Древни брегове

11.

— Бих желала да започна, като сложа край на слуха за летящата чиния — изрече Ейприл право в насочените към нея телевизионни камери. До нея седеше Макс, който би дал много, за да бъде на някое друго място, но правеше всичко по силите си това да не му проличи. На стената зад тях беше опънато знамето на щата. — Не знам кой пусна тази история, но със сигурност не сме ние. Аз специално за пръв път я видях във „Форт Мокси Нюз“ — и тя се усмихна на Джим Стюйвезант, който стоеше със самодоволно изражение на лицето недалеч от нея.

Намираха се в сградата на кметството, Форт Мокси. Макс бе шокиран както от броя на явилите се журналисти, така и от известните лица сред тях. Тук бяха представители на CNN и ABC, информационните агенции, няколко големи вестника на Средния запад, имаше дори кореспондент на „Джапан таймс“. Самият Майк Тауър, знаменитият стършел на „Чикаго Трибюн“, седеше в центъра на първия ред. В течение на следващите няколко часа малкото прерийно градче щеше да се превърне в място с национално значение.

Още предната нощ Макс и Ейприл бяха взели решение да не крият нищо друго, освен собствените си предположения. След като така или иначе щяха да ги показват по CNN, нека поне го направеха с гръм и трясък. Ейприл бе репетирала неколкократно встъплението си, а Макс се бе постарал да й зададе всички мислими въпроси, които му хрумнаха. Но на живо се бе оказало съвсем различно. Ейприл в никакъв случай не бе шлифован оратор, а малко бяха нещата в живота, които можеха да изплашат Макс по-силно от това да се обърне публично към събрала се тълпа, каквато и да беше тя.

Ейприл извади сноп листове от куфарчето си.

— Както и да е, имаме новини. Това тук са резултатите от лабораторния анализ на мостра от платната, намерени с яхтата на Ласкър, и на проба от външната обвивка на обекта от хребета. Елементът, от който са изработени тези два обекта, е с пореден атомен номер сто шейсет и едно. — Приближиха се фоторепортери и засвяткаха светкавици. — Този елемент се намира далеч напред в периодичната таблица. Толкова далеч, че изглежда по-безопасно да се каже, че е извън таблицата.

Вдигнаха се няколко ръце.

— Какво точно означава това? — попита първа висока млада жена в средата на салона.

— Означава, че не е елемент, който сме виждали досега. Всъщност, може би съвсем до неотдавна, аз самата бих ви казала, че такъв елемент би бил вътрешно нестабилен и не би могъл да съществува.

Още ръце.

— Кой е в състояние да изработи подобен материал?

— Според мен никой.

Журналистите започнаха да изваждат мобифоните си. Тълпата се люшна напред, в лицето на Ейприл се стрелнаха микрофони, във въздуха се разнесоха въпроси. Малцина бяха онези, които още слушаха. Ейприл помоли всички да задържат въпросите си и да й дадат възможност да завърши официалното си изявление. След това очерта хронологията на събитията, като започна с откриването на яхтата. Представи Макс и Том Ласкър, отдавайки им пълната заслуга (или може би отговорността) за находката на хребета. Описа подробно резултатите от анализа върху пробите от яхтата и обекта в разкопката.

— На излизане ще ви бъдат предоставени копия — обеща тя и призна неспособността си да стигне до удовлетворително обяснение. — Но — допълни веднага, — ние знаем със сигурност, че обектът на хребета е постройка, а не някакво транспортно средство. Така че по отношение на него поне въображението ни не е поставено на изпитание — и тя пленително се усмихна. — Изглежда съвсем като… като стар обръщател на локомотиви. С кръгла форма на ротонда.

Във въздуха отново се стрелнаха ръце.

„Уинипег Фрий Прес“:

— Доктор Кенън, да ви разбираме ли, че това нещо не може да е продукт на човешка технология?

CNN:

— Успяхте ли да установите възрастта на обекта?

„Гранд Форкс Хералд“:

— Има слух, че се планират още разкопки. Възнамерявате ли, да копаете и другаде?

Тя вдигна безпомощно ръце.

— Моля ви, един по един. — Погледна към репортера от „Фрий Прес“: — Доколкото ми е известно, никой не може да го произведе.

— Дори правителството?

— Не, не мисля. Но ще трябва да ги попитате вие. — След това се обърна към представителя на CNN: — Този елемент не се разпада. При това положение методите за датиране, които са ни известни, не могат да се използват. За щастие изглежда на строителите на ротондата се е наложило да копаят в скалата, за да освободят нужното им място за своето съоръжение. Може би ще бъдем в състояние да установим кога е станало това. Все още не сме направили нищо по този въпрос.

Една жена отляво на нея размахваше бележника си:

— Имате ли снимки?

