Древни брегове

21.

Петимата членове на племенния съвет, четирима мъже и една жена, се бяха подредили в заседателната зала, край дълга дървена маса. Зад тях висеше окачено знамето на Мини Уакан Ояте, свещеният щит на племето сиу от района на Дяволското езеро, бизонски череп и знакът на полуслънце. Председателят Уокър стоеше в центъра на групата.

Залата бе толкова претъпкана с журналисти и фоторепортери, че не бе останало много място за индианците от племето. Малцина от тях бяха успели да се вмъкнат вътре, така че по-голямата част чакаха из коридорите и навън, пред Синята сграда. Хората открито ликуваха и когато Уелс пристъпи напред, разнесоха се ръкопляскания.

— Председателю — започна той, — уважаеми членове на Съвета, както ви е известно, аз съм тук от името на мъжете и жените, работещи за Националния енергиен институт, които се надяват да им бъде разрешено да изследват археологическата находка на хребета Джонсън и да я запазят за идните поколения. За да постигнем това, ние предлагаме да заплатим на Мини Уакан Ояте сумата от двеста милиона долара срещу правата върху собствеността. — Тълпата колективно ахна. Разнесоха се нестройни ръкопляскания, но Уокър бързо въдвори ред. Уелс се усмихна, явно наслаждавайки се на ефекта от думите си. После извади някакво писмо и наведе очи към него: — Все пак обаче, моите началници ми наредиха да ви съобщя, че според някои от нашите инвеститори, подобен начин на разпореждане с парите им не е разумен. Така че офертата може да бъде изтеглена всеки миг. — Той смачка на топка писмото и го напъха в джоба си: — Дами и господа — продължи със загрижено лице, — вземете парите, докато можете. За нещастие не съм в състояние да ви гарантирам какво би могло да се случи в мига, в който изляза през тази врата.

Председателят кимна.

— Благодаря ви, доктор Уелс. Съветът ви е благодарен, че се съгласихте да дойдете тук тази вечер и да говорите пред нас. — Уелс леко се поклони и седна. — Има още една заявка за вземане на думата по този въпрос — и той погледна надясно, където Ейприл и Макс седяха в компанията на Арки: — Доктор Кенън?

Ейприл изглеждаше изумително. Беше облечена в тъмносин делови костюм, обута в обувки с високи токчета, а изражението на лицето й бе като че ли е открила лекарство против рака.

— Председателю — започна тя — и членове на съвета. Двеста милиона долара звучат като доста пари…

— Те са си доста пари — прекъсна я жена на средна възраст от първия ред.

— … но днес се случи нещо, което значително променя оценката на вашата собственост — Ейприл направи драматична пауза. — Ротондата е врата към друг свят. — Публиката не реагира и Макс схвана, че хората не разбират какво им бе казала. Дори представителите на медиите чакаха нещо по-вълнуващо. — Тази сутрин ние двамата влязохме в сградата и излязохме в друг свят. Това означава, че Ротондата реализира тайната на мигновеното пренасяне. Това е технология, която ще позволи на всеки от нас да се пренесе във Фарго, Лос Анджелис или ако щете Китай, за време по-кратко, отколкото отнема мигване на окото.

През събраната тълпа мина невидим мощен електрически заряд. Засвяткаха светкавици. Журналистите наизвадиха мобифоните си.

Уокър удари с чукчето.

Придържайки се към съвета на Арки, Ейприл описа мястото, което тя и Макс бяха видели, като свят по-млад от нашия, царство на девствени гори и къпещи се под звездната светлина морета.

— Нещо повече — каза тя, — ние смятаме, че става дума за няколко врати. Водещи може би към различни гори. Още не знаем със сигурност. Това, което ни е известно извън всяко съмнение, е, че Мини Уакан Ояте притежава мост към звездите… Не го продавайте за някакви си няколко милиона долара. Не го продавайте и за няколко милиарда. Защото той струва много, много повече.

Ейприл седна и в залата настана всеобщ хаос. Мина най-малко минута, преди председателят да съумее да въдвори ред.

