Древни брегове

18.

През двете години работа в кметството Марв Уикъм така и не бе видял повече от десетина съветници на някое от месечните заседания. Тази вечер обаче беше съвсем различна. Като че ли цялото население на Форт Мокси, състоящо се от деветстотин двайсет и седем души, се бе натикало в заседателната зала на кметството на втория етаж, а онези, които не бяха успели, изпълваха коридорите (присъствието на членовете на сектата „Нова епоха“, на които кметът бе дал под наем салона на долния етаж, с нищо не облекчаваше ситуацията). Хората продължаваха да прииждат, когато председателят на градския съвет Чарли Линдкуист даде ход на обсъжданията по дневния ред.

Имаше няколко рутинни въпроса: молба за парцелиране, предложение да се пуснат облигации с цел подобряване на магистралата и предложение Форт Мокси да се включи с околните селища в схема за съвместно използване на училищата. Но въпросът, който бе привлякъл тук тълпата и който Линдкуист съответно бе оставил последен, бе искането до градския съвет да постанови закриване на разкопките на хребета Джонсън.

Линдкуист, който се смяташе за местния Соломон, ловко и методично насочваше предварителните изказвания. В девет и дванайсет минути той даде думата на Джо Торес — фермер в пенсия, сега живеещ в града.

Торес, четейки развълнувано от лист хартия, описа хаоса във Форт Мокси. Трафикът бе станал невъзможен. Имаше пияници, бандитски банди и случаи на сбиване. Посетителите паркираха колите си където заварят. Ресторантите бяха препълнени, а супермаркетите изпразнени, така че местното население трябваше да пазарува на сто и двайсет километра оттук, чак в Гранд Форкс. Бяха станали обект за действие на малоумни с бомби, като онази, отнесла вчера „Тейсти фрийз“.

— Зная, че всичко това в речника на Майк и някои от вас, момчета, означава „добър бизнес“, но за останалите е източник на неприятности.

В този момент се изправи Агнес Хенфорд.

— Трябва да се възползваме от ситуацията, докато я има. В края на краищата от всичко това печели градът. — Съпругът на Агнес притежаваше „Прерийната шхуна“.

Но Джо поклати глава.

— За теб е лесно да говориш така, Агнес. Но нещата отиват към влошаване. И според мен е крайно време да направим нещо. — Като че ли за да подчертае важността на аргументите му, отвън мина кола с пълна газ, натиснат клаксон и надути докрай тонколони, тътенът от които разтърси старата сграда. — Ако позволим това да продължава, поне ще трябва да наемем допълнителни полицаи. — Исторически погледнато, Форт Мокси бе разчитал досега на Кавалиър за малкото необходима му помощ по отношение спазването на закона. — По тази причина предлагам — продължи той четейки, — градският съвет да разпореди на хората, копаещи на хребета, да спрат тази си дейност. А постройката, известна под името Ротондата, да бъде съборена. — Той се огледа и поясни: — Разглобена и свалена отгоре.

Линдкуист посочи с пръст Лори Каварака, която притежаваше мотел, „Нортстар“. Лори бе прекарала целия си живот във Форт Мокси. Мотелът бе построен от баща й през 1945-а, след завръщането му от войната в Пасифика. Днес Лори бе собственик и управител.

— В „Нортстар“ се предлагат осем бунгала — започна тя. — Допреди две седмици не бях имала и един ден в живота си, когато да съм запалвала надписа „Няма стаи“. Сега няма нито една свободна. Запълнени сме до дупка. Харесват ли ми проблемите, с които се сблъсквам като всички във Форт Мокси? Не, разбира се, не. Едва ли някой би казал обратното. Но решението не е да затворим кой каквото има и да се заврем обратно в дупките си. — Беше започнала с леко треперещ глас, но бързо набираше увереност. — Чуйте ме, хора — продължи тя. — Повечето от нас живеем тук, защото сме родени тук. Обичаме този град. Но икономиката ни винаги е била на ръба. Днес за пръв път, откакто всички се помним, имаме шанс да поспечелим нещо. Не само собствениците на магазини. Всички ще спечелят. Здравият бизнес е добър за всекиго. За Бога, не убивайте златното теле.