Ейприл направи знак на Джини Ласкър, която стоеше права пред окачена карта. Тя отметна назад първия лист и под него се разкри скица на ротондата.

— Доколкото ни е известно — уточни Ейприл, — цялата външна повърхност е облицована от един и същи материал. Впрочем той на усещане е като стъкло.

— Стъкло? — попитаха от ABC.

— Да, точно това казах, на пипане е досущ като стъкло.

Още ръце:

— Какво има вътре?

— Сигурни ли сте, че не сте направили някаква грешка?

— Сега, след като вече разполагаме с този материал, ще можем ли сами да го изработваме?

И така нататък, и така нататък. Ейприл полагаше изключителни старания да отговори на всички въпроси максимално задоволително. Беше се погрижила анализът да бъде дублиран от друга лаборатория и обяви, че заключенията са идентични на нейните. Съобщи, че няма никаква представа дали някой ще се наеме да изработи материала.

— Но ако можехме да го правим — завърши тя, — щяхме да изработваме платна, които със сигурност щяха да имат дълъг живот.

— Колко дълъг? — пожела да уточни „Фарго Форум“.

— Ами… много — усмихна се тя.

Проблемите с мерките за сигурност един по един се решаваха — като първа стъпка на работниците бяха раздадени значки за идентификация, а като втора полицията прекрати опитите на туристите да се шляят из работната площадка.

Пресконференцията, ако не друго, поне помогна на Макс, така да се каже, да осъзнае природата на звяра, който се опитваше да оседлае. Той даде няколко интервюта, но внимаваше да не престъпи границите, които се бяха договорили да спазват. Какво става тук? Кой е построил ротондата? Макс отказваше да бъде въвличан в подобна дискусия. Ние не знаем кой знае колко повече от вас. Напълно ме удовлетворява, заяви той веднъж, ако с предположенията се захванат медиите.

Журналистите на разкопките станаха повече от работещите. Правеха снимки, задаваха въпроси и търпеливо чакаха реда си на опашките, за да хвърлят лично поглед на полупрозрачната зелена повърхност, която вече бе разкрита на няколко места.

Малко преди обед Том Ласкър засече Макс в командния център. Слушалките на телефоните подскачаха на вилките от звънене, но те бяха повикали няколко от работниците да им помогнат да насмогнат.

— Историята проби по телевизионните мрежи, Макс — съобщи той. — Излъчват бюлетин след бюлетин. А, между другото, обади се Чарли Линдкуист. Каза, че много ни обичал.

— Кой е Чарли Линдкуист?

— Президентът на градския съвет във Форт Мокси. Знаеш ли какво ми каза?

— Не, какво ти каза?

— Каза ми, че това тук било по-хубаво и от Неси. — Том Ласкър не скриваше широката си усмивка, която сигурно можеше да се види и от самолет. — И най-удивително в това е, че е истина, Макс. Казвам ти, подобен бум тук не е имало от сухия режим насам. Кавалиър, Валхала, всички тези градчета ги чака просперитет.

Отвън някой заговори на висок глас. Макс погледна през прозореца и видя Ейприл да разменя къси шеговити подмятания с орда журналисти.

— Мисля, че те я обожават — отбеляза той.

— Да, и аз мисля така. Нали точно на нея трябва да се благодарят за страхотната сензация, която им поднесе на тепсия.

Вратата се отвори и Ейприл влезе заднешком през нея.

— Дайте ми един час — извика тя на някой отвън, — и с радост ще седна да си поговорим. — Влезе и озовала се в безопасност, възкликна: — Върнах се в детските си години. Някои от тези хора настояват да превърнат цялата история в разказ как една онеправдана чернокожа американка полита нагоре от калта. — Тя въздъхна, срина се в първия попаднал й стол и едва сега забеляза Ласкър. — Здрасти, Том. Добре дошъл във фермата на смешките.

— Ха… ти да не мислиш, че у дома е по-различно — отвърна й той. — Огромни тълпи, несравними с плахия интерес отпреди няколко дни, и армия репортери. Когато излязох тази сутрин, интервюираха децата, моля ти се.

Ейприл сви рамене:

— Ами, кой знае дали отсега нататък животът ни няма да бъде все такъв.

— На мен ми понася — заяви Макс, без да скрива удовлетворението си.

— Ей, аз съм гладна — извика тя. — Да има тук някой скрит сандвич?

Макс й подаде сандвич с шунка и кутия „Пепси“ от хладилника. Ейприл разопакова сандвича и стръвно заби зъби в него.

— Доста добре се справяш отвън — похвали я Макс.

— Благодаря — устните й се извиха в усмивка. — Честно казано, бях малко неспокойна.

— Не ти личи — една от онези лъжи, които се очаква да кажеш.