— Сега — мрачно обяви той, — ще чуем коментари от залата.

Андреа Хоук стана, за да я видят всички.

— Искам да напомня на Съвета, че ставаше дума не за няколко, а за двеста милиона долара… Познавам Ейприл Кенън и много се радвам на нейното откритие. Вратата, за която тя говори, ако наистина съществува, несъмнено е от изключително значение. Но това е въпрос на бъдещето. Реалността, с която, уви, трябва да се съобразяваме, е, че има наши близки, които страдат в момента. С тези пари бихме могли да направим много за нас, за нашите деца. Умолявам членовете на Съвета да не забравят това нито за миг.

След нея се надигна висок мъж в износена куртка от еленова кожа и припомни притчата за койота, който искал да захапе прекалено много и останал с празна уста.

Един по един хората на племето ставаха и споделяха с другите семейни трагедии за деца, тръгнали по кривия път, за мъже и жени, умиращи от наркотиците, за това какво е да си безпомощен в общество на богати. Уелс седеше, благочестиво отправил поглед към тавана.

— Светът отвън — напомни старец, прехвърлил деветдесетте, — си спомня, че сме тук, само когато реши да поиска нещо от нас. Но каквото и да са ни предлагали, винаги са се опитвали да ни изиграят. Бъдете внимателни.

Най-окуражаващото изказване се чу, когато стана Арки.

— Тази вечер — заговори той, — сърцето ми е преизпълнено с тъга от онова, което чух, и аз се безпокоя за моя народ. За пореден път бледоликият ни предлага пари, а ние бързаме да ги дръпнем от ръката му. И не се замисляме за какво всъщност става дума… Проблемите, които всички вие изредихте, не се дължат на това, че нямаме пари. Техният корен е в това, че загубихме наследеното. Забравихме кои сме и какви бихме могли да бъдем. Казвам ви, братя и сестри, позволим ли и този път да ни съблазнят… по-добре да не видим следващия изгрев. — Хората започнаха шепнешком да коментират. Журналистите продължаваха да държат високо вдигнати касетофоните си, операторите не отместваха включените видеокамери. Всичко се записваше. Арки се обърна отново към Съвета: — Показаха ни един нов свят. Може би е време да спрем да живеем из резерватите, които бледоликите ни пробутват. Може би е време да постъпим така, както са сторили на времето нашите предци. Нека видим онова царство на горите, което Ейприл Кенън откри за нас. Нека се опитаме да го направим наше. Ето, това е изборът, пред който сме изправени тази вечер: да вземем парите на онзи човек или да заживеем отново такива, каквито сме се родили.

Съветът се оттегли да заседава, а медиите обсадиха Ейприл. И докато тя отговаряше на въпросите на журналистите, Макс дръпна Арки настрана.

— Не мисля, че успя да убедиш Съвета — каза му той.

Адвокатът обаче се усмихна.

— Не съм се и опитвал. Вярно, че бях обърнат към тях, но говорех на старите воини.

Минаха втори път през вратата и взеха със себе си групичка колебаещи се журналисти. Онази нощ, по думите на Джей Лено, страната бе обхваната от „ротондна треска“. На челните страници на извънредните издания на всички вестници и по всички телевизионни програми излязоха снимки на другопланетния бряг, на мъглявината Конска глава и на хората, изчезващи в златни сияния. С идването на деня Ротондата и безлюдният чужд свят станаха основна новина.

Охраната затегна до максимум мерките за сигурност. ВИП-овете пристигаха на тълпи с хеликоптери: от големите университети, от изследователски центрове, от всякакви щатски и федерални агенции. Зачестиха „отбиванията“ на чужди дипломати и един ден, напълно объркан, Макс се усети, че го представят на френския президент. Ейприл подготви презентация с много диапозитиви, изобразяващи яхтата на Том Ласкър, резултатите от най-разнообразните анализи на материала, използван за изработване на яхтата и Ротондата, ранните етапи на разкопките и въздушни снимки на хребета Джонсън, направени през нощта.

