Древни брегове

2.

Самолетът „Локхийд“ „Светкавица“ блестеше под късното следобедно слънце. Беше прекрасно произведение на техниката — част от онова велико усилие срещу Хитлер — и не само изглеждаше страховит, а дори все още можеше да полети в небето. Опашните надлъжници, изваяната кабина, широките дълги крила нашепваха за скрита сила. Картечниците и оръдието при носа бяха монтирани компактно на малко пространство и съвсем недвусмислено разкриваха за какво става дума. Огневата му мощ бе способна на много по-прецизна стрелба, отколкото разположените върху крилата картечници при другите модели от онова време. Не, никой не би желал да попадне в мерника на пилота на този самолет.

— Не е лесен за пилотиране — предупреди Макс. P-38J бе изтребител с индивидуалност и на него можеше да се качи само пилот, способен да се слее с неговата геометрия. Може би такъв като Макс — пилот, чиито сетива умееха да се плъзгат по укрепления, сглобки, кабели и вериги за управление.

— Няма значение — каза Кер и извади чековата си книжка. — Не възнамерявам да летя на него — забележката бе отправена към Макс, без да се интересува от мнението му.

Кер беше висок и внушителен. Изглеждаше добре по онзи небрежен начин, като… като кой друг, освен Бронко Адамс — склонният към позьорство герой от неговите романи. Измисленият Бронко летеше на своята „Светкавица“ по страниците на миришещи на авиационен бензин и високооктанов секс трилъри, сновейки над и около военновременен Китай. Кер пишеше в стил, който той самият предпочиташе да окачествява като принадлежащ към школата „изкарай им акъла, без да им даваш да си поемат дъх“. Нямаше нищо чудно в това, че най-сетне бе пожелал да има една от малкото запазени P-38-ци.

— Няма… да летите на него? — Макс искаше да се увери, че е чул правилно. — Но машината е в отлично състояние.

— Не летя — заяви Кер, без да скрива, че разговорът започва да му досажда.

Макс бе прочел три от романите му: „Жълта буря“, „Нощ в Шанхай“ и „Среща над Бирма“. Бяха му доставили удоволствие, нещо повече — изчете ги от корица до корица, неспособен да ги затвори дори за миг. Най-важното — беше останал впечатлен от правдивото предаване на дори най-дребните подробности, имащи отношение към пилотирането.

— Да, да — потвърди Кер. — Имитирам. Много е лесно.

Макс го изгледа: тялото му се проектираше точно върху синьо-бялата звезда — на кожуха на мотора. Неотдавна самолетът беше боядисан отгоре в маскировъчната шарка на джунглата. Върху фюзелажа с бели символи бе изписан идентификационния номер K-9122 — точно под името „Бяла светкавица“ и стилизирания образ на чаша за уиски. Макс знаеше дори историята на този самолет: през 1943-а той бе взел участие във военните действия, базиран на летище край Лондон в рамките на ескадрила, изпратена да действа съвместно с Кралските военновъздушни сили. По-късно бе ескортирал бомбардировачи в мисии над Германия — задача, особено подходяща за самолет с неговата комбинация от огнева мощ и обсег. А през 1944-а го бяха изпратили да вземе участие във войната над Пасифика.

„Бяла светкавица“ имаше богата история. Макс се бе постарал да изрови всичко известно от архивите на Военновъздушните сили, дори лично бе интервюирал пилоти и наземен персонал, а накрая бе събрал наученото на компютърна дискета.

— Ето тук е всичко, което успяхме да открием — каза той. — Пилоти. Операции. Свалени противници… между другото има данни за осем свалени изтребители. И два „Хинкела“ в това число — говоря за бомбардировачите, разбира се.

— Добре — махна с ръка Кер. — Не ми трябва. — Той извади писалка със златен писец и се огледа, търсейки нещо, на което да си подложи. Спря се на опашния надлъжник от дясната страна. — Ще искате да направя чека изплатим на вас предполагам?

— На „Съндаун Авиейшън“ — това беше компанията на Макс, занимаваща се с реставриране и търговия с военновременни самолети.

Кер попълни чека. Четиристотин хиляди. Печалбата за компанията щеше да бъде над сто и двайсет хиляди. Съвсем прилична сума…

Чекът бе зелен, а на лицевата му страна имаше репродукция на Бронковата P-38-ца в полет. Макс го сгъна и го прибра в джоба на ризата си.

— В музей ли ще го сложите? — попита той.

Въпросът изненада Кер.

— Не — отговори той. — Никакъв музей. Ще наредя да го стоварят на поляната пред дома ми.

