Древни брегове

17.

Ал Истър беше най-агресивният сменен бригадир, появявал се някога в дейтънския клон, Охайо, на „Кугар Индъстрис“. Всички се майтапеха, че мениджърите не си подавали носа навън сами след стъмване от ужас, че Ал може да броди из улиците. Управата най-внимателно търсеше мнението на синдикатите по повод всяко свое действие, което можеше да бъде възприето като промяна в условията на трудовия договор. И проявяваше търпимост към работниците. Дори Лиз Мулен, хваната, когато бе сама в магазина, да краде телбод машинки, компютърни дискети и най-различни аксесоари, минаващи под общия знаменател „канцеларска техника“, бе оцеляла. Бяха я сгълчали, вместо да я изхвърлят и осъдят.

Най-ефективната тактика на Ал беше заплахата с незабавна реакция. Дори за най-тривиалните неща той бе напълно способен (или поне управата смяташе, че е, а това беше все същото) да обяви спиране на работата или забавяне на темпото до максимум. Никакъв опит да се предупреди вироглав служител или да се смени работното време не бе извън угрозата от ответни действия, ако Ал сметнеше, че става дума за отстояване на принцип.

Бригадирът не криеше вярата си, че всеки от управата е склонен към злоупотреби с властта и че само той, Ал, стои между лешоядите в скъпи костюми и благоденствието на работниците.

Не беше упълномощен от националния синдикат да действа по този произволен начин, но епизодичните им опити формално да му се скарат бяха по правило лишени от ентусиазъм и бликаха от двуличие. Онези хора знаеха кой държи козовете в Дейтън. Когато Ал разпоредеше забавяне или заповядаше на работниците да излязат навън, всички реагираха като един. Някой от Националното сдружение на помощните работници, бригадирите и техниците можеше и да мине след няколко дни, за да му се скара, но междувременно думата му беше чута.

Шефовете на няколко пъти се бяха опитвали да го повишат. Да му удвоят заплатата. Но тези номера не минаваха пред него. „Хората имат нужда от мен — заяви той веднъж на директора на завода Ейдриън Кокс, — за да попреча на теб и на останалите от вашата пасмина да ги изядете живи.“ Точно така… Но Ейдриън знаеше истинската причина: Ал страшно силно обичаше властта, за да се раздели с нея, камо ли да се откаже доброволно. А никой друг бригадир в „Кугар“ не притежаваше неговата власт.

Ал не харесваше мениджърите на „Кугар“ както лично, така и по принцип. Беше възприел строгото правило да не бъде виждан в тяхна компания, освен в случаите, когато се налагаше да приближи до тях, за да им извади душата. По тази причина Кокс неприятно се изненада, когато секретарката му го информира, че е пристигнал Ал и вече се качва по стълбите.

Първата реакция на Кокс бе дълбоко да поеме въздух.

— Спомена ли какво иска? — предпазливо се осведоми той.

— Не, сър. Джанет го попита, но той мина покрай нея, без да продума.

Секунди по-късно Ал пресече външната линия на отбранителната система на Кокс и влезе в кабинета му в мига, в който вътрешният телефон се опитваше да го предупреди за последен път.

Офисът беше просторен, а стените бяха украсени с награди в рамки, грамоти за добра работа и дори няколко скъпи маслени платна, лично подбрани от съпругата на Кокс. Самият той седеше зад махагоново писалище, осветено от слънчева светлина, филтрирана през листата на палми в саксии. Преструвката на бригадира, че не забелязва всичко това, го дразнеше. Ал пристъпи до центъра на персийския килим, нагло забравяйки да свали кепе, и впи поглед в директора на завода.

— Господин Кокс — каза той, — предполагам следите какво става в Северна Дакота?

Ал беше дребен, закръглен, отдавна излязъл от най-добрата си форма, каквато и да е била тя, с невчесана оредяваща коса. Коремът изпъваше до скъсване мазната му работна риза, в чийто нагръден джоб бе натъпкана мръсна кърпичка. Всичко това, естествено, беше само поза и нищо повече.

— НЛО-то ли? — Кокс не можа да скрие облекчението си, че този път не става дума за производствени проблеми.

— Да — въздъхна Ал и се стовари на един от столовете с облегалки за ръцете. — Какво ще правим?

— По отношение на какво? — наклони се напред Кокс. Той, разбира се, се досещаше накъде върви разговорът. Вече бяха говорили за това на заседания на управата и дори бяха обсъждали с централата естеството на материалите, които можеха да се появят като следствие от откритието на хребета Джонсън.