— Кокошка — извика някой. — Кокошка, която снася златни яйца.

— А бе каквото и да е — съгласи се Лори. — Това няма да продължи вечно. Нека доим, докато ни дават.

— Междувременно — обади се Джош Ейвърил, надигайки се с обичайното си достолепие, — някой ще умре. Както карат по улиците, не виждам как може да ни се размине. И какво ще стане тогава?

— Този град никога не е имал два гроша, които да му издрънкат едновременно в джоба — каза Джейк Торалдсън, чието летище неочаквано се бе превърнало в натоварена аерогара. — Какво ви става бе, хора? Толкова ли не ви понася малко просперитет?

— Просперитет ли? — възмути се Мами Бърк, преселник от Канада, работещ на гарата. — Що за просперитет е този, който кара всички да се щурат като мухи без глави? Джо е прав. Затворете площадката.

Арнолд Уитакър, доволният собственик на „Ключалка и резе“, възрази срещу предложението:

— Не виждам по какъв начин моментната ситуация отива срещу интересите на когото и да било.

Забележката му вбеси Морис Джоунс, деветдесетгодишен пенсионер, бивш служител на пощите, известен на всички най-вече с интереса си към моделите на електрически влакове. Двама подпийнали канадци се бяха врязали с пикапа си в работилницата на Джоунс, унищожавайки модела, на който той бе посветил четирийсет години от живота си. Джоунс заекна от възмущение и обвинително посочи с пръст Уитакър.

— Браво, Арни, момчето ми! — каза той. — Грижи се за себе си. И не се безпокой за останалите.

Мнението да се разпореди спиране на работите мина с мнозинство от осемдесет и седем гласа. Флойд Рикет се самопредложи да оглави комисията, която да изработи проект на заповедта.

Линдкуист го дръпна настрана при първа удобна възможност.

— Не се увличайте, Флойд — помоли го той. — Става ли? Нали не искаме да обидим никого?

Дъждът неуморимо шибаше прозорците на Овалния кабинет. Звукът като че ли подсилваше всички емоции в душата на президента. Днес определено не беше един от добрите му дни.

На писалището му лежеше разтворен брой на „Вашингтон Поуст“. Заглавията съобщаваха за гражданска война в Индия и глад в Трансваал. Разкриваха също и резултатите от последното проучване на общественото мнение: „Шейсет процента смятат, че Ротондата е свързана с летящите чинии“. Други двайсет процента бяха убедени, че става дума за секретен правителствен проект. За още осем процента обектът имаше божествен произход. Останалите не знаеха или не бяха чували за хребета Джонсън.

Тони Питърс седеше видимо опечален в креслото си, кръстосал крака.

— Почти всички смятат, че правителството се опитва нещо да скрие — въздъхна той. — Но това е неизбежно. Като че ли е най-добре да свикнем с подобно отношение.

— Видя ли какво става отвън? — Покрай оградата на Белия дом се бяха събрали над шестстотин манифестиращи. „Признайте си за хребета Джонсън“, настояваха едни. „Кажете истината за Ротондата“, искаха други. — И каква е истината? Какво знаем ние?

Питърс стана.

— Разговаряхме с над дузина специалисти в също толкова области, които или са били горе, или са запознати с резултатите от анализите. На всички тях им е трудно да приемат, че става дума за обект с извънземен произход, но никой не можа да предложи удовлетворително алтернативно обяснение.

— Не мисля, че ни пука откъде е дошло или кой го е закарал там горе. — Тейлър дълбоко пое дъх. — Моята единствена грижа е какво да правим оттук нататък. Каква енергия се използва там?

— Никой не е имал възможността подробно да изследва. На пристигащите се разрешава само да разгледат интериора. Съпроводени от екскурзоводи.

— Добре — Тейлър се облегна в креслото и скръсти ръце на гърдите си. — Перспективата, Тони? Накъде отиваме?