Нещо в корема на Макс конвулсивно се сви.

— На поляната ви?… Господин Кер, останали са само шест самолета от този модел в целия свят. Той е в отлично техническо състояние и напълно функционален. Не можете просто да го захвърлите на поляната.

Развитието на разговора изглежда се стори забавно на Кер.

— Аз пък си мислех — отбеляза той, — че мога да правя каквото, по дяволите, ми се прииска с него. Сега повече ме интересува кога ще оформим всичко — и той погледна папката с документите за собственост, която Макс държеше в ръцете си.

Героят на Кер беше приятен, остроумен и сърдечен човек. Милиони хора го обичаха и повечето от читателите бяха на мнение, че неговият създател е издигнал авиационния трилър на качествено ново техническо ниво. Един от тези читатели обаче започваше да мисли, че въпросният автор изглежда е пълен идиот. Възможно ли бе това наистина?

— Ако го оставите на ливадата — напомни Макс, — ще го вали дъжд. И накрая ще ръждяса. — Искаше да каже, че подобни самолети заслужават много по-добра съдба от тази да свършат като орнамент в имението на някакъв богаташ.

— Ами когато това се случи — успокои го Кер, — аз ще ви се обадя, ще ви повикам и вие ще ми го освежите на място. А сега, ако не възразявате, нека приключваме, защото ме чака работа.

Над летището кръжеше самолетът по редовния ежедневен полет от Бразилия, който се насочваше за кацане. Беше в бяло и червено и се открояваше на фона на безоблачното небе.

— Не — въздъхна Макс, извади чека и го подаде на Кер, — няма да стане така.

— Моля…? — намръщи се Кер.

— Мисля, че сделката е невъзможна.

Двамата се изгледаха и накрая Кер сви рамене.

— Е, може и да сте прав, Колингуд — каза той. — Идеята ми и без това не допадна на Джейни.

Кер се обърна кръгом на пети и извървя по чакълената пътека разстоянието до терминала, без да се обърне поне веднъж. Макс така и не разбра коя бе въпросната Джейни.

Макс произхождаше от семейство на военни пилоти. Колингудови бяха летели над Багдад и Ханой. Бяха воювали с „Хорнети“ в Пасифика и с английските Кралски военновъздушни сили през пролетта на 1940-а. Фамилното име фигурираше в регистъра на ескадрилата „Рингдхет“ за 1918-а година.

Изключението беше Макс. Военният живот не бе успял да го привлече, още по-малко перспективата да попадне в нечий прицел. Баща му, о.з. полковник Максуел И. Колингуд (Военновъздушни сили на САЩ) се бе опитал — това трябваше да му се признае — да скрие разочарованието си от своя син. Но то беше факт и Макс няколко пъти го бе дочувал да споделя с майка му съмненията си по отношение на науката генетика.

Забележката явно се дължеше на това, че по всички правила на наследствеността Макс, така да се каже, би следвало да е зареден и от двете страни на цевта. Майка му бе Моли Грегъри — бивш израелски хеликоптерен пилот, която по време на Шестдневната война с арабите си бе спечелила прякора Славната Моли, след като бе отвърнала с огън на крайбрежните батареи по време на операция за спасяването на повредена канонерка.

Всъщност самата Моли го бе подтикнала да стои настрани от военните и Макс съвсем правилно бе дешифрирал задоволството й, че нейният син не е от онези, които сами ще си търсят белята. Ирония на съдбата, разбира се, защото Макс нямаше никакво обяснение на факта, че нейното одобрение по някакъв трудноопределим начин го засяга. Не, без всякакво съмнение на Макс му харесваше да бъде жив. Той се наслаждаваше на играта на сетивата си и малко по малко се бе научил да намира удоволствие в простички неща като снежните бури и слънчевите залези. Макс вярваше, че му е даден само един опит да вкуси от подбраните сладости на живота и нямаше никакво намерение да рискува този шанс, единствено за да оправдае нечии неоснователни очаквания. Да, Макс щеше да се погрижи за Макс.

