Древни брегове

9.

Макс бе отишъл в Тъсън, за да вземе участие в търга за един бомбардировач, модел „Халифакс“, когато мобифонът му иззвъня.

— Мисля, че улучихме — чу се приглушеният глас на Ейприл. — Нещо е заровено на върха на хребета.

— Какво? Още една яхта? — В този момент Макс седеше до прозореца в празния терминал на малко частно летище. „Халифакс“-ът бе отвън на пистата, наобиколен от конкурентите.

— Не. Този път е нещо значително по-голямо. С диаметър около четирийсет и пет метра. И се намира точно, където би следвало да бъде. На края на върха.

— Дявол да го вземе…

— Макс — каза тя, — кръгло е.

— Какво?

— Мисля, че ме чу.

И в слушалката се възцари напрегната тишина.

На разпечатките изглеждаше като дом с кръгла форма и куполообразен покрив.

— Проклета да съм, ако някога съм виждала нещо подобно — изпъшка Мур. — Не е нито хижа на рейнджъри, нито силоз. Още по-малко може да е къща на ранчер. — Тя подозрително изгледа Макс. — Ти предполагам знаеш за какво става дума.

Но Макс само знаеше какво се надява да бъде. За нещастие образът, подаден от антените на търсача, не подсказваше аеродинамична форма. Така че се задоволи да поклати отрицателно глава.

— Какво друго може да се разбере? — попита Ейприл.

— Нищо. Само че е голяма кръгла постройка. С периметър около сто и петдесет метра.

— Колко е висока?

— Шест метра по периферията. Около девет в най-високата точка на купола. — Стояха в микробуса на „Геотек“, спрял опасно близо до ръба на пропастта, но за сметка на това директно над обекта. — Ала има нещо друго, което е странно — продължи Мур. — Горната част на върха е скала, покрита с няколко метра пръст. Нали? А това нещо е построено в кухина в самата скала. Ето, вижте тези сенки. Всичко е плътен гранит.

Ейприл я помоли да увеличи образа.

— Кухината също е кръгла — обясни Мур. — Ъ-ъ… на мен ми се струва, че е издълбана точно, за да може да се помести в нея тази… ротонда. — Макс и Ейприл размениха погледи. — Но и това не е всичко — не спираше Мур. Тя посочи някаква тъмна сянка под и пред обекта (бяха приели за предна страна тази, която гледаше към скалния перваз). — Това е канал в скалата. — Линията започваше от точка под конструкцията и стигаше до стената на пропастта.

— И от какво е направена… ротондата? — попита Ейприл, която бе склонна да възприеме това наименование.

— Не знам. Но съм сигурна, че не, е от скален материал.

— Защо?

— Качеството на образа. Бих казала, че е нещо като стъкло — Мур почука с пръст по плота на работната си маса. — Но не мога да си отговоря какво прави това нещо тук! Ако бяхме долу в равнината, щях да приема, че може да е изоставен склад. Изглежда достатъчно голямо за подобни цели. Но защо ще строи някой склад на това диво място? Човек би построил тук вила, за да седне на верандата и да се наслаждава на изгледа към долината. Така ли е? — Тя тежко погледна Макс. — Но това чудо няма предна веранда. — Макс се сви пред раздразнението в гласа й и за миг бе готов да изплюе цялата истина. Но какво всъщност можеше да й каже? Че му се иска да са намерили летяща чиния?

Излязоха от микробуса и се загледаха в земята под краката си, сякаш можеха да разберат със силата на волята какво лежи там долу. През нощта бе паднал сняг, но вятърът беше духал цял ден и бе измел платото. Слънцето бе залязло преди малко и температурата рязко падаше.

Тракторът кръстосваше недалеч от тях, търсейки други предмети. Периодичното форсиране на двигателя му режеше застиналия въздух. Далече долу чифт фарове следваха извивките на шосе 32. Сгъстяващият се мрак се разкъсваше само от светлините на две фермерски къщи. Около тях бързо се стъмваше и зоната на видимостта се скъсяваше с всяка следваща секунда.

В този миг Ейприл го изненада. Хвана го подръка и го отведе по ръба на пропастта встрани от Мур.

— Каналът… — прошепна тя. — И ти ли мислиш същото? Той кимна.

— Бил е за яхтата.

Ейприл потръпна от обзелата я възбуда.

— Мисля, че този път улучихме право в центъра.

— Съгласен съм.

За кратко никой не каза нищо повече. Макс се опияняваше от обзелите го чувства.