Някой почука на вратата. Ласкър се наведе и погледна кой е. После отвори вратата и на прага се появи слабичък, необикновено висок сивокос мъж.

Посетителят погледна Ейприл, без да скрива враждебността си.

— Доктор Кенън?

— Да. — Тя невъзмутимо отвърна на острия му поглед. — Какво мога да направя за вас?

Човекът видимо беше в състояние на крайно възмущение. Косата му бе започнала да оредява, но бе агресивно скупчена върху темето му. Две воднисти очи надзъртаха иззад двуфокусните лещи на очилата, които заплашително се бяха свлекли ниско върху носа му. Погледът му се плъзна по Ласкър и Макс, сякаш бяха стари мебели.

— Казвам се Айхнър — обяви той. — Оглавявам катедрата по археология в Северозападния университет. — Той изгледа Ейприл от висотата на ръста си, но тонът му подсказваше, че говори и от позиция, която намира за морално по-висока: — Предполагам, вие ръководите тази… — той направи многозначителна пауза — … операция? — Думите му звучаха убийствено снизходително.

Ейприл не бе отместила поглед от него.

— С какво се занимавате, доктор Айхнър? — попита тя.

— Занимавам се с това да опазвам миналото, доктор Кенън. Ще ме извините, че ви го казвам, но този артефакт, този безименен обект, около който вашите хора не спират да копаят, може да бъде с изключителна ценност.

— Знаем това.

Ученият хвърли поглед на Макс, сякаш го предизвикваше да му възрази, ако посмее.

— Тогава би следвало да сте наясно колко е голяма вероятността да нанесете непоправими поражения. Тук никой не контролира нещата. На площадката няма нито един професионалист.

— Искате да кажете професионален археолог.

— Че какво друго бих могъл да искам да кажа?

— Предполагам — опита се да го укроти Макс, — намирате местоположението за интригуващо?

— Честно казано — Айхнър продължаваше да говори на Ейприл, — в момента съм твърде зает, за да искам да поема тези разкопки. Но вие сте длъжни незабавно да поканите тук някой, който ще знае какво прави.

— Уверявам ви, доктор Айхнър — спокойно отговори Ейприл, — че упражняваме необходимата предпазливост.

— Необходимата предпазливост от страна на аматьор е нещо силно обезпокоително. — Той извади тъничко книжле и й го подаде. На корицата пишеше с едър шрифт: Национална археологическа асоциация. — Предлагам ви да позвъните в кой да е университет с добра катедра по археология. Или да се свържете с Комисията за исторически реликви — номерът им е на страница втора. Те с удоволствие ще ви помогнат да намерите някой достатъчно квалифициран. — И понеже тя не посегна да вземе книжката, Айхнър я хвърли на масата. — Не мога да попреча на това, което вършите. Бих искал да имах нужната власт. Ако беше възможно, щях да ви спра още в този миг. Но понеже не мога, апелирам към вашия разум.

Ейприл вдигна брошурата. Прибра я в чантичката си, без да я поглежда.

— Благодаря ви — каза тя.

Той се втренчи в нея, после премести поглед върху чантичката й.

— Бях напълно сериозен. Вие тук имате професионална отговорност. — Айхнър отвори вратата, каза довиждане в пространството и си замина.

Никой не продума в течение на една дълга минута.

— Може би е прав — проговори накрая Ласкър.

— Не — поклати глава Макс. — В никакъв случай. Че какво повече от нас знае катедрата по археология, що се отнася до разкопки като тези?

— Съгласна съм — подкрепи го Ейприл. — Освен това, нали и Шлиман е бил аматьор.

— Чел съм някъде — отговори им Ласкър, — че си е оставил ръцете в Троя.

Всичко, на което Ейприл се бе надявала, беше налице. Тя изживяваше възможно най-вълнуващото научно приключение и щеше да остане безсмъртна. Един ден името й щеше да се споменава редом с това на гигантите на мисълта. И нищо не можеше да й попречи да постигне този резултат. Още не бе съвсем сигурна какво точно е открила, но знаеше, че е с изключителна, фундаментална стойност.

Събитията около тях бяха обект на новините тази вечер и този път информацията бе поднесена без обичайните насмешливи подмятания. „Часът на новините с Джим Лиърър“ предложи на зрителите си дискусия с няколко поканени химици, които изразиха общото мнение, че има някаква грешка.

— Но — намеси се Алън Наримото от университета в Минесота, — ако доктор Кенън се окаже права, става дума за откритие с уникално значение.

— Какво означава това? — поиска да уточни Лиърър.

— Нека за момент се абстрахираме откъде е дошло. Ако бихме могли да копираме технологичния процес и да възпроизведем този елемент… — Наримото поклати глава и се обърна към колежката си от университета „Дюк“, която подхвана мисълта му.

