Древни брегове

10.

На сутринта в голямата зала на кметството на Форт Мокси се изсипа орда доброволци. Пресата бе представена от Джим Стюйвезант — сивият кардинал на града, редактор и издател на седмичника „Форт Мокси Нюз“. Единственото известно на Стюйвезант във връзка с обявата за доброволци-работници бе, че на хребета Джонсън щяло да има разкопки, но в град, където новините пълзят, подобна информация напълно покриваше критериите за публикуване на първа страница.

Точно в осем часа Ейприл почука с показалец по микрофона пред себе си, изчака тълпата да притихне и благодари на всички за идването.

— Не знаем кой знае колко за обекта — продължи тя по същество, — не ни е известно колко е здрав и поне засега нямаме дори приблизителна представа колко би могъл да струва. Моля ви, внимавайте да не повредите нещо. Работата не е бърза. — Стюйвезант, който освен всичко друго, беше и фотограф на вестника си, направи няколко снимки. — Ако намерите каквото и да е, което не е камъни и пръст, веднага повикайте някой от супервайзърите.

— Свързано ли е с индианците? — попита мъж от предната редица, облечен в сако на червено каре.

— Не знаем какво е — търпеливо се усмихна Ейприл. — Помогнете ни да разберем и всички заедно ще научим. Моля всеки да остане с групата, към която е разпределен. Утре можете да се явите направо на работната площадка. Или ако предпочитате — елате тук. Ще има автобус, който ще тръгне в осем, а след това на всеки кръгъл час до два следобед. Ние ще приключваме работа в четири и половина. Вие можете да приключвате, когато пожелаете, но ви моля на тръгване да се обаждате на бригадира си. Освен ако заплащането не ви интересува.

Публиката вежливо се изсмя. Хората бяха в добро настроение — наближаваше Коледа и те бяха доволни на неочаквано открилия се шанс да припечелят нещо допълнително. На всичко отгоре и времето се понасяше.

— Има ли въпроси?

— Да. — Беше един от студентите. — Ще има ли там нещо горещо за подкрепяне?

— Подсигурили сме фургон, където ще се предлага кафе, горещ шоколад, сандвичи и хамбургери. Топлите напитки са за наша сметка. Напомням ви да внимавате с отпадъците. Ще има контейнери — използвайте тях. Всеки видян да замърсява ще бъде помолен да напусне. Друго?

Хората започнаха да закопчават ватираните си якета и да се отправят към изхода.

Тълпата се изсипа през портите на старата сграда и се разпредели по автобуси, коли и пикапи. Стюйвезант направи за всеки случай още няколко снимки и изчака излизането на Ейприл.

— Доктор Кенън — спря я той, — какво всъщност има горе на хребета?

— Джим — отговори му тя, — честно ти казвам, че не знам, а не бих искала да правя предположения. Може да се окаже, че е стар склад за зърнени храни от началото на века. Дай ми няколко дни и ще можеш да дойдеш и сам да видиш какво е.

Стюйвезант кимна. По стара традиция „Форт Мокси Нюз“ печаташе онова, което хората искаха да прочетат: екскурзии до Аризона, юбилейни събирания на родове, обяви за черковни мероприятия. По тази причина той просто не беше свикнал да комуникира с хора, които биха отбягвали въпросите му. А имаше и друг проблем: трите дни преди „Нюз“ да се появи по будките. Дори вече бе закъснял с подготовката на следващото издание.

— Не мога да повярвам, че някой ще строи силоз на онзи гол връх. Изглежда малко неудобно за ползване, не сте ли съгласна с мен?

— Джим, трябва да вървя.

— Моля ви, дайте ми още минутка, доктор Кенън. Вие сте химик, нали?

— Да, такава съм.

— Откъде този интерес към археологията в един химик?

Ейприл не беше очаквала да попадне под огъня толкова скоро.

— Това ми е хоби.

— А поканихте ли истински археолог? Който да ви казва какво да се прави?

— Ами… всъщност не.

— Доктор Кенън, само преди няколко седмици един човек изкопа в нашия район яхта. Вашият проект свързан ли е с онази находка?