— Дали индианците ще се съгласят да копаем тук? — попита го тя.

— Естествено. Нали и те ще спечелят от това.

Двамата се обърнаха с гръб към вятъра и се загледаха в пропастта.

— Не ми харесва идеята да поставяме всичко на основата на понятия като печалба и загуба — каза след малко Ейприл. — Бих искала просто да можем да влезем там, без никой да разбере. Но едва ли ще бъде възможно — оформя се грандиозен проект.

Макс беше съгласен.

— Разкопките няма да бъдат никак лесни. Това нещо е много по-голямо от яхтата. — Камъчетата под краката му изскърцаха. — Питам се дали не е по-разумно да изчакаме до пролетта.

— Не — отсече Ейприл и мускулчетата на челюстите й заиграха. — Никой не може да ме накара кротко да си седя на ръцете шест месеца, ей така. Няма никакъв проблем да съберем цяла малка армия от доброволци за нула време. Когато покажем на Лиса какво сме намерили, тя с готовност ще ни финансира. С това няма да има никакъв проблем. — Ейприл се сгуши зиморничаво в палтото си. — Можем да разлепим обяви в Университета на Дакота и ще намерим колкото искаме студенти-работници. Да не ти обяснявам колко много хора във Форт Мокси, Валхала и Кавалиър просто няма какво да правят по това време на годината. Убедена съм, че с лекота ще съберем работна група. Но първата ни задача е да изкачим тук на високото необходимото ни тежко оборудване. — Очите й блестяха. — Какво мислиш, Макс? Ще стане ли?

Цялото й същество излъчваше топлина и мекота. И някаква уязвимост. Подобно на Макс и тя не искаше да възлага прекомерно големи надежди, преди да са разбрали със сигурност.

— Не знам — призна си той.

На изток долината на Ред Ривър се простираше чак до звездите.

Лиса Ярбъроу бе прекарала прекрасна вечер с половин дузина приятели. Бяха гледали мюзикъла „Котки“ и след това бяха отишли в скъп тайландски ресторант. Наближаваше един и половина през нощта, когато тя паркира в гаража си. Влезе у дома, заключи отвътре вратата и провери кой я бе търсил по телефона.

Чу гласа на Ейприл: „Обади ми се, когато можеш“.

Поколеба се дали да не изчака до сутринта, но нещо в тона възбуди любопитството й.

Ейприл вдигна слушалката на второто позвъняване.

— Какво намерихте? — попита Лиса.

— Нещо е заровено на хребета. Не знаем още какво е точно, но не би следвало да бъде там.

— Има ли отношение към яхтата?

— Едва ли има начин да се разбере, преди да сме го изкопали. Не искам да давам голословни обещания. Кой знае дали в миналото някой не е решил да копае там силоз. Наистина не знам. Но е голямо. И кръгло. Лиса, трябва да имаш предвид, че аз повече не мога да бъда обективна на тази тема. Но знай, че настоящите собственици притежават тази земя от 1920-а насам. И казват, че там просто няма как да има каквото и да било.

— Добре, разбрах. От колко имаш нужда?

Посветените в загадката бързо възприеха навика да измислят прозаични обяснения за съществуването на ротондата. В края на краищата имаше маса неща, която тя можеше да представлява. Санаториум за хора, които търсят спокойствие. Правителствено изпитателно съоръжение за нещо. Потънала в забвение тренировъчна база, примерно на Националната гвардия. Но имаше принципна разлика между това, което говореха, и онова, което си мислеха.

Макс пое ангажимента да откара горе парна земекопна машина. Вечерта, преди наетата строителна компания „Северната кралица“ да започне работа, Макс, Ейприл и Ласкърови се събраха край коледната елха в „Прерийната шхуна“, в тон с празничното настроение на сезона, което за тях беше свързано най-вече с успешния завършек на Максовите търсения на пристана. Духът им бе приповдигнат и от поздравленията на племенния председател, които Редфърн бе положил усилия да им предаде.

Седяха на масата в ъгъла и наблюдаваха двойките, полюшващи се в ритъма на Бък Клейтън, който умоляваше: „Не ме ритай, когато съм паднал, бейби“. Музиката разчувства Макс и го направи едновременно сантиментален, самотен и щастлив. Много вино, помисли си той.

Мъж, когото досега не бе виждал, покани Ейприл на танц и тя усмихнато прие. Беше рус и симпатичен. Около трийсетте.

— Казва се Джак — съобщи му Ласкър. — Работи в депото.