— Трудно е да се каже, господин президент. — Питърс изкриви лице и в ъгълчетата на устата и очите му се появи паяжина от бръчици. — Експертите не са единодушни относно нашата способност да възпроизведем новия елемент. Но са съгласни без изключение, че ако успеем, предметите, изработени от него, няма да стареят.

— А ще се износват ли?

— Да. Макар повечето от тези хора да са на мнение, че стоките ще бъдат много по-издръжливи от всичко, с което разполагаме в момента.

Тейлър въздъхна. Щеше да разговаря и с икономистите в екипа си, но сам знаеше какво би означавало това за интересите на производителите.

— Още нещо, сър. Знаете ли, че снощи някой е видял там горе Дева Мария?

Президентът извъртя очи към тавана.

— Какво ли още ни очаква? — попита той.

— Сериозно, сър — усмихна се Питърс и напрежението в кабинета, спадна. — Беше по CNN само преди минути. Една жена е видяла лика й в сиянието.

Президентът поклати глава.

— Майната му, Тони. Как е пазарът? Какво ще се случи днес?

— „Никей“ отново го отнесе. Сигурен съм, че и спадането на Уолстрийт ще продължи.

Тейлър изморено се надигна на крака и погледна през прозореца. Тревата беше зелена и изглеждаше хладна. В дни като този му се искаше отново да е дете.

— Трябва да установим контрол над ситуацията, Тони.

— Да, сър.

— Преди да е станало невъзможно. Искам да поемем ние. Убеден съм, че ще се намери някаква благовидна форма… съображения, свързани с националната безопасност или нещо друго. Изровете ги.

— Може да не се окаже толкова лесно.

— Защо?

— За Бога, господин президент, това е земя на индианците. Ако беше на някакъв фермер, щяхме да обявим опасност за здравето или нещо подобно. Но това е собственост на сиу. Опитаме ли се да стъпим там, ще платим прескъпо… говоря в политически смисъл. На най-верните ви поддръжници няма да им хареса, а медиите ще ви разнищят, че сте си го позволили.

Тейлър физически усещаше как стените се затварят около него.

— Не казвам, че трябва да им я отнемем. Можем щедро да ги компенсираме. Просто да я изкупим от тях.

— Сър, според мен най-добрата ни стратегия е да изчакаме. Нека не се втурваме презглава в нещо, което може да ни излезе през носа.

По природа Тейлър бе склонен да реагира при първите признаци за опасност. Но бе прекарал в политиката достатъчно дълго, за да е наясно с ползата от търпението. Освен това още не беше сигурен какъв е правилният курс. И никак не му харесваше да гони индианците от собствената им земя. Самата мисъл оставяше лош вкус в устата му. Да не говорим колко погрешно бе това, политически погледнато. Както впрочем и рухващият пазар.

— Ще се издуха над главите ни — успокои го Питърс. — Нека му дадем малко време. Може да се окаже, че не сме имали проблем. Да не го създаваме сами. Сега трябва да се концентрираме върху Пакистан.

— Пакистан ли?

— В Пакистан няма гласоподаватели. Но много хора намират там смъртта си. Направете още едно изявление. Осъдете насилието. Предложете да играем ролята на арбитър. И без това изглежда като че ли там нещата ще се изчерпат сами не след дълго. И двете страни са изтощени. Можем дори да си присвоим заслугата, че сме организирали примирието.

Президентът въздъхна. Питърс беше безнадежден циник и не бе трудно човек да му намери недостатъци. Колко жалко, че американската политика така бързо бе деградирала до положение да се вкопчва в подобни възможности. Та макар и това да го правеха свестни хора.

Арки Редфърн бе израсъл до Форт Тотен в индианския резерват край Дяволското езеро. Беше най-малкото от петте деца в семейството и първото, което се дипломира. Фактът, че братята и сестрите му бяха предпочели ранния брак и безперспективната работа на едно или друго място, бе съкрушило баща му, който още преди години беше обещал, че ще направи каквото може, за да осигури на всяко от децата си висше образование. Редфърн бе получил лъка на баща си, за да се ознаменува дипломата му на юрист, получена от университета „Джордж Мейсън“.