— Не знам — отговори Ейприл и собственият й безсмислен отговор надигна вълна на паника в нея. — Джим, съжалявам, наистина трябва да вървя… — Тя видя Макс, махна му и тръгна към него.

Но Стюйвезант вървеше редом с нея.

— Носят се слухове, че е НЛО — подметна той.

Ейприл спря и усети, че е длъжна да помисли, преди да каже каквото и да било. Но не го стори.

— Нямам коментар — изтърси направо тя.

Това, естествено, беше възможно най-лошия отговор, който можеше да даде.

Бяха наели три фургона: един за кухня, вторият за команден център и третият за убежище, в случай че се наложи. Разпънаха и палатка, вместо навес за инструментите.

Макс се настани в мотел „Нортстар“. Обади се на Стел, каза й, че ще бъде близко до разкопките през следващите няколко дни и я помоли да му изпрати по някакъв начин колата, за да има транспорт.

Ласкър се съгласи да се заеме с административната страна на работата. Без да губи никакво време, той състави общ план, назначи супервайзърите, сглоби работните групи, сведе им задачите, разпредели ги по смени и направи график за работа, който позволяваше на хората да прекарват почти по равно на топло и навън.

Нещо повече, с ентусиазъм сам обърна няколко лопати. Примерът му се оказа заразителен, особено след като бе последван от Ейприл и Макс. Работата тръгна неочаквано бързо, така че в деня, когато „Форт Мокси Нюз“ хвърли сензацията с историята си за заровеното НЛО, Лем Хардин, който припечелваше на половин работен ден и в дъскорезницата, удари лопатата си в твърда зелена повърхност.

Историята незабавно бе подхваната от главните новинарски емисии.

Макс чу радостния възклик навън и разбра, че нещо се е случило. Стана иззад бюрото и вече посягаше към палтото си, когато телефонът иззвъня.

— Покривът — късо му обясни Ласкър.

Малко по малко новината обходи всички на площадката. Хората се изкатериха по дървените стълби и захвърлиха количките, за да видят с очите си тайнствения обект. Онова, което онези от вътрешната страна на струпалата се тълпа можаха да зърнат, бе гладък изумруденозелен ръб, стърчащ от земята на дъното на ямата.

Когато Макс пристигна, Ейприл вече беше там. Бе застанала на колене, със свалени ръкавици и разчистваше пръстта с длани. Макс слезе при нея.

— Прилича на скосено стъкло — обясни тя. — Мисля, че мога да виждам през него. — Ейприл извади фенерче, светна и го доближи към откритата гладка повърхност. Слънцето обаче беше прекалено ярко. Разочарована, тя съблече якето си и се опита да направи сянка с него.

— Какво има вътре? — не се сдържа един от наблюдаващите ги работници.

— Още не може да се каже — и Ейприл погледна Макс. — Лъчът прониква едва-едва.

— Ще замръзнеш — скара й се той, но също пъхна глава под импровизираната палатка. Там долу нещо се виждаше.

Ейприл извади от джоба си пила, изстърга няколко прашинки и ги прибра в плик. След това вдигна глава и съзря Ласкър.

— Внимавай — предупреди го тя, — край на копането с лопати, ако ще да ни отнеме година, за да изгребем всичката пръст. Нека не го повреждаме, преди да сме го извадили. — Облече си якето, сложи наново ръкавиците и се измъкна от голямата дупка. — Не знам, но това тук не ми прилича да е покрив на навес. Може и наистина да сме попаднали на нещо интересно. — Пликът бе от самозалепващите се. Ейприл го запечата и го прибра в джоба си. — Макс, имам молба.

— Казвай.

— Върни ме със самолета в „Колсън“.

— Но интересното е тук…

Тя нетърпеливо поклати глава.

— По-нататък сигурно ще е така. Но този следобед интересното ще бъде в лабораторията.

Ейприл така и не разбра как медиите надушиха толкова бързо. Телевизионният екип на „В десет с Бен“ успя да пристигне, преди двамата с Макс да се бяха спуснали от планината. Няколко часа по-късно вече имаше и журналисти от пресата.