— На по-издръжливата гума — отговори Ал и възбудено се заклати напред-назад. — Какво ще стане с „Кугар“, ако промишлеността започне да бълва гуми, които издържат по триста хиляди километра пробег?

— Това няма да се случи — твърдо заяви Кокс.

— Радостен съм да го чуя — изсумтя бригадирът, който никога не мигаше.

— И какво искаш да ти кажа? — попита Кокс. — Всичко, което знам, съм го видял по телевизията.

— Да, и аз — по лицето на Ал не можеше да се прочете никаква емоция, освен долавящия се и в думите му сарказъм. — Помните как винаги съм твърдял, че ние трябва по-често да работим заедно. В края на краищата нали преследваме една и съща цел? Здрава компания за нас означава сигурна работа.

Кокс не се сдържа и се усмихна.

— Трудно ми е да не се съглася с това, Ал.

Бригадирът се озъби.

— Ако онзи материал може да прави това, на което твърдят, че е способен, в тази страна само след три години няма да има такова нещо като каучукова промишленост. И ако аз седях във вашето кресло, щях незабавно да изпратя при тях някой с предложение.

— Предложение ли? — намръщи се Кокс. — За какво?

— Да ги изкупите.

Кокс се втренчи в Ал за няколко дълги секунди.

— Няма нужда от паника — отсече той накрая. Чувстваше, че думите му звучат неубедително, но не му идваше наум какво друго би могъл да каже.

Ал поклати глава.

— Ако се случи най-лошото, вас ще ви измъкне правителството. Ще има всеобща криза и компанията ще фалира по член единайсет. Но вие, лично вие, ще се оправите. Ще си гласувате по една тлъста премия и ще се оправдаете с цикличността в рецесиите. Заедно с всички като вас. Дребните риби ще излетят на улицата, преди да са се усетили, както се случва винаги. И в крайна сметка няма да получат нищо.

Кожата на Кокс настръхна.

— Ал! — опита се да бъде убедителен, но чуваше собствения си глас да трепери. — Ал, страховете ти са преувеличени. Нищо подобно няма да се случи.

— Така ли… Добре, но все пак, ако бях на ваше място, нямаше да седя така и да се моля всичко някак да ми се размине.

Ейприл избърса иконките с няколко влажни кърпи. Всяка от тях светна, като я докосна, с изключение на дима, който си оставаше все така тъмен. Но върху решетката не се забелязаха никакви странични ефекти. За нея това беше указание, че за да се появи сиянието, върху решетката трябваше да има нещо.

И точно тогава откри до шахтата седмата иконка. По-голяма от останалите, тя наподобяваше йероглиф. И също като дима остана тъмна, след като я докосна.

Мери Маклоски винаги бе чувствала близостта на светото присъствие. Никога досега не бе имало нито момент, дори и в най-тежките й дни (когато бе научила за смъртта на Джоди при катастрофа по междущатска магистрала 29, когато съпругът й за пръв път я бе пребил или когато й казаха, че е болна от диабет) не бе имало миг, през който да не бе чувствала Иисус редом до себе си. Именно тази абсолютна убеденост й бе помогнала да устои през всички трудни години и въпреки безбройните лични проблеми, й бе донесла душевно спокойствие, което тя не би заменила за никоя житейска наслада. Мери Маклоски беше щастлива жена.

Дошла бе във Форт Мокси на гости при сестра си и при нормални обстоятелства нямаше да прояви никакъв интерес към събитията на хребета Джонсън. Но градът, това тихо и спокойно място, бе превзет от туристи, продавачи, журналисти, колежани и продължаващи да пристигат в добре натъпкани автобуси посетители от всички краища на Северна Америка. Съвсем естествено бе да се заинтригува, а на всичко отгоре зет й Корки Кейбъл прояви желание да види Ротондата. Така че качиха се в колата и заеха мястото си в колоната по шосе 32. Изкачиха се на върха, заобиколиха, без да слизат, странната зелена постройка, която изглеждаше като необичаен склад за сол, и се спуснаха от другата страна, говорейки за марсианци през цялото време. За Мери този разговор не означаваше нищо особено, но Корки не спря да бърбори възбудено.

Вечеряха в „Котешко око“ във Валхала, а после поеха обратно към хребета. Вече се бе стъмнило — мразовита, кристално ясна нощ, безлунна, но озарена от смълчаните звезди. И тримата седяха на предната седалка в маздата на Корки, така че когато завиха на поредния завой, едновременно видяха мекото зелено сияние на върха на хребета.

— Вижте това — ненужно каза сестрата на Мери.