Събитието бе станало повод да чуе и похвално слово от Джеймс Уокър — един от племенните старейшини, — който гордо бе заявил, че най-сетне лично познава адвокат, който не работи за правителството. Редфърн изгаряше от желание да стане защитник на интересите на „Мини Уакан Ояте“, както наричаха себе си индианците от Дяволското езеро на собствения си език (това означаваше „хора от езерото на духа“). Беше издържал от пръв път изпитите за приемане в адвокатската колегия и се бе върнал в Северна Дакота, за да отвори кантора и да започне да трупа практика, пишейки завещания и явявайки се на бракоразводни дела — работа, оказала се неочаквано добре платена. Освен това стана пълномощник на племето по правните въпроси — работа, оказала се не съвсем добре платена. Но имаща своите преимущества.

Горе-долу по времето, когато Мат Тейлър търсеше подходящ път за действие, Редфърн отведе Пакстън Уелс в резервата, за да направи той новото си предложение лично. Уелс, потънал в мрачни мисли, очевидно бе решил, че адвокатът има нещо против него и бе загубил надежда да го умилостиви по някакъв начин. Така че сега седеше и навъсено гледаше през прозореца равнината, която пресичаха.

Най-сетне се бе стоплило. В крайпътната канавка имаше купчини почистен сняг и тук-там те бяха започнали вече да се топят.

Щабквартирата на племето бе разположена в едноетажна постройка със сини тухли, известна като Синята сграда. „Олд Глори“16 и знамето на Мини Уакан Ояте се развяваха под студения вятър. Редфърн спря на паркинга.

— Това ли е? — недоверчиво попита Уелс, озъртайки се във всички посоки на ширналата се до хоризонта равнина.

Редфърн познаваше хората от типа на Уелс: освен ако не разговаряше с личности, за които бе сигурен, че са по-високопоставени от него, или такива, които биха могли по някакъв начин да му навредят, той щеше да се държи със сдържана надменност. Впрочем точно както се държеше в момента, явно възприемайки адвоката като начин да постигне целта си — някой да го доведе до „големия вожд на сиу“, еквивалента на изпълнителен директор на компания. Което, разбира се, беше грешка.

Слязоха от колата и Редфърн влезе пръв.

Синята сграда бе подслонила в себе си пощенския клон, Бюрото по индианските въпроси, Индианската здравна служба и офисите на племето. Редфърн извести племенната секретарка, че са дошли и се отправи към кабинета на председателя.

Джеймс Уокър можеше да се слее с всяка тълпа. Беше с ръст по-нисък от средния и такива като Уелс биха решили, че мястото му е по-скоро зад щанда в магазин за зеленчуци, отколкото в племенния съвет. Гласът му с нищо не показваше, че принадлежи на човек, притежаващ някаква власт, още по-малко издаваше стоманената твърдост на неговата воля, ако обстоятелствата го наложеха. Очите му бяха тъмни, погледът в тях — приятелски. Според Редфърн основната сила на Уокър бе в способността му да накара хората си да му кажат какво мислят по един или друг въпрос — рядък талант за индианец, както впрочем и за останалата част от населението.

Когато влязоха, Уокър стана иззад бюрото си и предложи ръка на госта.

Уелс я пое, раздруса я енергично, съобщи колко е щастлив, че може да посети резервата и седна.

Кабинетът беше украсен в индиански стил: бойни диадеми, тотеми, шамански колела с церове, церемониални лули. До писалището имаше библиотечен шкаф и масичка за кафе, на която вече бълбукаше кафеварка. Стаята бе обляна в слънчева светлина.

Уелс прочисти гърло.

— Председателю — започна той, — представител съм на организация, която би желала да помогне на вашето племе да постигне просперитет. Пред нас се отварят големи възможности.