— Ще можем да ти ушием от него дрехи, Джим, които няма да се износят, преди да си се износил ти.

АВС пуснаха видеоматериал, който показваше Ейприл пред ротондата с широка ролка скоч в ръка.

— Обикновена залепваща лента за опаковане — каза тя. Откъсна около трийсет сантиметра от нея, обви с парчето картонена кутия, после го отлепи. Голяма част от картона на кутията остана по лентата. — За разлика от картона, нашият елемент взаимодейства доста слабо с другите елементи — продължи демонстрацията си тя. Откъсна второ парче, сложи го върху откритата и почистена част от обекта, натисна го силно и се изправи. Парчето бавно се отлепи, нави се в себе си и падна на земята. — Отблъсква сняг, вода, мръсотия… всичко. — Камерата фокусира върху зелената повърхност. — Можете да гледате на него като на върховната полирпаста за коли.

Отразяването на събитието бе може би предпазливо, но в никакъв случай не враждебно. Ейприл си помисли, че изглежда добре — образец на сдържаност и осведоменост. Голите факти, мадам.

Над всичко витаеше сянката на поредния атомен номер. Ако не над всичко, то поне зад ъгъла. Този елемент се намира далеч напред в периодичната таблица. Толкова далеч, че изглежда по-безопасно да се каже, че е извън таблицата. Научният коментатор на „Тайм“ определено бе онемял. Ах, какъв славен ден бе онзи! А за повечето изследователи в страната новината щеше да бъде като гръм от ясно небе. Тя още не беше публикувала статията си. Но какво от това, по-важното бе, че разполагаше с доказателство. Прекрасно усещане!

В „Нортстар“ нямаше бар. Ейприл бе твърде възбудена, за да заспи и понеже не й се ядеше, готвеше се да позвъни на Макс и да му предложи да излязат някъде и да се повеселят (макар че сигурно бяха пийнали предостатъчно на шумното празненство в Ласкърови), когато телефонът иззвъня.

Обаждаше се Бърт Кода, заместник-директорът на „Колсън“. Кода работеше за фирмата може би от Втората световна война насам. Беше изморен, сърдит и объркан човек, който отдавна използваше „Колсън“ като заместител на жена, семейство, Бог и родина.

Първите му думи я изненадаха:

— Ейприл — осведоми се той, — ти да не си си загубила ума?

Това привлече вниманието й.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях, че днес си говорила по телевизията.

— И?

— Не спомена лабораторията. Нито веднъж.

— Бърт, но това няма нищо общо с лабораторията.

— Какви ги разправяш? Последния път, когато те видях, нали все още работеше при нас? Кога успя да напуснеш? Да не би да си си събрала нещата, без да те видя?

— Виж какво, опитвах се да държа лабораторията настрани от тази история.

— Защо? Защо, за Бога, си решила да постъпиш така?

— Защото тук става дума за НЛО, Бърт. За малки зелени човечета. Би ли ти се искало да имаш нещо общо с тях? Аз пък бях останала с впечатлението, че „Колсън“ е сериозна научна фирма.

— Моля те престани да изместваш темата.

— Изобщо не измествам темата.

— Разбира се, че го правиш. Защото ние говорим за известност и реклама. Тонове реклама. Напълно безплатна при това. И честно казано, днес не чух много приказки за НЛО-та.

— Ще чуеш.

— Не ме интересува — гласът му заплашително изръмжа: — Ейприл, показват те на всеки канал. Предполагам, че утре ще лъснеш и във всички вестници. Ти, Ейприл. Не „Колсън“, а Ейприл. — Той дълбоко пое въздух. — Чуваш ли ме какво ти казвам?

— Но това е отрицателна реклама.

— Няма такова нещо като отрицателна реклама. Когато те подхванат утре отново, защото няма съмнение, че ще го направят, моля те бъди така добра да споменеш своя работодател, който ти е плащал грешни пари години наред. Как мислиш, ще можеш ли да се насилиш да го сториш?

Секундите летяха. Страшно й се искаше да отреже кучия син. Но истината бе, че този човек й вдъхваше уважение.

— Добре — каза накрая тя, — щом го искаш.

— О, да. Искам точно това — представяше си го как се обляга в креслото си с измъчено изражение на лицето, лице на човек, принуден да се сблъсква с човешката глупост. — Да, страшно много бих искал именно това. Между другото, би могла по някакъв начин да споменеш, че сме особено добри в изследванията в областта на екологията. А, и още нещо… Ще ми бъде много интересно да те чуя да споделиш най-сетне с някой от онези репортери къде точно си се намирала и в чие работно време си работила, когато ти е бил възложен онзи анализ.