Древни брегове

20.

Светът се изпълни със светлина. Извитите сводести стени станаха прозрачни и през тях проникна ослепително синьо-бяло сияние. Пред очите му се появиха теменужни хълмове и бавно започнаха да се фокусират и размиват. Подът пропадна и той заплува, без да пада, реейки се в пространството. През тялото му мина вълна на световъртеж. Миг по-късно се просна по очи на твърда земя.

Виждаше пред себе си надписа и емблемата на „Минесота Туинс“. Якето бе метнато върху счупен клон, подпрян на стъклена стена.

Намираше се във вътрешността на друг купол, разположен близо до билото на хълм. Около него се простираше гората, която бе зърнал за миг в началото на прехода. С тази разлика, че сега изглеждаше напълно материална. И напълно различна от всяка гора, която бе виждал до момента.

Нямаше зеленина. Растителността тук отдаваше предпочитание към наситения теменужен цвят. Огромни бели и жълти цветове висяха от дървета, които изглеждаха наполовина човекоподобни — като хора, които се бяха опълчили срещу боговете, а те за наказание им бяха дали корени и ги бяха посадили в земята. Сочни червени и жълти плодове висяха от дебели извити възлести клони. Почвата бе скрита под плътен килим от окапали листа.

Слънцето бе надвиснало над линията на хоризонта, но дали бе вечер или утро беше невъзможно да се каже.

Куполът изглеждаше изработен от кристално прозрачно стъкло. В него имаше врата, която стоеше открехната. Теренът отвън се издигаше може би около една стъпка над пода на помещението вътре. Какво ли означаваше това? Че куполът, също като Ротондата, е отдавна изоставен?

Гората бе смълчана, с изключение на непрестанното жужене на насекоми и епизодичното пърхане на крила. Къде ли бе Ейприл?

Беше сигурно, че не е напуснала този район доброволно. Може би я бяха отвлекли. Опита се да изтласка назад в съзнанието си тази мисъл, докато вдъхваше топлия ароматен въздух.

Бутна вратата и тя се стовари върху тревата. Макс подскочи и след секунда се усмихна на собствената си нервност.

Когато Ейприл бе пристигнала тук, вратата (а вече бе ясно, че тя явно не е била използвана отдавна) сигурно е била блокирана от издигащата се по-високо почва отвън. Така че Ейприл явно бе махнала пантите, за да излезе.

Макс мина през отвора. Едра птица тромаво се понесе през небето и изчезна сред дърветата. В далечината се чуваше разбиването на прибой.

Той извика името на Ейприл. Нещо дрезгаво изкрещя в отговор.

Къде, по дяволите, беше тя?

Погледна сплетената трева, гъстите храсталаци и непроходимата стена на джунглата. В основата на хълма се виждаше полянка и там шубраците не изглеждаха толкова гъсти, че да не позволяват преминаване през тях. Ейприл можеше да е тръгнала във всяка посока.

Макс се обърна към купола и влезе обратно вътре. Постройката имаше най-общо формата на камбана с четири метра диаметър. Върхът й достигаше до короните на дърветата. Беше пристигнал тук в средата на кръгла чиния — горе-долу с размерите на решетката в Ротондата. До чинията се издигаше стълб, в който бяха монтирани иконки за преход. Знаците им изглеждаха тримерни и имаха формата на глифи. Бяха с цвета на земята и се различаваха от тези в Ротондата (с изключение на един), макар стилът на оформяне да бе явно същият.

Изключението бе еленовата глава. Билетът му за дома. Докосна го съвсем леко и го натисна.

Нищо не се случи.

Представи си седящата тук Ейприл, с блокираната врата зад нея, трескаво търсеща изход от ситуацията.

Погледна още веднъж към иконките със съмнение. Напълно възможно бе вече да се е прехвърлила в друга реалност. Може би с надежда да намери връзка към дома.

Тази възможност никак не му допадаше.

Минаването през друг терминал щеше да бъде акт на отчаяние. Не, нали бе оставила якето си. То казваше: Тук съм. Ела и ме намери.

Иконките бяха осем на брой. Пет от тях представляваха геометрични фигурки, шестата можеше да се оприличи на цвете, седмата имаше крила.

Беше повече от ясно: седем нови направления. На какво, за Бога, се бяха натъкнали?

Хвърли нов поглед към гората, за да се увери, че никой не го дебне оттам. Първият му приоритет сега бе да намери изход оттук.

Отвори чантата с инструменти.