— Арки ми каза — проговори Уокър, сякаш не бе чул думите му, — че проявявате интерес да закупите част от нашата земя.

— Да, сър — Уелс изглеждаше като човек, който се опитва да изглежда замислен. — Председателю, нека не говорим празни приказки. Националният енергиен институт е консорциум на индустриални и банкови интереси, които искат да ви предложат огромна сума за собствеността, известна като хребета Джонсън. Феноменална сума, сър.

Лицето на Уокър бе абсолютно безизразно.

— Искате просто да купите собствеността?

— Точно така. И сме готови да платим добре. — Той се усмихна. Тънка усмивка, която не излъчваше никаква топлина. Отбранителна. Редфърн реши за себе си, че Уелс е бил от онези деца, дето ядат пердах от всички останали. — Да сложим картите на масата.

— Но, разбира се.

— Председателю, съмнително е дали на онзи хребет има нещо ценно. Сам знаете това. И аз го знам. Правителството също се качи горе и реши, че там няма нищо, което да ги засяга. — Редфърн се съмняваше, че е така. — Следователно, говорим за изстрел в тъмното. И все пак, залагайки на минималната вероятност да намерим нещо, което да ни донесе печалба, ние сме готови да си платим за възможността сами да се уверим. И пак ще повторя, става дума за добра сума. — Той извади синя папка, чекова книжка в кожен калъф и златна писалка от джоба си. — Защо не приключим сега? Да кажем… пет милиона? — и отвъртя капачката на писалката. — Можете да направите доста неща с тези пари. Истината, председателю, е, че след няколко години с любопитство бих дошъл да видя в каква посока се е променил резерватът.

Уокър успя да скрие изненадата си от сумата. Погледна Редфърн, който не направи опит да го окуражи. Каквото и да предложат сега, мислеше си Арки, то ще е прекалено малко.

— Няколко корпорации — проговори председателят, — вече открито проявиха интерес. Имат намерение да издигнат тук хотели. И ресторанти. От „Дисни“ пък смятат да построят тематичен парк за забавление. Не бих искал да ме сметнете за алчен, доктор Уелс, но на този фон пет милиона са дреболия.

Редфърн беше горд с председателя.

Веждите на Уелс се повдигнаха на невъзможна височина.

— Разбирам… — проточи той. — И вие разполагате с твърди оферти?

— О, да. Доста щедри, уверявам ви. При това всички онези хора искат само да наемат терена. А вие се стремите да се докопате до сърцето на най-ценното там. При това, ако продадем на вас, на нас няма да ни остане нищо, освен парите. Доктор Уелс, при тези обстоятелства парите трябва да бъдат много, наистина много…

Уелс свали поглед върху чековата си книжка.

— Умеете добре да се пазарите, сър. Но мисля, че мога да разбера вашата позиция. Упълномощен съм да наддавам. Мога ли да ви попитам каква сума ще приемете като сериозна оферта?

Уокър затвори за миг очи.

— Защо просто не ми кажете максимума, който сте готов да предложите? Това определено ще ни спести време.

Уелс не скриваше притеснението си. Арки буквално виждаше въртящите се в главата му зъбни колелца.

— Петдесет милиона — сумата бе казана с глас, който адвокатът едва чу.

— Това е доста прилично — одобри Уокър. — И средствата ще бъдат изплатени…?

Редфърн успя да прехване погледа му. Не го прави, каза му той с незабележим жест.

— Десет процента при подписване на договора. Балансът при окончателно оформяне на сделката. — Той предложи писалката си на председателя. — Споразумяхме ли се?

Този път Уокър не направи опит да скрие шока си.

— Вие изглежда не можете да разберете, че решението не принадлежи на мен. Аз мога само да го предложа на съвета.

— Естествено. Но господин Редфърн ме увери, че имате значително влияние. Сигурен съм, че ако вие сте за сключване на тази сделка, съветът ще се съобрази с волята ви.

Уокър се опита да изобрази на лицето си съмнение в изказаното мнение. Това явно не му се отдаде. Уелс се усмихна, уверен, че съветът ще сграбчи парите и ще избяга.