Ейприл най-сетне бе получила желания отпуск от лабораториите „Колсън“. Единствена от цялата работна група тя имаше квалификацията да говори с различните изследователи. Междувременно списъкът на желаещите да посетят Ротондата и новия свят наброяваше хиляди. На шестнайсето число Ейприл обяви, че комитет, съставен от известни учени, ще се събере в десетдневен срок, за да формулира изследователска стратегия. Сред неотложните въпроси, с които комитетът щеше да се занимае, щяха да бъдат: „Какво да правим със света от другата страна?“ и „Как да се подготвим за първия контакт?“.

Ейприл Кенън бе решила да покани на вечеря всички — Макс, Ласкърови и Арки Редфърн, — още вечерта, когато племенният съвет бе решил да отклони офертата на Уелс. Но изобщо не бе предвидила, че само за няколко часа ще излети от положението на местна знаменитост в орбитата на международната слава.

В мига, в който направените от групата оператори снимки на девствения свят обиколиха света, всяка надежда за по-нататъшна анонимност за нея и Макс бе погребана веднъж и завинаги. Веднага щом се разбра, че компанията е отишла в ресторант „Синя светлина“ в Графтън, там нахлуха репортери, а постоянните посетители се скупчиха около масата им, настоявайки за автографи.

Още повече бяха репортерите в „Прерийната шхуна“, така че в крайна сметка всички отидоха в дома на Ласкърови и дадоха импровизирана пресконференция от предната веранда. Когато Ейприл предложи да съкратят отпразнуването на събитието, с надеждата за малко уединение, Макс, доволен от развитието на нещата, възрази:

— Това е част от историята. Нека и те получат онова, което очакват. На нас нищо не ни струва, а така можем да си спечелим тяхното благоразположение. Може да ни потрябва, преди всичко да е приключило.

В първоначалните му намерения бе влизало да се отърве с няколко общи фрази и да направи неангажиращ коментар за това как някой е оставил безценен дар на човечеството. Но когато застана пред камери и касетофони, емоциите му надделяха (той бе пийнал повече от обикновено — може би не чак толкова, че да фъфли, но достатъчно, за да паднат задръжките му).

— Видяхте картини от новия свят — каза той. — Но образите не могат да предадат цялостното усещане. Морето е топло, брегът е широк и аз предполагам скоро ще установим, че плодовете се ядат. Имах късмета да намеря една прекрасна жена на плажа и не изгарях от желание да се върна в Северна Дакота. — Репортерите се засмяха. Ейприл улови погледа му и се усмихна, но изглежда се досети накъде отива разказът, защото беззвучно изрече „Не!“. Но вече беше късно. Макс не можеше да спре: — Онова място не е като нищо, което сте виждали досега. То е… истинска магия. — Погледна през прозореца към потъналата в мрак равнина и се вслуша във вятъра, свирещ покрай ъгъла на хамбара. — Това е Едем, Райската градина — завърши той.

Няколко минути по-късно всички големи телевизионни мрежи по света прекъснаха програмите си за извънредно съобщение.

Преподобният Уилям Адисън, известен още като „Стария Бил“, бивш шофьор на цистерна за бира, бивш агент по продажба на недвижима собственост и бивш системен инженер, беше основател и движеща сила на телевизионната църква, наречена от него „Проект 40“ — дан към годините, прекарани от израилевите племена в пустинята и към големия телевизионен канал, излъчващ неговото шоу. Той беше още и пастор към Църквата на доброволеца в Уитбърг, Алабама. Бил беше вярващ. Вярваше, че краят наближава, вярваше, че хората по рождение са негодни за нищо и имат нужда от помощ свише във всяка своя стъпка, най-сетне вярваше, че Бил Адисън представлява достойно изключение от общото правило.

Беше осъзнал се грешник. На времето бе женкар. Познаваше в детайли порока на пиянството, а на младини бе вдигнал във въздуха не един „Шевролет“ в Чатануга не за друго, а просто за кеф. Беше отхвърлял властта във всичките й възможни проявления. Дори божествените.