Дискът изглеждаше изработен от твърда гума. Центърът му бе заоблен и повдигнат.

Използва дрелката, за да пробие дупка в стълба. Материалът отново се оказа много як и му трябваха близо четирийсет минути, за да го преодолее. Междувременно се бе изяснило, че слънцето залязва.

Вътре в стълба намери монтиран кристал, подобен на онзи в Ротондата. Дотук добре. Захранващият кабел изглеждаше наред. Провери връзките зад иконките. Схемата изглеждаше същата: жиците от всяка иконка формираха цветно кодиран сноп, който отиваше нагоре в стълба. Три жици обаче липсваха и бутоните изобщо не бяха свързани. За нещастие еленовата глава не бе сред тях, така че причината беше друга.

Отново погледна кристала и започна да се безпокои. Ако проблемът бе в него, това означаваше край за тях.

Стълбът беше висок три метра. Изостряше се нагоре и се извиваше над диска, за да се разшири в крайна сметка в кехлибарена леща. В задната му част имаше стълба. Макс взе дрелката, качи се по стълбата и заби острието на бургията точно под лещата. Тук кабелният сноп пристигаше разделен на жици, всяка от които се свързваше към отделен извод. Жицата към еленовата глава — тя беше бяла и се познаваше лесно по цветния код — висеше свободна.

Опита се да я пристегне, но след няколко неуспешни опита слезе, взе изолирбанд и накрая свърши работата.

Извади бележника, отвори маркера и написа:

Махна счупеното фенерче и свали якето от клона, на който бе метнато. Откъсна листа с посланието, натъпка го в джоба, оставяйки края му да се вижда и сложи якето върху решетката. Когато свърши, пое дълбоко дъх и натисна еленовата глава. Иконката светна и двайсет и три секунди по-късно усилията му бяха възнаградени с блясването на яркото сияние. Когато то угасна, якето го нямаше. Бинго…

На втори лист от бележника написа ново писмо и го прикрепи с изолирбанд върху вратата:

Хълмът, на който се намираше купола, може би не беше с изцяло естествен произход. Изтъркани бели стъпала, почти скрити под слой пръст, се спускаха до нивото на гората. Слезе бавно по тях, съжалявайки, че не бе съобразил да вземе със себе си оръжие. Полковникът щеше да се смае, като научеше за безразсъдността му.

Изпитваше едновременно страх и досада. Знаеше, че тя бе искала да изследва новия свят и можеше напълно да разбере, че не бе сметнала за разумно да стои в купола и да чака спасителна експедиция, която можеше и никога да не дойде (това между другото му подсказваше какво доверие изпитва към него). Но колко добре щеше да бъде, ако я бе намерил веднага.

И така, накъде?

Заслуша се в далечния грохот на прибоя.

Да, би трябвало да се е отправила точно в тази посока. Всеки на нейно място би постъпил така.

Не след дълго вече вървеше през гората и небето над главата му се скри от плътната пелена на растителността. Но усещаше, че денят изтича.

Искаше да я намери и да се върнат, преди да се е стъмнило съвсем. Хълмът с купола бе най-високото място в околността. Но нощем излизат опасности, които не можеш да видиш през деня.

Тръгна с по-бърз ход. Беше лесно да върви: растителността бе пищна, но нито много гъста, нито толкова висока, че да му пречи. Почвата беше камениста и той на няколко пъти спира, за да събере купчинки камъни, с които да маркира пътя, по който се движеше. Не видя животни, но ги чуваше. На няколко пъти му се стори, че шубраците помръдват.

Направи му впечатление, че е по-енергичен, а може би дори и по-силен от обикновено. Вероятно това бе субективно усещане, свързано с времето. Намираше се на открито, въздухът бе свеж и чист.

Вървя с максималната скорост, на която бе способен, в продължение на половин час. Накрая остави гората зад гърба си и излезе на широк бряг. Отляво се издигаха сиво-червени скали, озарени отзад от последните лъчи на почти залязлото слънце. Пред него се отвори синя морска шир. Прохладен солен вятър опари ноздрите му. Където и да се намираше, това място бе много далеч от Северна Дакота.

Видя я почти веднага. Беше излязла почти на линията на прилива и седеше до запален огън. Прибоят ожесточено блъскаше брега. Грохотът бе толкова силен, че Ейприл не го чу, когато извика името й. Беше загледана към морето, така че го усети, едва когато застана зад нея.

Скочи на крака изплашена.