— Не — твърдо заяви тя, — нищо не ми е известно за НЛО. — После им каза, че няма представа кой е пуснал този слух, че те не търсят нищо конкретно, че горе на хребета наистина има нещо заровено и че всичко на всичко са намерили някакво дебело зелено стъкло. — Толкова — завърши разказа си тя. — Засега повече не мога да ви кажа.

Но Каръл Дженсън от „В десет с Бен“ настоя за официално изявление.

— Нека го отложим за утре сутринта — помоли Ейприл. — Става ли? Девет часа. Това ще ни даде възможност да се опитаме да разберем на какво сме се натъкнали. Но ви предупреждавам, не очаквайте сензации.

Двамата с Макс излетяха и кацнаха на летище Челис. Без да губи време, Ейприл скочи в колата си и отклони поканата му да вечерят заедно.

— Ще ти се обадя, ако излезе нещо интересно — обеща тя.

Макс се отби в офиса, поръча си по телефона пица и включи телевизора, точно когато повечето програми излъчваха обедните си новини. Не му харесаха. Видя се изправен с глупава физиономия на лицето до Ейприл, докато тя по възможно най-нескопосания начин отбягваше да даде отговор на сипещите се въпроси. А най-лошото от всичко беше, че един от репортерите незнайно как успя да го идентифицира като собственика на „Съндаун Авиейшън“.

Водещият на „Новините по обед“ спомена накратко най-скандалните твърдения, разпространявани от НЛО-маниаците, и дори напомни за едно събиране на хора само преди две седмици в планините на Айдахо, излезли да посрещнат кацането на извънземни.

— Дали разкопките край Форт Мокси ще се окажат поредната масова психоза? — риторично попита той. — Следете с нас по-нататъшния развой на събитията там.

По средата на следобеда видеоматериалите вече бяха стигнали до CNN, където бяха сметнали за уместно да гарнират информацията от хребета Джонсън с интервюта на откровено побъркани хора. Техният екип беше заснел видимо откачен млад човек, който твърдеше, че под възвишенията Пембина имало мощен източник на енергия, който позволявал на хората да се докоснат до истинската си същност. Група фермери от Минесота уверяваха, че са видели нещо със светлинки в него да каца сред горите до Саук Сентър. Следваха разкази за отвличания от извънземни в Пенсилвания и Мисисипи. Друг мъж в Лъвлок, Невада, който се бе забил в крайпътна скала и бе дал положителна проба за алкохол, се кълнеше, че е карал с превишена скорост, защото го е преследвало НЛО.

— Макс, ти си знаменитост — изрече Сейл. Не я бе видял да застава на прага на офиса. Носеше безукорно изгладен блейзър с фирмения знак на „Тор Еър Карго“ — тъмносин със златен кант. Косата й падаше върху раменете и меко се разпиля, когато тя се обърна, за да затвори вратата.

Макс въздъхна.

— Да, едва ли не поех по пътя на славата и богатството.

Сейл седна точно срещу него.

— Надявам се да стане така — изражението на лицето й показваше, че таи нещо. — Днес ходих да хвърля око на онзи „Зиро“, дето съм си наумила да го купя.

— И?

— Не знам… ако там горе наистина има НЛО, тази работа вече ще ти изглежда банална.

— Не се лъжи да се обзалагаш на това — усмихна се той.

— Не се безпокой, Макс — и тя му се усмихна. Макс почувства в тялото му да плъзва топла вълна. — Виж какво, смятам да отскоча до Уинипег. Зает ли си?

Той поклати глава.

— Не, само чакам да ми позвънят. Колко дълго ще останеш там?

— Отивам и се връщам. Имам за доставка карго с телекомуникационни съоръжения. — Сейл го погледна сериозно. — Макс, има ли там нещо наистина?

— Съмнявам се — предпазливо й отговори той. Думите му я разочароваха.

— Жалко. Както и да е… защо не ме придружиш? Ще ми покажеш отгоре къде копаете.

