан щик нямаше никакъв шанс, но трябваше да опита. Изтегли острието точно когато войникът изникваше на свой ред. Таниел нямаше да успее да се изправи на крака навреме. Невъзможно беше да…

От устата на войника шурна кръв и нещо щръкна от шията му, разкъсало кожата като шип. Той залитна и в следващия момент рухна в пропастта, подпомогнат от решителния тласък на Ка-поел.

Тя стискаше щик в едната си ръка, а кръвта по захабените ѝ дрехи определено принадлежеше на повече от един клетник.

Таниел въздъхна облекчено и тялото му потрепери. Ка-поел беше спасила живота му. Отново. Той се изправи на крака и изрази благодарността си с кимване — все още нямаше доверие в гласа си. Беше му много по-трудно да овладява всички тези приливи на адреналин без помощта на барут.

От камъка точно над главата на Ка-поел рикошира куршум. Таниел я сграбчи отпред за палтото и я дръпна в прегръдка, осъзнал, че куршумът бе дошъл иззад него. Мярна двама войници, застанали на издадената скала, която бе забелязал по-рано. Вторият се приготвяше да стреля. Таниел не можеше да направи нищо, освен да застане между Ка-поел и куршума и да се надява, че мъжът ще пропусне.

ФУУМ.

Ушите му запищяха. Когато успя да се отдръпне от Ка-поел, войниците вече не се виждаха на скалата. Шапката на единия лежеше встрани от мястото, на което се бяха намирали допреди малко, и един бърз поглед му показа нови две тела в пропастта.

Какво, в името на бездната, беше това?

Звукът от ходещи по камъните ботуши го накара да трепне. Още пехотинци?

Позната фигура се затича към ръба на тясната площадка. Имаше рижави бакенбарди и носеше дрехи, които, ако не бяха така прашни и износени от пътя, вероятно щяха да струват колкото цял кон.

Привилегированият Борбадор изрита шапката на пехотинеца подир собственика ѝ и се загледа как се носи надолу към дерето. После се обърна към Таниел и му махна.

— Здрасти, Тан. Извинявай, че закъснях — извика той.