— Мисля, че Арки е склонен да преувеличава влиянието ми — и Уокър погледна своя адвокат. — Питам се, доктор Уелс, дали ще ни извините за минутка?

— Но разбира се! — Уелс бързо се усмихна в посока на Редфърн. Кучи сине, казваше погледът му, скъпо ми излезе, но нека сега те видя как ще промениш решението му. — Ще изчакам в приемната отвън — каза той. Отвори синята папка, извади от нея проекта на договора, подбутна го към Уокър и излезе.

Председателят широко се усмихна. Нито можеше, нито искаше да скрива задоволството си.

— Съветвам те да не приемаш — поля го със студена вода Редфърн.

— Че защо? — не спираше да се усмихва Уокър. — Защо, за Бога, да не вземем тези пари?

— Стойността на онова нещо там няма да спада. Как мислиш, защо ти предлагат толкова много?

— Но там наистина може да няма нищо. Нещата може така да се извъртят, че да си останем само с печалбата от продадените тениски. Виж, Арки, нямаме нужда от повече от петдесет милиона. Не разбираш ли какво можем да направим с тези пари? Той е прав, да знаеш. С такава сума можем да се запасим с доста дърва за през зимата. Не мисля, че трябва да сме алчни. И ще препоръчам на съвета да одобри.

— Този човек отвън — заговори Арки, след като търпеливо го изслуша — не е от онези, които биха ни подарили и клечка за зъби. Предлага петдесет милиона, защото мисли, че каквото и да има там, то струва повече. Значително повече. Предложи на съвета да потърси алтернативна оферта. Уверявам те, че резултатът ще те изненада.

Удоволствието на Уокър започна да се изпарява.

— Ти сериозно ли очакваш от мен да се изправя и да препоръчам да не приемаме тази сума? И да забравим за опасността да останем с празни ръце? Дори ако отворя уста, за да кажа подобно нещо, мен просто ще ме изхвърлят. — И той пое дълбоко дъх. — Дай ми истинска причина. Ако можеш да се сетиш за такава.

Арки не харесваше позицията, в която се бе озовал. Издънеха ли се нещата, той много добре знаеше кой щеше да го отнесе.

— Ако Уелс и хората му сложат ръка върху него, те ще го третират единствено като средство за забогатяване. Би ли могъл някой да гарантира, че някои ценни за човечеството открития няма да бъдат потулени?

— Е-е, това едва ли е причина да нададем бойния вик — възрази Уокър.

— Не е, наистина. Но дали не стоим върху втори остров Манхатън17?

— Май ти не си слушал, Арки. Той не говореше за двайсет и шест долара.

— Вярно. Но ако търсиш причина за боен вик, имай предвид, че в момента вероятно притежаваме откритие, което може да стане източник на нови технологии. Пътят за бъдещето, председателю, не е изключено да минава точно през хребета Джонсън. А ти си готов да го подариш.

— И аз бих погледнал на нещата по същия начин — призна Макс. — Грабваш парите и изчезваш.

Арки не направи опит да скрие отвращението си от тази мисъл.

— Точно това очакват да направим. — Той методично опустошаваше порцията риба с картофи. Ейприл, Арки и Макс седяха в сепаре в ресторанта „При Мел“ в Лангдън. Вече бе невъзможно да се доберат до „Прерийната шхуна“, която бе постоянно претъпкана. — Съветът ще реши, че е престъпно да се отхвърля такова предложение. И честно казано, самият аз не се чувствам достатъчно убеден, че трябва да дам препоръка в тази посока. — Арки не скриваше, че е дълбоко нещастен. — Имаш ли представа какво ще стане с мен, ако последват съвета ми и след време се окаже, че на хребета няма нищо ценно?

— Ще те скалпират ли? — невинно попита Макс.

Но Арки не го чу.

— Не че би имало някакво значение. Защото те наистина ще вземат парите и ще избягат. Точно както казваш ти.