В същия миг Макс се видя в мечтите си да излиза от вашингтонско студио след интервю в предаването на Лари Кинг. Сейл сигурно щеше да го чака отвън, но когато се приближеше към него, той щеше да я отпъди с махване. „Ще говорим после — щеше да й каже той, — сега отивам да взема участие в тазвечерната програма.“

— Макс?

— А… Да, разбира се. Идвам с теб. — Но искаше да чуе какъв е резултатът от анализа на Ейприл. — С кой самолет ще летиш?

— „Бетси“.

— Добре, нека свърша тук и ще дойда при теб.

Обади се на Ейприл, чу записа на телефонния й секретар и й съобщи как да се свърже с него в C-47-ицата. След това остави бележка на Стел (тя явно бе в обедна почивка), облече си якето и излезе на пистата.

Сейл вече се бе качила. Виждаше я в кабината да приключва с предстартовата проверка на системите и възлите. C-47-цата все още беше с оригиналните си надписи. Единственото признание на новите реалности, което можеше да се забележи по корпуса, бе фирменият знак и надписа „Тор Еър Карго“ отзад към опашката.

Макс се изкачи през люка на товарния отсек и го затвори. Отсекът бе натъпкан със сандъци. Той си проби път през тях към кабината. Сейл, която говореше с диспечерите в кулата, вдигна ръка, за да му покаже, че го е видяла. Макс седна в седалката на втория пилот.

Двигателите бавно започнаха да набират мощност.

— За какво са им притрябвали така спешно телефони? — попита той. Подобна поръчка обикновено се изпълняваше с наземен транспорт.

— Някой е оплескал работата. Производството е спряло. Спасението е в мен. По-голямата част от поръчките ми стават възможни, когато нещо някъде се издъни. — Тя широко се усмихна. — Никаква опасност скоро да остана без работа.

Сейл рулира към северната писта за излитане. В сивото небе се рееха няколко облачета. Довечера ще вали сняг, помисли си Макс, който познаваше признаците. Харесваше му обстановката в C-47. Беше як, надежден и изключително стабилен самолет. Ако ще пренасяш карго в сърдито небе, това бе самолетът, който ти трябва.

— Излитаме — информира го тя. Форсира двигателите, C-47 се втурна по пистата и излетя в ранния следобед.

Още преди година Макс бе почувствал, че романсът със Сейл няма да се състои. Освободен от затормозващата го мисъл как да я свали, той изведнъж бе установил, че му е леко и приятно да разговаря с нея. Тя беше внимателен слушател и неведнъж му бе доказвала, че може да разчита на дискретността й.

— Плаши ме единствено това, че тази история се разнесе така светкавично — каза той. — Вече цялата страна е уверена, че ние мислим, че там има НЛО. Това ни прави да изглеждаме кукувци.

— А ти какво мислиш?

— Че ще се окаже нещо друго.

— Тогава защо харчите толкова пари?

— Ами ако все пак… — отговори след кратко замисляне Макс.

Разсмиването й го прекъсна.

— Видя ли? Вие сте кукувци. Както и да е, аз на твое място не бих се вълнувала толкова много. Всичко ще бъде прекрасно, ако се окаже, че там има НЛО. — В кабината захладня и Сейл включи отоплението. — И ако е там, Макс, аз бих искала да излетя с него. — Тя го погледна и сега вече той се засмя и й даде окуражителен знак с вдигнат палец.

Междувременно самолетът се бе издигнал на пет хиляди метра и Сейл пое на север. Животът в кабината на C-47 може да бъде прекрасен, ако слънцето грее и около теб не свистят куршуми.

— Кой ще бъде собственикът? — поинтересува се тя след малко.

— Предполагам, че индианците сиу.

— Сиу?

— Ами находката е на тяхна земя. — Стори му се забавна мисълта, че няколко индианци сиу могат да станат притежатели на звездолет, за какъвто човечеството дори не си бе мечтало. — Чудя се как ли ще реагира Бюрото по индианските въпроси.

— Можеш да заложиш и двата си крака — отговори му тя, — че никой няма да им позволи да го задържат.

