Древни брегове

6.

Ейприл едва не се беше отказала да лети с Макс на идване, като бе видяла P-38-цата, която той възнамеряваше да използва. Макар и замислена като едноместен изтребител, в „Светкавицата“ имаше място и за втора седалка, зад пилота. Много самолети от този модел, закупени след войната от колекционери, бяха модифицирани именно по този начин. „Бяла светкавица“ бе сред тях.

Сега, когато им предстоеше да излетят по обратната отсечка, тя беше твърде възбудена, за да мисли за самолета, така че се качи, без да промърмори нищо. Макс започна маневрата за излизане на пистата, разговаряйки с Джейк Торалдсън, началник на летището във Форт Мокси и въздушен диспечер. Джейк беше в офиса си.

— Макс? — проговори тя.

Той обърна самолета срещу вятъра.

— Да, Ейприл?

— Бих искала да хвърля поглед на нещо. Може ли да прелетим над фермата на Ласкър?

— Разбира се — отговори Макс и направи справка с Джейк. Въздушното пространство над фермата бе чисто. — Какво искаш да видиш?

— Не съм сигурна — призна си тя.

Когато се вдигнаха във въздуха, той изравни на хиляда метра и се насочи на запад. Небето бе започнало да посивява. Челният вятър беше силен, а прогнозата на времето обещаваше за късния следобед още дъжд, може би дори и суграшица. При обичайните метеорологични условия за този район това означаваше дъжд по границата и сняг на юг.

Нивите под тях бяха потънали в сумрак и изглеждаха свити страхливо под свирепия вятър. Тук никой не се занимаваше със земеделие през зимата и собствениците заминаваха по вилите си из по-гостоприемните географски ширини или се отдаваха на любимите си занимания през лошия за работа сезон.

Невъзможно бе да определят точно къде минава границата на имота на Ласкър.

— Всичко северно от магистралата в продължение на няколко километра е негово — обясни Макс. Обичайната практика тук бе домовете да се строят приблизително в центъра на обширните имения. Но когато бащата на Ласкър бе решил да построи дома си наново, той бе избрал за място площадка в югозападния край, недалеч от магистралата и в сянката на хълма, в чийто склон Том се бе натъкнал на яхтата. Идеята, която бе ръководила избора му, бе съвсем проста: поне малко завет от ледените ветрове, бръснещи над прерията.

Зад хълма земята отново се спускаше и равнината продължаваше чак до Пембина.

Веригата представляваше гръбнак от хълмове, възвишения и зъбери. За разлика от околната земя, този терен почти не беше култивиран. Върховете белееха от сняг и впечатлението от въздуха бе, че под тях се извива стена с неправилна форма. Тук-там по билото се виждаха единични къщи, свързани с тесни черни пътища, които стигнаха чак до шосе 32, успоредно на източния склон на веригата.

— Преди десет хиляди години — проговори Ейприл, — щяхме да летим над вода. Езерото Агаси.

Следвайки указанията й, Макс зави над хребета на планината и пое на юг. Тя надничаше ту от едната страна към склоновете, ту от другата към долината, простираща се до самия хоризонт.

— А къде е минавал другият бряг? — попита Макс. — Източният.

— Някъде към Горското езеро — отговори замислено тя. — Далеч оттук.

Макс се опита да си представи как ли бе изглеждал светът през онези времена. Унила шир от влажна тишина в по-голямата си част. Над която са летели канадски гъски.

— Всичко е продължило само някакви си хиляда години — дообясни Ейприл, — буквално мигване в геоложки смисъл на думата. Но езерото наистина е съществувало. Това, над което летим сега, е представлявало дъното му. Поради тази причина Том се хвали с най-добрата пшеница в света.

— И какво се е случило после? — поинтересува се Макс.

— Глетчерите, които го образували, се изтеглили. В един момент северният му бряг буквално се разтворил. — Тя сви рамене: — И водата се източила.

Навлязоха в зона на лек дъжд.

— Част от него все още е тук — продължи Ейприл. — Имам предвид Горското езеро, разбира се. Както и езерата Уинипег и Манитоба. А също и много от езерата в Минесота.

В съзнанието на Макс се стрелкаха картини на прерия, през която се носи водна стена, заливаща под себе си Форт Мокси и Нойес на север, Халок покрай шосе 75, и стигаща чак до Гранд Форкс, Тийф Ривър Фолс и Фарго на юг.

— Доказателствата са под земята. Вкаменелости на ракообразни, следи от планктон и какво ли още не. — Погледът й се зарея. — Кой знае, някой ден може и да се върне. През следващия ледников период например.

В този миг Макс най-сетне се досети.

— Мислиш, че яхтата има отношение към езерото, нали?

Но тя не му отговори.