Дори ако някога го бяха спохождали известни съмнения относно истинската същност на собствения му характер, съмненията му бяха намерили потвърждение в инцидента при Форт Колинс, когато бе на двайсет и две години. Беше постъпил на работа в „Уайлдкет Еърлайнс“, за да превозва карго и пасажери до Денвър и Колорадо Спрингс. Един студен ноемврийски следобед се бе захванал да инспектира лично своя двумоторен „Арапахо“, застанал под едно от крилата му с бележник в ръка, когато над летището заходи самолет по редовен полет. Така и не разбра какво бе привлякло вниманието му към полета, но се загледа в снижаването на самолета. Слънцето още бе високо над планините, а машината беше боядисана в бяло и синьо двумоторна „Боло“. Тя леко докосна пистата и започна да рулира по нея, а Макс зърна за миг личицето на малко къдрокосо широко усмихнато момиченце, седнало до един от предните прозорци дясно на борд. Самолетът намали скорост и се насочи към терминала, когато във въздуха се разнесе тънка струйка дим и преди някой да успее да реагира, десният двигател избухна в пламъци.

Ужасен, Макс скочи напред. В този момент изглежда се скъса маркуча, който подаваше горивото, защото огънят с рев се прехвърли по крилото и обхвана кабината, преди пилотът да има време да реагира. Усмихнатото момиченце така и не разбираше какво става.

Мъж в бяла риза с разхлабена вратовръзка изскочи от терминала и се втурна към самолета. Но той се намираше безнадеждно далече. Междувременно огънят обхвана резервоарите. Макс бе успял да направи две-три безсмислени крачки, преди да схване, че нещата са извън контрол. Затова спря в очакване на експлозията, като съзнаваше, че е много късно и дори желаеше тя да дойде по-скоро и да сложи край на всичко.

Дотогава момиченцето го бе наблюдавало, но в един момент видя пламъците. Изражението му се промени и то отново върна поглед върху Макс.

Макс никога нямаше да забрави онези очи. Мъжът по ризата се стрелна покрай него, чаткайки с обувки по бетонната писта, а Макс му извика да внимава, за да не загине и той. Човекът обаче не го послуша, успя да се добере до самолета, дори да отвори си лом вратата и да влезе вътре! Момиченцето все така гледаше Макс. После някакви ръце го дръпнаха от прозореца.

И тогава дойде експлозията.

Самолетът избухна в огнено кълбо. Над главата му се понесе гореща вълна и той се хвърли по очи на площадката.

Онзи ден Макс със сигурност разбра що за човек е.

Хората рядко могат да разпознаят важните мигове в техния живот, без помощта на погледа в миналото. Едно обикновено отиване в центъра на града, за да си купиш книга, довежда до случайно запознаване и завършва с изправяне пред олтара. Закъсняло такси става повод да пътуваш заедно с непознат, който се превръща в твой приятел и две години по-късно ти предлага изгодна промяна в професионалната ти кариера. Така че човек никога не знае…

Макс бе изживял повратната си точка малко след инцидента във Форт Колинс, когато един уикенд, замислен като опит за прелъстяване, се провали и той се бе оказал без никаква идея как да прекара иначе приятния пролетен неделен ден. Приятелите му го убедиха да посети авиошоуто на бойни самолети, където се запозна с Том Ласкър и неговия бомбардировач „Авенджър“.

Ласкър беше, така да се каже, летящ фермер, собственик на няколко хиляди акра земя по границата на щата. Току-що се бе сдобил с „Авенджър“-а си на търг, което не му беше попречило вече да има съмнения в разумността на скорошната си покупка, когато търсещият компания за обяда Макс се бе натъкнал на него, съзирайки първо машината, после едрия мъж с обветрено лице, чиито сурови черти не можеха да скрият загрижеността му, загледан в нея, седнал на обърнат с облегалката напред стол.

„Авенджър“-ът беше доста очукан: изглеждаше приклекнал ниско до земята, а боята му бе започнала откровено да се лющи. Нещо в изтерзаната машина докосна сърцето на Макс — той си беше романтик по рождение, — защото тя, освен че бе олицетворение на историята, беше още смъртоносна, прекрасна и с видими дори от лаик проблеми. Това бе първата среща на Макс с боен самолет, ветеран от войната. Среща, променила живота му завинаги.

— Малко ремонт няма да му се отрази зле — отбеляза Макс.

— Сега разбирам, че съм се поувлякъл — отговори Ласкър, без да се обръща, сякаш бъбреше със самолета.

Така Макс влезе в този бизнес. Двамата се договориха още същия ден и той прекара следващите няколко седмици в реставриране на „Авенджър“-а. Нае подизпълнители за подмяната на двигателя и оправянето на хидравликата. Сам инсталира последните изобретения на електрониката, боядиса самолета в сиво и му сложи нова идентификация. По фюзелажа и крилата грейнаха нови бойни звезди, а когато отлетя с него за Форт Мокси, за да го предаде на собственика му, там се събра невиждана тълпа.