И ето че точно както се бе случило на времето с Павел, така и той стъпи на магистрала, извела го право до Всевишния. В случая с Бил, магистралата се казваше „междущатска-95“. Бил пътуваше към Джаксънвил в дъждовната вечер, планирайки да прекара нощта в компанията на няколко грешници, когато изгуби контрол над колата, завъртя се на пътя и спря в канавката. Трябваше да умре. Колата избухна, Адисън излетя от нея и се заби в дънера на дърво, отстоящо на трийсет метра. Но между момента на експлозията и пристигането на полицията десетина минути по-късно, Бог му каза няколко думи и му възложи задача. И ето че мисията му сега го отвеждаше от малката черква откъм южната страна на Уитбърг към неговите последователи из цялата страна и в Канада.

На сутринта след необмислената бележка на Макс, Бил отвори темата пред електронното си паство. Намираше се в кабинет, чиито стени бяха скрити под лавици, отрупани с книги (за да придаде научно звучене на проповедите си).

— Снощи — обясни той, — не можах да спя добре. Не знам защо се случи така. Обикновено имам здрав сън, братя и сестри, защото никога не ми се случва да си лягам с гузна съвест. Но снощи нещо ме държеше буден. И както лежах с отворени очи, запитах се дали някой не се опитва да говори с мен… Не, не казвам, че е бил Бог — произнесе името така, сякаш бе съставено от две срички. — Чуйте ме добре, приятели: не казвам, че е бил Бог! Но както ни учи свети Павел в Послание до коринтяните, време е да се събудим от съня си… Слязох долу и малко почетох. В къщата беше тихо. Включих телевизора и избрах CNN, за да имам компанията на човешки глас… Ако сте чели вестници тази сутрин или сте гледали сутрешните новини, знаете какво видях. Учените твърдят, че са намерили пътя към един нов свят. Гледах и не можех да откъсна погледа си. Показваха картини от този свят, от необятната виолетова гора, от синьото му море. И от мрачното му небе… Добре, признавам, че не знам на какво сме се натъкнали в сляпото си любопитство. Но определено е нещо тревожно за всеки християнин. Първо помислих, че става дума за някаква шега, но не може да е така, защото това е лесно да се разбере. Така че на тези от вас, които ме попитаха, аз казвам: „Да, вярвам, че съобщенията, постъпващи от Северна Дакота, са истински“… Други от вас зададоха въпроса: „Преподобни Бил, какво мислиш за тази новина? Какво представлява мястото, което наричат Ротондата?“. Нямам отговор. Но ще споделя с вас подозренията си и защо мисля, че ние трябва да затворим онази врата завинаги… Учените там в по-голямата си част са безбожници. Но един от тях поне е прозрял истината, криеща се зад „моста“ от Северна Дакота. Бил е привлечен от нея и сподели, че е искал да остане в притихналите гори на онзи свят. Нарече го Едем… Братя и сестри, според мен точно за това става дума. Нищо, че онзи човек е атеист — с някаква част от себе си, с някаква дълбоко скрита частица от душата си той е познал отдавна загубения дом и е изплакал желанието си да се върне в него… Знаем, че Бог не е унищожил Райската градина. Може би я е оставил, за да ни напомня какво сме изгубили завинаги. Каква е цената на човешката арогантност. Не знам. Никой не знае…

Вярващите схванаха намека.

— Амин — Извикаха те.

— Може да кажете: „Но, преподобни Бил, в Библията не се споменава за виолетови гори. Нито за странни облаци“. Да, ала това не се изключва. Там се казва, че Бог е сътворил две велики светлини, едната да управлява деня, другата да управлява нощта. Можем ли да твърдим със сигурност, че втората е нашата днешна луна, а не великият облак, който видяхме на екраните на телевизорите си днес? Братя й сестри, казвам ви, ще поемем ужасен риск, ако се върнем през онази врата. Защото, ако отвъд нея наистина се намира Райската градина, тогава ние се опълчваме срещу волята на Всемогъщия.