Ейприл се върна в лабораториите „Колсън“ към края на деня. Ръмежът се бе превърнал в порой. На вратата се сблъска с тълпа от колеги, за които работният ден бе приключил.

— Да си тръгваме — каза й Джек Смит, хвана я подръка и я обърна в противоположна посока. — Ще те откарам.

Къде да я откара? Трябваха й няколко секунди, за да си спомни: тържеството по повод пенсионирането на Харви Кек.

Обичаше Харви, но не й се ходеше на банкет. Единственото, което я вълнуваше в момента, бяха мострите. Можеше да се оправдае със спешна задача. Да каже, че е изостанала с работата. Или че не се чувства добре. Но нямаше да бъде справедливо спрямо Харви.

Дявол да го вземе!

Заключи мострите в сейфа с мисълта, че може би наистина ще е най-добре да се залови сериозно с тях на сутринта, когато щеше да е по-свежа и се качи в колата си. Четирийсет минути по-късно паркираше пред „Гоблет“.

Ръководството на „Колсън“ гледаше с добро око на банкетите. Подписването на сериозен договор, спечелването от колега на голяма награда, откриването от някого на по-добър начин да вършат ежедневната си работа — това бяха все напълно приемливи поводи за отпразнуване на събитието. А „Гоблет“ се бе превърнал в предпочитаното от всички заведение. Беше семеен ресторант от средна категория, но барът към него бе повече от сносен. Наричаха го „Колсън — Запад“ и вече бе станало традиция да окачват за празнуването плакати и рекламни материали за фирмата в салона, известен като „Делта“. За настоящия случай бяха направили фотоувеличение на онази страничка от брошурата за компанията, в която се говореше за стратегията на управата, насочена преди всичко към интересите на клиента, и я бяха закачили зад малката катедра. В предната част на салона вместо украса бяха донесли любимото на Харви посадено в саксия малко каучуково дърво и закачалката за шапки, на която се мъдреше виделия какво ли не през последните три десетилетия негов цилиндър с широка периферия.

Когато Ейприл пристигна, повечето от служителите на фирмата й не само вече бяха дошли, а доста от тях бяха успели и да се наквасят.

Тя си поръча ром с кола и седна в компанията на приятелите си. Общият разговор, включващ обичайните задължителни теми около възпитанието на децата, нетърпимостта на шефовете и тъпотата на отчетите, постъпващи от подизпълнителите, с които работеха, тази вечер й се стори необикновено глупав. Знаеше защо: държеше в ръцете си изключителна загадка и изгаряше от нетърпение да се залови с нея.

Колегите обичаха Харви. Стори й се, че този път по изключение са се събрали всички, за да се сбогуват с него. Харви овакантяваше поста на заместник-директор, към който Ейприл се бе прицелила. Новият „зам.“ обаче щеше да бъде временно изпълняващ длъжността, защото тя — за нещастие — се полагаше на Бърт Кода, на когото — за щастие — също предстоеше скоро да се пенсионира. Нещата се развиваха така, че Ейприл щеше да има известни основания за амбициите си, когато изпратеха и Кода. Длъжността, ако я получеше естествено, означаваше 25 000 долара увеличение на годишната заплата. При това Ейприл щеше все още да е достатъчно млада, за да покаже аспирациите си и за върха. Съвсем нелоша кариера за дете, започнало трудовия си стаж с миене на чинии.

Но тази вечер това просто не бе в състояние да я развълнува. Директорството бе повече от банално в сравнение с другото, което пазеше в сейфа си. Ейприл с мъка се сдържаше да не скочи на подиума и да не изкрещи от катедрата какво бе открила: „Ей, чуйте… Посетили са ни. И аз имам доказателството!“

Още с идването си в щатите Дакота, в първите си студентски години, Ейприл бе предприела опознавателна обиколка с колата си, която предполагаше отиване и до планината Блек Хилс. Но западните щати съвсем изненадващо за нея се бяха оказали много по-просторни от източните и в крайна сметка й бе писнало да навърта километри по магистралите. Така че бе обърнала да се връща и точно тогава бе открила резервата на племето сиу върху южния бряг на Дяволското езеро (северният се заемаше от процъфтяващ прериен град, носещ името на езерото).

Племето я бе заинтригувало, впоследствие тя бе посещавала резервата многократно, беше се сприятелила с някои хора и малко по малко бе възприела своя философия, за която вярваше, че е повлияна от индианците сиу: Искам да живея без огради под открито небе, там, където Духът броди по земята.

Една от приятелките й беше Андреа Хоук, изразителка на мислите на хората по бреговете на Дяволското езеро, която за нея олицетворяваше въжделенията на това забравено от историята племе. Ейприл бе потресена от бедността, царяща в резервата, и покъртена от безсилието на Андреа. „Живеем тук благодарение на щедростта на белия човек — казала й бе тя. — Вече сме забравили как да се оправяме сами.“ Андреа бе споменала, че мъжете-индианци умират млади, жертва на наркотици, болести и насилие и че най-преуспяващият бизнес в повечето резервати е погребалният.