Дума да няма, с мъка се раздели с него. Ласкър бе приятно изненадан от крайния резултат и даде на Макс прилична премия, за която в договора за ремонта дори не се споменаваше. Жена му Джини беше дошла с него и направо изпадна в екстаз, когато видя какво е направил. Постигнатото спечели на Макс вечната й обич. Тя позира с удоволствие пред самолета и настоя веднага да се разходят с него. Ласкър я взе със себе си във въздуха и двамата обикаляха над града половин час, докато Макс ги чакаше в офиса на Том. Когато се върнаха, всички отидоха заедно във фермата, а Джини му взе акъла, поднасяйки за вечеря ростбиф. Пиха и разговаряха до късно, а накрая Макс остана да спи в стаята за гости — нещо, което се оказа, че му е писано да прави още много пъти.

Оттогава ремонтът на военни самолети се превърна в основното му занимание.

Полковникът и Славната Моли одобриха.

Беше ранна вечер и Макс се спускаше през плътната облачна пелена към летище Челис, извън Фарго. P-38-ицата се държеше прекрасно, буквално като машина на извънземни. Но той бе изпуснал голямата сделка и сега компанията му трябваше да подхване процеса на търсенето на купувач от самото начало. На всичко отгоре нямаше никакъв шанс да се добере до такава печалба при следващия клиент.

Въпреки досадния развой на събитията, Макс гледаше на себе си повече като на творец, отколкото като на бизнесмен. Неговото изкуство съчетаваше мощ и полет с чертежи на кабини и бойни емблеми. И птиците на „Съндаун“ никога нямаше да ръждясват по поляните на когото и да било (честно казано Макс не харесваше много и музеите, но там поне отиваха хора, които можеха да се възхитят на старите самолети в истинското им величие).

Ами… майната му! Сигурно щеше да има неприятности, но тази вечер поне можеше да се наслади на това да пилотира „Светкавицата“.

Беше инсталирал модерна навигационна система, естествено, така че не бе никакъв проблем да изравни и насочи към пистата. На отметка пет километра самолетът беше на сто и петдесет метра височина. Отне мощност, пусна задкрилките. Индикацията примигна и му сигнализира, че колесникът е паднал правилно. Светлините на пистата се стрелнаха към него. Той плавно наклони лоста напред. От лявата му страна, по „Плейнс авеню“, пъплеха запалили фаровете си коли. В самото начало на пистата Макс отне мощността докрай и леко вдигна нос. Самолетът се сниши и колелата докоснаха земята.

„Съндаун Авиейшън“ притежаваше собствен хангар, където бе и офисът на фирмата. Макс изрулира по пистата, насочи се към хангара, спря точно пред него, слезе, отключи вратата и паркира вътре. Тук имаше още два други самолета, върху които в момента се работеше: северноамерикански „Мустанг“ P-51, предназначен за музея „Смитсониън“ и републикански „Тъндърболт“ P-47. Той пък бе собственост на изпълнителен директор в аризонска телевизионна станция.

Макс изключи двигателя, слезе и се ухили, представяйки си реакцията на механика сутринта, когато влезеше и видеше, че „Светкавицата“ се е върнала. Секунди по-късно беше в офиса си. Стел предвидливо бе оставила кафеварката на подгряване. Той си наля чаша и се отпусна на стола зад бюрото.

Телефонният му секретар показваше, че го чакат две обаждания. Едното бе от доставчика му на резервни части, но другото беше от Джини Ласкър.

— Макс — чу се записаният й глас, — моля те позвъни ми, като се върнеш.

В тона й се долавяше някаква напрегнатост. Беше готов да каже, че направо звучи изплашена. Вдигна слушалката, но я остави обратно, защото в същия миг чу външната врата да се отваря.

След малко на прага усмихната застана Сейл Брадок.

— Здрасти, Макс — каза тя и го погледна по-внимателно.

— Какво се е случило? Провал на сделката?

Сейл бе собственичка и единствен пилот на „Тор Еър Карго“, която също се помещаваше на Челис. Имаше страхотни сини очи, пищна кестенява коса, тъжна замечтана усмивка и навигатор на „Транс Уърлд Еърлайнс“ в Сейнт Пол, който работеше за нея. Не ще и дума, Макс беше опитал късмета си, но тя го бе оставила на една ръка разстояние. Опитът му им бе дал повод понякога да се шегуват с неговите мераци. „Ти не обичаш мен — каза му Сейл тогава, — обичаш «Бетси».“ „Бетси“ беше един C-47, който „Съндаун“ й бе продал преди три години. Транспортният самолет се бе превърнал във флагман на „Тор“ и превозваше карго из целите Щати и Канада. Сейл притежаваше още два други самолета, а в момента водеше преговори за закупуване на четвърти.