Джереми Карлучи беше толкова развълнуван, че имаше проблеми с дишането. Обичаше да казва на интересуващите се, че е астроном от четиригодишна възраст, от времето, когато е излизал на задната веранда в къщата на дядо си, северно от Кеноша, за да наблюдава Марс и Венера. Карлучи бе към края на дългата си и изпълнена с отличия кариера.

И ето че стоеше на някакъв плаж, на пет хиляди светлинни години от Кеноша, вдигнал поглед към небе, набодено с диаманти и обхванато от звездни вихрушки. Изумителните облаци под Конската глава бяха осветени от вътрешни огньове и приличаха на лятна светкавица, застинала в далечината.

— Великолепно — възкликна някой зад него.

На изток се издигаше обгърнато в облачна пелена кълбо.

Но най-впечатляващи от всичко бяха младите сини гиганти, клас A. Мъглявината представляваше инкубатор на нови звезди. Радостта на Джереми бе толкова голяма, че му идеше да заплаче с глас.

— Трябва да направим тук обсерватория — прошепна той на Макс.

— С телескоп от категорията на Хабъл — допълни Едуард Банерман, представител на Института за съвременни изследвания. — Това би следвало да е първият ни приоритет. Трябва да намерим начин да разширим прохода, за да изнесем тук тежко оборудване.

Вятърът шумолеше из листата на дърветата. Една вълна се плисна и се втурна към тях по брега.

Банерман, който бе дребен, с остри черти на лицето и оредяваща бяла коса, я проследи и после обърна поглед към Конската глава.

— Ние сме на по-малко от три километра разстояние от хребета Джонсън — отбеляза той. Вълната се смири и попи в пясъка. — Абсурдно… Какво става с физическите закони?

Тони Питърс излезе от кабинета си в сградата, където се намираше канцеларията на президента, малко след затварянето на борсите. Лицето му бе пепеляво бледо. Чувстваше се безкрайно стар. Мобифонът му мелодично иззвъня, точно когато стъпваше на Уест Екзекютив Авеню.

— Очакват ви — съобщи му секретарят. Президентът бе избрал да прекара този уикенд в Кемп Дейвид. — Хеликоптерът ще кацне на поляната след десет минути.

Питърс бе очаквал повикването. Изморено тръгна да си пробива път с куфарчето в ръка през тълпите и протестиращите по Пенсилвания Авеню („Бомбардирайте Ротондата!“) и мина през главния портал, точно когато хеликоптерът на флотата се спускаше над площадката за кацане. От колодата на глобалната икономика бе изтеглен възможно най-дивия жокер. Имаше само едно нещо, което можеше да препоръча на президента при тези обстоятелства.

— Светът има нужда да бъде успокоен — каза му той половин час по-късно в присъствието на цяла дузина съветници. — Миналата есен колелата на пазара се счупиха, защото хората решиха, че техните автомобили няма да имат нужда от подмяна на всеки пет години. А ето сега те мислят, че колите изобщо вече ще станат излишни. Заедно със самолетите и асансьорите. И заедно с гумите, радарите, карбураторите и един Бог знае какво още. Кажете ми нещо и аз ще го свържа с транспорта.

Насядалите около заседателната маса неспокойно се размърдаха. Вицепрезидентът — висок, посивял и сериозен — гледаше в бележника си. Държавният секретар — агресивен адвокат, натрупал внушителен стаж из съдебните зали, за когото се говореше, че се готвел да подаде оставка, понеже президентът обичал сам да си бъде държавен секретар, — седеше със затворени очи, подпрял глава на юмруците си.

Президентът погледна към Джеймс Самсън — министър на финансите.

— Съгласен съм — потвърди той.

Когато секретарят не показа желание да продължи, президентът отбеляза нещо в кожената папка, която винаги му беше подръка, и почука замислено с химикалка по масата.

— Какви биха били последиците за икономиката, ако допуснем, че устройството наистина работи и че може да се адаптира за нуждите на обикновено пътуване?