— Дявол да го вземе — проговори Ейприл, — ако го продадат, на следващия ден и нас ще ни изритат оттам.

— Не мисля, че има някакво място за съмнение — съгласи се Макс и се заслуша в шума от смесени разговори около тях, в подрънкването на приборите за хранене и епизодичните избухвания на смях.

— Арки — каза Ейприл, — аз просто не мога да понеса мисълта, че няма да бъда тук, когато откритията започнат да валят.

Адвокатът не скри съчувствието си:

— Знам. Но мисля, че въпросът вече е извън моята компетенция.

— С колко време разполагаме? — поинтересува се Ейприл.

— Ами, хората на Уелс ще прехвърлят тук екипите си в момента, в който подпишем договора. Утре късно следобед съветът ще се събере, за да обсъди офертата. Ако я приемат, а аз съм убеден, че ще го сторят, Уелс ще позвъни по телефона и вие ще станете история.

Когато се върнаха в „Нортстар“, за Макс бе дошъл пакет.

— Филтри — обясни той на Ейприл. — За видеокамерата. Така може би ще видим по-добре какво става, когато се появи сиянието.

Двамата се прибраха по стаите си в мрачно настроение. Но само след няколко минути Ейприл почука на вратата на Макс.

— Влез — покани я той. — И без това смятах да ти позвъня.

— Какво да правим? — тревожно го попита тя.

В стаята имаше само един стол. Макс й го предложи, а сам седна на леглото.

— Не мисля, че имаме големи възможности нещо да променим. Не и от момента, в който се намесиха големите пари.

— Макс — каза му тя, — петдесет милиона са нищо! Сам знаеш, че най-вероятно сме намерили връзка към друго място. — Изрече думите, сякаш отправяше апел към свръхестествена сила. — Столът не анихилира. Той беше пренесен някъде.

— Така мислиш ти.

— Да, аз мисля така. — Ейприл изморено разтри челото си. — Знаеш ли, че има и седма иконка?

— Не — изненада се Макс. — Къде е?

— Точно до канала. От вътрешната му стена — там, където са привързвали яхтата.

Макс си представи мястото.

— На един от стълбовете?

— Да. Знакът прилича на японски йероглиф. Когато го докоснах, не светна. Дори опитах да сложа стол в канала, но пак нищо не стана. Макс, мисля, че по този начин са вкарвали яхтата вътре. Директно от… откъдето и да е.

Макс поклати глава.

— Съжалявам. Но аз просто не вярвам в тези неща. Ти ми говориш, сякаш играем в „Стар трек“. „Телепортирай ме, Скоти“, така ли беше?

Двамата седяха заслушани във вятъра отвън.

— Вярвам, че това е истина, Макс.

— Добре, желая ти успех в търсенето на доказателства. Каквото и да са, иконките изглежда работят само по веднъж. Каква е ползата от система за телепортиране, която работи еднократно?

Ейприл вдигна краката си на стола и обхвана коленете си с ръце.

— Мисля, че работят по веднъж, защото онова, което изпращаме, остава в приемната зона. Някой трябва да го премести и да освободи решетката там. Ако не бъде направено, системата блокира този канал.

— Е, това вече е най-фантастичното предположение, което съм чувал.

— Макс, ние двамата с теб видяхме как столът избледнява. Не можеш да отречеш — избледня. Не се взриви. Не се разпадна. Просто се пренесе някъде. Въпросът е къде?

Макс поклати глава:

— Мисля, че цялата тази идея е налудничава.

— Може би — Ейприл пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. — Аз пък мисля, че е време да кажем на Арки каквото знаем.

— Искаш да му кажем, че според нас тук става дума за врата към друго измерение? Или за Марс? Е, аз знам какво ще си помисли: същото като мен — бълнуване.

Очите й бяха пълни с отчаяние.

— Няма да помисли така, ако му направим демонстрация.

— Каква демонстрация? Всичко, на което сме способни, е да караме нещата да изчезват. Което нищо не доказва.

Никой от тях не искаше да изрече очевидното.