Макс се подразни от това, че Ейприл откровено се наслаждаваше.

Най-важното, сподели тя с него след няколко минути, е, че каквото и да се случи на хребета, те все още разполагат с яхтата. Която според нея представлява неопровержимо доказателство за съществуването на по-висша технология.

— Но — допълни Ейприл, — не ме сдържа да погледна отблизо какво има в ротондата. — Очите й блестяха.

Когато Макс небрежно попита Том Ласкър какво смята да прави с яхтата, едрият мъж се изненада от въпроса му.

— Ще я продам, разбира се — отговори той. — Веднага щом добия представа колко би могла да струва.

— Но тя е безценна! — възропта Ейприл.

— Не за дълго — каза той. — И честно казано, бих искал да се отърва от дяволското нещо колкото може по-скоро.

Думите му шокираха Ейприл.

— Защо? — смаяно попита тя.

— Защото ми писна от циркаджийската тента и тъпите тениски. Уморих се да слушам, че не правя достатъчно за града. Не, наистина ще я продам при първа възможност.

Макс изпитваше гордост от мисълта, че може би предстои да се окаже, че е имал пръст в откриването на истинско НЛО. Представяше си как развежда президента по палубата на кораба. Това е навигационната система, господин президент. А ето тук, да, точно там, е стартовият механизъм на междузвездния двигател. Не, едва ли щеше да бъде междузвезден двигател. По-вероятно бе да е свръхсветлинен или примерно… квантов? По наша оценка полетът до Алфа Центавър би отнел единайсет денонощия при крейсерска скорост. Да, това изречение той би произнесъл с голямо наслаждение.

Очакваше, че ще бъде направен телевизионен филм и се питаше на кого ли ще поверят ролята на Макс Колингуд. Трябваше да е човек едновременно твърд и раним. Представяше си своето име в списъка на най-знаменитите ергени, поддържан от списание „Ескуайър“. Виждаше се интервюиран от Лари Кинг (питаше се дали ще се притеснява пред обективите на камерите). Ако нещата се развиеха добре, реши той за себе си, щеше да задържи „Светкавицата“, а може би щеше да спонсорира построяването на малък музей, в който изтребителят да заеме централно място.

Музей „Колингуд Мемориъл“?

Опитваха се да не привличат вниманието на околните към себе си, но алкохолът течеше, искрите на темперамента се разпалваха и самоналожената анонимност ставаше все по-трудна. Пиха за здравето на всеки от тях, за това на Лиса Ярбъроу, за екипажа на търсача, за езерото Агаси, дори за Форт Мокси („център на американската култура западно от Мисисипи“).

— Мисля, че ще имаме нужда от археолог — каза в един момент Макс. — Струва ми се, че ще трябва да наемем някой, който да организира разкопките. Така ще избегнем евентуалните издънки, ако се захванем с всичко сами.

— Не съм съгласна — обяви Ейприл.

— Моля?

— Нямаме нужда от археолог — твърдо заяви тя и невъзмутимо погледна през чашата с вино пламъчетата на свещите. — Не трябва да привличаме никой, без чиято помощ можем да минем. Поканим ли археолог, той веднага ще ни обяви за аматьори и ще се опита да вземе нещата в ръцете си. И в крайна сметка ще припише цялата заслуга на себе си — лицето й подсказваше, че е мислила за тези неща и Макс трябва да й се довери. — Познавам учените. Повечето от тях са прикрити хищници. Иначе просто не биха оцелели. Покажи им пръст и ще ти изядат ръката. — Тя пое дълбоко въздух. — Виж, нека сме откровени. Това не е стандартната археологическа площадка. Никой не знае какво се прави в подобен случай, значи имаме право да действаме сами.

— Искаш да кажеш — предпазливо заключи Макс, — че ти си единственият учен, имащ отношение към тази находка и искаш нещата да си останат такива.

Тя го погледна възмутено.

— Макс, това е наше дете. Искаш да докараш така наречените експерти? Направи го и ще видиш колко време ще те оставят да контролираш положението.

„Северната кралица“ достави малка парна машина за изгребване на земя и екипаж за нея. Земекопната машина едва изкатери стръмния наклон до билото на хребета, но веднъж озовал се на работната площадка, екипът се хвана за работа с удивително настървение.

— Момчета, внимавайте да не повредим това нещо, моля ви — повтаряше им Макс.