Тя участваше от време на време с „Бетси“ на авиошоута, а веднъж двамата с Макс го бяха използвали, за да свършат съвместно едно добро дело. Точно навръх Нова година снежна буря бе затрупала под себе си Фарго. Броят на катастрофите далеч превишаваше възможностите на бързата помощ, когато се разбра, че в отдалечена ферма едно момче си е отрязало част от ръката с електрическа резачка и се нуждае от спешна медицинска помощ. Сложиха на самолета ски и вдигнаха тежкия C-47 на път за Пеликан Рапидс. Кацнаха източно от града на едно замръзнало езеро, взеха момчето, пренесоха го във Фарго и лекарите успяха да му зашият обратно ръката.

— Беше прекалено свестен самолет за такъв като него — усмихна се Макс.

Видя, че думите му й доставиха удоволствие. Много добре знаеше, че безпокойството му за съдбата на неговите самолети е онази негова черта, която най-много й допада.

— Какво се случи?

— Ами… нещо не ми хареса.

Сейл си взе чаша и я напълни с кафе.

— Доколкото си спомням, ставаше дума за доста пари. Не ми казвай, че няма още нещо.

— Така е — потвърди той. — Но виж какво, има маса хора, готови да убият, за да притежават тази машина. Не съм длъжен да приемам първото предложение.

— Съмнявам се, че са много онези, които могат да хвърлят наоколо пари с безгрижността на Кер.

Имаше моменти, когато на Макс му се струваше, че между двама им може да пламне искра. Ала бе спрял да й налита още преди година.

— Не знам — сви рамене той. — Може да е така… може и да не е.

Сейл седна срещу него, вкуси от кафето и направи физиономия.

— Трябва ти прясно.

Погледна я.

— Задържала си се на работа.

— Утре летя за Джаксънвил.

Веднъж годишно там, на летище Сесил, се провеждаше авиошоу с открита продажба. Досети се, че бе инспектирала C-47-цата.

— Има ли нещо? — попита Макс.

— Всичко е наред — каза тя, остави чашата и стана. — Трябва да си тръгвам.

— Добре — кимна й той. — Ще се видим… като се върнеш.

Тя го погледна малко по-дълго и излезе. Външната врата се отвори, после се чу шум от затварянето й.

Дявол да го вземе…

Макс пак вдигна слушалката, натисна бутона, програмиран за скоростно набиране номера на Ласкърови, и се заслуша в сигнала. В ухото му прозвуча гласът на Джини:

— Ало?

— Здрасти, Джини. Какво се е случило? Добре ли си?

— Да. Благодаря, че се обади, Макс — ала в гласа й се долавяше нотка на безпокойство. — Нищо ми няма. — Тя се поколеба. — Но тук става нещо странно.

— Какво?

— Нямаше да те безпокоя, само че Том замина за Тайтъсвил и аз не успях да се свържа с него.

— За какво да се свържеш? Какво става?

— Знаеш ли за яхтата, която намерихме тук?

— Яхта ли? Не. Къде сте я намерили?

— Тук, във фермата.

Макс си представи необятните житни ниви — хилядите акри равна земя.

— Извинявай, Джини. Не съм сигурен, че схващам.

— Намерихме яхта, Макс. Изкопахме я. Беше заровена. Скрита.

— Майтап ли си правиш?

— Макс, не ти говоря за някаква гребна лодка. Става дума за яхта. Дори я показваха по телевизията.

— Опасявам се, че напоследък нямах много време и не съм в течение…

— Обадих ти се, защото малко по-рано тази вечер погледнах през прозореца и видях, че в хамбара свети. Но това е яхтата.

— Яхтата свети?

— Да, яхтата свети.

— Добре де, значи някой е влязъл и е запалил осветлението. Това ли искаш да ми кажеш?

— Хамбарът е заключен. Не мисля, че някой изобщо се е докосвал до яхтата. Според мен светлините са се включили сами. Говоря за сигналните светлини — издължени зелени лампички, монтирани на носа.

Макс още не беше сигурен, че е разбрал.

— Кой е заровил яхтата?

— Не знаем, Макс. Според нас… никой! Поне не е било скоро — гласът й леко трепереше.

— Искаш ли да дойда? — Усети я, че се колебае и за него това бе предостатъчно. — Тръгвам.

— Благодаря ти — вече явно беше по-добре. — Ще изпратя Уил да те посрещне на летището.