Но животът на Ейприл, уви, се развиваше зад огради. Бракът й се превърна в пълно разочарование. Беше се надявала да има семейство, но и кариера, ала се бе оказала неспособна да угоди на прищевките на съпруг, нежелаещ да се съобрази с ненормираното й работно време. И ето че наближаваше средата на трийсетте, но не изпитваше удовлетворение от работата си. Не че не бе постигнала нищо. Но ако умреше тази нощ, нямаше да е оставила нищо след себе си. Нищичко…

Или поне така бе мислила, докато не направи лабораторния анализ на донесените от Макс Колингуд мостри на тъкан. А най-странно от всичко беше, че осъзна терзаещото я чувство на неудовлетвореност едва след излизането на резултатите, когато разбра невероятното откритие.

Възхвалителните речи по адрес на Харви бяха трогателни. Вече няколко души старателно бяха описали какво удоволствие за тях е била съвместната им работа, как е успявал да ги вдъхнови и какъв прекрасен началник е бил. Двама бивши служители на „Колсън“ дори бяха приписали успеха си след напускането на фирмата именно на вдъхновението от работата в неговото обкръжение-. Първият принцип на неговото кредо, каза едната от колежките, бил: „Прави каквото трябва и да става каквото ще“. Беше Мери Амбри, която след „Колсън“ бе станала технически директор на „Доу Кемикъл“.

— Това невинаги е път към повишението — призна тя, — но ме накара да вярвам, че не можеш да спечелиш уважението на другите, преди да уважаваш сам себе си. — И се усмихна на Харви, който изглеждаше откровено притеснен.

В този момент се намеси и директорът:

— Четирийсет години са дълъг период от време — започна той. — Харви винаги казваше каквото му бе на ума. Понякога изричаше неща, съвсем нелицеприятни. — Смях в салона. — А имаше случаи, когато, Бога ми, съвсем не исках да го чувам. — По-силен смях. — Но ти никога не сведе глава, Харв. И аз съм ти благодарен за това. — Аплодисменти. — Сега ще допълня нещо, което се отнася до всички сред тук присъстващите, на които им се иска да бъдат началници: огледайте подчинените си и открийте сред тях онзи, който би ви казвал неща, които не искате да чувате. Отнасяйте се добре с него. Грижете се за него. Направете го вашата съвест.

Разнесоха се приветствени изсвирвания, Харви стана и Ейприл видя сълзи в очите на хората около нея. Той се усмихна, благодарен на засвидетелстваното му признание. Когато обстановката се нормализира, Харви демонстративно премести катедрата встрани (отказът му да използва катедра беше част от колорита на компанията). Поблагодари на сътрудниците си за милите думи и както винаги го бе правил, каза няколко напътствени слова:

— По един своеобразен начин това е най-прекрасния миг в целия ми живот. Ще ми се да мисля, че сега „Колсън“ стои на по-твърда основа, отколкото в дните, когато започнах работа тук и че днес не само клиентите, но и служителите се чувстват по-добре. Ако е така и ако аз мога да претендирам, че поне мъничко съм допринесъл за това положение на нещата, ще си тръгна с успокоението, че годините ми тук не са минали напразно.

Ейприл наистина никога не го бе виждала толкова щастлив. И то през целите дванайсет години работа, откакто бе дошла във фирмата. Колко тъжно е това, помисли си тя.

Заместник-директорът бе посветил живота си на успеха на компанията и личния й състав. Идеалът му неизменно беше перфектното изпълнение на служебните задължения. Това го бе обсебило в такава степен, че той не пропусна случая да го спомене още веднъж:

— Никога не бъркайте производителността с перфектността. Хората, които не допускат грешки, обикновено не правят нищо.

Подчинените му го обожаваха.

Харви слезе от подиума и тя го видя да благодари наляво и надясно. Този човек отиваше в мрака. В края на това празненство той щеше да се върне в офиса си, докато изтече седмицата и после щеше да дойде краят.

По един своеобразен начин това е най-прекрасния миг в целия ми живот.

Господи, дотук ли се свеждаше всичко? Няколко десетки души на празнична вечеря, просълзени наистина в момента, но готови да си тръгнат по домовете след няколко часа, за да се върнат всеки към своя живот и да оставят Харви Кек да се оправя както може?

Тя тайничко избърса очите си.

Не, нямаше да допусне същото да се случи и с нея. Щеше да се погрижи нейният живот да се окаже осмислен с нещо по-различно от това да бъде просто един обичан човек в компанията. Знаеше, че може да го постигне — загадъчната яхта на Том Ласкър щеше да стане паспорт за новия й живот.