Корки бе готов да отбие къде да е, за да могат да наблюдават без притеснение, но пътят беше задръстен от коли. Така че само намали и продължи напред, пълзейки с трийсет километра в час.

За Мери в спокойното сияние имаше нещо свръхестествено. Сякаш сам Бог бе поставил фар за загубените си земни чеда. Може би за да ги увери, че не е спрял да ги наблюдава.

Странно, но тя не бе почувствала нищо необичайно преди два часа, когато бяха минали съвсем близо до конструкцията. Сега обаче беше поразена от нейното значение.

— Вижда се от самата граница — поясни Корки. Беше митнически инспектор на контролно-пропускателния пункт при Форт Мокси и естествено преувеличаваше. Границата бе прекалено далеч. Но тази нощ дори това изглеждаше възможно. Тази нощ всичко изглеждаше възможно.

— Намали, Корки — помоли Мери.

Корки и без това едва-едва пълзеше и зад тях търпеливо се бяха наредили няколко коли.

— Чудя се на какво се дължи — обади се сестрата на Мери. — Може би е от фосфор.

В този момент Мери видя образ. Ако се отдръпнеш назад мислено, ако игнорираш подробностите и погледнеш така, отдалече, можеше да се види женско лице. И тя познаваше жената.

— Това е Девата — заяви тя.

Арки Редфърн въведе госта си, настани го да седне, заобиколи бюрото си, за да седне сам, и вежливо се усмихна.

— Доктор Уелс — каза той, — какво мога да направя за вас?

Пакстън Уелс бе висок слаб мъж с посивели мустаци и маниери, които можеха да се възприемат като аристократични, ако не бяха проваляни от прекомерно големите му уши.

— Господин Редфърн — отговори той, — правилно ли съм разбрал, че представяте племенните интереси на хребета Джонсън? — Адвокатът кимна. — В такъв случай имам към вас предложение от името на Националния енергиен институт. — Той отвори закопчалките на куфарчето си, потърси в него и извади проект на договор. — Бихме желали да получим от вас разрешение да изследваме енергийния източник на Ротондата. — Веждите му се повдигаха и спускаха, сигнализирайки според Арки състояние на стрес, което не се проявяваше по никакъв друг начин. — Съществува известна възможност да копираме някои от технологиите в споменатата конструкция. Ако в нея изобщо има такива, които се поддават на копиране. Защото това не ни е известно със сигурност.

— Естествено — съгласи се Редфърн.

— Независимо от това — продължи Уелс, — ние сме склонни да предложим значителна сума за правото на собственост и да поемем всички рискове и разноски по по-нататъшните работи, свързани с нея.

— Разбирам — каза Редфърн и взе документа.

— Предлагаме един милион долара — уточни Уелс. Подчерта с тон сумата и от възбуда дори задиша учестено.

Адвокатът методично прегледа всички страници, спирайки от време на време, за да обърне специално внимание на пасаж, привлякъл вниманието му.

— Виждам — проговори той след известно време, — че желаете да получите всички права за разработка и употреба.

— Господин Редфърн — Уелс се наведе напред в поза, която според него трябваше да изобразява приятелска искреност, — нека бъдем откровени. Това е само подсигуровка. Националният енергиен институт е готов да заложи много пари в името на нищожната вероятност там горе на хребета да има нещо използваемо. Не знаем със сигурност какъв е случаят. Както и да е, в името на националните интереси ние сме склонни да поемем този риск. Племето естествено няма да прави нищо, ще си седи и ще си прибере парите. Един милион долара. За нищо.

Редфърн сгъна договора и му го подаде обратно.

— Не мисля така — възрази той.

— Мога ли да попитам защо? Какво толкова можете да загубите?

Адвокатът стана от стола си.

— Доктор Уелс, днес съм доста зает. Ако Националният енергиен институт сметне за нужно да направи сериозна оферта, предполагам знаете къде можете да ме намерите.

— Не превишавате ли рамките на своите пълномощия, господин Редфърн? Според мен вие сте длъжен да се консултирате с вашия работодател.

Редфърн даде на Уелс да разбере, че думите му не са го впечатлили.

— Струва ми се, че правилно интерпретирам своята отговорност, доктор Уелс. Сега, колкото и да ми е неприятно, че се налага да ви…

— Добре. — Уелс се облегна на стола си. — Виждам, че умеете здраво да се пазарите, Редфърн. За да спестя време и на двама ни, веднага ще назова крайната сума. Упълномощен съм да предложа два милиона.

Редфърн вдигна поглед към лъка на баща си. Имаше случаи, в които съжаляваше, че нещата не се уреждат по стария начин.