— В чисто теоретичен план — отговори Питърс, — техническият напредък по правило има благоприятно въздействие. Стратегически погледнато, ние можем да спечелим невероятно много от разработването на средства за евтино и практически мигновено пренасяне от едно място на друго. Доколкото разбрах, необходимото за това оборудване консумира енергия колкото един телевизор. Изгодите са повече от очевидни.

— А в краткосрочна перспектива?

— Ще има сътресения.

— Сътресения ли? — насмешливо попита Самсън. И той беше дребен, посърнал човек, може би наближаващ края на дните си. Бе сбъркал в дадения на президента съвет относно Ротондата през зимата, но въпреки това всички го смятаха за най-умния човек в настоящата администрация. — Думата хаос ми се струва малко по-близка до истината. — Гласът му трепереше. — Колапс, разруха… сами изберете най-подходящата. — Той се изкашля деликатно в кърпичката си. — Не забравяйте, господин президент, че не трябва да се безпокоим за следващото десетилетие. Позволим ли това да продължи, дори стратегически погледнато — ако мога да използвам същия израз, — Съединените щати може и да не спечелят чак толкова, просто защото няма да ги има. Както със сигурност няма да го има президентът Тейлър. — Той задавено се закашля и спря.

Тейлър кимна.

— Други коментари? Адмирале?

Адмирал Чарлз Бонър „Бомбардировача“ бе началник-щаб на Обединеното командване на родовете войски. Беше еталон за висш офицер: висок, с безукорно изгладена униформа, строг. Изглеждаше все още в превъзходна форма, макар да бе вече над шейсетте. Вървеше с леко накуцване, спомен от самолетна катастрофа във Виетнам.

— Господин президент — започна той, — това устройство, ако съществува, представлява сериозна заплаха за отбранителната ни способност. Ако бъде направено широко достъпно, с негова помощ ще могат да се прехвърлят ударни части, а може би и цели армии, в самото сърце на всяка нация на Земята. Без никакво предупреждение. И най-вероятно без никаква възможност за адекватна защита. Доколкото разбирам, единственото необходимо условие за целта е сглобяването на приемна станция където трябва. — Той се огледа, за да види дали думите му имат очаквания ефект. — Нито едно място на света, достъпно примерно с камион, няма да бъде в безопасност от подобна атака.

Тейлър пое дълбоко дъх.

— Предлагате да конфискуваме устройството, адмирале, така ли? И какво да направим с него?

— Предлагам да го унищожим. Господин президент, няма такова нещо като сигурна военна тайна. Ако това устройство стане част от нечий арсенал — имам предвид чужда военна сила, — то ще нулира ефекта от нашите самолетоносачи, военновъздушните ни сили, стратегическото и тактическо ни оръжие и всичко останало, с което в момента разполагаме. Това устройство е абсолютният изравнител на силите. Идете там, купете проклетото нещо от индианците, ако можете, отнемете им го, ако се наложи, но идете, вземете го и го направете на атоми.

Хари Итън поклати глава. Хари беше началникът на канцеларията в Белия дом.

— Индианците току-що отклониха оферта от двеста милиона долара. Не ми се струва, че мисълта за продажба ги вълнува.

— Предложете им милиард — обади се Роли Грейвс, директор на ЦРУ.

— Не вярвам, че ще го продадат — настоя Итън. — Дори да го сторят, представяте ли си отзвука? Дадем ли им милиард, пресата няма да се умори да пита до самите избори какво са получили данъкоплатците срещу парите си. И какво ще им обясним ние? Че сме го направили, за да защитим интересите на „Дженерал Мотърс“ и „Боинг“?

— Не ме интересува какво ще им кажете! — изгърмя Бонър. — Подобно оръжие превръща всичките ни самолетоносачи в скрап. Помислете за това, господин президент.

В този момент Марк Аниок, министър на вътрешните работи, се наклони напред.