Близо до Хоуп прелетяха над Мейпъл Ривър и поеха, следвайки нейното корито, на север. Когато излязоха над долината Плезънт Вали, телефонът иззвъня. Сейл вдигна слушалката, изслуша казаното и я подаде на Макс.

Естествено, беше Ейприл. Звучеше задъхана.

— Сто шейсет и първи, Макс — изстреля тя.

— Като при яхтата? — Той стисна слушалката и забеляза, че Сейл внимателно го гледа. — Сигурна ли си?

— Да, Макс. Напълно. — Ейприл не правеше и опит да скрие задоволството си.

— Поздравявам те — каза Макс. Сейл дори не се опитваше да прикрива любопитството си.

— И аз теб. Виж какво, трябва да се върнем там.

— Всъщност аз кажи-речи съм се върнал. В момента летя на път за Уинипег. Ще се прибера довечера и ще излетим още тази нощ. Става ли?

— Разбира се. Чудесно. Звънни ми, когато се прибереш.

Макс обеща.

— Помисли ли какво ще говориш утре на пресконференцията? — напомни й той.

— Да, помислих.

— Струва ми се, че вече няма причини да пазим тайната.

Сейл изобрази с устни „Какво?“.

Макс буквално чуваше как колелцата в мозъка на Ейприл се въртят.

— Ще се чувствам по-комфортно — обади се накрая тя, — ако не разгласяваме истината, докато не изкопаем онова чудо.

— Съмнявам се, че ще ни оставят на мира.

— Да разбирам ли — открито попита Сейл секунди по-късно, — че държите в ръцете си НЛО?

— Не, новините за нещастие не са чак толкова добри. Не че са лоши — и той й обясни какво се бе случило.

Тя го гледаше, без да сваля поглед от него, а очите й ставаха все по-кръгли и по-кръгли.

— Страшно съм щастлива, че това ти се случва, Макс — заяви накрая.

Приближаваха към хребета Джонсън. Макс свали поглед към околните хълмове, гладки и бели под лъчите на следобедното слънце, разгледа седловината, видя скалния откос.

— О-о, я виж колко хора са се събрали долу! — извика Сейл.

Бяха наистина много, даже прекалено много. Навсякъде се виждаха дребни човешки фигурки, а паркингът беше задръстен с коли.

— Предполагам, че са надошли любопитни — въздъхна той.

Сейл наклони и започна голям, плавен завой.

— Според мен това е само началото — каза тя. — Ще бъде разумно от ваша страна, ако започнете да мислите за неща като контрол над големи тълпи и повишени мерки за сигурност. — Извади бинокъл от отделението за инструменти и го вдигна пред очите си в посока на стълпотворението върху хребета. — Според мен хората ви в момента просто не могат да работят.

Макс посегна към телефона, но Сейл го спря с докосване по китката.

— Защо не го направим лично? Нямаш представа колко ми се иска да го разгледам.

Свали бинокъла и натисна щурвала напред. Самолетът започна да се спуска.

— Само не ми казвай, че ще кацнеш там! — изумено я погледна Макс. — Няколко километра източно има летище.

— Това ли е пътят? — попита го тя и посочи.

Двулентовото шосе за Форт Мокси изглеждаше задръстено с коли.

— Да.

— Не, нямаме време да се влачим с часове из задръствания. Виж какво, Макс, не знам какво не бих дала, за да видя с очите си истинско НЛО. Ти познаваш терена долу. Имаш ли възражения?

Плоското било на хребета бе дълго около две хиляди метра. Беше равно, по него не се виждаха дървета, а вятърът бе издухал снега.

— Имаш силен страничен вятър — предупреди я той.

Тя погледна към короните на дърветата отстрани и не се впечатли.

— Под двайсет възела. Никакъв проблем за „Бетси“.

— Е, щом е така — не намери какво друго да каже Макс. Тонът му я накара да се засмее.

— Не се безпокой, Макс. Ако някой започне да се кара, ще им кажа, че през цялото време си се опитвал да ме спреш.

Десет минути по-късно Сейл приземи машината с такава лекота, че дори кафето в чашите им не се разля. Всички се обърнаха да гледат, докато кацаха и рулираха по-близо до площадката на разкопките. Когато Макс отвори вратата, долу го посрещна Ласкър.