— Макс — извика тя. — Добре дошъл от другата страна. — Дълга вълна пречупи гребен и укротена се плъзна към тях. Ейприл протегна ръка, после смутено сви рамене и се хвърли в ръцете му. — Радвам се да те видя — прошепна тя.

— И аз. Безпокоях се за теб.

Беше се увесила на врата му. Стискаше го с всичка сила.

— Имам лоши новини — каза Ейприл. — Не можем да се приберем у дома.

Той я отдръпна от себе си, за да вижда лицето й.

— Можем. Вече работи.

Очите й се напълниха със сълзи. Тя трескаво се притисна в него и го целуна. Бузите й вече бяха мокри.

Беше прохладно. Седнаха край огъня. Няколко птици прелетяха по дължината на брега. Имаха дълги клюнове и ципа между пръстите на краката. Докато ги наблюдаваха безмълвно, една от тях кацна на мокрото място, оставено от изтеглящата се вълна, и клъвна нещо в пясъка.

— Мислех, че ще остана тук завинаги, Макс.

— Знам.

— Мястото е прекрасно, но не бих искала да умра тук. — Ейприл се замисли и попита, за да се увери: — Сигурен ли си? Опита ли?

— Да, сигурен съм.

Отговорът му изглежда я задоволи.

— Нямаше да те изоставим — успокои я Макс.

Тя му подаде пластмасова торбичка.

— Фъстъчено масло — и извади сандвич. Усети, че е гладен. — Последният — предупреди го Ейприл.

Макс отхапа.

— Чудесен е. — И след малко попита: — Знаеш ли къде се намираме?

— Не сме на Земята.

Той се приближи към огъня.

— Трябваше да ти донеса якето.

— Няма нищо, и така ми е добре.

Морето бе загубило синевата си и вече беше тъмно. Над главите им бяха започнали да се появяват звезди.

— Чудя се кой ли живее тук — замислено каза Макс.

— Не видях никого. И не останах с впечатление, че транспортната система скоро е била използвана.

Макс проследи укротяването на поредната вълна в брега.

— Сигурна ли си? Искам да кажа, че това не е Земята? Малко ми е трудно да го приема.

— Огледай се, Макс.

Гората, извадена от Страната на чудесата на Алиса, също се бе стъмнила.

— Силата на притегляне е различна. Струва ми се, че тук е осезаемо по-слаба. — Ейприл изучаващо го изгледа. — Как се чувстваш?

— Добре — отговори той. — По-лек.

— Видя ли слънцето?

— Да.

— Не е нашето.

Тя не пожела да обясни, но Макс не поиска да разбере какво бе имала предвид.

— Трябва да се връщаме — каза той вместо това. Погледна часовника си. — Арки ще се безпокои.

Ейприл кимна.

— Не знам дали ще ме разбереш, но някак не ми се иска да си тръгвам. Защо не пренощуваме тук? Можем да се върнем утре.

Едва няколко часа по-късно Макс се сети да потърси подтекст в думите й. Дали това не беше завоалирана форма на предложение? Но в момента бе толкова развълнуван от последните събития, че не бе в състояние да мисли трезво.

— Трябва да им съобщим, че сме добре — настоя той.

— Хубаво.

Небето се превръщаше в неописуема панорама. Звездите сякаш се включваха с гръм и не след дълго над главите им блестяха хиляди лагерни огньове, напълно достатъчни, за да осветят морето и да попречат на спускането на истинска нощ. Бяха се появили и черни страховити облаци, предвещаващи буря, но Макс примигна, защото му се стори, че и те са пълни със звезди.

— Странно — обади се той, — небето бе чисто допреди малко.

— Според мен — прошепна в отговор тя, — тези облаци не са в атмосферата. — Макс се намръщи. Вълните все така тежко се разбиваха. — Виж — и Ейприл му посочи с ръка над морето. Там високо над хоризонта се носеше буреносен облак с формата на глава. Беше пропит с течна светлина и набоден с безброй примигващи синьо-бели точки. — Виждала съм това преди — все така боязливо прошепна тя.

И Макс бе виждал тази незабравима картина. Изглеждаше като приближаваща буря, но имаше отчетливата форма на шахматна фигура. На кон.

— Мисля, че това е мъглявината Конска глава — възкликна той.

Ейприл стана и извървя няколко крачки по брега.

— Аз пък мисля, че си прав, Макс — гласът й трепереше.

Той я гледаше, загубил желание да бърза. Заслуша се в пукота на клоните в огъня и в мелодичния рев на прибоя. Може би за пръв път от смъртта на онова дете в избухналия самолет душата му бе намерила покой.