— Не можем просто така да им го отнемем — каза той. — Това е равносилно на политическо самоубийство. Боже Господи, ще останем в историята като хората, посегнали на индианците отново. Представям си заглавията…

— Можем да им го вземем и още как — възрази Итън. — Но веднага след това трябва да организираме инцидент и от онова нещо на хребета Джонсън да не остане и следа.

— Съгласен съм — одобри Бонър. — Да прекратим тази история в зародиш, докато можем.

Елизабет Шумахер, съветник по въпросите на науката, седеше в далечния край на масата. Беше сивоока, вглъбена жена, рядко удостоявана с покана за участие в заседания по стратегически въпроси. Администрацията на Тейлър, загрижена най-вече как да намали, дефицита, не бе схващана като първи приятел на научната общност. Президентът съзнаваше това и изпитваше известни угризения, но бе готов да посрещне упреците в името на по-висшата цел.

— Господин президент — обади се Шумахер, — откриването на Ротондата е събитие, уникално по своята значимост. Ако я унищожите или ако позволите да бъде унищожена, можете да бъдете сигурни, че идните поколения никога няма да ви простят.

Не каза нищо повече, но Питърс разбра, че думите й имаха ефект.

Заседанието продължи още два часа, без да стигнат до определени заключения. В полза на Ротондата се изказаха само Аниок и Шумахер. Тони Питърс в началото бе раздвоен, но постепенно стигна до становището, че трябва да експлоатират хребета, поемайки съответните рискове с икономиката и общото въздействие на артефакта в останалите сфери на живота. Но беше прекалено предпазлив по натура и достатъчно лоялен към благополучието на своя началник, за да предложи открито този начин на действие. Всички останали в залата настойчиво търсеха пътища за отърваване от артефакта.

Когато заседанието свърши, президентът дръпна Питърс настрана.

— Тони — каза му той, — искам да ти благодаря за приноса тази вечер.

Питърс кимна.

— Какво ще правим?

Тейлър никога досега не си бе позволявал лукса да проявява нерешителност. Но тази вечер, за пръв път, откакто Питърс можеше да си спомни, президентът се поколеба.

— Да ти кажа ли истината? Не знам как да продължим. Нещо ми казва, че това ще срине икономиката и никой не може да предвиди как ще изглеждат нещата, когато изплуваме на другата страна. Но в същото време знам, че Елизабет е права. Позволя ли Ротондата да бъде унищожена, историята ще ме изкорми.

Не криеше, че е сериозно загрижен.

— Е, и?…

— Казах ти, Тони, не знам. Честна дума, не знам.

— Давай нататък, Чарли от резервата.

— Здрасти, Снежен ястреб, искам да направя коментар относно срещата.

— Слушаме те.

— Когато снощи дойдох на срещата, мислех също като теб. Исках да вземем парите.

— Какво мислиш сега, Чарли?

— Видя ли снимките?

— На другата страна ли? Да.

— Според мен Арки е прав. Мисля, че трябва да си съберем багажа, да се пренесем там и да изключим системата.

— Не съм сигурна, че Арки се изрази точно така.

— Не си го разбрала. Аз стоя зад него. Виж, Снежен ястреб, всички пари на земята не могат да ни помогнат да се махнем оттук. Нека си задържат двестате милиона. На мен ми дай плажа и горите.

— Добре, Чарли. Благодаря ти за мнението. В ефир си, Мадж от Дяволското езеро.

— Здравей, Снежен ястреб. Виж, убедена съм, че последният, който говори преди мен, е абсолютно прав. Готова съм да тръгваме.

— В пустошта?

— Да, точно така. Да не се бавим.

— Добре. Джек от резервата…? В ефир си.

— Ей, Снежен ястреб. И аз бях там.

— На срещата?

— Да. Ти бъркаш. Пред нас е шансът да започнем от самото начало. Ще бъдем проклети глупци, ако не се възползваме. Казвам: събирайте си багажа и да изчезваме. И този път без европейци, моля! Стъпим ли там, нека направим както каза онзи… как му беше името? Да залостим вратата.