— Няма страшно — уверяваше го всеки път шефът на бригадата, як посивял мъжага, сгушил се в дебелата си шуба. Бяха му казали, че долу има стар склад за семена, в който може би са скрити безценни произведения на изкуството (за Макс ставаше все по-лесно да дава простор на въображението си). — Разбира се — продължи той, — ние можем да свършим само грубата работа и да ви помогнем да се доближите до онова нещо. След това ще има още много копане, но то вече си е ваш проблем.

Използваха колчета и жица с навързани по нея бели парцалчета, за да оградят работната площадка. Пеги Мур стоеше до вратата на микробуса, скръстила ръце върху якето си с емблемата на бостънските „Ред Сокс“ (времето за пореден път се бе постоплило), наблюдавайки хората на „Северната кралица“, които излизаха на позиция. На няколко метра от нея Чарли гледаше от кабината на трактора.

Атмосферата в буса бе напрегната до крайност. Ейприл бе избрала място пред главния монитор (правилото, че никой, освен личния състав на „Геотек“, не може да стои в кабината отдавна бе забравено), откъдето даваше указания по хода на екскавацията. Сега, когато моментът на истината наближаваше, Макс бе загубил увереност и все по-често си казваше, че ще изкопаят някакъв силоз или отдавна забравено селище на северноамериканските индианци. В мислите му марсианците на Ейприл се бяха изпарили на светлинни години оттук.

Парната машина се намести върху маркерите и застина. Операторът в кабината направи справка със скицата в бележника, включи радиотелефона и се премести няколко метра по-напред. Стоманените челюсти се издигнаха, разтвориха се и замряха. После се стовариха в скалистата почва и земята се разтресе.

Операторът премести няколко лоста и челюстите се издигнаха, сипейки струя от камъчета и пръст, после се изнесоха встрани и освободиха товара. След това се завъртяха обратно. Планът предвиждаше да се изкопае широка траншея около обекта. Утре тук щяха да пристигнат доброволците на Ейприл — в по-голямата си част това бяха фермери, които плетяха пръсти по това време на годината — и едва тогава щеше да започне същинската работа по разкриването на ротондата.

От небето падаха самотни снежинки.

Пеги Мур заснемаше с видеокамера развоя на изкопните работи. Тази жена имаше сериозен подход към всичко. Макс със закъснение осъзна, че сам би трябвало да се досети за това. Тази касета щеше да струва цяло състояние, когато се разбереше какво става тук.

Всъщност съвсем скоро трябваше да спрат всякаква работа за момент и да организират пресконференция. Колко ли време щеше да мине преди медиите да надушат, че тук, на самия връх на хребета Джонсън, става нещо необикновено? Но пресконференцията пораждаше друг проблем: какво да им се каже? Не върви да говориш за НЛО, а да изкопаеш стара съборетина.

Към залез-слънце на билото беше изкопана траншея, дълбока десет и широка четири метра. Точно като каньона и тя имаше подковообразна форма и затваряше обекта от трите страни с резерв от около пет метра. Спуснаха в нея стълби и нахвърляха дървени мостове за преминаване.

— Предупреждавам ви да внимавате — каза бригадирът. — Съществува сериозна опасност от пропадане в дупки и пещери, а ако започнете разкопки покрай мостовете, което предполагам, че ще искате да направите, ще трябва да вземете мерки, за да ги укрепите. Бих ви предложил да поканите професионалист — някой, който има представа от тези неща.

— Благодаря — отвърна Ейприл. — Не се безпокойте.

Мъжът й подаде за подпис някакъв документ.

Тя го погледна озадачено.

— Тук е написано това, което току-що ви казах — за опасностите, за необходимите предпазни мерки и препоръката да наемете професионалист.

— И освобождаване от отговорност — допълни Ейприл, която внимателно четеше.

— Да, и това също — съгласи се бригадирът и й подаде бележника си.

Тя прегледа още веднъж документа и го подписа. Мъжът й даде копие за клиента. Тя го сгъна няколко пъти и го прибра в джоба си.

Земекопната машина беше започнала да се изтегля в посока към пътя. Духаше лек вятър, който разхвърляше снежинките над върха. Бригадирът огледа резултата от еднодневната работа на хората си с удовлетворение.

— Лека нощ, приятели — пожела общо той и на тръгване пак ги предупреди: — Бъдете внимателни.

Когато хората си заминаха, останалите вкупом обиколиха окръжността на траншеята, светейки с фенерчета към дъното й.

— Ще падне яко копане — въздъхна Макс.

Ейприл кимна.

— Ще ни трябват много хора.