— Трябваше да се досетя, че си ти — каза той. Преди да може да допълни нещо друго видя Сейл и на лицето му се изписа все същото глупаво изражение, което се изписваше на лицата на мъжете, видели я за пръв път.

— Сейл — обърна се към нея Макс, — това е Том Ласкър. Нашият неофициален шеф.

Те се здрависаха.

Около тях гъмжеше от зяпачи и туристи. Дошлите бяха завързали разговори с работниците, бяха блокирали мостчетата над траншеята и пречеха по всевъзможни начини. Много от тях стояха в опасна близост до трапа, а други неразумно бяха застанали на самия ръб на пропастта.

— Ще трябва да направим нещо — замислено отбеляза Макс.

Ласкър въздъхна.

— Наредих на няколко от моите да ги държат настрана. Но тия станаха агресивни, а честно казано, не разполагаме с достатъчно хора, за да овладеем ситуацията. На всичко отгоре, тук никой няма никаква реална власт и това се знае.

Макс се загледа към несекващия поток от прииждащи коли.

— Добре — каза накрая той, — ще повикаме полицията, за да установи някакъв контрол поне над пътя. Да се надяваме, че ще имат разум да ограничат броя на туристите, намиращи се едновременно тук.

— Няма да им хареса.

— Но ще трябва да се съобразят с това. Преди някой да се е убил. И ще се наложи да раздадем някакви значки за идентифициране на нашите хора.

— А какво да правим дотогава? Както виждаш, сега практически сме спрели.

Макс пое дълбоко дъх.

— Изпрати работниците по домовете им по-рано. — Той погледна хорското гъмжило. — Кой е шеф на полицията?

— Емил Даутабъл.

— Познаваш ли го?

— Ами, да. Не че се въртим в едни и същи среди, но се познаваме.

— Обади му се. Обясни му какво става и поискай помощ. Кажи му, че ни пречат на работата и помоли да изпрати хора, които да разчистят терена тук.

— Добре — кимна Том.

— Междувременно — Макс се обърна към Сейл, — предполагам ти ще искаш да разгледаш онова нещо там, дето още няма име.

— Да — увери го тя, — стига да не възразяваш.

Минаха по дървеното мостче над главната траншея. Във вътрешната зона имаше купчинки изкопана пръст. Макс забеляза няколко новоизкопани дупки. Докато заобикаляха, той надзърна в повечето от тях. Накрая й каза да спре.

— Ето тук.

Разкопката беше значително по-широка от онова, което бяха оставили сутринта. Зеленото петно отдолу също бе с по-голям диаметър.

— Прилича на стъкло — възкликна Сейл.

Няколко минути по-късно към тях се присъедини Ласкър.

— Полицаите са на път — уведоми той Макс.

— Добре. Между другото, Том, Ейприл ми каза, че пробата показва още от същия материал. Не знам дали този път наистина не сме попаднали на НЛО.

— Не мисля така — поклати глава Том.

Досега Макс не си бе позволявал да се увлече в надеждите си. Но коментарът на Ласкър и по-точно нещо в тона му, определено го разочарова.

— Защо? — попита той.

Ласкър го погледна с притеснено изражение.

— Елате — махна им да го последват той.

Тръгна назад към основната яма и там се спуснаха по една от дървените стълби. Сейл беше с тях. Долу бе студено и мрачно. По дъното бяха наслагани дъски. Тук поне се работеше — копаеше се едновременно навсякъде. Част от хората събираха пръстта и я товареха в колички, други изтегляха количките с въжета, трети ги откарваха настрани и ги изпразваха.

— Ето — каза Ласкър. Сочеше извита странична подпора, която излизаше от пръстта на около метър и половина над главата му и влизаше обратно в дъното на ямата. — Открихме няколко такива — обясни той. — Горните им краища са свързани с външната стена на обекта. Долните — и той посочи в краката им — са забити в скалата. Каквото и да е това нещо и както и да изглежда, няма никакво съмнение, че неговото предназначение не е да лети.